Таная вдигна поглед към тъмното небе.
Сребристо-сини облаци пълзяха по него, лилавата луна се беше скрила зад един облак. Трупаше се напрежение, щеше да има буря.
Таная се облегна на преваза и седна, след което провеси крака надолу и се взря в паветата на площада.
Градът беше утихнал, всички спяха, във въздуха се носеше спокойствие и доволство. Телода беше спокоен и мирен град, жителите живееха в разбирателство и приятелство. Нямаше проблеми... беше идеално... скучно.
Таня затвори огромните си кафяви очи. Късата кестенява коса до раменете й обгръщаше овалното лице, карайки очите й да изглеждат още по-големи.
Тя беше бял демон, и, за разлика от повечтето, кожата й беше тъмно златиста, а крилете - бели.
Тънката бяла рзиа и меките панталони бяха единственото й облекло. От доста време тя не излизаше, стоеше сама и просто свиреше. Тя имаше Дарба. Никой в целия свят не умееше да изтръгва подобни звуци от арфа.
-Гелос...- името се отрони от устните й с въздишка.
Дъждът затропа по покривите и калдаръма. Но беше успокояващ, приспивен и с отпускащ звук.
-Кап, кап, кап... - пееха капките - спомни си - пееха тихичко те и продължаваха... - Кап, кап, кап...
Преди време тя срещна демон, в когото се влюби... при тази мисъл белите демонски криле потрепнаха леко. Влюби?! Толкова слаба дума за чувствата които изпита тогава. Тя знаеше, че открила демонът, когото винаги е чакала. Бяха толкова щастливи. Таная беше най-щастливото същество, но един ден всичко свърши. Таная усети, че нещо се промени, Гелос винаги я беше обичал и бе държал на нея. Никога не би я наранил. Таная не искаше да повярва, но виждаше истината всички път, когато погледнеше в златистите му очи. Той беше влюбен... в друга. Изпитваше същите пагубни, горщи чувства, които тя бе изпитала.
Знаеше, че ще се разделят, така й стана. Той й разказа всичко... помоли я за прошка, личеше че наранявайки нея, той е наранил и себе си.
Таная му се беше усмихнала (а искаше да се разплаче!!!) и беше казала спокойно (а искаше да крещи и вие от болка!!!):
- Няма нищо, разбирам те. - след което си тръгна.
Малка златна сълза потече по шарките около лявото й око. Приличаха на ефирна черна паяжина, която покриваше цялата кожа около окото и скулата й.
Сърцето й се късаше, тя спря да живее, просто съществуваше. Чаровната й усмивка изчезна, лекият сребрист смях спря да звучи. Само тъжните звуци на арфата издаваха, че тя е още жива и тъгува.
Дъждът равномерно валеше. Таная се протегна към арфата и прокара тънки пръсти по струните. Плъзна поглед по черната арфа. Със собствените си ръце я беше направила. Беше вложила вложила част от себе си в този инструмент и го бе превърнала в нещо вълшебно.
Тънките струни бяха опънати до скъсване, толкова тънки, че тя често се порязваше на тях, без да усеща...
Таная дръпна тихо струните - като тъжен стон мелодията се отдели от тях и се издигна към луната, която огряваше небето, къпейки всичко в нежно виолетово.
Таная затвори очи и засвири.
Пред очите й преминаваха картини. Дни на щастие и радост. Дни на болка и скръб. Дни толкова реални и земни, и все пак неповторими.
Тънките струни звъняха тъжно, трелите отлитаха...
Сякаш изпаднала в транс, Таная започна да свири по-бързо. Тънките тъмни пръсти сякаш летяха над струните.
Неволно тя прокара китката си по струните, веднъж и леко. Пръстите продължиха танцът си. Музиката летеше, издигаше се, събрала в себе си историята за една любов, за едно тъжно, ранено сърце, приказка без начало и край.
По струните сякаш се спуснаха алени сълзи, а музиката продължаваше да ехти гръмка, силна, достигаща почти до писък, или ниска, древна, почти ръмжаща.
Тънка струйка кръв се процеди по дланта на Таная, спусна се по пръстите и сякаш потъна в арфата, която създаваше все по-силен и истински звук. Така, изтичайки кръвта й, живтотът й преминаваше в арфата. Чувствата, събрани в нейното сърце излитаха с музиката към залязващата виолетова луна и сребърния дъжд.
Таная не усети порязването. Не усети как животът се отцеди от нея. Тя просто свиреше, свиреше както никога до сега. Тя свиреше историята на своя живот. Нейната лебедова песен.
Слънцето бавно изплуваше над хоризонта, дъждът тихичко заглъхваше. А песента започна да затихва...
Големите очи изгасваха, животът бавно ги напускаше. Арфата блестеше - струните бяха кървавочервени от живота, преминал в тях.
Таная притвори очи. Изгряващото слънце се издигна. Очите й се затвориха завинаги.
"За теб... " - прошепна тя и се стопи - тялото й изчезна, сякаш никога не е съществувало.
Изгревът беше пищен и красив, освети мокрия граф и черната арфа с червените струни, и сякаш тиха музика ехтеше. Но това беше невъзможно - никой не свиреше. На арфата бавно се кристализира малък знак.
Малка капка, разделена на две.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите