За моят любим бог...

Когато сянката на крилата на Вонкар се спусна по склоновете на Валхала джотуните се хвърлиха в бяг на всички страни. Вбесеният Тор се изсипа като гръмотевичен облак отгоре им превръщайки в пихтиеста маса главите на най-близките. Той беше гневен. Той беше извън себе си от ярост, защото гадните подли създания пъплеха из дома на боговете.

Хвана двама от тях за краката, завъртя ги над главата си и ги засили към стърчащите каменни колони. “Пляс” каза плътта удряйки се в камъка и разплиска смрадливото си съдържание наоколо.

Вонкар преследваше уплашените създания, впиваше ноктите си в главите им, вдигаше ги и ги хвърляше обратно на Валхала за да види с удоволствие, как Тор отскубва главите от телата им, мятайки ги със замах надолу. Вади от кръв и слуз се стичаха из полузамръзналата кал.

Щом не остана никой жив на хълма, двамата се издигнаха с вятъра, настигнаха бягащите, които богът започна да забива отвесно като пирони в земята с чука си. Зад тях оставаше една объркана кална пътечка обсипана с пресни червени точици.

Когато Тор довърши последния джотун попаднал пред очите му и се огледа, установи, че е сам. Само Вонкар недоволно и заядливо пищеше надвиквайки воя на северния вятър.Тор се върна на Валхала, подпря се на чука и тежко въздъхна. Необяснимо защо, сега не изпитваше истинско удоволствие нито от боя, нито от предсмъртните вопли на създанията. Това, което му бе носило радост цял живот не трогваше вече дълбините на голямото му древно сърце.

грахче под снега се гуши а пък дяволите пушат
сякаш ангелите бели са им го ...