НЕПРОСТИМО


Проклета кал! Проклети драки! Целият съм изподран, вече четири часа драпаме из шубраците и нищо на мушката. Усещам краката си като налети с живак, дрехите ми лепнат от пот, ботушите ми джвакат от някаква кирлива влага, леле на какво ли ще усмърдя въздуха, като ги събуя довечера?
- Иване - подвиква ми бай Вълю - дай да му ударим една почивчица, а!
И се свличам на място като ударен от гръм. Тъкмо навреме! Още пет минути и загивах...
Отваряме торбите. Помните ли “Преброяване на дивите зайци”? След като нищо не можаха да преброят, ловците насядаха под едно дърво, наизвадиха ракии, сирене и домашни мезета и се изпонапиха славно. Е, ние май ще бъдем същата картинка. Цели две лета чаках този излет - едно нормално и едно циганско! Нямах търпение да дойде ноември, че да започне “сезонът на прасетата”. А сега тия прасета сякаш бяха потънали вдън земя!
На всичко отгоре, днес сме само четирима души - толкова се оказваме най-лютите ловджии. Ноември едва започна, времето е още топло, вчера валя... кой нормален ще хукне по гората?
Все още задъхан, подпирам пушката на едно дърво.
- Е, как сме граждан'те? - подсмихва се насреща ми Зевзека - плешивият о. з. старшина Петков, който през цялото време бе вървял след мен.
- Винаги готови - отвръщам му кисело аз, трескаво търсейки манерката си.
Онзи избухва в смях:
- Отлично отговаряте!
- Служим на ловна дружинка "Евренозово"! - изръмжавам и започвам да изливам съдържанието на манерката в устата си.
Това е то - да си ловец на трийсет и една. Действат те едва ли не като новобранец. И как няма! Най-младият след мен в дружинката е Кальо - Мустака, който гони шейсетте.
- Старшина - обажда се бай Вълю - не го вземай за мезе Кубадински! Млад е още, ама ще свикне.
Да, бяха ми лепнали и прякора "адвокат Кубадински": “адвокат” - защото това ми е професията, а “Кубадински” - заради зеления родезийски шлем, който носех на излетите. За дружинката ме уреди един приятел - лесничей от Малко Търново. Иначе и до ден днешен можех да си вися по опашките от чакащи приемане в ловни дружинки от варненско. Ако не друго - в онзи край има поне дивеч: главно диви прасета, зайци и сърни.
- Не бой се, адвокате - обръща се после към мен бай Вълю - ако 'неска не, то утре ще има прасета. К'во да ги пра'йш - свинска им работа...
И ми подава шишето с неговата ракия. Аз, нали съм си възпитан, вадя една пластмасова чаша и я напълвам догоре. Питието се разпени като шампоан.
- Брей - възкликвам и отпивам - от какво я правиш тая скоросмъртница.
- Джанки, бе - смее се бай Вълю - то… тука друго няма.
Вярно, че по тия места май друго не вирее. Евренозовци правят и компота от джанки, и сладкото - пак от джанки, и петмеза… Е, за аромат сегиз - тогиз му слагат и малко диви круши…

Старшината и Кальо вече са постлали няколко месала и са започнали да нареждат върху тях козе сирене и домашни суджуци.
- Хубав край - изхилвам се и пак надигам чашата - хубави хора!…
Че хората са хубави, не ще и дума. Но затова пък краят…
Евренозово… Ако трябва да се потърси най-точното определение за тоя край, то е "разруха". Тотална. Никога дотогава не си бях представял, че на този свят изобщо е възможно да има изоставена нива, неподрязвано от години лозе, обрасла с къпини овощна градина… А в целия район на Евренозово и близките села - Белеврен, Граничар и Близнак, всичко това е нормална гледка. Сякаш за да подсилят апокалиптичната картина, от пътя се виждаха изоставени овчарници с хлопащи от вятъра кепенци разкапани от плесен врати. Попаднал за пръв път по тези места, човек започва да се пита: "Живеят ли хора тук?". И да… и не. Четирите села наброяват около стотина души, най-младият от които отдавна е прехвърлил петдесетте. Не, това не е оня "хубав край" от "Преброяване на дивите зайци". Може би някога е бил, но сега прилича повече на далекоизточна тайга, отколкото на част от цивилизована страна, тръгнала "с големи крачки към Европейския съюз и НАТО".
Тръсвам глава, за да не мисля за тези неща.
Сядаме около наредените вкусотии. Като че ли не е толкова лошо да си ловец по тия места, забити незнам си къде в географията! Кальо - Мустака подхваща героични ловджийски истории за единаци, мечки-стръвници и глигани със зъби като сърпове. После започват да ме подпитват за Варна - имало ли много работа за адвокатите, имало ли туристи... Да си призная - никак не обичам докато работя да говоря за разпивки, а докато си пийвам - за работа. Казвам нещо от сорта, че хората имат много проблеми и малко пари, но все гледам да насоча разговора към лова, прасетата и ракията на бай Вълю.
Неочаквано за миг някаква тъмна сянка пробягва над дърветата. Над гората се понася странно свистене, примесено с тътен, като от пикиращ изтребител.
"Самолет" - казвам си наум и продължавам да работя над ракийката, но…
- Въльо - чувам тихия глас на старшината - чу ли това?
Бай Вълю се бе облещил като замаян. Парчето сирене, с което се кани да замези, пада от устата му.
- Чух го, Петков - зашепва и почва да се кръсти - той е…
И вдига поглед към сивото небе, надвесено навъсено над гората, без да спира да се кръсти:
- Боже, божке-е-е-е… той е… четиридесет години…
И ставам свидетел на най-чудатата гледка в живота си: тримата дядковци изведнъж скачат като по команда и започват да се прегръщат и да танцуват, кълчейки се в невъобразими за възрастта им чупки.
- Върна се-е-е-е! - крещи старшината.
- У-х-у-у-у-у… - надига вой Кальо - Мустака и посяга към пушката.
- Не-е-е! - хвърля се чевръсто към него бай Вълю - няма да гърмим, че нали помниш!…
Не мога да повярвам, че някакъв си изтребител може да предизвика такава еуфория у набори на дядо ми.
- Бай Въльо - казвам небрежно - откъде си сигурен, че утре ще намерим прасета?
Председателят сяда до мен и пали една "Стюардеса". Въпреки шейсет и осемте си лазарника, бай Вълю още има сили да хайтосва по горите, а окото му е не по-малко точно от моето. Видял е много повече излети, отколкото аз - гаджета.
- Мани ги прасетата! - отсича той и надига шишето - Ще ги намерим! Ние сме добри ловци, адвокате, добри-и-и-и-и…
Старшината изведнъж става сериозен.
- Дори по-добри - произнася мудно той с някаква злокобна усмивка - отколкото трябва… Мно-о-о по-добри, адвокате, мно-о-о-о…
Бай Вълю въздъхва и пуфка от смрадливата си "Стюардеса":
- Няма да разбере, Петков, той е от Варна… пък е и момче…
- Хе… - ухилва се мрачно о. з. старшината - няма ли?… Хей, Кубадински, я да видим, дали ще познаеш какво е това?
Вади от вътрешния си джоб малка кутийка, увита в някакъв омазан парцал и ми я подава. Отварям я и оцъклям очи като телеобективи. В нея се мъдрят няколко ръбести костени пластинки, които не приличат на нищо, което съм виждал до момента.
- Като че ли… - казвам нерешително - май са люспи от нещо.
- Люспи са - клати глава бай Вълю и изпуска към небето един облак от стюардесното си зловоние - ама от какво…
- Не знам - заявявам чистосърдечно - я дай още от ракията!
Бай Вълю ми налива.
- Като гледаш тоя край - пита ме - какво си мислиш, а?
- Че е генгирлик.
Кальо присяда до нас и си бодва от сланината.
- Генгирлик е - казва и надига от джанковицата - ама не винаги е бил.
- Знаеш ли, Кубадински… - замечтано започва бай Вълю - някога тука селата са били богати. И жито е имало, и грозде, и овошки… Имало овце, крави, биволи… Всичко е имало, адвокате, всичко!…
- Да, ама сега го няма - казвам.
Той ме тупва по рамото:
- Ама пак ще го има!
- Я! - казвам - как се виждаш на трактор, а?
- Може да не съм аз - с някакъв необясним фанатизъм в гласа произнася бай Вълю - други ще дойдат! На мен Господ ми прости… Е-ей! Сега вече мога да си умра спокойно.
- Я стига! - поглеждам го изпод вежди - изобщо нямаш вид на тръгнал за оня свят.
- Нищо няма да разбере!… - разочаровано тръсва глава старшината.
- Ще разбере! - възбудено извиква бай Вълю.
Очите му светят в някакъв, почти налудничав пламък. Брадичката му играе нагоре-надолу, сякаш ей-сегинка ще се разплаче:
- Ти… ти… знаеш ли какво е грях, адвокате? К'во е туй грях… Наясно ли си?
Стъписан съм. Познавам бай Вълю от повече от година, но никога не го бях виждал в такова състояние. А и някой да ми беше разказал - нямаше да му повярвам.
- Грях е - уригва се старшината - да направиш еврена на наденици.
- Сухички излязоха - кимна Кальо и засуква хайдушките си мустаци - ама де да сме знаели…
- Трябвало е да знаем - почти изкрещява бай Вълю - трябвало е!
Паля една от моите. "Дънхил". За щастие не вонят като "Стюардеса"-та на бай Вълю.
- Какво е трябвало да знаете? - питам - И какво е това "еврен"?
И поднасям кутията към него. Определено няма да издържа още една "Стюардеса"!
Той запалва и дълго сякаш се чуди какво да каже.
- Ти… представяш ли си какво нещо е раят?
Отпивам от ракията и налапвам голямо парче сирене.
- Ами - дъвча - чувал съм, че там имало много ябълки, круши, мед, мляко… а, бе… всичко имало.
- Раят, Кубадински - вика бай Вълю - беше ей-тука! До шейсе и шеста.
- Защо - мляскам небрежно парче суджук - какво е станало през шейсет и шеста?
Бай Вълю се тръшва до мен и жадно отпива една голяма глътка от джанковицата. После поглежда в далечината и дърпа от “Дънхил”-а.
- Тогава - глухо отвръща той - убихме еврена... ама - заръкомаха той отчаяно - ние не знаехме, не вярвахме...
- Хм - покашлям се - все пак, някой ще ми каже ли какво е това “еврен”?
- Змей! - сериозно казва о. з. старшината - Горянин.
Погледът ми бавно обхожда и тримата. Е, чувал съм ловджийски лъжи, ама чак пък толкова!... Тия съвсем за новобранец ме взеха! Но заявявам с увереност:
- Да-а-а, нищо чудно след триста грама от тая - и разклащам бутилката - и змейове да почват да изскачат...
- Гле'й го тоя! - вдига ръце старшината - Човече, ти не го ли чу, бе! А? Ей-сега - преди малко...
Говорят за свистенето и тътена, дето чухме преди да се побъркат. Подсмихвам се подиграватално, както го прави старшината.
- Ха - викам - но това беше изтребител.
Старшината нервничи и пак ми подава онази кутийка.
- Изтребител ли? - пени се - На, бе, гледай пак! Туй да ти мяза на люспи от изтребител?
- Да не искаш да ми кажеш, че са от змей? - ей - сегинка ще се размея.
Лъхва ме гадната миризма на “Стюардеса”. Пуши Кальо. Отврат.
- От змей са! - уверено отсича мустакатият.
Люспите действително изглеждат много странно. Какви ли не люспести животни съм виждал, но нито едно от тях няма такива.
- Ти - почва бай Вълю - изобщо знаеш ли нещо за змейовете?
Отговарям му, че това са приказки. Змейове, лами, хали...
Тримата се споглеждат мрачно. Явно нещо съм объркал.
- Ламята и халата - продължава председателят - са врагове на змея, еврена, де... Впрочем, нищо ли не ти говори името на селото, а:“Евренозово” , малко по на югозапад е Белеврен. На север пък е Близнак, старото му име е Караеврен, а точно между Близкак, Караеврен, де… и Белеврен е Граничар, не му помня старото име, ама пак нещо евренско ми се върти в главата...
Притихвам. Тоя човек май вярва, че не се бъзика. Ама да му вярвам ли и аз?...
- Еврена - посяга бай Вълю към “Дънхил”-а - пази земите, в които живее. Бие се с ламите, дето горят нивите и с халите, дето носят суша, градушка или буря. Където живее еврен, Кубадински, там град не пада.
- А защо ги пази? - викам.
- 'Ми... - казва старшината - той от тях живее - обира най-едрите пшенични зърна, най-хубавото грозде от лозята... И хлябът му бил бял като сняг, а виното - толкова гъсто, че и в кърпа можело да се носи. 'Бе... тъй разправят хората.
Започва да ми става интересно.
- През шейсетте - подема бай Вълю - тука беше закрита зона. Нали знаеш - граница... Ама си бяхме славна дружинка!
- Помниш ли майора, закапечето от заставата? - неочаквано почва да се смее Кальо - Само какви зъркели облещи, като видя еврена, а? Ами онова агрономче от Чирпан?
Бай Вълю се подсмихва:
- Да... Помня и агрономчето, беше дошло по някакво разпределение... Ама не туй помня най-добре, Кубадински... Помня, че някога тука имаше всичко... И деца имаше, адвокате, а сега сме само старци... - въздъхва - Децата се пръснаха... Е, и аз имам две дъщери - голямата се омъжи във Варна, малката - в Бургас. А внуците хич и не идват, все аз ходя...
- Кажи за еврена - подсещам го нетърпеливо аз.
- Еврена, та еврена... - мърмори той - не вярвахме в еврена! От деца бяхме слушали за него, ама като тебе си викахме: “Бабини деветини”, а то...
- То какво?
- Истина излезе... ама беше късно.
Старшината излоква един голям гълток от бай вълювата джанковица и примлясва.
- Тука, Кубадински, е пълно с пещери, никой не се наемал да ги брои - колко са наоколо. Разни учени идваха преди време, разправяха: "Карстов район" или нещо подобно беше… Та, за пещерите - старите хора казваха, че в тях живеел евренът. И на всеки десетина години си местел леговището от едно на друто място. И край което село отивал - там, значи, нямало оттърване от берекет. Евренозовци вдигали тежки сватби, ядели, пиели, пукали с пищови във въздуха - голяма работа било евренът да дойде при тях. Караевренци я удряли на бачкане - да имало повече реколта, зер евренът по-дълго време при тях да се навърта. Белевренци пък трупали мълчешката, и само се подсмихвали... така... лукаво, де - един вид: “К'во знаете вие - евренът е при нас!”. И така - много време, дълго живее еврена, векува, Кубадински, векува! А покрай него - и хората само добро виждат.
- А вие го убихте, така ли?
Бай Вълю също отпива и ми подава шишето.
- Така! - мрачно отбелязва той - През шейсе и шеста се събрахме дружинката - на лов. Колко бяхме... Аз, кмета, партийният секретар на селото, горският, закапечето, старшината, агрономчето, бай Спас - не го знаеш, той умря още през шейсе и девета, още пет-шестима други от селото, Кальо бе още момче - голобрадо, не така обрасъл, както го гледаш, нямаше и двайсет, носеше втора пушка - на майора. Май... толкова бяхме. И пак като сега - никакви прасета. Замръкнахме, значи в гората. Нищо страшно; вечерта - топла, палим огън, торбите - пълни... Насядахме, значи, хапнахме, що хапнахме, и изведнъж от гората като като се чу някакво свистене, накакъв вой, някакъв рев, ама много страшен, Кубадински, напълнихме гащите! Де да го знаем какво е! Вдигме дулмите - бум, бум, бум... Петнайсет - шестнайсет пушки, с по две цеви, дванайсети калибър бренекета... Воят престана и... отиваме после да видим... Гледаме - огромно туловище - змия с крила като на прилеп... Еврен! На решето станал... Каквото шубе ни гонеше, адвокате, пет пъти по-голямо ни хвана. Че знаеш ли го, евренска му работа, да не вземе ей-сега да се вдигне и да ни натръшка... Ей, да беше се вдигнал, да ни беше помлял, ама няма... Бяхме го утрепали. Закапечето много се пищиса, пипа еврена и вика: “К'во ще разправям сега на началниците? Ще го приберат, а мене ще ме запрат в лудницата, да не си отварям много-много устата...” Агрономчето пък блокира отвсякъде - само щъка насам-натам като муха без глава, и повтаря, че това е невъзможно. Бай Спас замалко не получи инфаркт, като видя що за твар сме загробили - като закрещя, старият, като ни запсува: “Маскари с маскари-и-и-и! Амсалаци недни-и-и-и! К'во напра'ихте, бе-e-e-e!”... Кат' че ли той си беше кротувал! Кметът, обаче се изцепи, че сме били най-добрите ловци в България! Така, де - всеки можел и прасе да застреля, и вълк, и мечка даже, ама ха, еврена, а? Ама накрая решихме на никого да не казваме какво сме гръмнали, че... а, бе - нали знаеш какви времена бяха? Закапечето беше прав - ще дойдат военните, ще ни вземат еврена, ще го покрият незнам къде си, а нас - по лудниците. Добре, че беше оня - парийният… така замаза работата, че никой нищо не разбра, даже и в Евренозово не се разчу.
- И какво? - питам го подканящо.
- Какво... - унило продължава бай Вълю - одрахме еврена, всеки закара у дома по двайсетина кила месо... И го напра'ихме на пастърма и суджуци... Вярно, че сухи излязоха, ама ял ли си змейско?! Шантави сме били...
- А после?
Той завърта глава:
- Няма “после”... После напролет удари такъв град, че от посевите нищо не остана... После цяло лято не падна капка дъжд - каквото бе пощадила градушката, изгоря от слънцето. Овцете почнаха да мрат, на кравите им секна млякото. “После” подраниха сланите и де що беше останало от гроздето, го попариха... И така до днеска... Тоя край никога не запомнил гладни години, каквито се заредиха “после”. Какво е грях ли... Ей туй, Кубадински, е грях!
Навежда глава и отчаяно разперва ръце:
- Голям грях... Непростим... Четири села да затриеш, целия край...
Затова ли така пощуряха, като чуха оня изтребител? Дали беше самолет? Започва да ми се иска да вярвам, че не е било.
- Ако сега тука е генгирлик - продължава бай Вълю - ние сме виновни. Като отвориха района - и младите се разбягаха, накъдето им видят очите. Кой ще остане в тая пустош?!... През осемдестетте имаше някаква програма за заселване на Странджа; и по тия села идваха разни... ама нищо не излезе. Всичките, дето дойдоха, само прибраха помощите, дето им ги раздаде държавата, и си вдигнаха и те чукалата. На ти сега Странджа, на ти Евренозово...
- Онова беше изтребител, бай Въльо - тихо казвам аз.
Той скача срещу мен:
- Не! - крясва ми в лицето - Еврен беше! - и вдига ръце към небето - Евре-е-е-е-е-н!
И тежко рухва на колене. Очите му воднят. Забивам поглед в земята. Не мога да гледам старец да плаче.
- Знам аз - нарежда бай Вълю - това сигур' е син на оня еврен, дето затрихме! Четиридесет години... Бавно расне евренът, ама сетне векува... Сигур' тоя е още млад, сега се учи да лети - ще заякне той, ще заякне... - и пак почва да се кръсти - жив бях, да го чуя... прости ми Господ!...
Старшината и Кальо пушат мълчешката и само кимат сигиз - тогиз: “Така е!”
Сетне събираме софрата, нарамваме пушките и поемаме към селото. Е'га ти ловния излет!

Прасета, а? Никакви прасета и следващия ден. Пак тръгваме по изгорелите ниви, буренясалите лозя и някогашни градини с подивели овошки, минаваме покрай изоставените овчарници с рязядените от мухъл врати и хлопащите от вятъра прозорци. Ех, Българийо!...
Разруха.
Пустош.
Генгирлик...
Влизаме в гората и пак цял ден се провираме през обраслите в тръни ловни пътеки - нищо на мушката. Чак до вечерта.

На сбогуване старшината ми подари една от онези люспи, дето бяха в кутийката.
Прибирам си такъмите в багажника на колата, а пушката хвърлям на задната седалка. После си намествам задника на седалката зад волана и слагам люспата на съседната - да си я гледам. Дали онова, което чух да профучава над дърветата, наистина беше еврен? Не знам. Не знам дори дали да вярвам на цялата тази евренска история. Но люспата до мен определено не е от изтребител! Може би.... може би ми се иска да вярвам...
Не... без “може би”...
Сигурно е бил еврен.
Четиридесет години са го чакали. Него - еврена. Чудото. Защото на тоя свят има неща, дето хората веднъж загубят ли, наистина само чудо може да им върне. Как можа да ми хрумне: “изтребител”. Нямаше да е честно - някакъв си тъп изтребител...
Трябва да е бил еврен!


Публикуван в сборника "Образът на преживяното време" - издателство "Славена" - Варна

Редактирано от Fat Jim на 17.07.02 09:36.