II - Ланг

Фигурата, загърната плътно в качулатия си плащ стоеше безмълвно на прага на димящите развалини. Бе стояла така, без да помръдне няколко часа. Около него цареше пълно разрушение. Остатъците от сграда, на чийто вход стоеше, далеч не бяха единствените опустоешени и опожарени. Цялото селище просто лъхаше на смърт. Навсякъде имаше кафяви петна от съсирена кръв. Но освен кръв и някой друг овъглен труп, нямаше други следи от обитателите.
Качулатия се размърда. Чу се нещо като въздишка и някъде от мрака под качулката се отрони една капка. Тя падна и се смеси с кръвта на убитите. Фигурата вдигна поглед към звездите, прощепна нещо и изчезна в сгъстяващите се сенки.

Светът се бе променил. Вече нямаше кой да го пази. Нямаше и връзка между света на демоните и хората. Но каква полза, като скверените изчадия сееха смърт сред хората? Единствената страна, подготвена да направи нещо по въпроса бе унищожена. Няма вече надежда за расите по света. Но дали...? Висчко зависи от едно същество. Същество, което няма какво вече да губи. Същество, чийто най-голям враг е собствената му изтерзана душа...

Глоудаулг оглеждаше единственото оръжие, което бе намерил в периметъра на опустошеното село. Боен чук, който бе извадил от разбития череп на един от местните. Ако се съдеше по остатъците от лицето му, май беше един някогащен негов съсед. Приживе бе изключително храбър воин. Но сега беше мъртъв. Първия и единствен труп на елф при който личеше, че беше умрял от насилствена смърт. Изглежда не го бяха открили. Бившия пазител изми чука в една локва и го размаха с лекота. Реши да го пробва. Огледа наоколо и си хареса едно дърво. Беше поне на 60-70 години, и бившият пазител не можеше да обхване стеблото му с ръце. Завъртя новото си оръжие над главата и го стовари с все сила върху дървото. Резултата беше изненадващ дори за него. Огромния дъб се прекърши като вейка и се строполи с грохот на земята.
- Интересно... - Промълви озадачено той. Гората му бе дала доста повече от колкото предполагаше. Другото което го изненада бе, че чука бе издържал. Нямаше никаква повреда по него. Нито по главата нито по дръжката. А изглеждаше напълно обикновен чук, направен да издържи най-много една битка. Продълговата квадратна глава и груба недобре одялана дръжка. Нищо особенно. Би го подминал, ако го видеше захвърлен. Но нещо предизвика интереса му като видя, че бе сразило един от най-силните воини в някогошното му селище. Отдаде последна почит на убития, нарами чука и тръгна по следите на съществото, чийто чук бе убил бившия му съселянин. Ако се съдеше по кръвта около следите на убиеца, победата му не беше абслоютна.
След около десеттина минути настигна нападателя. Той беше от немъртвите. Труп върнат към живота от нечия зла воля. Зомби, чиято единствена цел бе да убива. Мечът на убития воин стърчеше от корема на зомбито. Полуразложената гадина сякаш не забелязваше това. Тя продължаваше да върви към незнайната си цел с бавна, но неумолима походка. Немъртвия беше вдигнат скоро, ако се съдеше по бавните и отсечени движения. Колкото по-дълго стояха живи тези гадини, толкова по-добре се движеха и действаха.
Глоудаулг заситни след зомбито. Изчака да излезнат на открито, за да успее да се ориентира по слънцето. Гората бе прекалено гъста тук за тази цел. Той смяташе да разбере накъде се отправя скверената твар, да я убие и после да поеме по пътя й.
Зомбито излезе на една поляна, обрасла с тучна и висока трева. Глоудаулг определи посоката, че е северозапад. После се зае с зомбито. Реши да използва чука, все още прехласнат от силата му. Хвана го в ръце, и се доближи до немъртвия. Зловонното същество го усети, завъртя се и тръгна срещу него. Воинът вдигна унищожителното си оръжие, и го стовари върху черепа на немъртвия. Главата му изхрущя и се пръсна като зряла диня. Главата на чука продължи пътя си, минавайки през гръгната кост, и спирайки чак в тазовата кост. Зомбито постоя още няколко секунди право и се свлече бавно на земята. Глоудаулг остана поразен за пореден път от силата на новия си артефакт. Та той просто беше оставил чука да падне със собствената си тежест. Не бе му дал никаква засилка.
Той плю на трупа, избърса оръжието си в тревата и понечи да тръгне в посоката, поета от зомбито. В този момен усети как нещо изсвистя в тревата току зад него. Той се завъртя и се огледа. Нямаше никого. Погледна към земята, където бе седя до преди секунда и видя краищата на четири пера, стърчащи от тревата. Стрела. Изведнъж усети остра болка в дясната си ръка и изпсуна чукът, който държеше с нея. С периферното си зрение видя края на друга стрела, забила се в рамото му. Глоудаулг отскочи в страни, решавайки, че достатъчно се е застоял на едно място при подобни обстоятелства. Огледа се трескаво и видя, че от храстите в противоположния край на поляната излетя трета стрела. Ядосан достатъчно да убие нападателя си, бившия пазител се затича към стрелеца. По пътя го поразиха още две стрели. Едната в гърдите и другата в бедрото. Нямшае значение сега това. После щеше да се оправя. Когато беше на метър от храстите, той изтегли меча си и продължавайки това движение, нанесе удар по храста. Глоудаулг спря и се обърна да види какво бе постигнал. Върховите клони на храстите паднаха отсечени. Над тях остана да стърчи една мъжка глава. Стрелецът погледна стреснато към Глудаулг. После погледна към оръжието му, по чието острие имаше кръв. Изведнъж на врата на мъжа в храстите се появи една алена ивица, която постепенно започна да се угоелмява. От нея се спусна една струйка кръв към пазвата на стрлеца. В следващия момент главата му се хлъзна по иделано гладкия разрез и се стропли на земята. Тялото постоя още момент и последва примера й. Глоудаулг прибра мечът си и се сети за стрелите. Изтегли тази от рамото си и я огледа. Обърса кръвта от върха и, и усети опарване. Сребро. Явно от изчезването му доста неща се бяха променили. Бившите му съселяни са имали вземане-даване с разни скверени същества и знаеха как да се оправят. В този момент му прилоша. Усети как коленете му поддават и как всичко около него потъва в мрак. Последното нещо, което усети, бе как стрелите го пронизват от край до край при падането му по лице.

Усети, че се носи във въздуха. Усети също и нечие могъщо присъствие наблизо. Това ли беше края на живота? Надяваше се да не е така. Опита се да усети тялото си и да помръдне някой мускул от него. От усилието пак усети, че започва да губи съзнание...

Вече не се носеше над земята. Имаше нещо под себе си. Но не беше земя. По-скоро приличаше на постеля. Тази мисъл го удиви и постави пак пред него въпроса дали все пак не е умрял. Не можеше да реши. Беше му трудно да мисли. Бореше се за всяка секунда в съзнание. Опита се да отвори очи и почти успя. Видя нещо кафяво над себе си. Напрегна се и успя да фокусира достатъчно да различи, че това е дървен таван.
- Ти си буден? Това е добре, Ланг. Много добре. – Промълви един дрезгав глас.
- От к-к... – Каза с невертоятни усилия Глоудаулг.
- От къде ти знам името ли? Аз знам много неща. Сега почивай. – С тези думи неизвестния глас изпъна дланта си над лицето на бившия пазител. Сякаш от дланта му се посипа умора, и клепачите му се затвориха. Той заспа. Най-накрая потъна в обятията на съня, а не трескавата и изморителна липса на съзнание.
Дървения таван изплува пак от мъглата. Сега той различи и детайли. От гредите висяха разнообразни торби и наръчи треви и билки. Из стаята се носеше приятната миризма на здравец, която му подейства изключително съживително. Наистина името подхождаше на собственика си.
Глоудаулг се опита да се надигне, но му се зави свят. Реши, че това за сега не му е по силите. Затова внимателно завъртя главата на една страна. Точно срещу него се издигаше стена. Стена от речна глина. Остана няколко минути загледан в стената, за да прогони световъртежа, който пак го бе налегнал. После завъртя главата си на другата страна. Пред него се появи светло помещение. Вероятно единственото в къщата. На три от стените имаше прозорци, освен на тази, която бе погледнал първо. Точно срещу него се издигаше солидно писалище. Цялата стена над него беше заета от етажерка, цялата отрупана със свитъци. Стената от ляво беше подобна гледка. Само че вместо свитъци по етажерката бе пълно с всевъзможни глинени съдове, кесии и бутилки. В ъгъла между двете стени беше разположен един огромен скрин. Дясната страна бе гола с изключение на една малка библиотечка и една камина иззидана от от камъни и глина. В ъгъла бе разположена една малка но солидна врата. Собственикът на бедната но приятна къщичка никакъв не се виждаше. Усещаше се обаче, че доскоро е бил тук от топлината, която се отделяше от единствения стол в къщичката. Глоудаулг се загледа в тавана пак. Само така не му се виеше свят.
След доста време, незнайно колко точно, вероятно няколко часа, се чуха тихи стъпки пред вратата. Но не прокрадващи се, а просто тихи. Вратата се отвори със скърцане, и един висок и слаб човек застана на прага. Светлината, която струеше зад него не позволяваше да се види нищо друго освен силуета му. Той огледа стаята и спря погледа си приблизително на леглото. Вдиша солидна глъдка въздух и пристъпи напред. С тоягата, която държеше в лявата си ръка, бутна вратата и тя се затвори тихо. Силуета принадлежеше на старец. Старец с енергични и сигурни движения. Той се движеше с лекота, на която би завидял дори един младеж. Късата му неравно подрязана брада стърчеше леко напред, придавайки му леко заплашителен вид. Чертите на лицето му бяха като отсечени. Това чувство се допълваше от дълбоките бръчки, които го прорязваха. Очите му бяха целите бели. Явно бе сляп. Косата му беше доста по-малко отколкото е била няколко. Цялото му теме бе гладко и без нито един косъм. Останалата коса, бе сравнително дълга. Тя както и брадата имаше снежно бял цвят.
- Вече си наистина буден. Преди колко време се събуди? – Попита слепия старец.
- Няколко часа май вече. Не съм сигурен.
- Добре. Вече се възстановяваш. Как се чувстваш? Боли ли те нещо още?
- Не. Само се чувствам невероятно отпаднал и ми се вие свят като се движа.
- Ха-ха-ха-ха – засмя се весело стареца – ти какво очакваш след... – лицето му придоби малко по-сериозно изражение – Колко време според теб си бил в безсъзнание?
- Не знам... Няколко дни? Седмица? – Предположи болния. – Колко всъщност?
- Доста повече, синко... Близо месец и половина... Но важното е, че се оправи. До месец ще си възвърнеш предишната сила. Трябва да се радваш, че оживя.
- Толкова ли зле съм бил? И преди са ме пронизвали със сребро, не помня да се стигало чак до там... – Промълви постреснато Глоудаулг.
- Но толкова пъти? И среброто стояло ли е в теб толкова време? Не вярвам. Намерих те на прага м-у живота и смъртта. – при тези думи старецът си придърпа стола и седна до леглото – едвам те закърпих. И въпреки това ще имаш белези завинаги.
Глудаулг се надигна и вдигна завивката си. Нямаше и следа. Погледна учудено старецът. Той се усмихна и му посочи косата му. Глоудаулг хвана един кичур от косата си, измъкна го из под главата и го погледна. На пръв поглед нямаше нищо. Но после различи 2-3 бели косъма. Хвана друг кичур. Този път бяха доста повече.
- И няма да изчезнат? – Попита боецът.
- Не... Суетен пазител? – Засмя се старецът. – Не вярвах, че и такива ви има.
- Не... Просто... Виждал съм белокоси хора. Знаех, че никога няма да ми побелее косата, и се чудих какво ли е като си с побеляла коса... Или въобще като остарееш.
- Сега ти си се чувстваш почти като един доооста стар човек.
- Това ли е усещането за старост? Безсилие и отчаяние? – Попита изненадано Глоудаулг.
- Почти. Безсилие, примирение, и очакване на смъртта в повечето случаи. Ако човекът е бил щастлив приживе и си е изпълнил мечтите, умира спокойно...
- А ако не?
- Ако ли не, се бори със смъртта до последно и се страхува. – Отговори замислено белобрадия старец. – А ако е по-разумен, ще се откаже от борбата бърже.
- Ами ти? Ти изглеждаш далеч по-стар от всички хора които съм виждал. А си енергичен като младеж.
- Да, прав си. По стар съм от всички хора. Но моя случай е друг. Когато му дойде времето ще разбереш. Сега почивай. Прекалено дълго се задържа буден, а все още си много слаб.
И наистина Глоудаулг почуства умора.
- Имам последен въпрос. – Промълви воинът преди да се отпусне в меките обятия на съня.
- Кажи, момчето ми. – Каза старецът, изправяйки се от стола.
- Очите ти... Ти... Не виждаш нали?
- Да, сляп съм, ако това имаш предвид. Сляп по вашите разбирания.
- Но как видя тогава косата ми?
Старъцът се усмихна загадъчно, намигна с невиждащото си око и каза:
- И това ще разбереш, когато му дойде време. А сега наистина заспивай – Изрече старецът и тръгна към писалището.
Глоудаулг нямаше време да обмисли тези думи, защото веднага се унесе. И сънува. За първи път от толкова време сънува. Сънува, че е стар, че е на прага на смъртта. Но беше щастлив. Бе живял щастливо. Бе изпълнил целите си. Но какви точно бяха те, не помнеше.
Глоудаулг стоя на легло близо седмица. През това време той говори много със стареца, който се казваше Яурогард. Говориха за всякакви неща. Стареца имаше завидни познания във всяка една област, за която се интересуваше Глоудаулг. Той разбра, че на младини, когато живееше в унищоженото вече село бе виждал Яурогард. И тогава бе толкова стар, но не помнеше нищо за сляпост. Бе го попитал как е възможно това, но получи пак загадъчен отговор.
Скоро след това вече стоеше изправен. На осмия ден се изправи и стигна до стола. На дестия ден вече се движеше из къщата.
На следващия ден, старецът го събуди и му каза, че е време да се разходи малко и навън и де се изкъпе в близката река. Старецът го заведе до един вир наблизо, съблече се и скочи в реката. Яурогард бе далеч по-енергичен от него. Той въобще не се измори от подкрепянето на воина. Под вече леко отпуснатата му кожа изпъкваха доста жилави и енергични мускули. Старецът се гмурна и изплува с риба в уста. Смеейки се жизнерадостно, той му подхвърли рибата:
- Дръж, това ще ни е вечерята!
Глоудаулг успя да хване рибата, но не и да я задържи. Тя се изхлузи от пръстите му и се шмугна във водата.
- Скоро ще си възвърнеш ловкостта – отвърна засмяно старецът, сякаш виждайки намръщеното лице на воина.
Глоудаулг свали препаската си около кръста малко начумерено и влезе в реката. Хладната вода сякаш му вля сили. Беше му много по-лесно и приятно да плува в сегашното си състояние отколкото да ходи.
Старецът плуваше наоколо като видра и ловеше риба. Скоро бях хванали няколко килограма лещарки, платика и мряна. Глоудаулг си повъзвърна малко от самочувствето като хвана няколко рибки.
След като се изкъпаха и сложиха наловената риба в една локва до реката, те отидоха да си намерят някакъв обяд из плодовитите храсти наоколо.
Така измина близо месец. Яурогард и Ланг, както го наричаше стареца (и всъщност това му беше истинското име) често се разхождаха из близките гори и събираха плодове, билки и ловяха риба. Ланг възвърна голяма част от силите си и помагаше много на стареца.
Една вечер, когато вечеряха рибена чорба Яурогард попита:
- Къде скита толкова време след унищожението на Гората, преди да дойдеш тук?
- Събирах смелост да се върна... Но съм закъснял прекалено. Ако бях дошъл по-рано можеше да е друго. – Изрече натъжено Ланг.
- Не мисля... Най-вероятно и ти щеше да си оставиш кръвта там. Въпреки всичките ти умения.
- Откъде знаеш толкова много? И как се ориентираш толкова добре като си сляп? Кога ще науча най-накрая отговорите на тези толкова многобройни въпроси? – Попита леко раздразнено Глоудаулг.
- Мисля, че вече ти е време. Но ще ти отговря на въпросите, само ако ми позволиш да те обучавам в продължение на двадесет години – отговори делово старецът.
- Двадесет години! Това е много време! Има ли толкова много неща, които да науча за толкова много време? – Попита удивено Ланг.
- Има. Дори мисля, че няма да стигнат, за това си запазвам правото, да удължа срока ако приемаш. Мога да те обуча на много неща. Много повече, отколкото предполагаш, че съществуват и, че аз знам. И така. Приемаш или не? – Каза Старецът, гледайки го изпитателно.
- Двадесет години... Може да станат толкова неща дотогава... Но щом мислиш, че има нужда толкова време да остана при теб, предполагам, че си прав. Приемам.
- Много добре! – Отвърна весело стареца. - Сега си дояж вечерята и лягай. Утре рано тръгваме на път.

Ланг се събуди, когато стареца влезе през вратата. В едната си ръка държеше права сопа, по-висока от самия него. В другата ръка носеше някакъв вързоп. Той поздрави току-що събудилия се чирак и се запъти към скринът. От там измъкна солиден нож и го закачи на колана си. После извади още нещо, в което Ланг позна своя пояс, от който висяха верните му оръжия.
- Остави си само ножа. Катаната я махни – промълви старецът.
- Катана? Какво е това? – погледна го въпросително Ланг.
Старецът се усмихна и кимна към мечът му.
- Това е катана.
- Никога не съм знаел, че така се нарича. Въобще не съм чувал някой някога да е наричал нещо така... – Каза замислено воинът, оглеждайки верният си меч.
- Той не е от нашият свят. От земя много по-различна от наща. С оръжия по-различни и понякога по-добри от наще.
- Не знаех...
Старецът само се усмихна и пое мчеът му. Извади още няколко дреболии от скринът, сред които Ланг различи кремък, огниво, точило за остриета и други подобни неща и ги прибра във вързопа.
- Хайде ставай де! – Подкани го Яурогард. – Нямаме цял ден да се туткаме! Отвън те чакат малко плодове.
Някогашния пазител излезе и се претегна под последните топли лъчи на слънцето. Вече напредваше есента. Нищо чудно това да беше последния слънчев ден за тази година. Навсякъде всичко украсено в червено, оранжево и жълто. Дърветата изглеждаха сякаш са отрупани със злато. Това усещане се подсилваше от росата по листата, отразяваща сутринните лъчи.
На Ланг му се прииска да се тръшне върху листата и да заспи под слънчевите лъчи. Обожаваше нежната есенна топлина, която просто струеше от всякъде. Тръсна глава, протегна се пак, почесвайки главата си и реши да се изкъпе. Затича се към близкия вир за да се сгрее малко. Вече водата не беше никак топла. Точно на края на брега скочи, хвана един надвиснал клон над водата и се залюля. Огледа къде беше най дълбоката част от вира и се хвърли към нея. Приземи се с възможно по-голяма част от тялото си. Навсякъде се разплискаха фонтани и пръски. Обожаваше да разплисква водата. Остана за миг под водата загледан в косата си която се носеше във водата на воали около него. После загреба с ръце и излезе на повърхността. Отметна косата си назад и се отпусна по гръб във водата. Загледан в небето се замисли колко малко бе знаел за живота до скоро. Преди живееше просто за да служи на гората. Нямаше собствени цели, мечти. Сега... Сега беше изпитал свободата. Имаше свой живот, никой не му казваше какво да прави. Бе щастлив. Истински щастлив. Колкото и неблагодарно да му се виждаше, беше поне малко от малко доволен, че гората е унищожена. И когато се замислеше за това, усмивката и щастието му секваше. Спомняше си колко зло имаше по земята, колко невинни вече са загинали и тепърва ще загиват. Ядоса се на себе си, че може да е такъв егоист. Да се радва за себе си на гърба на хилядите страдащи в момента.
Сепнат от тези мисли, той видя, че течението го е отнесло доста далеч. За няколко минути усилено плуване той стигна пак до вира. Простря дрехите си на слънце и отиде да закусва.
Близо час по-късно вече Яурогард беше събрал всичко, което му трябваше, Ланг беше закусил, облякал изсушените дрехи и дялаше една права сопа, малко по-висока от него. Тъкмо вече закрепваше стоманения й обков, когато стареца го подкани да тръгват.
Поеха към близката планина с последните топли лъчи на слънцето.

Давамата скитаха в продължение на повече от година из планините, долините и въобще пустоща. През това време Ланг научи много за растенията, животните, природата. И най-вече за себе си. Информация, която му е била спестявана в продължение на векове. Информация носеща колкото знание, щастие и обич, толкова тъга, омраза и ненавист. През тази година той разбра повече за света от колкото беше научил през целия си живот. Година, изпълнена с тъга и радост, мрак и светлина, любов и омраза.
С помощта на Яурогард, той разви своите прости заклинателски способности до невероятни граници. С няколко заклинания пръчката, която свикна да носи със себе си се превърна в едно от най-силните му оръжия. С нея той концентрираше магическата си сила много по-лесно върху някоя определена точка.
Освен това увеличи опита си в пряк бой с хладно оръжие. Старецът се оказа много по-костелив орех от колкото изглеждаше. Въпреки че чиракът му беше много по-силен от него, той беше изключително пъргав и опитен боец. Към края на годината вече те бяха напълно равни в битка. Бяха разменили много опит. Ланг беше много щастлив, че и той е научил на нещо Яурогард.
Но най-ценните знания които получи от магьосника бяха за самия него. За неподозираните способности на тялото, ума и душата му. Научи се да “вижда” обектите около себе си по отразените в тях звуци, да усеща топлината на заобикалящите го предмети. Колкото повече развиваше тези сетива, толкова повече се чудеше как е живял без тях. Освен това разбули загадката за виждането на слепия си учител.
Последните месеци от тази “година на броденето в пустощта” (въсщност бяха близо две години), те прекараха из недрата на планините. Ланг беше приел канонически, че подземията са царството на злото и страха. Но учителят му набързо опроверга врярванията му. Показа му неверотни красоти, недокосвани от човешка ръка. Кристали по-финни от паяжина, улавящи и пречупващи и най-малкия лъч сетлина по невероятен начин. Огромни зали, на които и най-големия замък би завидял. Тишината, тъмата и спокойствието, нужни му да осмисли научените неща в последните месеци, да открие себе си. Това бе невероятното очерование на един свят който беше едновременно сигурен и стабилен, и крехък и опасен. Една вселена, предлагаща защита и спокойствие на всеки, който не й пречеше. Вселена, в която Водата и Земята обединяваха силите и опита си, за да сътворяват едни от най-големите красоти на този свят. Вселена, загнездваща се в сърцето на всеки, осмелил се да навлезе в нея...
Но скоро това време изтече. Трябваше да се връщат към цивилизацията и хората, където нещата бяха много по-сложни и трудни.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите