Продължавам с цитати.

За тва колко бързо са достигали вестите до Румъния - няколко писма. Да се има предвид само, че въстанието избухва на 20 април:

Бекет - Букурещ, 6 май
Шербан вода 117 = Ботйов
(депеша) Urgent
Огънят пламнал в нашето отечество, София обрадена, Враца гори, боят се продължава. Какво правим?
П.Юрданов


Бекет - Букурещ, 8 май
(депеша)
Горов - хотел "Теодор".
Пътник ни каза, че сливенци, панагюрци, карловци, калоферци, Sovaai излезли на паша. Бързайте!
Тихов (Н. Обретенов)


От биографията на Ботев от Захари Стоянов:

Един български вестник по това време в Румъния, "Български глас или "България", като констатирал на основание на верни сведения, че числото на въстаниците е 40 000 души, така представил работата, че патриотите от Румъния и да преминат в България, рядко ще да намерят турчин да се смърсят.

От всичките градове хъшовете заявили своето съществувание, събирали се на купове и пеели песни за бой и за отмъщение. Те потърсили съществующите и прочутите тогава войводи да се турят на челото им и да ги поведат към балканите. Естествено, че тия хъшовски демонстрации са били най-много в печатницата на нашия герой, че сам той е горял от мнозина най-много да се види под байрака, да стъпи в България, а още повече в неговата любима Стара планина. Стамболов, Волов, Заимов, Н.Т. Обретенов и други командуват вече цели окръзи, а той, Ботйов, настрана, в бездействие! Това било убийство, срам и позор. Всичко той е правил, но само едно не си е позволявал: да стане войвода и да поведе на борба другите. При съществуването на познатите войводи, на хвърковатия Филипа, за когото той, както видяхме, нарочно ходи в Одеса, дързост би била от негова страна. Той знаел от всички най-много що би бзначело в България, ако народът чуеше, че Филип Тотю, Панайот Хитов или друг някой техен събрат иде и що - някой си редактор Христо Ботйов, който в България не беше още така познат, щото да влече и води хората. Следующащта сметка, която носи подписа на самого Ботйова, показва най-добре, че той до 9 май е стоял все настрана от предводителството.
...
Но време минува вече, търпението на хъшовете дошло до своята апогея, известията от всичките румънски градове говорят едно и също, че момчетата са готови; стоката - както са ги те наричали - е прибрана; в крайова, гдето работеха 40 души, имало вече до десетина хиляди фишеци готови; новините от Блгария валят като град; разпалените врачани чакат на Дунава с талиги да натоварят своите скъпи гости! Но едно бърка още младите и лудите глави, едно ги безпокои и не радва още: где са войводите, где е страшният Тотю, Кекеров офицеринът, когото видяхме с колко дрънчила се беше накичил? Няма Тотя, няма Желя, не се чува Панайот! Кой ще да води младите и неопитните, кой ще да им показва местата и пътя?
...
Нямало що. Против волята си нашият герой трябвало да стане войвода, да вземе такава роля в драмата, която не била за него. Нямалко що, минутата била важна и тържествена, тябвало така или инак да се помогне на борците, да се тури човек на челото на ония, коит търсели главатар и заповедник, а не той тях да търси. Разказват, че той заплакал, когато се научил, че водителите-войводи изменили на делото и оставили на поляната младите и неопитни патриоти. Тогава той се решил.
...
Та думата ни беше нам за войводството, а не дали е щял да минува, въпрос, който според всичките сведения не подлежи на съмнение. Той е щял да мине като прост бунтовник, може би само писар на някого от войводите. Тежката роля на водител той бил принуден да вземе тогава, когато вече видял, че време минува, а войводите, Кекеровци и Тотьовци, които си накупили с народни пари всичко, безестно изменили, отказали да вървят. Един предложил и поискал невъзможно нещо, други искал няколко хиляди франка гаранция и т.н. Най-после и двамата тия господиновци - Тотю и Кекеров - една вечер, когато момчетата щели да тръгват за Дунава, те се качили на железниццата и избягали за Сърбия. Това се случило в Крайова. Тогава прогласил той себе си за войвода, защото между всички нямало лице с по-авторитетно име.

Мнозина говорят, че той преминал само да умре, да изпълни един дълг, а не бил уверен положително в никакъв успех. Това не е вярно, това е варварско предположение, ако можем да се изразим така. Да отиваш на акт пръв и последен, акт страшен, който ще да се подписва с кръв; да излагаш на подобен акт стотини хора и да отиваш само за приличие, без вяра, без свята надежда в делото - това го не допуща теорията и практиката на великия и пламенния идеализъм. Не познаваме Ботйова в тия последни минути на живота му, не сме го виждали и не сме говорили с него; но познаваме епохата и нейните деятели и жертви, та можем да кажем положително и за него, че той е вярвал в успеха на делото ако не напълно, то поне за бляскаво начало, че ще да стане работата въпрос, ще се обади Европа, ще да се обърне внимание. Това ще да покажат самите факти на събитията, които ще да изложим оттук нататък.

Новината за провъзгласяването на нашия герой за войвода в Букурещ, макар и тайно още, по-бързо се разпространила във всичките градове и във всичките хъшовски среди. Тайната била съобщена на ухо, само на верните, но нима тия, които били решени да минат под неговия байрак, не са от верните? Тая новина произвела най-добри впечатления - да се изразим съвременно - върху всички. Кой истински хъшлак не познавал Христа Ботйова, кой не му е бивал гост, кой не му е ял хляба?



Ако заради това, което е писал в "На прощаване", "Борба" и другаде, Ботев е смятал, че отива на сигурна и безсмислена смърт, което го прави идиот и псевдопатриот , как да гледаме на следното и как да наречем тези хора?

... или ще измрем всинца, или ще освободим България!
из писмо на Никола Обретенов до Баба Тонка

Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя, губя само себе си
Левски

Моята цел е постигната вече. В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да оздравей
Бенковски

Как да наречем всички, които са се сражавали под знамето "Свобода или смърт"?