56. Видяхме, че според Никифор Грегора македонците са живели “от най-стари времена”, където ги намираме и днес. Те били заселници от Мизия, което значи, че са били българи. Ако Вибий Секвестер (Vibius Sequester) и Страбон (Strabo) са прави, територията на Македония е включвала и областта Тесалия [65]. Как можем да приведем тези твърдения в съзвучие с мнението, че българите се появяват на делтата на Дунав чак през седми век? Точно това е впечатлението, което получаваме от “Historia Syntomos” на патриарх Никифор [66]. Същото впечатление получаваме и като четем Йордан и неговата “Гетика”.
Йордан, който е писал своята книга в средата на шести век, поставя селищата на българите над Черно море, а не на запад от него [67]. Логично е българите да са поели прокрай Черно море към делтата на Дунав около края на шести век или по-късно. Тук, както и в други подобни случаи, противоречието е само привидно.
Нямаме причина да се съмняваме, че някакво количество хора са мигрирали от Приазовието или Волго-донския регион към долния Дунав. Може да са се наричали Волгари или Болгари, както ни казва Никифор Грегора [68], а преди него и презвитер Диоклей [69]. Не е изключено също, че някога са имали водач Болгар (Volgar?), от когото да са извели името си, както е според версията на Лъв Дякон [70].
От друга страна, като знаем, че българите са викани на помощ от Zeno [71] през 474 н.е., не можем да отхвърлим наличието на някакво количество “волгари” в Дунавската равнина още през пети век. Не бива да забравяме, че цялото поречие на Дунав, както и територията на юг, чак до Егейско море, е обитавана по това време от траки. Както готите-славяни по-рано, така и българите-славяни през пети, шести и седми век, са търсили нов дом сред тракийските си събратя.
Доста самонадеяно, Брайс си мисли, че траките не са славяни. Лесно е да се мисли така, но е трудно да се докаже, когато се изпречват огромни препятствия. Най-голямото препятствие като че ли е абсолютната липса на каквито и да било сведения за евентуалното изчезване на траките. А траките са били твърде много, за да се изгубят незабелязано. От Херодот знаем, че по негово време траките са най-многобройният народ на света след индийците [72]. Пет века по-късно те продължават да са най-многобройният народ на света според Плиний Стари [73].
Като се съпостави наличната информация за жителите на отделните градове с тази за числеността на армиите в отделни области, може да се изчисли приблизителната бройка на населението в тракийските земи преди 2000 години, което възлиза на не по-малко от 20 милиона. Такива сметки са изпълвали с ужас робовладелците в Италия, Галия и Испания, които са знаели, че техните роби са копнеели за “инвазия”, за да могат да се присъединят към “варварите”, да си спечелят свободата и да разделят латифундиите (големи земеделски имения – б.пр.) с другите, които са обработвали земята. В същото време “нашествениците”, които са се придвижвали, за да търсят оцеляване, а не повсевместни унищожения, са правили всичко по силите си да избягват кръвопролитията. Орозий казва, че “гетите, на които сега викат готи, които Александър нареди да се отбягват, от които Пирх се страхуваше, а Цезар също избягваше, след като изпразниха и оставиха домовете си, с обединени сили завладяха римските провинции, а в същото време, доказали се отдавна като източник на страх, се надяваха с молбите си да свържат съюз с Рим, който биха могли да превземат със силата на оръжието.” [74]
Орозий не е могъл да знае дали всички готи са напуснали родните си места, за да се присъединят към онези, които са поели на запад. Очевидно не е било така, като се съди по думите на по-късните автори. Но той е бил в добра позиция на свидетел, че новодошлите са били многобройни и са искали земя, от която да се изхранват, и мир, за да могат да живеят.

57. Населението на Тракия, конкретно на областта с това име, е било, разбира се, по-малобройно, но в никакъв случай не и нищожно. Говорейки за областите около Хемус, Амиан Марцелин пише: “Първата от тези, която граничи с Илирикум, се нарича най-общо Тракия и я красят великолепните градове Филипопол и Берое. След нея Хемимонт има Адрианопол, а също и Ускудама и Анхиало, и двата големи и богати градове. После е Мизия с Марцианопол (кръстена така на името на сестрата на Траян), Доросторус, Никополис и Одесус. Наблизо е Скития (говори за Добруджа – б.авт.), в която най-известните градове са Дионисополис, Томи и Калатия...” [75]
Стилът на Амиан не е пример за прецизност, защото създава впечатление, че Мизия също е разположена южно от Балкана. Амиан все пак е ясен, че Тракия е била гъсто населена и просперираща област. От други източници научаваме, че един или друг от тракийските градове е плячкосван или превземан от конници от севера. Обаче, както бе отбелязано и по-преди, в цялата история на Източната империя няма никакво сведение за цялостно унищожение или цялостно пропъждане на местното тракийско население. Единственият случай на геноцид, за който се знае, е станал на север от Дунав през втори век, когато легионите на Траян завладяват Дакия, избиват мъжкото население, взимат жените и децата и стават предтечите на смесено славо-латино-езично население.
“Нашествениците” от север са се държали различно. Николо Макиавели в началото на своята “Флорентинска история” ни казва как: “Народът, който живееше на север, отвъд реките Рейн и Дунав, и живееше в плодородни и хубави страни, доста често се умножаваше толкова много, че някои трябваше да напускат земите, в които са се родили, и да търсят нови страни за живеене. Следният метод бе възприет в страните, които искаха да се отърват от тежестта на пренаселването. Населението се разделяше на три части, като във всяка част имаше благородници и такива от скромен произход, богати и бедни. След жребий една от частите заминаваше да си търси късмета другаде, а останалите две оставаха в отечеството си.”
Тази процедура ни напомня на хвърлянето на жребий в древногръцките градове, когато пренаселването е създавало необходимост от колонии. Гръцката дума за жребий е (СНИМКА - 66). Тези, на които се е падал жребият, са наричани (СНИМКА). Последните са тези, които е трябвало да напуснат и да станат колонисти.
Колонистите – “нашествениците” – пристигащи заедно с жените, децата и старците си, са били доволни, когато са им позволявали да останат в свободните земи на страната-приемник. В Италия, където гражданските войни, болестите и безмилостната експлоатация на робите от господарите им са разредили населението, “варварите” на Одонацер са завладяли с оръжие една-трета от земята, на която са живяли [76]. Онези “варвари”, които са дошли в Мизия, по аналогичен начин са получили земя, от която да се изхранват, при две условия. Техните годни младежи е трябвало да служат в имперската армия. Останалите е трябвало да плащат данъци на имперската хазна. Това се е случило на Малките готи на Улфила, чиито потомци са продължавали да живеят в Мизия по времето на Йордан и Юстиниан. Идването на българите през седми век е по-драматична история, защото управниците в империята отказват да ги приемат. За да могат да останат, те е трябвало да извоюват победа над армията на Константин Погонат и да изтръгнат от него мирен договор, който бележи началото на независимата българска държава. В тази връзка е и коментарът на презвитер Диоклей, че славянските готи и българите в Мизия “се заобичаха извънредно много, тъй като и двата народа бяха езичници и имаха общ език”. Както и другите преди тях, така и новодошлите са пристигнали на Балканите, за да живеят сред сродните си тракийци, с които са имали сходен език и с които са принадлежали към един клон на народите. Затова и няколко века по-късно Анна Комнина точно отбелязва, че от двете страни на Балкана могат да се намерят многобройни богати селища; на север от планината “живеят даки и траки, а на юг още траки и македонци” [77]. Анна е написала своята книга през дванайсти век, което е 500 години след основаването на българското царство и 300 години след покръстването на българите.
Дори още по-късно Георгиус Гемистус Плето казва в своята реч на погребението на Елена Палеологина: “Тя бе тракийка, произлизаща от древен, благороден и многоброен тракийски род.” [78] Доколкото може да се установи, тези думи са изречени през 1391 година, когато Тракия е в пределите на българското царство от 700 години.
Не. Траките не са изчезвали. Те са там, където са били и поне преди три хиляди години, говорейки своя славянски праезик.

58. Какво можем да кажем за името Sclaveni? Счита се, че първият автор, който използва това родово определение, е Pseudo-Caesarius, писал вероятно през четвърти век. Според него, тези хора живели по Дунав. (Sclaveni et Physonitae qui et Danubiani appellantur.) [79] През 698 година те продължават да са си там. Георги Кедрен казва за тази година, че един византийски пълководец нахлул в територията отвъд Дунав и опустошил земята на склавените. Това събитие е в съзвучие с онова, което твърди Джеймс Брайс за времето, в което започва славянизацията на Балканския полуостров. Е, може би Брайс е сгрешил с няколко века? Може би славянските нашественици не са се появили на Балканите преди девети век? Очевидно е така, след като през девети век Ibn Khordadbeg пише, че западната граница на Македония е “страната на словените” [80]. Тогава кога е започнала славянизацията на полуострова? В една от своите книги Лъв VI, който е починал през 912, говори за sklaboi и antoi в сегашно време, пояснявайки, че те “никога не са били поробвани или подчинявани, особено в собствената си страна”. [81] Къде е била тази страна? “Лексикон” на Suidas, датиран към 1000-та година, твърди ,че тези sklabenoi не са стъпвали на Балканите. Те все още били “народ, който живее оттатък Дунава”.
Колко още доказателства са необходими за това, че в определени случаи като Sclaveni са посочвани конкретни народи, в споменатите случаи словените и словаците, които продължават да живеят там, където са споменати и преди 1500 години?

Марнавич не е сгрешил като е казал, че по времето на Юстиниан населението на Балканите е било славянско. Поселването на готи и българи от Приазовието не е променило етническия облик на автохтонното население, тъй като новодошлите са говорили езика на местните траки и са имали сходни обичаи. “Славянизация” през 7 век не е имало, както си е мислел Брайс. Не е имало и по всяко друго време, тъй като населението на полуострова винаги е било предимно славянско.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите