Кутийка за чай

Имало едно време, някъде далеч на изток, една необятна страна. Тя се простирала надлъж и нашир, без да може да се обхване с поглед. Поданиците й живеели щастливо и безгрижно, и се усмихвали много по-често отколкото някой сега го прави. Хората по онова време не се нуждаели от специален повод да празнуват. Просто празнували. И били много щастливи, дори без да го осъзнават. Начело на тази прекрасна страна, стоял могъщ император. Той наследил от много ранна възраст трона на баща си, който за зла участ починал млад, скоро след смъртта на жена си, императрицата. Младият владетел не познавал важните държавни дела, и оставил всичко в ръцете на далновидните съветници на своя баща. Те били наистина добри съветници, и оттогава страната процъфтявала, без жителите й да знаят дори името на своя могъщ император. А за могъществото на императора можело да се съди по уважението, което съседните страни засвидетелствали всяка година, в мига когато светлината на деня била равна на тъмнината на нощта. Тогава пратеник от всяка страна пристигал с богати дарове, и най-добри благопожелания, към императора и неговите поданици. Но всичко това отдавна не вълнувало сърцето на владетеля. Още преди много години, когато за първи път се озовал на златният престол, макар и много малък за него, смутено наблюдавал възрастните и побеляли пратеници, които се кланяли доземи. Тези спомени и досега предизвикваха усмивка на лицето му. Тогава все още малко дете, бе станал от престола и бе отишъл да дръпне чудно бялата брада на най-стария пратеник. Всички наоколо бяха замряли в ужас. Но наивното детско поведение винаги намира чудотворен отклик в сърцата на хората. Едва по-късно, бе осъзнал безграничната човешка суета управляваща този свят. Колкото повече време минавало, толкова повече се озадачавал владетелят. Неуморно търсел смисълът. Разполагал с почти безгранична и божествена власт, над живота и смъртта на всичките си поданици, но не знаел как да я използва. Озадачавало го също и стремежът на останалите, към заграбване на неговата власт. И както винаги се случва в нашия живот, това което търсим и към което се стремим, неизменно ни отбягва. Воден от всеобщото схващане, императорът първо потърсил мъдростта в книгите. Дълги нощи прекарал той в четене на безбройните книги, претендиращи за абсолютната мъдрост и просветление. Една сутрин станал от пухеното легло и застанал до прозореца. Навън било красива есен. Листата тихо се откъсвали и падали надолу, носени от полъха на вятъра. В главата му все още се въртяли обърканите теории за религиозния смисъл на богослужението и отърсването на душата от оковите на безбройните прераждания. Погледнал едно малко жълто-кафяво листо. То трептяло безпомощно срещу поривите на вятъра, но не могло да спре собствената си смърт. Откъснало се от дървото и било понесено нанякъде. След непредвидими проебръщания и лъкатушения, то паднало безшумно на земята, далеч от дървото си. Това бил неговият край. Императорът замислено наблюдавал малкото листо. Никоя книга, дори най-мъдрата, не би могла да предскаже неговата съдба. А това е само едно малко листо. Колко незначително изглеждало то на фона на всички падащи листа в гората. Владетелят се отърсил от мислите си и погледнал дебелите и стари книги по леглото си. Усмихнал се на себе си и ги затворил. Но къде да намери истината?! Предрешил се и излязъл сам от двореца. Бил решен на всяка цена да преброди страната си, и да намери смисъла. Не разполагал с много време. Оставил след себе си слуха, че е временно неразположен за да държи жадните за власт настрана. Но знаел, че всеки ден в който се забави навън, рискува да се завърне като обикновен поданик. Взел със себе си малко пари и храна и потеглил. С отворени очи наблюдавал живота около него. Но никъде не виждал и следа от истинната човешка същност, описана в книгите. Съзирал единствено безкрайни проблеми, в които хората били затънали. А проблемите им изглеждали странни в неговите очи. Всички те имали какво да ядат, и къде да живеят. Децата им били здрави и усмихнати, и си играели безгрижно под лъчите на топлото слънце. Човекът е странно същество, помислил си императорът. Никога не е доволен, дори когато има всичко. Слънцето залязвало и той тръгнал извън града. Радвал се на свободата си и крачел безгрижно. Но спокойствието му не продължило дълго. Две тъмни сенки се промъкнали незабелязано и без причина започнали да го удрят. Паднал на земята и се свил под валящите отвсякъде удари. Бързо го претърсили, взели каквото успели и безмълвно изчезнали в сумрака на залеза. Наоколо се възцарила отново тишина. Изправил се едва и се погледнал. Дрехите му били изцапани и тук-там скъсани. А тялото го боляло. Бавно се заопипвал с ръце и започнал да осмисля случката. Тъмнината настъпвала бързо и съвсем скоро не виждал нищо. Вратите на града били затворени и той трябвало да пренущува навън. Събрал разпиляните си вещи, измежду които не било останало почти нищо и седнал наблизо. Стъкмил малък огън. После разровил вещите си и намерил малка кутийка с чай. Кутийката била порцеланова, но останала здрава като по чудо. Не намерил нищо друго. Вгледал се в нея. Имало красиви рисунки, изработени още по времето когато родителите му били живи. Отворил я и помирисал ароматните листа. Нямал нито вода нито съдинка в която да си направи чай. Прибрал я с въздишка и легнал близо до огъня. Клонките тихо пукали изгаряйки, и над него се носел сив пушек. За първи път виждал толкова много звезди. Блестяли и премигвали над него, сякаш всеки момент ще му кажат нещо. Но мълчали. Така го заварило утрото. Блед и изморен се върнал в града. Хората сега изглеждали различни в очите му. Всяка бръчка по лицата им, му говорила вече на ясен език. Прибрал се замислен и още по-объркан в двореца. Така разкрилият се живот пред него съвсем губел смисъл. Живота винаги ни води в неизвестна посока и по странен начин, ясен единствено за самия него. Затова винаги се озоваваме там където не сме очаквали. Императорът отворил отново книгите. Отчаяно търсел изход. Взел първата попаднала в ръцете му и я разтворил на посоки. Страницата започвала с "Мъдрецът отговори..." Затворил я рязко и се втурнал навън. Лицето му било озарено. Събрал всички свои приближени и ги разпратил по четирите краища на света, да намерят истински мъдрец. Настанало дълго и мъчително очакване. Минали години, но от пратениците нямало и следа. Императорът вече се примирил, че никога няма да намери своя отговор. А животът все така не спирал своя естествен ход. Неочаквано, получили вест от двама пратеника, тръгнали в противоположни посоки. Скоро от различните краища на света пристигнали двама мъже, всеки от който носел своята слава със себе си. Първия мъдрец бил уважаван поради способността да лекува единствено с ръцете си. Вторият бил известен с мълчанието си. От устните му рядко се чували думи, но изречени винаги били спасение. На другия ден императорът и всички приближени се събрали тържествено за тяхното посрещане. Първият мъдрец се приближил, поклонил се и казал:
- Ваше Височество, нека дните на земята които те очакват, бъдат изпълнени със здраве и щастие!
Поклонил се отново и седнал. Вторият мъдрец се приближил, поклонил се мълчаливо и седнал. Никой не продумвал. Накрая императорът нарушил тишината, и попитал двамата мъдреци:
- Много дълго време вече, аз се опитвам да си отговоря на простите въпроси, които поставят живота и смъртта. Но никъде не мога да открия истината. Какво бихте ме посъветвали?
Първият мъдрец не отговорил веднага. Вторият вдигнал безмълвно рамене. Императорът чакал търпеливо, а пръстите му си играели с кутийката за чай. От онази нощ, тя беше придобила особена ценност за него. Накрая, първият мъдрец отпил колебливо от чашата чай пред него и започнал:
- Човешкото тяло е съвършен механизъм. Но няма нищо вечно на тази земя. Затова най-доброто, което всеки от нас може да направи, е да се весели и наслаждава на благата, които предлага несъвършеният ни живот, през си всичките дни. Краят е известен на всички ни.
Мъдрецът спрял да говори. Всички стояли в очакване, но не последвало продължение. Императорът продължавал все така нехайно да прехвърля кутийката между пръстите си. Погледнал придворните си, и кимнал с глава. Мъдреците веднага били грабнати и към гърдите им насочили остриетата на два меча.
- Не, моля ви недейте... - първият мъдрец крещял в ужас.
Пламъчета играели в очите на втория, но все така не проговарял.
- Моля ви... - продължавал първият мъдрец.
- Ако си решил да правиш нещо, направи го - бавно изрекъл вторият мъдрец - Чаят истива.
Императорът се усмихнал. Пуснал ги и те се поклонили.
- Мисля, че вие не сте по-мъдри от тази малка кутийка за чай... - промълвил владетеля, сякаш на себе си.
- Наистина - отново проговорил вторият мъдрец - Особено когато е празна.
Настанала гробна тишина. Злите езици твърдят, че императорът никога на намерил своя отговор. Но други слухове разказват за много мъдър император, в една далечна страна, който управлява в хармония и до днес. Но забравят да споменат къде се намира тя.