16. Статията, която е чел Иречек и която му е изградила мнението, че на Марнавич не трябва да се вярва, е написана от Армин Павич [15]. Все пак Павич само изразява скептицизма си относно определени документи, които не е виждал, но Марнавич твърди, че е намерил и на тяхна основа е написал своето родословие. За документи, с които не разполагаме, хората могат да мислят каквото си пожелаят. Едни могат да изберат да вярват, че тези документи никога не са съществували и че не доказват сведенията, с които се свързват. Други могат да изберат да вярват, че документите са изгубени и че биха могли да бъдат намерени един ден, или пък че са безвъзвратно унищожени.
Същественото, което ни интересува в случая, е, че нито Брайс, нито Иречек, нито Павич, успяват да хванат Марнавич в противоречие или в опит да прокара очевидна неистина. От статията на Павич си личи, че той на свой ред е бил повлиян от друг прочут автор, а именно Алберто Фортис.
Фортис обвинява Марнавич, че е присвоил и публикувал под свое име ръкопис на покойния епископ Антонио Веранцио (известен още като Antun Vrancic).

17. И така, подозрението върху Марнавич е изтъкано от възможно най-слабите конци. Брайс ни казва, че Марнавич е фалшификатор, защото Иречек така му бил казал. Иречек мислел така, защото Павич го намекнал. А Павич го предположил, защото Алберто Фортис смятал така. Каква валидност може да има такава поредица от сапунени мехури?
Кой е Алберто Фортис? От “Biographie universelle ancienne et moderne” на Michaud научаваме, че той е роден във Виена през 1740. Бил много старателен, със солидни възгледи, се изброява в “Biographie”, имал развинтено въображение и си падал ерудит. Онези, които не го обичали, го имали за склонен към прибързани постъпки и нелюбезен. Той напуснал Августинския орден и станал нещо като странстващ философ. Според “Biographie”, е “трудно да се изброят темите на този писател, чиято мисъл прехвърча от един въпрос към друг...”.
Фортис прекарал по-голямата част от живота си във Венеция, където създавал впечатление на фустогонец. През 1801 е назначен за началник на Болонската библиотека. Той остава там до смъртта си през 1805.
Виждаме, че Фортис е роден повече от столетие след смъртта на Марнавич. Не знаем дали е посещавал Рим и ако го е правил, кога, за колко дълго и по каква причина. В онези дни не е имало голяма любов между Венеция и Рим. Във Венеция е била популярна поговорката: Първо венецианци, после християни. (Siamo Veneziani, poi Christiani.)
Марнавич е бил римски гражданин и храненик на йезуитите. Той е живял известно време във Венеция, след като завършил първия етап от своята кариера, но въпреки това, венецианците се възпротивили на повишението му в духовната йерархия. Фортис е бил венецианец. За него вероятно е било достатъчно да чуе, че ръкопис на Веранцио е в обсега на Марнавич, за да почне да го подозира в кражба.
Както и да е, защо Веранцио (1504-1573) не е публикувал своята собствена книга? Коя е причината да остави единадесет непубликувани ръкописи след смъртта си? Дали не е защото някога е бил в двора на Хенри VIII от Англия (1535) или пък защото е познавал Еразм и Меланхтон – все връзки, които са могли да имат забавящ ефект за получаването на imprimatur (лат.: разрешение за печатане, одобрение – бел.пр.) от Рим? Вярно е, че Веранцио го назначават за кардинал, но това се е случило броени дни преди смъртта му, когато вече не е бил в състояние да направи каквито и да било добрини или злини! Как да сме сигурни, че книгата му е щяла да види бял свят в смутните времена на Трийсетгодишната война, ако Марнавич не се е поинтересувал от нея? Какво може да ни убеди, че Марнавич не е намерил за необходимо да цензурира неудобните пасажи от текста и да замени името на автора със своето, за да получи необходимото разрешение да публикува книгата на Веранцио?

18. Иречек твърди, че Марнавич е изфабрикувал родословието си на базата на фалшиви документи. Джеймс Брайс е бил в изгодна позиция да провери дали това наистина е било така. Родословието се разпростира в големи детайли на 56-странична книга ин кварто, озаглавена “Indicia Vetustasis et Nobilitatis Familia Marciae” и публикувана от печатница на Ватикана през 1632. Брайс е познавал тази книга или е знаел за нея, след като я е споменал сред други издания на Марнавич, описани в бележка 17 към статията му в “English Historical Review”. Той е могъл да прочете тази книга и да каже на читателите си становището си относно нейното съдържание.
Както ще се уверим, съдържанието на “Indicia Vetustasis” е показателно. Ако Брайс беше прочел тази книга, може би щеше да мисли другояче за надеждността на Марнавич. Брайс обаче не говори нищо за “Indicia Vetustasis” и очевидно намира за по-удобно да повтаря и перифразира казаното от Иречек в подкрепа на неговата теза. Покрай обединените злобни нападки, отправени от Брайс и неговите предшественици и съмишленици, целящи да се хвърли съмнение върху Марнавич, се изплъзва основното в случая: то е, че предполагаемото измислено родословие на босненския епископ няма абсолютно нищо общо с житието на Юстиниан. Никой от тях, изглежда, не забелязва, че дори да можеше да се докаже, че Марнавич е съставил родословието си на базата на фалшиви документи, това само би доказало, че той е бил способен да извърши фалшификация, което отново не доказва, че непременно е подправил и “Vita Justiniani”. Понякога и опитните лъжци, ако изобщо можем да причислим към тях Марнавич, могат да казват истината.
“Видях житието”, казва Марнавич. “Не вярвам”, казва Брайс.
На кого да вярваме ние? Само за да угодим на Джеймс Брайс, ние не бихме заявили, че Юстиниан никога не е имал учител, че неговото име не може да е било Богомил (Теофил), че този Богомил не може да е написал биографията на Юстиниан, че каквото е написал не може да е вярно и че такъв ръкопис не може да е съхраняван на планината Атон – една славянска земя отвсякъде! Въпросът с надеждността на Марнавич добре е повдигнат от Брайс, Иречек, Павич и Фортис, но те не му дават убедителен отговор.

b) В търсене на фактите

Брайс приема, че ръкописът от Барберини не е бил предназначен за публикуване. Така е, само един поглед върху житието е достатъчен да ни убеди, че Марнавич не е написал латинското резюме за широка публика и че не го е сътворил за лично удоволствие. Ако не беше така, той не би имал причина да ограничи биографията до първите 30 години на юстиниановото imperium. Все пак има достатъчно други важни моменти, които можеха да се споменат, като края на войните и смъртта на императрица Теодора. Нещо повече, щеше да е много по-лесно за него да си напише историята в един последователен текст.
Вместо това, той си прави труда да пише резюме, като изрично го определя като такова. После добавя собствените си пояснения, подчертавайки, че са негови. Марнавич очевидно е разполагал и с други източници, а не само с оригиналното славянско житие. Например Теофил/Богомил, който в своята книга е описал живота на Юстиниан доколкото му е било възможно, вероятно е починал много години преди Юстиниан. Богомил със сигурност не е могъл да каже в житието, че собственото му тяло е погребано в църквата “Света София” в Сердика. Нито пък Богомил е можел да опише ковчега, в който са положили собственото му тяло. Всичко това обаче е информация, която се предоставя от Марнавич и която той явно е намерил в други източници, които днес не съществуват. Добавената информация към латинското резюме е била за допълнителна помощ на получателя на това резюме. Кой е бил този получател?
Брайс ни казва, че в долната част на последната страница от манускрипта има думи, написани с различен почерк от този на останалия текст:

ad Procopium Alemannus, f.9
(а малко по-долу)
missum ab urbe.

Както ще видим (приложения 10 и 12), тези думи сочат към възможно обяснение, което Брайс можеше да потвърди, ако се беше сетил за него. А именно, че Alemannus (Алемани), който е открил Anecdota на Прокопий, вероятно също така е притежавал и оригиналния славянски ръкопис на житието, или негов препис, който е разбирал само повърхностно. Затова е била и молбата към Марнавич да му изготви резюме на книгата на латински. Ако това е било така, Марнавич сигурно е забелязал няколко места, които са могли да объркат незапознатия със славянската история читател. Затова е добавил необходимите пояснения.
Брайс обаче не си е направил труда да издири книгите, оставени от Алемани, или поне да потърси къде са отнесени след смъртта на Алемани.

20. Вместо това, той е побързал да провери някои други факти, споменати в житието или свързани с него. Той е научил, че през 1603 година Марнавич е написал книга, озаглавена “De Caesaribus Illyricis”, за която се предполага, че е съдържала ценна информация [16]. И така, когато той посетил Рагуза – защо точно Рагуза? – Брайс разпитал за тази книга, която не можела да се намери на друго място. Казали му, че творбата вероятно е изпратена в Будапеща [17]. Брайс го приел за задоволителен отговор, макар че е можел да научи, че по същото време Josip Gelcic от Рагуза е разпространил известие, че притежава ръкописа.
Също така Брайс никъде не допуска възможното изчезване на книги през жестокия период на кръвопролития и палежи (1618-1648), когато само в град Градец, според твърденията, цели 20 хиляди еретически книги са били унищожени. (виж приложение 2)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите