Сега, кво мислим... Салата няма да прая, готвач не съм, и даскал не съм, обачее, обичам да слагам оценки, та за мен нещата изглеждат горе-долу по следния начин:

Изказ и стил: 5
Исторически познания: 4
Вътрешна съдържателност и логическа аргументация: 2
Следване на фешън тенденции: 3
Изразени ценности: тва по принцип не се оценява, но ще си дам и по тва компетентното мнение

Изказ

Изказът е на добро ниво, сложни изречения, но добре структурирани и без излишна многословност, което придава ритмичност на изложението. Тази ритмичност е донякъде резултат и от употребата на реторически фигури като амплификация, анадиплозис и анастрофа. Полемичен стил, който сам по себе си може и да заслужава отличен за ученическо съчинение, но като се има предвид, че зададената тема е "Живеем в земята на Ботев", задочният спор с поета е неуместен. Трябва изложението да е такова, че да дава идея за темата, по която е писано. Ако някой не е чел предисторията на есето и не е запознат със заглавието, никога няма да се сети, че то е точно такова. Това, което си написал отговаря на зададена тема от рода на "Оправдана ли е саможертвата на Ботев" или нещо от сорта, но в никакъв случай на тва, което си посочил. Ако си на някъв изпит на запад и напрайш така ти пишат двойката от воле, обаче тука е БГ и затва и отиваш само една единица надолу.

Исторически познания

Сега, вярно поне го знайш Ботев кой е, в смисъл не рита топка и не пей песни по Планета, жертвал се е за родината и така нататък, обаче, тва не е достатъчно за есето. Тва че Ботев едва ли не се е самоубил, стил член на Хизбула от 80те е малко далеч от истината. В смисъл, че той е бил готов да умре ако се наложи и е знаел, че вероятността тва да стане е голяма, обаче че е чак толкова голяма не е знаел. Не че не се е поддавал на емоции, поддавал се е, например когато още по пътя към Балкана срещат няква турска орда извадил сабята и тръгнал към тях като я размахвал около главата си, обаче ако говорим на едро, нещата стоят малко по-различно.

Повечето от революционерите от онова време са били песимисти по разум и оптимисти по воля, като при Ботев второто е било малко в повече в сравнение с другите. Освен тва той е имал една не много добре обоснована вяра в силите на българския народ и потенциала му за революционни и сякви други действия и то разглеждайки народа като аморфна маса от общи ценности, култура и стремежи, която като цяло е била според него нещо повече от механична сума на индивидите, които я съставляват, защото, както е видно от някои негови писания, голяма част от тия индивиди той не ценял особено високо. За разлика от него Бенковски, например, е бил наясно как стоят нещата и въобще не си е правил илюзии за самодисциплината и индивидуалната решителност на българина да случва нещата и много добре е знаел, че българите или със сила ще ги държат роби, или със сила някой трябва да ги накара да правят въстание, затова и методите му са били доста по-тоталитарни, понеже ако изобщо нещо сме можели да направим "сами" тва е бил начина, пък като не стане - "Русия нека заповяда".

Та така, вярата на Ботев в революционния потенциал на българите за масово въстание, комбинирана с подвеждащите писма на Стоян Заимов за несъществуващите, революционно настроени маси народ във Враца и региона, създала погрешна представа за фактическото положение там. Сега, защо такива работи са писали Заимов и ко. не мога да кажа, може би ги е било страх да признаят, че не са успели да подготвят поверения им революционен окръг и до последно са писали така с надеждата все пак нещо да стане - или просто ей така в главите на хората, или пък с идването на самата чета да настъпи някакво въодушевление, обаче тва така или иначе не става. Както и да е, ентусиазмът на четниците постепенно почва да спада и се прокрадват първите признаци на отчаяние, като гледат малодушието на населението и почти пълната липса на подкрепа. Ако не се лъжа, не повече от 5-6 души се присединяват към четата по пътя й от Дунава към Балкана.

Ако се вярва на биографията на Ботев от Захари Стоянов, последните дни Ботев е имал доста измъчен вид и дори е плакал, като не можем със сигурност да кажем каква е причината и какво е било вътре в него, но аз за мен си смятам, че е било от яд и безсилие, че нещата не са станали така както той и останалите четници са искали и по-точно, защото в тия дни като че ли е изглеждало, че саможертвата им ще е безсмислена. Едно е да умреш в битка и да знаеш за какво, друго е да видиш как всичко, за което си се борил се разпада преди края. Точно тая част от биографията е доста тежка за четене, даже може би трагедията на Ботев е, че той може би си отива без да знае, че България ще бъде освободена.

Но дори и той самият да е смятал в последните си дни, че саможертвата му може да е била напразна, това по никакъв начин не я прави такава, с оглед на последвалите събития, а именно - Освобождението, нито пък омаловажава нейната роля за изграждането на българския национален дух и градивната стойност, която тя изиграва през следващите десетилетия на утвърждаване на българската държава.