c) Славянската писменост по юстинианово време

59. Друг упорит мит сред модерните историци отхвърля съществуването на славянска литература преди въвеждането на кирилицата през девети век. Как стоят нещата по отношение на дълбоката античност, сме скицирали в приложение 6. Тук ще споменем само две от сведенията, които имат отношение по темата и върху които Джеймс Брайс и Константин Иречек можеха да поразсъждават преди да обвиняват Марнавич в некомпетентност и измама.
Йордан в своята “Гетика” говори за книгите на готите [82]. Не можем да знаем дали всички гетски народи – готи, визиготи, вандали, гепиди – са ползвали една и съща писменост. Но знаем, че Малките готи са получили своята нова или преустроена азбука от епископ Улфила през четвърти век [83]. Знаем също, че през средата на шести век Малките готи са продължавали да живеят на юг от Дунав сред тракийските си роднини. Твърде немислимо е, че тези готи, които са били бегълци, са имали своя азбука и свои свещени книги, а траките, които са ги приютили в трудния момент, са останали безписмени... ако въобще са били безписмени преди!

60. Въпросът получава своя отговор от две важни сведения, които повечето учени, да не кажем всички, предпочитат да заобикалят. Тези свидетелства доказват, че славянската писменост е била факт много преди 9 век. За първото сме задължени на патриарх Фотий, който ни казва, че един анонимен учен, който живял след царуването на Хераклий, т.е. след 640 н.е., използвал книги на различни езици, включително тракийски [84]. Тъй като в този контекст тракийски е синоним на славянски, е очевидно, че славянски книги са съществували през седми век, или два века по-рано, отколкото си е мислил Брайс.
Другото свидетелство се намира в “De Magistratibus”, книга на Йоан Лидийски. Освен други неща, авторът ни казва, че Константин Велики е наричал своя нов град на Босфора “бивак” чак до деня на своето ръкопологане. “Сами можете да се уверите в това”, пише Лидийски, “ако прочетете константиновите “Беседи”, които той лично написа на родния си език и остави за идните поколения.” [85]
Лидийски не ни казва какъв е бил родният език на императора, но това може лесно да се разбере. Юлиан Апостат, племенник на Константин, нееднократно заявява, че той и предците му са мизи, тракийски народ [86]. Езикът на семейството на Константин следователно не може да е друг, освен мизийски, което значи тракийски, а по-късно наричан български или славянски. Константиновите “Беседи”, писани на този език, все още са съществували по времето на Юстиниан. Така че нищо не пречи “Житието на Юстиниан” да е било написано със славянско писмо и на славянски език, да речем от бившия учител на императора Богомил (Теофил).

(По-обстойно разглеждане на проблема за съществуването на “Предкирилска писменост в славянските земи” можете да прочетете тук – ЛИНК!!! – б.пр.)
*

Заключението на това изледване е, че трите грешки, приписвани на Марнавич, са съществували само във въображението на Джеймс Брайс. Готите в Испания са говорили славянско наречие. Балканският полуостров не е бил славянизиран през седми век, а е бил праотечеството на няколко славянски народа от памтивека. Някои, ако не всички, славянски народи са били писмени много поколения преди девети век.
Така че няма никакво основание да се съмняваме, че славянска версия на Vita Justiniani може да е била написана през шести век и съхранявана на Атон до началото на седемнайсти век, когато Марнавич е можел да обърне внимание на нейното съдържание.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите