Този разказ го поствам отново ... както се вижда де.



Силует

Джилиан не бе като останалите момичета, или поне, тя така си мислеше …, а може би и хората говореха така за нея? Въпреки, че бе млада художничка и то талантлива при това, родителите и не я насърчаваха да рисува. “ Картините ти са твърде гротескни и зли ! “ казваха те, а тя не им се сърдеше, независимо, че не беше истина. Джилиан не бе от момичетата, които се мусят при всяко неодобрение на околните и само снизходителната й усмивка издаваше загадъчното й задоволство. Тя харесваше творбите си, но не се гордееше с тях, както би възкликнал някой столетие по – рано. Там имаше неща твърде различни от света, който познаваше, но дали те извираха от съзнанието й, или някой умишлено ги натрапваше бе трудно да се каже… Вдъхновението, то беше изблик на всички форми произлизащи от четката, а въображението бе ръката , с която ги рисуваше тя.
И всяка вечер младото момиче оставаше до късно, за да дарява своите картини с частица от душата си и искрица живот, който за съжаление се изнизваше между пръстите й като купчинка пясък. Тя криеше от всички тайната за болестта и, макар да знаеше, че те ще узнаят някой ден, когато смъртта я прибере в покоите си, намираше утеха в това, че няма много да скърбят за нея.
Тази нощ, тя завърши поредното си платно, а то бе по – живо от всички останали. Постоя за момент и се вгледа в кулите на замъка, който бе нарисувала. Бяха високи, могъщи, и се протягаха да достигнат звездите, тъй високо над тях. Някъде долу при крепостната порта се виждаше силует, неясен, но някак си приветлив и благороден. Джилиан се усмихна, но този път лъчезарно и искрено, долепи пръст до устните си, а после докосна изписаното платно точно там.
Минути по – късно, тя решеше дългата си черна коса пред огледалото в стаята и едва сега забеляза, че лицето й изглежда необикновенно бледо. Дали болестта не я поваляше … , но тя се чувстваше отлично … сигурно бе от преумора, та нали лекарите й даваха поне година … Една сълза искряща като бисер се стичаше надолу към брадичката и, една сълза събрала мъката по нейните мечти, мостче крехко между двата свята.
Тя остави четката на шкафчето, угаси нощната лампа и легна в топлото легло. А навън бе късна есен и само вятърът шептеше в клоните на дърветата хладните си слова.
Щом мракът обгърна стаята, страхът отново обзе душата й, страхът от онова нещо, което се спотайва в тъмният ъгъл, където беше сега картината. Всеки път си мислеше за това и се молеше сънят по – скоро да я отнесе, а докато заспеше се напрягаше да си повтаря, че там няма нищо и, че това е един от подлите номера на човешкото въобръжение.
Най – накрая, на онова нeщо му омръзна да чака, то събра сили, вдиша с пълни гърди, размърда се и доближи леглото …
- Отвори очи ! – подкани я то.
Джилиан усети как ледени тръпки полазват тялото и, но не послуша мекият глас откъм гърба си.
- Не трябва да … как казвахте вие … да се страхуваш ! Тук съм по твое желание.
Момичето се обърна по посока на звука и протегна едната си ръка към шкафчето.
- Не ! – стресна се гласът – Не викай светлината ! Това ще ме погуби !
Тя се спря, след което се надигна и седна на леглото … взря се в тъмнината. Там стоеше фигура – изправена, снажна, но и блудкава, неясна.
- Кой си ти ?! – изшептя плахо гласът и.
- Ами … - запъна се този някой – доста труден въпрос. Може би, ти, ще ми помогнеш да разбера ?
- Аз ли ? … И как ще го направя ?
- Много просто … Като дойдеш с мен – и силуетът посочи картината.
- Там ли ? – недоверчиво рече тя.
- Точно така !
- Аз … - думите и заглъхнаха в гърлото – А, родителите ми, единствената ми приятелка …
- Приятелка ?! – зачуди се сянката и повдигна “несъществуващите” си вежди – Онова момиче, което се присмива на картините ти, което поради ексцентричният си егоизъм не намира време дори да те изслуша … онова момиче, което ти отмъкна Пол ?
- Пол ! – възкликна тя, и нещо дълбоко я прободе от лявата страна. – Но той направи своят избор, … и той е като другите !
- Може би ! – отвърна силуетът с невидима усмивка.
В този момент отвън се чу странен шум наподобяващ плясъка на криле.
- Споменах ли, че нямаме много време – избърза гласът
- Защо ? Какво ще се случи ?
- Не мога да ти кажа – отвърна гласът и този път се долавяше нотка на вълнение в него
- Как да ти се доверя, та аз не знам дори какво си – прошепна тя и миг след това, като че ли стаята се завъртя.
- Да, това съм аз ! – изстреля гласът усетил току що връхлетялата я мисъл – Аз съм този, който винаги си искала да бъда.
- Ти си силуетът пред крепостните порти ! – не можеше да повярва Джилиан и очите й се навлажниха.
- Виждаш ли, - започна той – през всичките тези години търсех начин как да дойда при теб, но ръката ти все не намираше подходящите форми. Ето че най – накрая, ти създаде …хм, порталът, който да ни свърже.
- И това е тази картина ?! - изхлипа тя
- Побързай ! - протегна ръка този някой – Трябва да напуснем тази реалност незабавно !
Отвън шумът се засилваше.
- Те идват ! – обезпокоително рече той
- Те … ?!? – невярващо обърна глава тя към прозореца, където крилати сенки придобиваха очертания. Времето сякаш бе спряло.
- Довери ми се ! – още по – припряно каза той
Без да се замисля повече Джилиан протегна и своята към него …
Формите в стаята започнаха да се губят като всички линии се устремиха към някаква спирала далече напред. Наоколо проблеснаха многобройни светлини образуващи запленително красиви нишки и преди тя да изгуби съзнание, думите на този, който я беше хванал внимателно през кръста оттекнаха като в бездна :
- Трансферът осъществен ! Следва неутрализация …

* * * * *
Секунда по – късно в стаята нахлуха, или по – точно се материализираха двама души. Единият включи фенерчето прикрепено за странното приспособление, което носеше, а другият активира сензорите закачени на левият му ръкав.
- По дяволите ! – изруга по – високият и свали шлема си – Не и този път !
- Спокойно, Лъки ! – отвърна другият осветявайки падналото платно – Може би не сме ги изпуснали ?
- Напротив ! – сряза го първият – И пак трябва да даваме обяснение в Агенцията, защо сме пропуснали поредната похитена жертва на проклетите хроно бандити.
- Мисля, че този път те допуснаха грешка – изпъчи се по – дребничкият с картината в ръка.
- Крайно време беше и нас да ни огрее ! – ухили се първият – Но едно трябва да призная – Правят го със стил ! … Хайде, приготви се за преход !
Помещението отново бе залято от ярка светлина и двете сови на клона отсреща за пореден път се размърдаха неспокойно усещайки, че нещо неестествено се е случило в тяхно присъствие.

* * * * *

Някъде в друго време, в тайна лаборатория на далечен астероид, край болничната маса стояха двама души … Единият бе облечен в предпазен комбинезон и държеше шлем в ръка, а другият носеше сива туника и маската за лице сега висеше на гърдите му като гердан …
- Надявам се, не съм закъснял, д-р Рубенс ?! – рече първият
- Ни най – малко, Силк . – отвърна лекарят – Вече извърших операцията. Имплантът работи нормално … Трябва да я върнеш до час – два обратно, и нали знаеш – не трябва да помни нищо !
- Да, – кимна човекът в комбинезон загледан в матовото лице на пациентката – разбира се ! – после добави наум – “ Може би кратък спомен относно една картина ? ”
- След месец – подхвърли лекарят, докато сваляше ръкавиците си – ще я доведем отново. Трябва да сме сигурни, дали “стражът” я е излекувал . Между другото, установихте ли самоличността на екипът, който ви преследва ?
- Да, - отвърна първият – хроно ченгета от старата Земя . Те скоро няма да са наша грижа . Важното е, тя да оздравее – и се усмихна ехидно – Асоциацията на независимите художници плаща добре за всеки като нея .
- Така си е … ,но друг пациент ме чака в 5-та зала … някакъв скулптор от XVI в. неизличимо болен от рак – и се запъти към вратата.
- Знаеш ли, кой е извършил трансферът ? – запита другият
- Похитител Рея – отвърна лекарят през рамо и се изгуби по коридора
“ Интересно, дали ще се съгласи да обядваме след онази издънка, на която я подложих ? ” – после се наведе към момичето на койката, което спеше – А, ти скоро ще се върнеш в твоето време … някои хора смятат, че имаш безценен талант … - след което добави – и плащат добре .
Той излезе от залата и осветлението намаля своята интензивност, … но тя беше будна, бе чула целият им разговор и съзнанието й се луташе в дебрите на тази неестеествена реалност обсипано с хиляди въпроси … трябаше да направи нещо, но какво, а дали трябваше наистина ?

22.09.2000.

п.п. Ако се нуждае от обработка, няма да е скоро, не смятам да пиша и продължение, защото ще бъде прекалено дълго и задълбочено, т.е. няма да е повече разказ ...