Когато върха във облак потъне и скрият се тихо лунни лъчи,
той бавно долитал, на камъка сядал, и люспеста броня захвърлял встрани.
Крилата прибирал и шлема си свалял, полагал в краката си верния меч,
целувал портрета във злато облечен и тихо въздухвал със поглед далеч.
Така вече можел напред да погледне - пред него омразен и гнъсен и див
издигал се замък със порти - железни, прозорци от камък, чернотен и сив.
Блестателно блотна била светлината и бликала вън на тънки вълни
зелена облизвала гладно скалата и шипове остри по гранитни стени.
Отчаян и згръстен, но верен той идвал и скрапвал крилете си ден, подир ден
юмруците мразно и бръкностно стягал, гласът си снижавал на гнева си във плен.
Отдавна той чакал да взърне от нейде, блистателна нежна и бледа ръка,
косите от вятър, очите и звездни, извила красително тънка снага.
Там вътре в грамадата тя дума е дала, с баща си да бъде до сетния час,
на смъртния одър положен отдавна, той пленник нещастен на Тротен ван Гас
Додена сгметателно, отчаяно чакал, триста дълги луни нейния знак,
очаквал забраната нейна да падне, и туй да му каже във нощния зрак.
Защото когато таз грамада погледнел, потрепвало в зло горко му сърце,
в очите отворени, огън подскачал и сбръчки покривали ведро лице.
Тя знае, че чака, отчаян но верен, с годините чака отвън и седи
забраната тежка с ръка да премахне, и мъст страшна врага ще слети.
Тогава той страшен, веднъж ще замахне, със дъх ще стопи железни врати,
стените ще духне, и меча му пламенен във вихър ужасен света ще върти.
Над Черния замък огън и пепел и каменен, огнен ще изсипе се дъжд,
тогава те двама в прегръдките нежно ще литнат надолу - тя жена , той мъж!
...сбогом и благодаря за рибата...
|