Слънцето вече се издигаше високо в небесата. Реймс се беше изпънал под сянката на едно дърво, напукано от вековете и подреждаше мислите си. Въртяха му се всевъзможни въпроси, на които той изгаряше от любопитство да разбере отговорите. Една катеричка на съседното дърво го изкара от този опияняващ размисъл и той небрежно запрати едно камъче по нея и реши да се по наслаждава на прелестната гледка пред него. Ливадата беше отрупана с цветя. Изящни аромати витаеха из въздуха, сякаш някой тайно бе поддържал тази прелест винаги красива. Вятърът си играеше с листата на дърветата и композираше различни мелодии, които пернатите обитатели на гората радостно допълваха с успокояващи нотки. Реймс беше прекарал детството си под строгият надзор на баща си, който го бе учил в тънкостите на магията. Реймс беше навършил 18 години и бе избрал да търси знание по света за да изгаря корените на злото. Тихи стъпки го накараха да се обърне и той видя неговата приятелка. Тя беше най – добрият боец в околностите. Баща й беше търсач на съкровища и често я бе вземал със себе си, като я беше обучил майсторски да борави с меч. Отличната й бойна форма личеше от заформените мускули, но въпреки това беше удивително привлекателна. Дългата и кестенява, къдрава коса се спускаше вързана на опашка до кръста й. Пищните й форми не бяха големи, но бяха достатъчно прелестни за да приковат всеки мъж към земята. Тя се усмихна леко и пръстите й игриво направиха огнена сфера, от която сякаш подскачаха малки дяволчета. Сферата бавно се отдели от дланта й и се стрелна напред към целта си. Реймс замръзна докато гледаше приближаващата се сфера, но бързо и инстинктивно махна с ръка. Сферата увисна неподвижно във въздуха и се изпари с леко просъскване. Момичето пристъпи напред и извади сабята си. В същият момент се чу подигравателен смях и образът се замъти. Фигурата бавно се разпадна на малки парченца, които нападаха по земята и се разтопиха като лед, събраха се на едно място и от тях излязоха няколко струйки синкав дим, който усуквайки се нагоре бавно избледня. Същата фигура се появи от близката сянка.
- Не вярвах, че с нещата, на които си ме учил, ще успея да те сплаша Реймс !
- Хей ! Мерил ! Винаги си ме изненадвала !
- Да, така е.
- Мерил! - каза бясно Реймс – само гледай да те хвана...
- Реймс, никога не бих се разделила с теб. Аз все още те обичам, а и си ми най– добрият приятел. Нека докажем на бащите си, че ние с теб ще станем най - вещите в уменията си !
Реймс остана потресен.
- Ще ми липсва това място. Нека за последен път се върнем и се сбогуваме със родителите си.
Реймс и Мерил поеха обратно към дома. Гората беше гъста и бе едно от любимите места на Рей да си изпробва силите. Сега много му се искаше да види Мерил в битка, защото не му се беше отдавало възможност баща й да го вземе със тях. Надеждите на Рей не се оказаха напразни. Няколко сбръчкани същества, които явно ги бяха следили от дълго време ги нападнаха изненадващо.
- Мерил, ако искаш поупражнявай се малко – Не забравяй, че последният път се провали!
Реймс сбръчка лице, но като си помисли :
– Какво пък, това удоволствие си е нейно.
Мерил изрева неистово някакви думи. Косата й се изправи нагоре. Вълна от огнени пламъци премина от нозете й и се плъзна към ръцете. Тя заоформя голяма огнена сфера. Реймс реши, че ще е най – добре да парализира съществата, за да не пострада Мерил, защото прецени, че тя не е толкова бърза. Тя не му обърна внимание. Въздухът затрептя от горещината. Мерил разтвори ръце и пусна огромната сфера напред. Проглушителен писък изпълни местността. Гърчещите се същества отчаяно врещяха и се опитваха да загасят пламъците. Разнесе се мирис на изгоряла плът и след минута на тяхно място стояха само овъглените им трупове.
- Много добре Мер. Смятам, че бързо ще се нагодим към живота – Ти боец, а аз магьосник… да ти кажа честно, май ще е най – добре да се упражняваш с меча. Магиите остави на мен. – Реймс се усмихна.
- Мисля че си прав. – Мерил погледна надолу, усетила, че се е опиянила от възможностите на магията. – Така е.
Малкото селце се появи пред очите им. Множеството прихлупени къщи не се различаваха много една от друга. В центъра на всичко това, като някаква пародия се издигаше висока каменна кула. Там живееше бащата на Реймс, Тойил. Той бе вече стар маг и имаше много опит в пазенето на селцето от набезите на магическите същества, за което хората му се отблагодаряваха щедро.
- Мерил, искаш ли да видиш новата ми стая ? Преместих я на по – долният етаж, близко до библиотеката, за да не се моря много като изкачвам витите стълби.
Мерил кимна в знак на съгласие и двамата се запътиха към кулата. Всички бяха се скътали в къщите си, криейки се от жарките слънчеви лъчи. Няколко деца раздираха тишината със звънливи крясъци, докато играеха на гоненица. Това селце беше едно от най – старите в околността. От едната му страна имаше гъста гора. Западните ниви златееха от едрите житни класове. Тесен криволичещ път се прокрадваше дълбоко навътре в гората, водещ до незнайно къде. Реймс и Мерил бяха решени да заминат. Мерил погледна нагоре и каза замислено :
- Знаеш ли, май това приключение ще ни види сметката ако …
- Не мисля – скастри я Реймс.
Нечия здрава ръка дръпна Мерил. Беше баща й,Кронд,който нервно каза:
- Бихме искали да похапнеш с нас… за последно… надявам се да не ви притеснявам… но майка ти иска да ти каже нещо.
- Добре татко. Идвам.
Мерил се обърна към Реймс и двамата се погледаха. После Мерил тръгна след баща си и се изгубиха от погледа на Реймс след като завиха на отсрещната къща. “Какво ли пак е намислил баща й… Да я разубеждава ?” помисли си той, но махна с ръка и се запъти към стаята си в кулата.
Реймс заизкачва витите стълби на кулата. Шумът от стъпките му отекваше нагоре сякаш ходеше по нещо кухо. Той се добра до стаята си и се опъна на постелята. Кулата не беше много уютна, но беше идеално място за размисъл и подобряване на магическите знания. Баща му го беше чул и започна да слиза по стълбите. Той почука на вратата на Реймс и зачака разрешение както никога досега.
- Да ! – чу се отвътре гласът на Рей.
- Може ли да поговоря с теб синко ?
- Разбира се:
Баща му бавно отвори вратата и прекрачи прага. Реймс забеляза, че баща му носи някаква кутийка, но умело прикри любопитството си. Кутийката беше обвита в тъмно кадифе с пришити скъпоценни камъни.
- Сине, дойде часът да ти поднеса едно безценно съкровище. В тази кутия се крие многолетно наследство. То се е предавало от баща на син поколения наред. Дядо ти ми го даде, когато бях на 30-тина години, но аз мисля че ще ти е необходим за напред и че си достатъчно голям и опитен за да го използваш.
Баща му, му подаде прекрасната кутийка. Реймс не се сдържа и бързо я отвори. Пред очите му се разкри приказна гледка, която не можеше да опише с думи. Беше тънък сребърен пръстен. Малко камъче с елипсовидна форма окрасяваше безценният пръстен, сякаш някой необикновен майстор бе втъкал в бижуто с необикновен финес непознатият камък. Камъкът засия при допира на момчето. Реймс сложи пръстена и почувства топла вълна, която се разля по цялото му тяло.
- Този древен пръстен е изработен от създателят на този град, само че отдавна сам го забравил името му. Все пак с него ще имаш някаква защита, но въпреки това недей да разчиташ на този предмет много.
- Благодаря ти много татко. Просто не знам какво да кажа…
- Нищо ! Той е твой синко. Използвай силата му пестеливо, защото му трябва време за да се възстанови.
Реймс стана и се запъти към къщата на Мерил. Бързо стигна до нея и надникна през прозореца. Кронд и Мерил стояха на пода, говорейки се нещо сериозно. Реймс реши, че ще е по-добре да мине по-късно…
- Не можеш да ни оставиш! – изръмжа Кронд.
- И защо мислиш така? Това е приключение! – проплака Мерил, защото знаеше, какво ще каже баща й.
- Не мога да търпя повече това! Аз и майка ти сме те отгледали. Не можеш да ни изоставиш! Този ваш блян, че можете да постигнете нещо е глупост и една пълна илюзия…
- Така си мислиш ти! – В този момент Реймс почука на вратата. Кронд отвори и в мига, в който момчето се появи пред очите му, бащата на Мерил нападна.
- Ти тласкаш дъщеря ми към безсмислени и опасни детски игри. Няма да позволя това! – Миг след това Кронд замръзна вкочанен.
- Рей! Какво направи?
- Просто го... спрях за малко. Това е! По-добре отколкото да ме убие нали?
- Да прав си.
- По-добре недей да идваш с мен. Баща ти е прав – това пътуване е безсмислица.
- Не искам да остана тук, колкото и да ми е мъчно после – Майката на Мерил погали детето си по главата и каза:
- Разбирам те момичето ми. Ти си достатъчно голяма за да решиш сама на къде да тръгнеш. Едно те моля само – пази се все едно знаеш, че баща ти ще ти се кара цяла седмица за невниманието. – След тези думи, жената отрони няколко сълзи, знаейки, че не може да спре дъщеря си.
- Ще внимавам - отрони тя.
Двамата с Реймс се отправиха по пътя, водещ към свят пълен с безкрайни приключения и опаснисти...

(блах! разказът не е завършен и на дали ще бъде :) Все пак това ми е 1-вият)

Времето ще покаже...