Епилог / Наука / Хуманитарни науки / История

ЕПИЛОГ

Тази книга беше готова за печат, когато ми попадна една статия на Фердо Шишич, озаглавена “Kako je vizantinski car Justinijan postao Slaven” (Nastavni viesnik, Zagreb, 1901, p.214-229, 390-415 и 516-581). В нея резюмето на житието е препечатано на латински и има хърватски превод. Откриваме и много подробна биография на Марнавич, последвана от преразказ на “аргументите” на Брайс, както и няколко допълнения, основните от които са съвсем несъществени. Доколко неуместни са те, читателят може да прецени от следния пример.

На страница 564 Шишич казва, че първият гръцки манастир на планината Атон е построен през 962 година, а първият славянски през 1198. Затова, казва Шишич, оригиналното житие не може да е съхранявано на Атон от времето на неговото написване, ако е било действително писано през времето на Юстиниан. Къде може да е било житието, пита риторично Шишич, преди 1198 година? И как така не са му направени копия или не са запазени такива, освен онова на Марнавич и Алемани?

Очевидно на Шишич не му е дошло на ум, че оригиналното житие, написано собственоръчно от Богомил (Теофил), най-вероятно е останало в Константинопол или Сердика (София). Както и че е възможно да са съществували много негови копия, които са били унищожени от гръцките завоеватели през периода 1018-1184 или от турците след 1396. Копието на Алемани, на което Марнавич е направил резюме на латински, вероятно е оцеляло именно защото е било занесено на Атон, където е пазено, да речем, след 1198 година.

Шишич също се присъединява към мнението, че Марнавич е измислил родословието си, но говори за “Indicia Vetustatis” по начин, който недвусмислено сочи, че той никога не е чел книгата. Ако се доверим на неговата преценка, трябва да приемем, че отец Терлецки, който е виждал оригиналните пергаменти и книжа, не е успял да засече измамата. Също така неспособни да открият измамата трябва да са били нотариусът Антонио Лукатело и двамата свидетели, които са присъствали когато Марнавич е предавал пергаментите и документите си за съхранение.
В същото време Шишич си мисли, че е способен да открие измамата близо три века след смъртта на Марнавич, макар че не е чел книгата му и никога не е виждал въпросните документи.

Единадесет години по-късно Ватрослав Ягич (1838-1923) публикува статия с име “Tomko Marnavich als Falscher des angeblich im J. 1222 geschriebenen glagolitischen Psalters” (Archiv fur slavische Philologie, 1912, 33, p.111-134). Авторът ни казва, че е проучил псалтира и е стигнал до заключението, че е фалшификат. Важно е да се знае доколко добре е обосновано това заключение, тъй като то е от особено значение. Важно е, защото Никола от Раб твърди, че е преписал псалтира от кодекс, написан първоначално около 639 г. н.е. Ако той е истински, това би доказало съществуването на славянска писменост два века преди времето на Кирил и Методий.

През 1634 г. Марнавич заел книгата на Рафо Левакович, епископ от Охрид, който преписал и запазил първите седем псалми. По-късно от копието било направено друго копие от Караман. Ягич е разполагал именно с последния препис. Междувременно оригиналният псалтир, писан на пергамент, е изчезнал, без да остави и следа.
Ягич вярва, че е открил правописни и други грешки в карамановото копие, които доказвали, че този текст не може да е писан през 1222 година. Затова стига до заключението, че Марнавич е фалшифицирал псалтира. Ягич не допуска, че фонетичните и правописни особености могат да се дължат на съответната епоха. Той е познавал само документи на глаголица, писани през или след 12 век и няма база за сравнение с други такива документи от 7 век. Също така той не взима под внимание, че правописните грешки може да са допуснати и от Левакович и/или Караман при преписването.
Ягич признава, че ако Марнавич е фалшифицирал псалтира, той трябва да е вложил неимоверни усилия в начинанието си. За какви усилия става дума може да се разбере като напомним, че текстът е писан на глаголица и е писан върху пергамент. Но Ягич не се пита защо Марнавич не е избрал по-лесен начин за измамата си, след като така или иначе не е ясно какво би спечелил от нея. Истински чудатото е предположението на Ягич, че Марнавич вероятно лично е унищожил изфабрикувания псалтир, в който е вложил всичките тези усилия и средства. В същото време авторът на статията признава, че съществувала бележка, на която Левакович възхвалява псалтира, а въпросната бележка като че ли била писана след смъртта на Марнавич, когато последният не би могъл да унищожи сборника. В кулминацията на своя невероятен “анализ” Ягич заявява на читателите си, че Левакович не е забелязал измамата, защото бил наивник (leichtglaubig).

Запознат съм, че през 1940 година Никола Радойчич (1882-1964) издава в Белград една монография, озаглавена “O Toboznom slovenskom poreklu cara Justinijana”, която не успях да си набавя. За сметка на това съм запознат със статия на същия автор, която се казва “Povampireno slovenstvo cara Justinijana” (Istoriski glasnik, Belgrade, 1949, No 3, p.58-62). След като в нея свенливо и боязливо споменава няколко следвоенни публикации, в които се загатва за славянския произход на Юстиниан, Радойчич набързо “ликвидира” проблема като напомня мненията на Джеймс Брайс, Константин Иречек, Александър Василиев, Ватрослав Ягич и Фердо Шишич.

*

В края на 1972 една особено интересна книга ми грабна вниманието – “Geschichte der Bulgaren und der anderen Sudslaven” (Berlin, 1935) на Ганчо Ценов. Бях развълнуван да науча, че Ценов, ползвайки същите като моите източници, но и много други, е стигнал до същите като моите изводи. А именно: Ценов ясно посочва тъждествеността траки = гети = готи = славяни = българи.
От друга страна, Ценов погрешно приписва на епископ Улфила авторството на глаголицата. Готската азбука на Улфила се различава от глаголицата, както може да се види от равенския папирус, който сега се съхранява в Националната библиотека в Неапол, Италия. Друга слабост в тази книга на Ценов е, че е можел да бъде малко по-стегнат с аргументите си.

За съжаление, все още не съм запознат с по-ранната книга на Ценов – “Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven” (Berlin, 1930), която вероятно съдържа ценна информация. Убеждението ми, че книгата е интересна, се засилва от арогантната критика към този труд на Ценов, отправена от безподобния Макс Васмер (Die Slaven in Griechenland, 1941, стр.11).