ПРИЛОЖЕНИЕ II

КРАСНОРЕЧИЕТО НА ЛИПСИТЕ


Съществуват четири красиво илюстрирани, средновековни български ръкописи, съхранявани в различни европейски библиотеки. Четириевангелието на цар Иван Александър (1356) е в Лондон. Манасиевата хроника (ок. 1335-1340) е във Ватикана. Томичовият псалтир (от средата на четиринайсти век) е в Москва. Болонският псалтир (ок. 1230-1241) е в университетската библиотека на град Болоня, от който е получил името си. Как така такива значителни писмени паметници днес не съществуват на територията на България? Отговорът е ясен: всички те са унищожени.

Горенето на книги не е измислено от Хитлер. Диоген Лаертски е запазил сведение, според което прочутият Платон е искал да изгори всички творби на Демокрит, които е успял да събере, но се е отказал от идеята, след като двама от приятелите му го уверили, че няма смисъл, защото книгите вече имали много преписи [135]. Cremutius Cordus не е имал късмета на Демокрит. Поддръжниците на Тиберий не само изгорили всичките му книги, но принудили стареца да си отнеме живота [136].

При Дио Касий четем, че когато Север посетил Александрия, “той взе от повечето светилища всичките книги, съдържащи тайни учения, които можа да намери, и заключи гробницата на Александър; това бе с целта никой в бъдеще да не може да види тялото на Александър или да прочете написаното в споменатите книги”. Не се споменава какво е сторил Север с книгите, които е взел. Както изглежда, Дио се е надявал, че неговите читатели знаят, че най-сигурният начин да попречиш на някого да научи съдържанието на дадена книга, е да хвърлиш книгата в пламъците.

Марк Дякон в житието на Порфирий разказва как в Газа християнската тълпа е подпалила храма на Зевс. След това фанатикът съобщава със задоволство, че “къщите бяха претърсени, защото в повечето от имотите имаше много идоли. От тези, които намериха, една част бе запалена, докато други бяха захвърлени на купчината смет. Намериха и книги”, продължава Марк, “пълни с измами, които бяха наречени свещени книги и с които идолопоклонниците отслужваха своите мистерии и други забранени церемонии. Тези книги споделиха съдбата на своите богове” [137]. Събитията в Газа са бледо подобие на онова, което се е случило в Александрия няколко години по-рано [138]. Там християнските фанатици, както се твърди, са унищожили библиотеката на Серапея, съдържаща около 400 000 тома. Останалите 700 000 книги, съхранявани в Александрия, са унищожени през 642 г. н.е. по заповед на халиф Омар. Ако се вярва на сведенията, тези книги са служили за отопление на градските бани в продължение на шест месеца.

Сред невъзвратимите загуби, причинени от умишлено или случайно унищожаване, е “Историята на Македония”, творба на Хераклит от Лесбос [139]. Сред другите такива творби можем да споменем “Гетика” на Дио Хрисостом, мемоарите на Траян, голяма част от “Историята на Битиния”, написана от Ариан [140], и четирите книги на Клавдий Евстений. Последният автор, според Цезар Бароний, е бил секретар на Диоклетиан и съответно достатъчно добре квалифициран да опише постиженията на четирима императори: Диоклетиан, Максимин, Галерий и Константин [141].

Не всички книги, които са били неудобни за властите, са удостоявани с auto-da-fe (публично изгаряне – б.пр.). Някои са подлагани на цензура. По местоположението и приблизителния размер на липсващите пасажи често може да се отгатне общия смисъл на тези (премахнати) части. Страбоновата “География” е малко или много цяла, с изключението на Книга VII. Тази лошо повредена част от творбата му се занимава с Тракия и Македония. От “История” на Квинт Куртий липсват Книга I и II, в които са били описани началото на царуването на Александър и неговите дела в Тракия. “Romana” на Йордан е с липси точно на мястото, където авторът се кани да каже нещо важно за произхода и личността на Константин Велики. Списъкът на подобни липси е впечатляващо дълъг.

Лукари, който ни казва, че визиготите в Испания са продължавали да говорят на славянски език до 764 година, посочва като свой източник “Църковна история” на Никифор Калист. Тази история е писана преди 1327. Днес има само по едно копие на ръкописите, съставляващи осемнайсет книги. Пубикуван е и списъкът на още пет книги, част от оригиналната композиция, които продължават историята до 911 година. Самите книги обаче липсват. И все пак през 1604 Джакомо ди Пиетро Лукари трябва да ги е виждал, защото точно в тях са описани събитията от осми век, включително историята на визиготите в Испания.

Липсващите книги и липсите в достигналите до нас източници следват една закономерност. Тези липси се отчитат поразително често всеки път, когато се казва или загатва нещо за идентичността на славяните с древните траки, за техните владетели и за древната тракийска цивилизация.
Какво по-убедително в това отношение от съдбата на Константин Велики, от една страна, и тази на Юлиан Апостат, от друга? Книгите на Константин, който е направил християнството официална религия и е управлявал империята 33 години, са изчезнали до една. Юлиан, който е отхвърлял християнството и който е седял на трона само за 3 кратки години, е оставил книги, повечето от които днес могат да се намерят в най-близката библиотека. Аналогично, шансовете за оцеляване на гръцките книги са били значителни, докато тези за тракийските книги са били нулеви. Величието на Константин не се е оказало достатъчно, за да осигури опазването на неговите беседи, написани на тракийски език.

Откриваме многозначителен пример за унищожение на книжнина и в отговорите на папа Николай I на въпросника, изпратен му от българските държавници (866 г. н.е.):
“Вие питате какво да сторите със скверните книги, които, казвате, сте взели от сарацините и сега притежавате; безспорно, не трябва да бъдат оставени; защото, както е писано, общуването със злото покварява добрите нрави; а тъй като те (сарацинските книги) са вредни и богохулни, трябва да бъдат изгорени.” (Responsa Nicolai ad consulta Bulgarorum, PL, t. 119, col. 978-1016.)
Българите вероятно са послушали този съвет и можем да предположим, че когато гърците завладяват България (Тракия) през 1018, те са направили същото – хвърлили са в огъня българските (тракийските) книги, които са открили в страната.

Неуспехът на Джеймс Брайс да намери оригиналното житие на Юстиниан показва само, че това е било обречено на провал начинание или, може би, че не е потърсил достатъчно добре. Така или иначе твърденията на Брайс са неоснователни. Бдителният читател знае как да проверява твърдения. Историята като цяло е сбор от вероятности. Степента на вероятност на дадено твърдение не се измерва с бройката на повторения на това твърдение от един или повече автори, а от съответствието му с природните закони и човешкото поведение. Това, което знаем за липсите (на и) в историческите сведения, засилва увереността ни в правдивостта на Vita Justiniani, за което сме задължени и признателни на Иван Томко Марнавич.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите