Глоудаулг / Фен клубове / Фентъзи

ГЛОУДАУЛГ

Хората казват, че някога, мнооого отдавна, на края на света имало една гора. Тази гора била съставена от огромни мрачни дървета, които ограждала края на света. Казват също, че кoрените на тези дървета препазвали земята от радробяване и и зчезване в небитието, което се простирало одвъд гората. Тези дървета се наричали Хебини, което според някои хора значело "пазач" на някой от древните езици. И докато тези дървета пазили земята от унищожение, съществата живееще в горите пазили хората от демоните, дошли от отвъдното. Тези същества се наричали Даурхоти, което значело "вълци" на същия език. Та тези вълци в същност не били вълци. Те били наполовина вълци наполовина хора. Били високи, мусколести, със сиви или черни коси, и с вълчи зъби. Ноктите им били остри като ками, и били смъртна заплаха за който и да било демон. Но поняког се случвало някой-по силен или хитър демон да премине през гората и даурхотите, и да навлезе в света на хората. Тогава била подбирана група от най-силните и мъдри пазители-вълци от Гората, и била пращана по следите на демона.
Веднъж се случило демон да премине през гората. Това бил един от демоните на страха. Те често желаели да всяват ужас сред хората и опитвали да преминават през границата на двата свята. Досега даурхотите бяха опазвали човешкият свят, но тази нощ нещо се бе случило...
Туаку - той успял да премина преградата между двата свята. Не отминал и ден преди да се узнее за това. Из хорските села в околността се разнасяли смут и паника. Даурхортите разбрали какво се е станало - бяха пуснали врагът да стигне твърде далеч... Ловът трябвало да започне. Но този път не групата щяла да се впусне в игра на живот и смърт с пришалецът, а един сам ловец.
Един. Един трябвало да тръгне да гони сянката на страха. Защото щом другите демони узнаели, че някой от тях е минал през гората, то повечето също щели да се опитат. И понеже расата на дуархотите не била многобройна, не можели да си позволят повече от един преследвач. Друидите-повелители на дуархотите се събрали на съвет да обсъдят как ще защитават земята, и кой да пратят след демона. Решението било взето. Избрали един от най-опитните си бойци на име Глоудаулг. Той бил безкомпромисен войн и мъдър съветник. Бил мрачен по характер и обичал и можел да действа сам. Това била една от основните причини да го изберат за тази мисия.
Не било много което знаели пазителите за този вид духове, освен, че са едни от най-опасните и хитрите демони. Те действали не открито, а тайно и подмолно, като обсебвали телата и душите на обикновенните хора. Когато бивали притиснати, те си показвали истинската същност: Огромн, бързи и силни демони, които се борят за живота си с висички възможни средства.
И така, на Глоудаулг било казано всичко известно за демона, били му дадени напътствия за вероятната му посока, и в напълно човешки облик, препасал меч през кръста, той тръгнал на път.
Като черна сянка из начло се понесел Туаку из човешкият свят. Минавал, плашел, играел си с хората. Било лесно да бъде проследяван от Глоудаулг, но след време ужасът сред хората изчезнал. Черната сянка, която го водела се изпарила. Ала ловецът знаел, че това е затишие пред буря. Навярно този мрачен поданик най-сетне бе завладял човешко тяло и сега се готвеше за битка.
Демоните, тези ужасни създание на мрака, обичали ноща, а денем се криели от светлината. Дори и приели човешки облик избягвали слънчевата светлина.
Денем Глоудаулг се опитвал да открива следите на беглеца, но това било почти невъзможно.
В един голям град, близо до планината Морл веднъж се случило да пристигне странник от непознати земи. Той предлагал на хората да узнаят своето бъдеще. Често се намирали доверчиви и наивни хорица, който да му повярват. Туаку, демонът в човешки облик, примамвал жертвите си вечер, в една мрачна стая в още по-мрачна къща. Там той научавал всички страхове на хората, подчинявал ги на себе си, като така черпел сили. Постепено всички в града придобили изнурен вид, забравили да се смеят. Нощем сънували кошмари. Тази зараза се предавала от дом на дом, защото колкото повече болни от странната болест се появявали, толкова повече хора желаели да узнаят бъдещето си и дали и тяхното семейство ще го сполети същото.
Голдаулг дочул за злочестината на този град, и предположил, че това е работа на сянката. Попитал къде се намира града и колко е далеч, и се отправил на татък. Човекът му казал, че е на около 10-15 дни път, при все, че се пътува и нощем. Голдаулг спокойно можел да пътува денонощия на ред тичайки бързо и неуморно ту под образа на човек, ту на огромен вълк.
Когато му оставали по-малко от два дни път, той решил да отседне в една от крайпътните страноприемници, да събере сили и информация за врага. Влезнал в страноприемницата която се оказала мрачно и неприветливо място, с още по-мрачни хора в нея, и се запътил право към тезгяха, зад който стоял съдържателя.
- Ще наема една стая за тази нощ – казал той. – Искам също да ви питам къде мога да открия гадателят, за когото се говори из целия край?
- За стаята нямаш проблем, странниче – отговорил собственика – Но не ми приличаш на някой, комуто е притрябвало да си разбира бъдещето.
- Предстои ми важна битка, и искам да разбера изхода от нея – отвърнал пресметливо пазителя – А и освен това до колкото знам не ти влиза в работата по каква работа съм тръгнал да тъся гадателя.
- Прав си – съгласил се привидно съдържалеля, и му показал стаята.
Пазителя се запътил към стаята, и така и не видял, как собственика го посочва на четирима здравеняци от една от масите.
Голдаулг влезнал в стаята си, затворил вратата, и се насочил към леглото. Стаята в същност била една мръсна дупка, миришеща на нечисотии. Той се насочил към леглото и легнал. Бил свикнал с много по-тежки условия на живот.
Дълго се въртял в леглото, без да може да заспи. Изведнъж чул прокрадващи се стъпки пред вратата, и в следващия момент тя се разлетяла на трески. Очаквал бе да се случи нещо такова. Връхлетяли 4-ма добре сложени мъже с белези по видимата част от телата и мечове в ръце. Двама от тях се стрелнали веднага към него, а другите 2-ма изостанали.
Ловецът не можал да отреагира веднага, защото от дългото лежане на неудобното легло се бе схванал. Двамата които се нахвърлили към него го хванали за ръцете, и го притиснали до стената. Трети от тях насочи меч към гърлото му с което го накарал да спре с опитите си да се изплъзне. Четвъртия от тях, който изглежда беил водача заговорил с тих глас, като съскал вероятно заради липсващите зъби.
-Защо ти е гадателят, мършав плъх? По каква работа го дириш? – казал
той като се доближил до Голдаулг.
-Както казах на собственика на тази дупка, работата си е моя, и не ви засяга – промълвил пазителя и изгледал предизвикателно водачът им.
-Работата е моя, смръдливецо, защото аз служа на Великия Просветител. И ти ще умреш защото не си дошъл тук с добър умисъл – при което той кимнал на третия от тях, който притискал мечът към гърлото му. Онзи просто натиснал мечът, и той леко потънал в плътта на пазителя.
-Поредния герой търсещ бърза слава – казал главатаря, и тръгнал да излиза. Другите пуснали трупа на Голдаулг, и последвали водача си.
Само, че те не знаели, че единственото което можело да нарани даурхотите е среброто. Но и то спирло да действа при пълнолуние. И веднага щом онзи измъкнал мечът си от врата му, раната зараснала. Мълниеносно пазителя извадил мечът си от ножница и с един удар посякал двама от тях. Те паднали разполовени на две. Третия загинал от саблен удар, който разполовил черепът му, и стигнал чак до корема. Всъщност той беше инсценирал залавянето си за да разбере повече за сянката. Въпреки, че на външен вид не изглеждал особенно силен, той спокойно можел да се с прави и с 4-мата души, опитали се да го задържат. Цялата атака на Голдаулг станала за 2 удара на сърцето. Когато главатаря се обърнал да види какво става, видял помощниците си, още неразбрали, че са мъртви, и мрачният силует на пазителя, извисяващ се над тях и него...
Пазителя хванал водача за мръсната му дреха, вдигнал го над земята и го прилепил към изгнилата стена:
- Къде се крие господарят ти? Отговаряй, или ще последваш на тези мръсни псета!
Онзи разтворил наистина беззъбата си уста в усмивка очите му блеснали със странен блясък, и изсъскал:
- Открий ме ако можеш, пазителю. Ще те чакам – при тези думи разбойника изтеглил една кама от пояса си, и мълниеносно я забил в окото на Голдаулг. Пазителя спокойно изтеглил камата от черепа си, и пронизал гърлото на последния оцелял от нападателите си. Разбойника останал да виси зловещо прикован към стената, докато пазителя се оттеглил към леглото да премисли положението си, и да измисли как да действа. Унесен в мисли, не усетил как и остатъка от нощта бе изтекла. Сепнат от засилилата се светлина, погледнал през прозореца към хоризонта, от където щяло да изгрее слънцето, и понечил да продължи по пътя си. Но погледа му бил привлечен от дръжката на камата, която стърчала от гърлото на убития. Той изтеглил камата като оставил тялото да се свлече, и я заразглеждал:
Острието й било направено от стомана, черна като самата нощ, с гравирани руни по него, които дори той не можел да разчете. Нещото, което прилвекло вниманието на ловеца, била дръжката. Тя била обкована с дърво от Хебин... Освен това, имала съвършен баланс, и в нея се таяла такава сила, за каквато той дори не бил чувал. Сторило му се странно, защото не бил усетил това през нощта. Подхвърлил я във въздуха като я уловил за дръжката. Тя прилягала перфрктно в ръката му. Свалил ножницата й от пояса на разбойника и я закрачил редом до своя верен меч. Той излезнал през прозореца, за да избегне срещата със съдържателя, и унесен в мисли за камата, се насочил към близката гора, с намерението най-на края да почине.
Събудил се сред корените на едно дърво. Последните слънчеви лъчи обагряли с огнени краски и без това жълто-червените листа. Дърветата изглеждали точно като обхванати от горски пожар. Пазителя се протегнал, изправил се и се оттърсил от полепналите листа. Поогледал се наоколо за потокът, който бил мернал сутринта, отишъл до него, и се заплакнал. Разсънен от хладната свежест на водата, той се загледал в собственото си отражение - бледо изпито лице, със широка челюст, гарваново черна дълга коса, и живи очи. Колко десетилетия били минали в служба на Гората? Не помнел. Знаел само, че не е остарял и с ден от както за първи път бе стъпил сред дърветата на Гората. А какво е било преди това, нямал и идея. Не веднъж бе мислил по този въпрос. Накрая бе стигнал до извод, че е бил създаден от Хебините или от Даурхотите. Но не това го тревожело тогава. Трябвало да намери демонът.
Огледал дали нещо от нещата му не било паднало докато спял, и тръгнал към близкия град.
Стигнал до покрайнините на града към 10 вечерта. Някакво тягаво чувство витаело във въздуха. То поттискало всякакво желание за веселие и удоволствие. Правейки странен знак с ръка и изричайки още по-странни думи, той издигал преграда, отблъскваща чуждото психическо въздействие. Малко по-спокоен, той се отправил към най-близката къжа, за да попита, как да откриел гадателя. Отворила му жена на средна възраст, но състарена неимоверно от някакво тегло.
- Къде мога да открия прочутия гадател? – попитал той с приятелско изражение.
- За какво ти трябва гадателя? – попитала тя като съдържателя на стрноприемницата от предната вечер.
- Предстои ми важна битка, и искам да знам какво ще се случи – отговорил той.
- Истинските воини не се интересуват от изходът от битката, те жадуват за самата битка.
Изненадан от оговора на жената, Голдаулг отвърнал:
- Аз не съм воин. Просто ми предстои битка, и искам да знам дали ще съм победителя или падналия.
- Пробвай в центъра на града, тогава – отвърнала жената, като го гледала много подозрително. Той благодарил и се насочил в указаната посока.
След известно време и след много подобни на разпит разговори, той разбрал къде се е установил гадателя. На поченото му място се издигала голяма мрачна къща, която се сливала с пейзажа на града – мръсна и сива. Отворил прогнилата порта, и влезнал в неголям двор. Усетил някаво чувство да се стели над мястото. Пренебрегнал го, и се насочил към входната врата. Тя била голяма и масивна, и изглежда, че някога е била тъмно-зелена. Годините си бяха оставили отпечатъка в-у нея. Боята била изсветляла, и на места излюпена. Врата, която подхождала точно на къщата. Врата, деляща Пазителя от най-силния враг, срещу когото някога се бил изправял. Глоудалг сложил ръка върху дръжката на верният си меч, чиято форма и изработка била много странна. Мечът имал удобна дръжка, и можел да се използва както от една, така и от две ръце. Предпазителя имал елипсовидна форма, закриваща точно ръката му. Острието било дълго, тънко, но изключително здраво. Имало съвсем лека извивка и било остро само от едната страна, и върхът му бил скосен. По цялото острие, както и по предпазителя имало дребна и много изящна гравюра. Той го бил взел от един убит от него демон. Дори и най-старшите и най-мъдри друиди не можели да кажт от къде идва този меч. Казали само, че не е от този свят, нито от света на демоните.
Малко успокоен от допира с оръжието, той превъзмогнал възбудата, и отворил вратата. Вътре било тъмно и неприветливо, точно както обещавала фасадата на къщата. Глоудаулг се предвижвал безшумно като сянка, като използвал прикритието на най-тъмните кътчета. Странното чувство, което усетил в двора, тук било още по-силно. В края на големия коридор, в който той бил влязал, прекрачвайки прага, стояла широка врата, покрита с някога красива дърворезба. Изглежда това била стаята на демона на демона. Пазителя извадил мчеът си, огледал се зад себе си, за последен път, отворил вратата и влезнал в стаята.
Най-на края разбрал какво било странното усещане, което го изнервяло. Било чувството на пустота. Нямало никого в къщата. Изглежда демонът го бил усетил, че идва и се бил оттеглил. Пазителя прибрал мечът, и тръгнал да оглежда за някакви знаци, на къде е тръгнал демонът. Никак не му се щяло пак да разпитва хората от града. Най-логично било да огледа бюрото, но всъщност нямало смисъл. Демона едва ли го бе ползвал за друго освен за пред хората. И все-пак решил да го огледа. Било голямо солидно бюро, поне на около век. Било покрито с тънък слой прах, с изключение на един квадрат в средата му. Там бе седяла някаква вещ. Каква ли? – зачудил се пазителя. Едва ли щял да разбере преди да среще демона. По дръжките на чекмеджетата имало също доста прах, следователно не били отваряни. Освен това били заключени. Точно както бил предположил пазителя. Огледал около бюрото. Зад бюрото имало голям работен стол, на който все-още стоял отпечатъкът от седящ човек. Кожата била хлътнала, и все-още пазела топлината на седящия. Вдлъбнатината не била нито много дълбока, нито много широка. Седящия трябва да е бил много слаб или да е бил... Жена. Удивен от тази мисъл, пазителя доогледал стаята с още по-голям интерес. Но не открил нищо друго съществено. Леко отегчен от липсата на други следи, той решил да огледа и другите помещения. В кабинета имало още една врата, и Глоудаулг решил да си пробва късмета с нея. Щом я отворил, от вътре го лъхнала миризмата на развалени яйца. Сяра. Всичко било ясно. Бе открил същинската барлога на врага си. Пода бил напукан и от пукнатините се издигали зловонни изпарения.
- Приятно местенци се стъкмил – промълвил ироничко пазителя, кто отворил един от прозорците, за да се провери малко. След като се разнесла сярната пара, Глоудаулг огледал по-подробно обстановката. Цялата мебелировка била направена на трески и парцали, и била скупчена в един от ъглите. Изглежда това било мястото за отдих на противника му.
- Значи и на теб ти трябва почивка, скъпи приятелю... Казал пазителя с мрачна усмивка на лице. Изкачил се по боклуците, с надеждата да открие още нещо. На сред купчината имало вдлъбнатина с дълбочина метър и диаметър около 2 метра. Постреснат малко от противоречивите данни, той влезнал в падината. Боклуците под нея били доста пресовани. Тук било лежало нещо голямо. Доста голямо. И доста тежко. Приклякайки за да огледа по-добре дъното, той усетил миризмата. Миризмата на гниеща човешка плът. Бе разбрал и хранителните навици на плячката си. Нищо повече не открил в “леглото” на демона. Смятай ки, че демона не бил направил грешката да остави още следи, се насочил към вратата. Хвърляйки последен поглед на стаята, той забелязал нещо странно. В противоположния ъгъл, точно с-у “леглото” на демона имало още една купчинка боклуци. Тя била доста по-малка от предишната. И пак била оформена като гнездо. Но в нея имало бяло-жълти парченца, като черупки от яйца. Ако се съдело по извивката на най-голямото парче, яйцето било голямо поне колкото 20 кокоши. Глудаулг се изненадал много, като разбрал, че демона може да създава изчадия в този свят. Играта почнала да загрубява много.
За най-голямо съжаление на пазителя, се наложило да раазпитва пак недружелюбните жители на градът. След 2 часа разпитване на лягащи и вече легнали хора, той разбрал, че хоратя нямали и идея за напускането на “гадателя”. Разбрал също, че по-рано вечрта един неголям керван от 2 каруци и няколко конника напуснали града. Разбрал също, че са се насочили към близката планина.
И така, без повече туткане, той се насочил по единствения планински път, позволяващ пътуване с нещо по-голямо от кон. Преобразен като вълк, той тичал в близост до пътя, предполагайки, че скоро ще ги настигне. Но подценил скоростта с която се движил кервана. Вече било почнало да се зазорява, а от плячката му нямало и следа. Наложило му се да спре, защото от както бил напускал гората, не бил хапвал нищо. Отклонил се от пътя, да подири някаква плячка. Уловил една сърна, и за да не губи време да я приготвя, изял я докато бил във вълчата си кожа. След това продължил да следва пътя, който се виел като змия между ограмни канари и възвишения. Решил да се качи на някое от възвишенията, за да огледа пътя напред по-добре. Стигайки върха, той надушил една доста позната миризма – сяра. Разбирайки, че демонът е наблизо, Глудаулг се съсредоточил напълно върху задачата си. Пристъпвайки двойно по-тихо и внимателно, той продължил да следва извивките на пътя. Вече наближавало пладне, когато пак надушил следите на демона. Освен това усетил и магическото му присъствие. Опитвайки се да се приближи още повече без да го забележат, той се натъкнал на доста интерсни следи в тревата. Били оставени най-вероятно от едър вълк или овчарско куче. Озадачаващото било, че и от тях се долавяло магическо излъчване, и още повече, че миришели на сяра. Демона бил пуснал творенията си като прикрит ескорт. Пазителя решил да смени тактиката си. Възвърнал човешката си форма и се качил на най-близкото дърво. С пъргавостта на катерица той се прехвърлял от клон на клон, от дърво. По тих и от сянка, той скъсил дистанцията на половина без да бъде усетен. Вече навсякъде се носели серните “благоухания”. Пазителя се замисли, как демона бе обяснявал на хората, които го посещавали причината за странната миризма. Чувайки прокрадващи се стъпки под дървото на което той стоял, набързо забравил поредната странност. Шумът идвал от нещо, което някога може да е имало нещо общо с кучетата. Та кожата на това “куче” била безкомпромисно отстранена, и се виждали мускулите, покрити с някаква слуз. Тук таме из между мускулните нишки се подавал по някой остър шип. Главата на това същество била в още по-отвратително състояние. Не само кожата, а и по-голямата част от мускулите били махнати. Резултат бил почти напълно гол череп, гъсто осеян с разнообразни шипове и бодли. Съществото било високо над метър, и се движело с изключителна лекота, сякаш се носело над земята.
Глоудалг извадил внимателно мечът си, и зачакал съществото да се доближи до дървото. Когато се приближило достаръчно, той насочил острето на мечът към демонът и скочил. Единственото, което се чуло от цялата атака било поъването на мечът в плътта на адското куче. Пазителя за всеки случай завъртял мечът и чак тогава го извадил от врата на убитото същество. Огледал се бързо, надявайки се, че нямало друго от тези същества наоколо, и пак се качил на дървото.
Вече залязвало слънцето, когато се доближил съвсем до керванът. По пътя не срещнал други препятствия освен кучето-демон. Местноста в която се намирали била гъсто осеяна с дървета, и клоните на някои от тях се простирали над пътя. Глоудаулг вече бил замислил как да действа – щял да се хвърли върхуу колата на демона, и разкъсвайки платнището, покриващо колата, щеше да се окаже лице в лице с него. И осланяйки се на мълниеносната атака, щял да го изненада, и да го убие преди демона да направил каквото и да било.
Така и направил. Изпреварил кервана, добрал се до един клон, който вършил работа, направил заклинание за сгъстяване на сенките около себе си и зачакал. След малко и кервана приближил. Начело вървели добре въоръжени конници с факли в ръцете. Следвала ги първата кола, която очевидно била натоварена изцяло с багаж. След нея имало още 2 конника, изглеждащи точно като първите. Втората кола била целта му, и той насочил вниманието си към нея. Кочияша бил само един, без никакво оръжие. Изглежда демона не очаквал да бъде толкова бързо открит. Вътре светела бледа светлина, която очертавала сянката само на един човек.
- Това е – прошепнал Голудаулг. Извадил мчеът си, изчакал колата да застане под него и скочил върху нея...
Усетил как брезента се скъсал без никакъв проблем, и той с почти цялата си тежест се стоварил в колата. Точно върху едно от демоничните кучета, превръщайки го в мокро петно. Трябвала му част от секундата за да разбере и игнорира този факт. След което пристъпил към изпълнението на планът си. Вдигнал мечът си с светкавична бързина, и понечил да го стовари към човека стоящ срещу него. Но не можал. Пред него стояло най-красивото същество, което някога бе виждал... С леко бледо лице, с божественно перфектни черти и предизвикателно розови устни. Веждите й били съвсем тънки и грациозно извити, подчертавайки яркосините й очи, в които се четяли векове мърост. Гарваново-черната й коса се спускала на вълни по раменете и достигала земята. Тя просто си седяла там и му се усмихвала... А той седял с вдигнат меч над нея и не не знаел какво да направи. Изведнъж между него и нея бляснала ослепителна светлина, и Глудаулг бил запратен през брезента навън. Приземил се по гръб в храсталаците край пътя. Веднага скочил на крака и се върнал да види какво бе станало. От колата били останали само димящи отломки, и тук таме някое парче от кочяша. Първата кола се била стоварила върху предхождащите я конници, а от тези които били след нея нямало и следа. Вероятно са били разкъсани и запратени на някъде от експлозията. Демона беше избил екскортът си... Пазителя се приближил към колата с възобниовено намерение да убие демона, след като вече всяко съмнение се бе разсеяло. Усетил някакво раздвижване зад себе си, и рязко се обърнал. Още едно от кучетата-демони. Ненадейно току пред краката му се запалил огън който се разгорял за отрицателно време. Стреснато Глоудаулг отскочил назад. Огъня се разсрастнал и за няколко секунди образувал кръг, който обхващал пътя, него и остатъците от едната кола. Адското чуче явно не можело да мине през пламъците му. Осъзнавайки, че това е дело на демона, Ловеца се завъртял бавно на място. В другия край на кръга, на няколко сантиметра от земята се извисявала жената. Глоудаулг хванал мечът си с две ръце, и преговорил всички заклинания, които биха му помогнали. Не му харесвало това, че такъв демон предпочита открития честен двубой пред варианта да насъска псетата си. Тъкмо се готвил да се спусне в атака, когато забелязал, че нещо не било в ред при противника му. Кожата й почнала да потъмнява, косата й окапала. Челюстите започнали да се издължават, и на мястото на обикновенните зъби пониквали хишнически . Изведнъж тя паднала на земята, вдигайлки въма прах от пътя. В следващия момент, се надигнала, вече приела оконателната си форма на демон. От крехкото същество, чието тяло бе завзел демона бе станало неговата собствена отвратителна форма. Тя наподобявал близо 3 метрова богомолка с пепеляво-червен цвят. Обикновенните й криле били заменеи с ципести, които щели да отиват повече на прилеп. Накрая на тялото си имала жило подобно на скорпионско. Главата както повечето останали части от тялото не му била присъща. Повече приличала на глава на някакво демонично влечуго, изкопано от деветия кръг на ада. Демонът разперил криле, размахал предните си крайници, приличащи на щипци и надал оглушителен рев. След което погледнал пазителя така сякаш за първи път го вижда, изръмжал презрително и се хвърлил срещу него. Глудаулг се окопитил и извадил последният си коз. Той бил така нареченато “бойно състояние” – Състояние в което пазителя се намирал посредата на трансформацията си във вълк тази това състояние ги правело още по опасни противници.Силата им се удвоявала, мисълта им се кионцентрирала много по-лесно и добре върху боя и сетивата им се изостряли. Глоудаулг не обичал да се трансформира в този облик, но му се налагало.За стотни от секундата приел тази форма и заел отбранителна позиция. Момент преди демона да връхлети и да нанесе удар с единия си крайник, той отскочил. Искал да е по-далече от огъня, защото не му вдъхвал никакво доверие. Застанал в центъа, и вече се приготвил за истинската битка.
Демона разярен още повече от неуспешната си първа атака се нахвърлил върху него още по-настървено. Пазителя блокирал удара, който се оказал доста по-слаб от колкото очаквал. След като отблъснал удара, веднага отвърнал. Оръжието му успяло да пробие бонята, но съвсем леко засегнало плътта. Демона изглежа изненадан от силата на противника си сменил стратегията. Ударите му били по-внимателни и по-добре премерени. И въпреки това Глудаулг ги отбивал с лекота, и дори успявал да отвърне. Не оставял време на демона да се опита да направи някое заклинание, защото това щяло да бъде пагубно за него. Колкото пъти демона се опитвал да увеличи дистанцията м-у тях, за да може да омагьоса противника си, толкова пъти бил ужилван от мечът на ловеца.
Глудаулг разбрал, че още дълго можели така да се бият, без да нанесе сериозни рани на врага си. А неговите слили не били неизчерпаеми. Още повече, че прекарал доста веме в гонитба. Изчакал някой по-силен удар, и вместо да го отбие, се отдръпнал и го оставил да се стовари върху земята. Преди демонът да дръпне щипцата си, пазителя се изкачил по нея и се мртнал на гърба му. Първо отсякъл крилете, които единствено можели да го достигнат. След това започнал да нанася удар след удар с колкото сила имал. Демона усетил, че е допуснал грешка, която можела да му струва живота се замятал като обезумял, в опитите си да се отърве от опасността. Картинката която представлявал била ужасяваща. Огнен кръг, сред който се въргаляли дървении и парчета човешко месо, и над тях огромен демон, мятащ се във всички посоки. Същинска адска корида...
Нещата щяли да имат съвсем различен изход, ако демона в един от скоковете си не бе достигнал до един надвиснал клон. Същия този клон от окйто беше скочил Глоудалг, сега го събарил от гърба на демона. Глудаулг бил отхвърлн на страни и се стоварил тежко по гръб върху останките от колата (и кочияша). Демона видял това, и се хвърил да довърши противника си. Замахнал с острият си като бръснач крайник, като се целил в гърдите на пазителя. Глудаулг видял това и се опитал да се отмести и почти успял. Но почти. Усетил пронизваща болака в дясното рамото, и почувствал как ръката му се отделя от тялото. Демона изпитвайки вкусът на победата, се забавил за миг да се наслади на агонията изписана по лицето на Глоудаулг. Позле вдигнал крайник високо с намерение да довърши противника си с един удар. Глоудалг замаян от унищожителната болка, погледнал към демона. И видял единствената си възможност за победа. Между плочките броня на гърдите и корема се образувала пролука с широчина няколко сантиметра. Ловецът игнорирал болката и се протегнал за мечът си. Но той бил изхвърчал далеч. Единственото полезно нещо било собствената му отсечена ръка. При отсичането й висчките мускули се били свили и тя лежала до него изпъната като струна. Хванал я и я забил с висчката му останала сила в меката плът. Изревавайки от болка, демонът залитнал напред, и така заби още повече ръката на пазителя в себе си. Демона се олюлял над Глудаулг. Задните му крака се подкосили и той залитнал. В предсмъртна агония се опитал да нанесе няколко удара на Ловеца, но не успя да го уцели. Глудаулг лежал и се наслаждавал на победата си. Не го интерсувало, че демона сипел удари около него в опитите си да го повлече към смъртта. Тя така и така щяла да го вземе. Най-на края чудовището се изтощило напълно и рухнало. Ръката на пазителя го пробила от край до край. Мисията на пазителя бе изпълнена.
***
Пазителя пътувал обратно към Гората. Щял да остане да потъне във вечния сън там на мястото на битката, ако не се бе сетил, че другите пазители нямало как да разберат за изхода от ловът. И така, измъкнал се из под трупа на демона, взел си мечът с идеята да я предаде на някой по-боеспосбен от него, и тръгнал към Гората. По пътя видял труповете на още 2 от кучетата на адската богомолка. Явно със смъртта на демона се бе затворил и техния извор на живот. Блзизо 1 месец пътувал по обратния път. Предусещайки спокойствието и хланината на Гората, той заобиколил последното възвишение преди целта на похода му. Това което видял буквално го повалило на земята. Гората била опустошена. Дърветата и се въргаляли по земята прекършени и дори изкоренени...
- Какво... – Промълвил той. И се сетил. Същата причина поради пратили само него. Нашествето от демони. Изглежда Гората този път не издържала.
Напълно отчаян той се приближил да огледа за оцелели. Навсякъде било пълно с трупове на пазители. Тук-таме се мяркало и някое тяло на демон, но те били изключително малко в сравнение с пазителите. Глоудаулг дълго бродел между дърветата, без да може да проумее случилото се...
- Глоудаулг – промълвил един познат глас иззад едно повалено дърво. Глоудаулг заобиколил дървото и видял обезобразеното тяло на един от архидруидите.
- Глудаулг, знаех, че ще се върнеш. За разлика от теб ние се провалихме във задачта си. Слушай сега внимателно, последни пазителю. Ти имаш право да знаеш.
- Но... – Опитал се да каже Глоудаулг.
- Никакво “но”. Не ми останаха много сили, така, че слушай внимателно. Навярно си се чудил поне веднъж, какво си ти, от къде идваш. Сега ще ти кажа. Ти имаш право да знаеш. Ти трябва да знаеш. Близо 200 лета ти служи на Гората. Преди това ти беше елф. Да, драги ми Глоудаулг, елф... Беше съвсем млад елф на около 20 години, залутал се из Гората. Един от тогавашните пазители те помсили за поредния опит на някой демон да премине гората и те нападна. Какво беше учудването му, когато видя, че въпреки охапването му, ти не падна мъртъв. – Архидруида направил опит да се усмихне, но един хрип го задавил, и струйка кръв се стекла от устата му. – Осъзна грешката си, но късно. Най-интерсното е, че ти се превърна в един от нас. Елфите по принцип са неподатливи на такива неща. За това няма елфи-вампири... Изглежда не си бил чистокръвен елф. Имало е нещо човешко в кръвта ти. Малко, абсолютно неусетно и скрито, но е било там. И то те превърна в това което си сега. Постепенно през годините ти ставаше все по-силен и по-силен. И същевременно с това ти се откъсваше от нас. Беше ясно, че елфическта кръв си казва думата. Но сега... Сега след като Гората е почти мъртва това няма значение. Тя иска да ти се отблагодари за лоялността ти към нея. Иска да прелее останалите си силив теб. Да ти върне това, което ти беше отнето... Не, не казвай нищо. Не можеш да спасиш гората. Единствения начин а й помогнеш е като приемеш дара й. Сега върви... На поляната където протичаха съветите има една фиданка. Спомняш си я нали? Добре... Отиди там и срежи кората. Каквото потече го изпий. Това са последните сили на гората. Те ще изцерят раните ти, и дори ще ти дадат още нещо... – При тези думи пазителя най-накрая успя да се усмихне. Но това беше последното нещо, което направи в живота си...
Гоудаулг седнал до него и заплакал. Плачел за първи път в живота си. В живота който помнел. Всичко за което бе живял, за което се бе борил се се било сгромолясало. Било безвъзвратно унищожено. Поседял малко до архидруида. Затворил клепачите му и го целунал по челото.
- Ще направя изпълня последното ти желание. – Казал Глоудаулг и се запътил в оказаната посока.
На средата на поляната стояло едно дръвче на няколко години. Точно върху него падал един слъчев лъч, пробил прз облаците. Стеблото на дръвчето било дебело не повече от 1 пръст. Пазителя приклекнал до него, като примижал от болка. Раните му не се били затворили, и все-още кървяли, изцеждайки и последните му сили. Погледнал с умиление дръвчето. Поглил листата му, прокарал пръсти по гладката му кора. После с нежелание извадил камата си и направил разрез в дървото. Цялата земя потръпнала. От разреза потекла благоуханна прозрачна течност. Той жадно я погълнал. Колкото повече течност изпивал, толкова повече дървото се смалявало и изсъхвало. И малкото останала зеленина в гората увяхнала. Кората на вече покосените дървета загубила наситено-кафевия си цвят. Сбръчкала се и придобила бледо-сиви отенъци. Земята потрепнала за последен път и се напукала.
Глоудалг преглътнал последната капка сок, и се отпуснал до сухото дръвче. Течността го сгряла и отпуснала. Забравил за всички несгоди, то й се разположил на земята. Ефекта на сокът се подсилвал допълнително от топлия слънчев лъч. Изведнъж изгаряща болка преминала през цялото му тяло. Отшумяла, и пак дошла с още по-голяма сила. Последната мисъл на Глоудаулг преди да припадне била, че това е някой капан оставен от демоните. После висчко потънало в мрак и болка.
Глоудалг постепенно се съвземал от припадъка. Цялото тяло го боляло. Имал чувството, че са го били със сребърни тояги в продължение на часове. Седнал на земята и потъркал очите си. Чак тогава се усетил. Дясната му рака си била на мястото. Огледал тялото си. Нямало и следа от раните които го мъчели до преди... Колко бе лежал в несвяст? Не помнел. Погледнал слънцето, показващо се зад облаците, и установил, че не повече от половин час. Изправил се бавно, защото едва се движил от болката. При това движение всяка една от ставите му изпукала звучно. Това малко го поотпуснало. Наместил колана с мечът и камата, и се запътил към мястото, където бил оставил малкото багаж, който имал. Бил го сложил в една от хралупите на дърветата. Това дърво сега било прекършено и изсушено. Пернал го, и то се разлетяло на трески. Извадил торбата си отвътре, и проверил съдържанието й. Въже, мех за вода, няколко кесийки с лечебни билки, няколко вехти дрехи и едно наметало с качулка. Всичко било тук. Захвърлил остатъците от дрехи с които бил в момента и се преобякал. Нарамил чантата и се отправил да отдаде последна почит на архидруидът. Смаял се напълно, когато видял какво бе останало от него. Плътта му в доста напреднал стадий на разложение, и тук-таме се подавала някоя кост. Значи бил лежал далеееч повече от половин час в безсъзнание...
- Изпълних последнта ти молба, повелителю. Сега вече знам кой съм. Знам и какво ще правя. Ще бъдете, отмъстени повелителю. Да, ще бъдете. Заклевам се в живота си.
И той се поклонил на остатъците от друидът, обърнал се и потеглил към огромния свят. Свят пълен със същества, които той се заклел да избие...

Evil, beware...