Новите дрехи на Ботев
Мирослав Михов, Теодор Славчев

Ние, авторите на този доклад, колкото и да ни е трудно да си го признаем, всъщност сме едни последователи на светлото дело на Ботев – голи идеалисти, умиращи от желание да накарат и другите да вярват в техните ценности, отричайки всичко друго.
Творчеството на Ботев се основава на сатирата, като с това цели да скандализира и провокира обществото. Изключително неуспешният му гибелен поход, претендиращ да бъде в подкрепа на Априлското въстание, е върхът на безотговорността, която прозира в цялата му биография.
Ние ще постъпим безотговорно към себе си, като скандализираме и провокираме читателя, оспорвайки общоприетото мнение за делото и героизма на Христо Ботев.
Едно от първите сатирични произведения на Ботев, с които се сблъсква читателят на сборниците с негови избрани творби, се нарича „Защо не съм?” Още в заглавието на тази звезда в небосклона на българската литература прозира огромната завист на автора, подпечатала неговото съзнание с дълбоките черти на комплекса за малоценност. Този (с претенции за велик) поет посвещава свое стихотворение на човек, сътворил следното... нещо:

Агнето пасе трева
козата гризе кора
мухата мляко сучи,
там, дето й се случи

Увлечен в злобата си към Пишурката, г-н Сапунов и Григор Пърличев, Ботев смее да се подиграва на творчеството на Петко Славейков, просто защото, видите ли, Славейков го е разочаровал, непишейки така патетичните стихове, които Ботев е очаквал от него. Всъщност Ботев реагира така към всички, които не споделят идеалите му. На старанието на Вазов да направи нещо стойностно чрез споделяне на добри и градивни идеи Ботев отговаря с агресия и сарказъм.
По-задълбоченото изучаване на творбите на Ботев дава самочувствие на почти всеки средно интелигентен гимназист да му се присмее пък на него. Най-големият български герой е сътворил следната епитафия, която след това публикувал сам в брой 2 – предпоследния (очевидно писането на язвителни стихчета не е било особено доходоносно) – на собствения си вестник Будилник:

...
Кога седнали да ядат,
нещо крукна в зелникът;
всеки вика – буба е,
Стоил вика – жаба е;
всеки бяга нагоре,
Стоил бяга надоле;
всеки иде със уши.
Стоил иде без уши.

За тези, които не знаят какво е епитафия – стихотворение, което би трябвало да възпява мъртвите. Ботев, обаче, използва жанра, за да се подиграва с паметта на хората. Похвално.
Това е моментът да се подчертае, че ние в никакъв случаи не поставяме под въпрос таланта на Ботев като гениален български поет, отдал живота и делото си на отечеството. Дори с горните цитирани стихове ние доказваме не неспособността на Ботев да сътвори нещо добро – опазил ни Бог, та той има десетки велики произведения – а всъщност доказваме обсебеността му от едни не толкова полезни за днешното и тогавашното общество идеи. Своя неповторим талант той използва, за да облече своите велики чувства към Отечеството в думи, които ще се отпечатат завинаги в душата на всеки българин. Но също така в Ботевата поезия се прокрадват и другите, плашещите идеи на Ботев, идеи, които той е вярвал, че са добри. Но в нашето време те вече са доказали, че са вредни и опасни. Дори личният пример на Ботев, колкото и да е героичен, също е носител на послание, в което днешните поколения не трябва да се вслушват.
Крайно недемократичните идеи на Ботев рязко контрастират с ценностите на днешното общество. В статията си „Литературата да се съобрази с живота” той чете морал на всички български учени и творци, че би трябвало творбите им да „вземат характер на политическа пропаганда”. В друга своя статия той твърди, че трябва да се превеждат само произведения, които отговарят на стремленията на онзи народ, на чийто език се пишат. Те не трябвало да бъдат просто романи, науката не трябвало да бъде просто наука – с тях трябва да се каже на народа какви са му всъщност стремленията. Според Ботев, те не могат да бъдат различни от неговите собствени.
Тези Ботеви думи изразяват всъщност точно това качество на неговия пример, което се явява безкрайно удобно за всеки един тоталитарен режим, за да има послушен народ, който вярва, че е свободен! Та той направо заявява, че задължение на всеки е да внушава на околните идеите, които той самият смята за правилни. По този начин гарантира, че тълпата няма да позволи на никой свой член да надигне глас за промяна. Обратно, тълпата всъщност е призвана да бъде проводник на всяка една нова агресивна идеология, намерила път към нея.
Главната идея на тоталитаризма е, че общото благо стои над правата на отделната личност. Човешкият живот там е разменна монета и си има ясна стойност – допустими са еди колко си човешки загуби, за да се построи един брой жилищен блок на осем етажа с пет входа. Затова и никой в СССР не се е притеснил, когато стотици души загинали при строителството на град Комсомолск-на-Амур.
А какво прави Ботев? Пише в „На прощаване” как отива на сигурна смърт в името на своята кауза. Пише също, че е напълно наясно, че смъртта му няма да промени нищо в статуквото и няма да помогне на народа. Тоест той не умира дори за да постигне идела си, а просто за да го изтъкне. Прословутият завет към бъдните поколения да последват светлия му пример всъщност е доказателство за това. Лирическият герой е убеден, че по-малките му братя ще живеят при същите условия, при които и той. Затова поръчва на майка си да се погрижи братята му да станат като него – силно да любят и да мразят.
„А след като знае, че ще умре безцелно, защо тогава тръгва?” – ще питате вие с право. Има два варианта. Първият е ясно заявен в „На прощаване”:

Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда...

Извежда се смъртта или по-точно популярността и псевдо-героизмът като висша цел на човешкия живот.
Другият вариант е Ботев просто да не смята човешкия живот за нещо достатъчно ценно, за да не може да се пропилява просто за да си демонстрираш непоколебимостта на идеалите. Това е идеята, удобна на всеки диктатор – трябва да си готов да умреш в името на строителството на Националния обект – плавателен канал до София! Просто 100 години след това идеалът на хората вече не е бил свободата, защото те са вярвали, че я имат, а да се строят нови панелки, за да процъфтява социалистическото общество.
За това колко добър човек в чисто човешки смисъл е бил Ботев можем да съдим по думите на лирическия му герой към неговата любима в „До моето първо либе”. Да бъде с нея означава да е като всички останали. Да бъде в гората означава да е „там, де е с кърви облено”, тоест да има възможност да се покаже, умирайки. Щом досега е бил с тази жена, можем да съдим, че просто изведнъж му е скимнало да става герой и той е решил да изостави всичко в името на тази мания, без да се интересува от чувствата на другите – „в тези гърди вече любов не грее [а до вчера грееше]”. Явно и любовта му е една такава само с цел да може да се похвали с нея. Доста безотговорно, имайки предвид колко много може да нарани другия до себе си, на когото до скоро явно се е клел във вечна вярност.
Друг аспект на безотговорността на Ботев е невъзможността му да завърши образование. Просто защото учителите и наредбите му се струват не човешки, а зверски, той не влиза в часове и бива изключен от гимназията. Е, в днешно време на това му викаме да избягаш от час и деянието не се счита за никак похвално. Напротив, кръшкането е всъщност доста осъдително и всички учители се опитват да ни убедят колко е вредно за нас да не ходим на училище. С това, че не завършва образованието си, той сам обрича себе си от главата му да става само бомба, както заявява в едно свое писмо.
Освен безотговорност към себе си и към близките си, Ботев демонстрира безотговорност и към важна обществена длъжност, която му е била поверена. Когато през 1867 замества баща си на учителската му длъжност в Калофер, той открито проповядва пред учениците бунт към чорбаджиите и турците, застрашавайки по този начин живота и здравето им, грижата за които е основно задължение на всеки преподавател.
Затова и повеждането на чета в България без никакъв логичен план, разчитайки всички хора да действат въз основа на емоциите си, без оглед на прагматичността на действията, не е изненадваща като логичен апотеоз на безотговорния живот на Ботев. Заедно с него си отиват още стотици млади мъже, попаднали под пагубното влияние на Ботевите безразсъдни идеи.
Безспорна грешка на науката литература е, че увлечени от безспорно гениалното творчество на Ботев, учените – тези, които би трябвало да съдят за нещата безпристрастно, допускат емоцията, създадена от обсебващите съзнанието стихове на поета, да вземе връх над разума им. Това, което иначе биха подложили на критика като хора, приемат за черта на героя Ботев.
Заявената от него любов към отечеството бива наречена най-силна, подвигът – най-велик, революционната дейност – гениална. Под влияние на опияняващите стихове се прави недопустима логическа грешка – пренася се „гениалното” на поета върху „революционера”. И изведнъж в литературните научни текстове говорим не за гениален поет, а за гениален революционер. Сякаш годините неуловимост на Левски го превръщат в някакъв неудачник, понеже не бил изпълнен от самоубийствено желание да умре в името на каузата.
Ботев става синоним на родолюбие и себеотдаденост на някаква идея. А това просто не е вярно. Нямаме основание да твърдим, че той е по-голям родолюбец от останалите революционери освен това, че е успял да облече чувствата си във вечни стихове. Тоест маже да твърдим, че Ботев има неповторим талант, но не и че е най-голям български родолюбец.
Себеотдадеността на идеята също може да бъде оспорена от прагматична гледна точка. Така или иначе Априлското въстание е било постигнало целта си, така или иначе европейската общественост е била скандализирана от зверствата на турците. А един такъв оратор е щял да бъде много по-полезен като водач на опълченска чета в Освободителната война. Тоест, при достатъчно голямо желание, може да се докаже, че Ботев наистина не е бил отдаден толкова на идеята за свободна България, а по-скоро на идеята да умре в името на свободна България. Което вече не е чак толкова пример за подражание.
Но в стремежа си да величаем великия поет, постоянно ставаме автори или повтаряме велики мисли от рода на: „Живеем в страната на Ботев”. Като погледнем заглавията на някой сборник с критическа литература, почти всички са в такъв стил. За Бога, ние живеем в България! България е над всичко, България не е просто „земята на Ботев” точно така, както не е и земята на Аспарух, Крум или Симеон, макар че те имат много по-голямо основание за претенции над нея!!!
Трябва да спрем да налагаме Ботев като пътеводна светлина в нашата история, тъй като по този начин насаждаме деструктивни идеи на младото поколение. Днешното демократично общество не приема култа към смъртта и добрува само когато всички негови членове добруват, а не когато някои се жертват заради другите.
Не са най-добри тези, които умират в името на идеята, но не постигат целта, а тези, което превръщат идеала си в реалност и умират само ако това наистина е необходимо. Добрите искат да умрат за идеала си, а най-добрите – да го постигнат.
И както е казал съвременникът на Ботев, болшевикът Димитър Благоев: „Когато нашата младеж престане да пее социалните песни на Христо Ботев и да се увлича от неговото високо благородно възмущение и омраза против скотството, тогава тя престава да е младеж.”
Нека спрем да мислим по младежки, а да мислим зряло, колеги!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите