Част Трета... / Фен клубове / Фентъзи

Върхът.
Досадното надписче “Зарежда се” мига твърде дълго. Паника. Дали компютъра ми е забил? Няма начин да проверя. И не мога да изляза ако няма ресурси за скапаната програма…
…когато сетивата ми постепенно обхванаха местността отвъд, параноята ми малко позаглъхна.
Параноя… изобщо в мен нямаше такова нещо преди да открия NeverWinter Nights.
Всъщност и фентъзи не харесвах особенно.
Каква беше магията на тази игра?

Вървим нагоре. Пак. Сред скали, сняг, по някой и друг небрежно захвърлен на снега труп…
Дърво.
Михо се движи с умерено бавен ход, ще мога да го настигна. Отделям се и бавно тръгвам към дървото.
Странно. Сред цялата тази снежна смърт и всеобхватно НИЩО… в царството на загубенте животи… ратение.
Проверявам.
Стига бе! Това е НеИгрови Персонаж! Не декор а NPC… Стоя и го гледам. Елф и дърво, само в този измислен свят.
Измислено дърво… и измислен Елф.
Растение… не знам чия и идеята, но има нещо привлекателно в нея.
Малка проверка… но дървото е на пълна кръв. Тоест, на максимално количество hit points.
Кръв. Растение с кръв.
Това е фикция, глупав израз. Вероятно се е зародил по времената на мортал комбат, къдетп всяка загуба на живот е свързана с излитащи капки кръв.
И когато загазваш, “живота” ти става червен. Като кръв.
А някъде отвън хиляди човешки тела са ПЪЛНИ с тази кръв, с тази червена кръв, безчувствени с креслата си като това растение, и зяпат рисувани лъжи.
Заплитам елементарен щит около дървото. Ще го пази в продължение на 50 тукашни часа.
Заплитам и още една магия- и ускорен тичам за да настигна Михо.
Някакси съм сигурен, че той знае какво направих. Но той не махна щита.
Въпреки че заради него следващите герои, минаващи по този път, щяха да видят, че пред тях има някой.
Михо може би не е толкова лош все пак.
Или иска някой да го последва.
Лицето му е безизразно както винаги.

Нощ. Тук денят продължава два часа – сто и двадесет минути. Нощта е по-къса – само шейсет минути. Никой не иска да е тъмно в планината.
В градовете обаче е обратното. А в горите нощтта е дори два часа.
Може би трябва да изглежда откачено, но истината е, че ми харесва. Много по-уюутно е. А и ми напомня, че това не е истинко.
…рисунка…
Знаете ли, някога се опитвах да рисувам. Мисех, че мога да спретна някоя и друга рисунка. Тоест, смятах се за велик майстор. Особено се гордеех с една своя драсканица – нещо като автопортрет.
Особенно се радвах на изразителността на картинката. Тя имаше послание, и аз мислех, че то е ясно на всички. Беше… убедителна.
Докато не я показах на един от най-добрите си приятели, той я погледа малко и каза, че косата е твърде “манга”.
Най-странното е, че не ме заболя. Просто престанах да рисувам.
Хора… трябва да им показваш само това, което искат да видят.
Или поне беше така преди Виртуалността. Сега и нищо да не покажеш, пак ще видят каквото си щат.
Образът, с който съм тук е около три пъти по-голям от средностатистическият аватар. Това прави размерът му към три мегабайта.
Отнема доста време да персонализирам всеки детаил. Но поне съм сигурен, че всички виждат мен.
Не мен… Икеларион…
Понякога ми се иска да ревна.

Още едно качено ниво.
Винаги знам колко още трупа трябват, за да напредна, и качвам всичките си нива ИЗВЪН виртуалността. Иначе не бих могъл да издържа. Усещането за сила, за мощ…
Наркотик. Най-гадният, защото не съсипва живота ти. И е почти безплатен.
Не ми се мисли колко печелят от него Bioware.
Да усещаш силата, пълзаща из вените ти. Мощтта, до която всеки се докосва ВЕДНЪЖ при качване на ниво…
Да, гениални са тези канадци. Всеки път, когато напредваш в занаята, за околко половин секунда си НЕПОБЕДИМ. Цифрата до “level” примигва, но аз знам, че за момент е 999. Максималното, и недостижимо.
Половин секунда живот. ИСТИНСКИ живот.
… и това ако не е невроза, която си струва разумът ти?
Нивото вече е качено, и съм малко по-силен от преди. Влизам във вируалността.
Понякога се питам… ще мога ли да устоя ако опитам поне веднъж?
Небето ми се смее. И има защо.
РИСУВАНОТО НЕБЕ.

Битката с Сърцето не е нещо особенно. Всъщност, изобщо не съществува. Всеки знае, че то няма с какво да те нарани. Просто трябва да се промъкнеш до него и да го унищожиш.
Но то е СЪРЦЕ. И всяко сърце има тяло.
Цялата планина. Това е моят враг сега.
Със кръв от лед и въце от жив сняг. С очите на времето. И гняв. Гневът на природната стихия.
А Михо просто заплете някакво заклинание.
Никога не съм виждал нещо такова. Обикновеннните магии имат простички структори – две три чертички и кръгче. Може и без кръгчето.
Но това… беше блестяща пулсираща спирала около Михо. РАзпроситараше се около него като някакво немислимо торнадо от магия.
Нишката бавно започна да оформя букви!!
Езикът на древната магия!
За него пишеше в опътването. Герои над 600-то ниво имат достъп до него. Могат да оформят кратки руни ако ги помнят, и да ги освобождават със 5% шанс за успех.
И ако всичко мине добре, излизат победители от ВСЯКА битка. Е… почти.
Можех само да гледам как руните, които май бяха “кратки” се нижеха една след друга като нишката на ДНК, на виртуалният живот, и как мракат обгръща Михо. Косата му се развява, качулката се мята като диво животно, сферата от мрак около него пулсираше все по-бързо и по-бързо….
И тогава всичко свърши. Михо остана само себе си, а силата около него се стопи в светлината. И отново беше просто тъмна фигура.
Тръгна напред.
Брей… той имал шнола!
Странно…
Между другото, планианата вече я няма. Спътникът ми я хвърли в небето – и ако МегаНощната Зима си имаше небе, сега беше доста по-голямо. Сега на нейно място има жалък хълм.

Няма такава магия. Прочетох ръководството (онова, дето е двеста страници). И после го прочетох пак. На околната среда може да се “въздейства”, но Михо не “въздействаше” – той… той…хъм!
Той ВЛАДЕЕШЕ скапаната околна среда.
Защо тогава маскираше промените си зад магии?
Чакай малко... той ли ги представяше така наистина?
Гадно е да се чувсташ луд.

------------------------
Май е това. Храма.

Awartha uin i dыr cenedril o anann...