Срещата ни беше в осем и петнадесет. Бяхме решили да съчетаем пиенето на бира в лятната вечер и малко работа. Т.е. не знам колко малко работа, но със сигурност доста бира.
Дойдох първа и след като си поръчах една малка наливна, за отскок, той дойде запълвайки ми гледката с масивния си гръб и дружелюбно ми се усмихна. Това разбира се беше похвално, но не много хубаво от естетическа гледна точка. Устните му бяха поразително криви, да не говорим за зъбите, но в крайна сметка защо пък да не се усмихва! Ох, много съм придирчива. После дойде още една девойка, но това с нищо не попречи на това да изброим всичките си съученици и познати като им дръпнем по някоя градивна критика спомняйки си отминалите планини, палатки и хижи. Той ми демомстрира най-новите си умения по разговори на турски цитирайки “ayem tьrkiю”, в което веднага разпознах някаква извратена обида и отговорих “и тебе отзад” ... на което той се обиди и за малко да си тръгне. Е, сега ... не съм виновна, че така добре прозрях чуждия текст! /А се оказах права, мамка му/

На втората бира накрая минах към същината на въпроса т.е. казах му, че спешно ми трябва жилище и сериозно съм заплашена да остана на улицата, но просто не мога да плащам високи наеми. Той ме изгледа като Ленин буржуазията, и директно ми заяви, че съм доста нагла. С което аз се съгласих, но все пак парите са си пари а аз ги нямам ... “Ох” каза той, смълча се, помисли и каза “Има, но аз не го препоръчвам” след което таинствено замълча. “Защо” повторих аз 3 пъти докато накрая той измърмори нещо от сорта, че собственика е малко странен, айде да кажем доста странен, към това малко така раздразнителен, тук-таме агресивен и като за капак – огромен и силен като бик, слон или каквото там ви харесва. Мммм измучах аз доста притеснено, но го уверих, че ако ще има бой той ще е на мой гръб и такива работи – да не се тревожи.

На другия ден отивайки към там, вървейки си повтарях, че аз съм един ужасно чаровен човек, толкова чаровен, че просто никога никой не е искал да ме удуши, нооооо истината беше точно обратната, но този силен като бик, слон не биваше никак да я прозира. Истината. Аз съм мила като овчица, бееееееее ...

Когато стигнахме пред вратата той ме огледа и каза “изглеждаш добре, така че те съветвам, ако ти налети на бой да се опиташ да го прилъстиш. Сигурно ще ти се получи. Вие жените винаги минавате по тънката лайсна.” Каквооо ... извиках аз възмутена, но той най-невъзмутимо ми дообясни “ами едно здраво ебане по-рядко води в болницата от един здрав бой. Как мислиш?” Теглих му една майна и вместо да вляза кротка като агънце влязох като стар гръмотевичен облак навлякъл си цялата омраза на феминистките към тая пасмина – мъжете.

Поради таз причина доста късно забелязах, че се разхождам из доста странен двор – абсолютно празен. Тук нямаше съвсем нищо. Гола, гола земя. Черна с нито едно нещастна тревичка, нито едно досадно храстче. Все едно някой всяка сутрин поливаше земята с бензин или нафта та да не може нищо да порасне. Е, това ме притесни. Още повече, че същата тази земя около къщата се тресеше – слабо, но много ритмично и периодично. Уаууууу ... наистина ме хвана шубето.

Стигнах до вратата на къщата където ме посрещна голяма, бих казала поразително висока порта от ковано желязо. Хлъцнах. Огледах се. Мазилката на високите яки стени се беше повсеместно поизронила и отдолу си личаха големи дялъни камъни. Кой строи къща от камъни тук? За първи път виждах подобно нещо. Тъй като нямаше звънеш ударих по портата. Чу се висок, силен но приятен звън. След което портата се отвори със замах.

И пред мен застана той ... че имаше повече от два метра е ясно. Че тежеше повече от 120 килограма – и това няма нужда да го описвам. Но на това как гледаше ще спра специално внимание.

Под разчорлената рижа коса, посред дългите заплетени с червено конче тънки плитки гледаха две сини, сини, сини очи. Облещени. Студени. Свирепи. Кристални. Вторачени. Детски. Любопитни. Всеки момент на ръба между смеха и яростта. Гледаха ме и никак не смятаха да се отместят.
- Добър ден – изсумтях аз.
- Ъъъ – каза съществото.
- Искам да вляза, моля да вляза ...
- Хъ – отговори ми той и отмести туловище си само толкова, колкото да мина. Минах и веднага се заковах. Намерих се в нещо като висок сводест тунел, гол ако не се брои един свещник с няколко изгоряли свещи и един небрежно подпрян на стената чук. Като казвам чук нямам в предвид такъв какъвто имам в нас в чекмеджето с инструментите а голяяяяям, огромен кръгъл чук с какъвто спокойно можеш да направиш на кайма главата на някой бик. И какъвто аз лично дори не мога да отлепя от земята. Е, не знаех какво да предприема от тук нататък.
А той, който и да беше се извъртя, затвори с гръм портата и тръгна навътре. Сега осъзнах от къде изваше това ритмично трептене на земята – той ходеше. Беше късно да се измъквам и тръгнах след него дакато се минах през тунела и не стгнах до една доста просторна зала с голяма грубо скована маса, две пейки и един орел кацнал на облегалката на едиствения монументален дървен стол на края на масата. Пълният ми потрес последва, когато осъзнах, че орелът е напълно истински, жив като мен и гледайки го как разкършва огромните си крила приседнах на ръба на пейката за да не припадна.
Той ме гледаше все още спокоен без никакви признаци на видимо желание да си прибере чука от там. Това ме успокои и реших да говоря.
- Ивинете ме, че идвам може би в неподходящо време, но си търся квартира и ми казаха ...
- Хахаха – той се разсмя в един гърлен мощен смях от който потрепереха стените.
- Не е смешно- тъжно възразих аз- Утре ще остана на улицата.
- Ъ – изскимтя той много дружелюбно – щооо?
- Ами защото – въздъхнах аз – ми вдигнаха наема толкова, че не мога да го плащам и трябва да напусна. А нямам къде да ида. Поне за срока от три дни дето ми го дадоха не се сещам за такова място.
- Добре – съвсем неочаквано се съгласи той – там горе има стая.
- А наемът? Калко?
- Колко, колко – замисли се той- няма наем. Има служба.
- Служба? Какво имате предвид под служба?
- Ще ... ми... служиш – отовори той разчленено – готвиш, чистиш, храниш Вонкар ...
- Кой той? – влязох му аз в словореда.
- Той – посочи ми той орела.
- Разбрах. А ти помагаш?
- Уууу – изрева той.
- Е, малко... ще белиш лука. И ще си переш чорапите.
- Няма чорапи. Чорапи – повтори той с отвращение.
Погледнах надолу към краката му. Бяха обуги в някакви навуща или нещо подобно от сорта ...
- Нямаш чорапи?
- Аз чорапи не.
- Да позная, нямаш и гащи...
Най-неочаквано той се засрами и бялата му кожа светкавично почервеня.
- Е, сега ... много хора карат без гащи.- опитах се да замажа аз. – казват дори, че било полезно.
- Ти с мен не ... че ...
А аз вместо да се уплаша се усмихнах. Такъв сладур. А пък той се натъжи.
- Никой вече не взима насериозно. Трябват чорапи, гащи ... портмони, машини и разни ... Пфу!
- Е и какво му е толкова сложното на това. Всички тези неща се купуват.
- Няма пари.
- Намери си работа.
- Аз – работа! Хахаха – разсмя се свирепо той – луда жена!
- Добре де, ти нямаш ли си някаква работа?
- Да. Имал си голяма работа. /тук едвам се сдържах да не се засмея/ но вече – никой не му трябва. Отпуска. Пенсия. Ваканция
- И каква е била тя.
- Аз съм бог – изрева той и из цялата къща се разнесе тътен. Навън проблясна светкавица а орелът замахна с крила и изпищя.
Аз обаче се замислих дълбоко. Добре де ... може и да съм се побъркала, но този си беше много познат. Ама много познат. Хайде – огромен свиреп мъжага с огромен тежък чук, който тресе земята щом ходи и удря мълнии щом се ядоса.
- Бог Тор и неговия чук Мьолнир – изрецитирах смаяно аз.
- Уаааа – изрева доволно богът.

Жилището на Тор отговаряше напълно на манталитета и произхода му. Наред с каменните стени имаше много хладно оръжие, много бъчви с пиене в мазето и проктически никаква мебелировка. Всичко което притежаваше и ставаше за сядане и лягане се свеждаше до същата тази “гостна” където бях попаднала, и които предмети както той любезно ми обясни бе “задигнал през прозореца на двореца на Один на Валхала.” Тъй като не можех да разчитам сам да се досети го попитах имам ли все някакъв шанс да се сдобия с нещо като креват и шкафче за дрехи той ме погледна крайно учуден, но не отговори.

На другия ден той дойде да ми помогне да се пренеса. Откровенно казано аз вече не вярвах, че той съществува и бях решила, че Тошо се е подиграл с мен като ми е сипал нещо силничко в бирата и съм имала здрави халюцинации. Когато обаче на входната врата забелязах това туловище и очите се вгледаха в мен разбрах, че това не е никаква халюцинация ами си е един голям факт.

няма