Присъда

- Но вижте... аз имах деца... трябваше да мисля и за жена си... а с какво заслужих накрая туморът в стомаха?!..
Главният ангел го гледаше смръщен. Имаше торбички под очите. Не бе спал от много време и вече оплиташе различните случаи. Погледна останалите за помощ. Всички отдавна спяха, освен един. Най-младият в комисията. Той гледаше втренчено новодошлият, без да мига. Главният ангел прехвърли някакви стари документи. Още не се решаваше.
- Откъде казахте че сте?
- София, България и ...
- Достатъчно, благодаря. Излезте, налага се да обсъдим присъдата във ваше отсъствие.
Погледна умолително Младия ангел и излезе безшумно.
- Е... какво мислиш? Всъщност, къде беше тая България?
- А... мисля в Източна Европа.
- Има ли я в списъка на особените оневиняващи държави?
- За известно време беше, но последният указ на Бог, я изключва автоматично.
- Да... и сега какво?!
Мълчание. Откакто населението на Земята надхвърли няколко милиарда, Свети Петър не успяваше вече да обработи всички новопостъпили смъртни случаи. При все, че работеше без прекъсване. Пред вратата на Чистилището се трупаха огромни опашки, което накара Бог да състави допълнителни комисии, в помощ на стария вече Свети Петър. В такава комисия попадна и този Млад ангел. В началото, се отегчаваше безкрайно и с умиление си спомняше за детските години. Къде е вече онова време, когато пиеше безгрижно амброзия, и хвърчеше със скоростта на светлината, в безкрайното пространство. А сега... по цял ден обсъждаха делата човешки, съобразявайки се, с непрекъснатите капризи на Бог, който всеки ден пристигаше на работа, с нов указ. Днешният ден обаче беше различен. Първо пристигна невръстно пеленаче, кой знае защо, умряло при раждането си. А после този човек, трудил се през целия си живот. Наистина, по не съвсем чист начин, но умрял накрая в страшни мъки, от рак на стомаха. Всичко до такава степен се уравновесяваше на Божествената везна, че изпаднаха в дилема. Ако стриктно бе изпълнявал поне една Божествена заръка... случаят да е приключен. Цял ден се мотаеха вече. Три пъти го викаха на разпит. Кафето свърши и будни останаха само те с Главния ангел.
Изведнъж, лицето на Младият ангел светна.
- Предлагам, да отида за около един човешки ден, в същия този град, и като се върна ще решим.
- Ами... знаеш, че е забранено. Пък и кой ли не изпратихме вече там долу?! И Буда... и Христос... и... не разбират от дума.
Чертаеше, докато говореше, безмислени символи на листа пред него. Отговор не последва. Вдигна очи, но столът на Младият ангел бе празен.
Озова се на старо кресло. Беше около десет сутринта, местно време. Огледа се. Имаше младо тяло, не лошо сложено... намираше се в не голям апартамент... възприятията му получаваха все нови и нови усещания. Мозъкът започна да се обажда. “Закъсняваш за работа!”. Стана и стъпи на земята. Направи няколко стъпки, за да свикне. И излезе.
Благодарение на мозъчната памет в тялото, бързо се ориентира. Закрачи в студа навън, газейки преспи от сняг. Зави зад ъгъла и спря. В центъра на малко заградено пространство, лежеше човек. Около него се суетяха много и различни хора. Попита първия до него:
- Извинете, какво е станало?
- Умрял е... замръзнал... той беше скитник... все тука лежеше... и просеше...
Продължи напред, без да си отговори но въпроса - “Тялото ли е зле създадено или условията не са подходящи?! Как е възможно, просто да си лежиш на земята и да умреш?!”
До него профуча автобус. Мозъкът му подсказа, че и той трябва да вземе транспорт. Ако изобщо иска да стигне до работата. Друг автобус спря и отвори врати. Тълпи наизскачаха отвътре, други се бутаха да влязат. Качи се и той. Оказа се до младо момиче, с чист профил и светли очи. Отново мозъкът му подсказа, че ухае страхотно и е много красиво. Непознато усещане, пропълзяваше дълбоко вътре в него. Отчаяно се опитваше да го определи, когато някой рязко го хвана за ръката.
- С карта или билет си?
Не разбра какво е това. Стоеше в недоумение. Този път мозъкът блокира. “Много несъвършенно създаден, наистина...” - си мислеше.
- Четири лева глоба или слизай. Кво мълчиш бе! Айде! - и го заблъска по стълбите надолу.
Беше грозен, с глава над него, лош дъх и злобно нагъл. Искаше по-скоро да се сбие, отколкото да следи за редовността на пътниците.
Озовал се отново на улицата, Младият ангел реши, че с това проблемът приключва. Зад гърба му обаче се чу:
- Ти къде тръгна бе...
И нещо сякаш светна. Следващото, което мозъкът ме запомни, бяха калните обувки на грубяна, до лицето си. За щастие, отдалечаващи се от него. Лежеше на земята, а снегът около него постепенно почервеняваше. Леко се надигна. Всички погледи бяха приковани върху него. Но никой не помръдна. Бавно седна. Докосна с ръка носа си и изохка. Не знаеше още какво става, но и дрехите му почервеняха. Стара, прегърбена жена се приближи. Помогна му да се изправи, нареждайки:
- Ех... чедо, чедо... понякога е по-добре да си премълчиш.
Странно. Не бе продумал.
Капки кръв, очертаваха обратният му път. Напъха малко памук във всяка ноздра, както го бе посъветвала старата жена. И седна в креслото, от което започна земният си път. Лицето му бе подуто. Дишаше на пресекулки, през устата. А искаше само да стигне до прословутата работа. Не изпитваше никакво желание да остава още. Макар да бе тук едва от няколко часа. Издигна се леко нагоре, оставяйки земните болки. Невероятно удоволствие бе да си възвърне отново Божествената хармония.
Събуди Главният ангел, задрямал междувременно, подпрян на лявата си ръка, и възвести присъдата.

Редактирано от Davie на 29.01.02 09:59.