Част Втора / Фен клубове / Фентъзи

Част Втора

Планините Маунтаинс!
Извисяват се като жив пример за мега–манията на създаделите на Megawinter Nights – огромни - обхаващащи целият ти кръгозор, високи до самото небе… а там, Горе са вековните снегове и чудовищата от жив лед.
Из Играта се носят легенди за герои, прекосили тези планини… всеки бард може да ви изпее ода за Pirogoeth и Largo, извървели заедно целият път през планините, победили Сърцето на Леда, и завърнали се като победители – и непобедими. Всякакви историй се носеха из виртуалният свят – Ларго бил измамил Сърцето с някакъв код или бъг, или пък магьосничката призовала цялото Братство на Светлианта в решителният момент с някаква позната само на Пирогет магия…
Един сляп разказвач твърдеше, че тя имала пръстен, с който придобивала власт над снега, и така успяла да привлече част от ледените великани срещу господарят им…
Но никой не отричаше подвига им.
Вървим нагоре вече дни. Михо не е казал и дума откакто тръгнахме. Само гледа… гледа…
Притеснява ме. Той гледа навсякъде. Сутринта надзърнах в очите му. Очи на на нарисувана фигурка, разбира се. Но… сякаш…
Сякаш бяха ЖИВИ.
Изязох от виртуалността, като оставих Икеларион да следва безотказно Михо и отидох за кафе. И аспирин.

Напредвахме бавно. Въздухът става все по-студен, а селцето долу отдавна-отдавна не се вижда. Сами сме срещу планината… и вероятно света.
Сняг. Навсякъде.

Днес имахме битка. За първи път срещнахме сериозно предизвикателство, откакто тръгнахме от Вилидж.
Беше се скрило в мъглата само на десетина метра. Михо като го усети, и за първи път откакто сме заедно извади оръжие. Черна катана. Всъщност не беше катана, по-късо…
Чудовището нададе смразяващ (даже и ушната кал) писък и се втурна на четири крака към нас. Аз заплетох изключително бърза нападателна магия, която се очакваше да го зашемети, но не съм особенно опитен в областта на магията. Заклинанието изобщо не уцели, и имах секунда да извадя меча и да скоча настрани…
Успях. Едрата лапа на съществото съдра част от туниката ми, и един от ноктите ме одраска, но това беше без значение. Свекавично се обърнах и замахнах, но вече там нямаше нищо. Удър отляво ми изкара въздуха и ме събори. Мамка му, това беше БЪРЗО! Преди да реагирам по какъвто и да е начин вече усещах дъха на съществото по сицето си, вонята – такава, каквато си я представях –заплашваше да ме задуши.
Но тренировката си каза думата. Сполучих да изкарам един от кинжалите из ръкава си и да прережа гърлото на звяра преди той да е направил същото с мен чрея някой нокът.
Поток от гнусната му кръв ме заля, временно заслепявайки ме. Въпреки това скочих на крака (кашляйки) и се опитах да отворя очите си или да ги изчистя с ръкав.
Що-годе успях. Само за да видя как два звяра тичат към мен, а Михо в абсолютна тишина кълца три “мечока”
Беше красиво… той ползваше висшо бойно умение, достъпно само за най-могъщите бойци. Изобщо не подозирах, че Михо е нещо друго освен некромант.
И защо по дяволите не беше призовал зомбита още?!
Тези мисле профучаша през главата ми, докато заплитах заклинание, което едновремено да възтанови загубените ми жизнени сили, да ме ускори, и да увеличи силата ми. Надобрявах в тази област! То бе готово далеч преди кучетата да ми се изсипят. Дори успях да пратя магическо копие към единият звяр, който жално изскимтя и забави бягът си. Другият ми противник изръмжа и се нахвърли върху мен. Щитът (който бях призовал от торбата си, не питайте как!) ми се заби в муцуната на съществото, и докато то се опитваше да възвърне сетивата си го ударих два-три пъти с меча си. Мри, мерзка твар. И покой на виртуалната ти душа.
Довърших втората гадина, която всъщност се опитваше да избяга, и задъхвайки се (наложи се да гоня тъпата твар нанагоре) изкрещях на Михо:
- Абе, таралясник! Що не призова нищо!?
Някога щях директно да отпиша всеки идиот, казал подобно нещо на Михо-сан. Но след всичко, което бяхме преживели заедно, смятах, че мога да си позволя малко волности.
А и наистиян бях бесен! За малко не умрях! А това не е quake, дето пак ще се съживя!
Той само ме гледаше. После ми обърна гръб и тръгна нагоре. Мисля, че чух “Не си струваше да хабя мана. Всяка капка ми трябва”.
Но може би само си въобраявам.

Владенията на леда…
Красиво е, мамка му. Гигански леден блокове, протегнати кристални пръсти към Небето… Играта на светлината в недрата на кристално-чистите колони.
Вървя през това вълшебство, почти забравил да дишам. Това…това…
Разбира се, това е дело на въображението ми. То прави всичко толкова красиво, на стъклата на каската ми има само пиксели и полигуони или както там се наричат…
Но тук и сега…

Тази вечер нямаме лагерен огън. Няма нищо, което да може да гори, а и добрите стари Bioware са се погрижили за горките геймъри – тук температурата всъщност е цели 5 градуса!
Не ми е много ясно защо тогава ледът не се топи, но не смятам да пращам протестно писмо на фирмата-производител.
Гледам виртуално северно сияние и си мисля за Михо.
Кой си ти? От къде си? Какво целиш?
Изби ХИЛЯДИ геймъри, бе в съюз с десетки – всички (без един) мъртви, почти победи Боса, бардовете знаят МЕГАБАЙТИ истории за теб… какво всъщност целиш?
Разбира се, Михо не отговори. А и аз не го попитах.

Стената от лед… вървим покрай това странно изобретение на гениалният писател-руснак Лукяненко. Замръзнали очи… начупени тела… От стената ни гледат всички мъртви герои, всички бивши аватари..Виждам някои мои познати… Един от паладините, които победихме! Гледа ме.
Изтръпвам. Той сякаш се опитва да отвори замръзналата си уста и да ми изкрещи нещо… Или да ми каже нещо. Може би последно желание? Или просто иска да ме укори, да ме наругае, да ме обвини във всички смъртни врагове, мен, предателят.
Заслужавам го, няма спор.
Отминавам
… Можех просто да изляза за момент от излюзията, която сам бях пожелал – виртуалността – и да погледна стената. Усещам, че там няма нищо… или може би има тела, но толкова безформени, че не МОГАТ да бъдат никой от познатите ми…
… подминавам. “Ще те сънувам тази нощ, незнайни паладине” .
“Не трябва да виждам. Трябва да помня!”
Стори ли ми се, или ледът ми се присмиваше?

Вървим повече от дванадесе часа. Пачета лед тук и там, замразени човешки крайници, парчета броня… разхвърляни са оръжия и бижута, верятно принадлежали на някоя виртуална вечеря на тукашните господари? Това е меч на достоен рицар, а това е бужу на могъща магьосничка, владееща силите на светкавицата…
Тръскам глава. Глупаво е да си измислям така. А и тези бижута сигурно са игра на въобжарежнието ми…
Може би… но не е ли всичко игра на нечие въобръжение?
Мамка му, главата ме цепи.
Този лед… свети… отвратително.
- Излизам за около половин час! Икеларион те следва.
Михо , разбира се, не казва нищо. Просто продължава напред.
Аз болезнено затварям очи и махам шлема. Нямам сила на волята да изляза по “другият начин”.
Главата ми НАИСТИНА ще се пръсне.
Пия три… четири аспирина, и лягам да спя.
Седмица е минала, откакто тръгнах да следвам Михо.
Оттогава нито веднъж не съм спал като хората.
Време ми беше.

Събудих се бодър и с ужасен вкус в устата в два часа! В четиринадесет, ако трябва да бъдем точни. Боже!
Устоявам на внезапният импулс да вляза в Megawinter nights сървъра. Вместо това тичам в кухнята, тъпча се с сух стар хляб и сирене. Поне ме засища.
Бележка към себе си – наблъскай се в някой хан и се натъпчи като прасе.
Живея сам. Отварям прозорец да се проветри, и се замислям за прахосмукачката…
Не.
Влизам в Нета. Имам… работа за вършене.

Михо е там. Върви напред и нагоре. Не мисля, че забеляза моето влизане, а и не смятах за нужно да му го казвам. Това място ме подтиска. Тук ледът вече се редува с камъни, остри парчета гранит тук и там… мрачно е. Студено. Чувствам, че ме гледат. Бавно заплитам Виждаща магия.
Да.
Ледени великани. Гледат ни отгоре – ние сме в нещо като каньон. Беизразни ботове. Чужди.
Могат да ни размажат с парчета лед. Тук долу сме безпомощни.
Но те не нападат. Някакво изкривено компютърно програмирано чувство за чест? Фалшиво, като всичко тук.
Какво пък, мерси.

Михо бърза. Не му харесва тук, не вярва на ледените великани или…?
Мисля, че не е заради тях. Погледна към мен, и разбрах, че тук е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО опасно.
Когато дойде първата стрела разбрах защшо той мисли така.
Геймъри някъде отгоре… вероятно доста могъщи. До тук не биха стигнали слабаци.
Какво пък, не съм в един отбор вече половин виртуална година с Михо без да съм понаучил нещо. Заплитам щит за себе си и правя магия, която ще ускори движението ни. Михо само прави щит, който ще предпази и двама ни.
Стрелите се удрят в него и се разпадат, горейки в зелен огън. Свистене и пращене на няколкото магични полета на едно нясто. Край нас летят стените на каньона, отдалечаваме се от парчетата камък, от мрака… и наблизажаме върха.
Няма да разполагам с цялата си енергия, когато стигнем там.
Какво пък… има си шишенца.
Ще стигнат ли?

Ходим часове. Мога да изляза от виртуалността и да походя ужким, държейки някаквси копчета, но тази игра отчита преумора. Казвам на Михо, че трябва да си починем.
Той като че да няма нищо против.
Хъм, той въобще не говори напоследък.
Отхапвам от сухата храна. Дъвча. Явно тази гадост е предвидена за ядене докато си ИЗВЪН виртуалността. Поне аз си представям, че има вкус на картон.
На какво друго моше да има вкус сушено оркско месо!?
Тук времето е по-различно. Двадесет реални минути ще са напълно достатъчна почивка.
Всъщност, можехме да включим на автоматичен режим куклите си и да свършим кой-каквтато работа има в реалността.
Не искам. Присламчвам се към Михо. Той пак се е зазяпал в мрака.
Чакам. Той не реагира. Дали не е излязал?
Нещо ме кара да си мисля, че не е.
- Защо отиваш там, Михо? Какво търсиш в един разрушен храм на светлината? Могъщи предмети? Надали, вече си накичен с уникати като коледна елха. Достоен противник? Искаш още легенди за себе си?
- Мисля… че знам защо. – продължавам. – Искаш да се оттеглиш. Всичко това ти е писнало, но не искаш да си отидеш просто така.
- Искаш да победиш Сърцето от Лед . Това целиш. Легенда за Михо, победил Непобедимият и изчезнал в земите отвъд?
Той мълчи. Изчах още десетина секунди, и вече се готвех да изляза от виртуалността, когато той внезапно погледна към мен. И направи такава бегла усмивка, че направо не вярваш, че може да изобрази с клавиатура.
Вероятно наистина не можеше.
- Бардовете, елфе. Малко знаеш за бардовете. И за Мен.
Опитах се да го разпитам, но той мълчеше като камък. Майната му. Да прави каквото си ще. Имам и друга работа. Изхъмках и излязах, колкото да обядвам нещо.

Върхът беше близо… можех да го пипна едва ли не.
Хъм... скоро щях.
Светлината да ми е на помощ!

___
Дано планът ми бе успял.

(край на част втора)

Смята се, че ако застанеш между две огледала ще загубиш душата си.
Глупости. Едно стига.