Електронен романс

Самотен електрон си плуваше из пространството. В началото бе бърз електрон, но вече стана бавен. Според последната вселенска разпоредба - II принцип на термодинамиката, беше наложително да губи енергия на всяка милисекунда. Та, бавно и сигурно натрупваше ентропия. Това доста му тежеше и го бавеше. А когато бе по-млад, преди цели 10 секунди…колко хубаво бе! Летеше и се надпреварваше с всички електромагнитни вълни, и за ужас на ядрата, вълнообразно се промушваше през кристалните решетки, и никой не знаеше къде точно ще отиде. Така случайно се сблъска с един позитрон. А това от малък му беше забранено. Никой не се потруди да му обясни защо, и той така и не разбра. Инстиктивно усещаше страх и тръпка. И привличане. Едновременно. За щастие не се сблъскаха диретно, а леко закачиха орбити. Но достатъчно за да им се разнебити електростатичнота поле. Огледаха се. И бавно се отминаха. Оттогава малкия електрон, често заобикаляше траекторията, отдалеч, само за да зърне позитронното въртене. За разлика от него, той, тя или то - не беше наясно, бе различно. Крайно положително поле, в сравнение на неговия отрицателен заряд. Скоро, обичайното разглеждане на позитронната траектория, стана ежедневие. Но да се приближи не посмя. Почтително, я гледаше отдалеч, от порядъка на няколко микрона. Никога по-близо. Забеляза и други позитрони, но не и с този блясък. Приятелите електрони го зарязаха. Един по един се опитаха да го вразумят. Виж нас, казваха. Вземи още някой електрон и образувай електронна двойка. Като във всички орбитални слоеве. Стана му тъжно. Но реши, че избор няма. Видя един симпатичен, малко по-голям от него електрон и запълниха последния атомен слой. Така, отстъпи пред молекулния натиск, спомогна за намаляването на свободните радикали и същевременно за заздравяването на -молекулната връзка. Сега се чустваш по-добре, нали? Така трябваше да направиш, убеждаваха го по-възрастните протони. С по-високия си авторитет спомогнаха за орбиталното му възкачване. Чувствайки молекулната сигурност, електронът потъна в спокойствието на абсолютната нула, и безкрайно малка ентропия. Докато един късно-ядрен залез, се надигна всеобща паника и достолепно гравитирайки, премина високоенергиен позитрон. Нещо в неговия спин се обърка. Не можеше да седи на едно място, а нямаше необходимото ниво, да разкъса двойката. Едва дочака един заблудил се квант, от съседно ядрения синтез, чрез който успя да се откъсне. Оттогава си блуждаеше из пространството, дружейки с пагубното влияние на мезоните, и чакаше да му се намести спина. И така вече цели 10 секунди. Още първата милисекунда, извърши някогашната си траектория, с тайното желание отново да се сблъска с онзи позитрон. Но там седеше странно малко неутрино, което му разказа, как оттук минал свръх бърз неутрон, и забърсал крехкия позитрон. И чак сега, преди три милисекунди, чу един слаб, изнемощял фотон, да разказва, как видял крехък позитрон, безпомощно да се върти, в орбитата на зъл неутрон. Милисекунда по-късно, фотона бе погълнат, предизвиквайки едва доловим вътрешен фотоефект. Та, се запъти сега електронът, към мъглявината откъдето идеше фотонът. Но вече разбираше, че да стигне там е почти невъможно. Ентропията постепенно го смазваше. След още пет безкрайни милисекунди, спря да почине на едно водородно ядро. От самотния там електрон, научи, че крехкия позитрон е станал вселенски символ на героизъм. Примамвайки хитро неутрона до неустойчиво тежко ядро, причинил ядрен разпад, след който се озовал чак в черната дупка наблизо. Оттогава никой нищо не знаеше. Странно състояние налегна електрона. Почти никой вече не познаваше квантовите му числа. Но той си оставаше електрон, плахо пристъпвайки около страшната черна дупка. Знаеше, че оттам излизане няма. Никой премиал тази граница, не се бе върнал да разкаже. Някой твърдяха, че са били там, чрез двойниците си, и че там живот имало, но кой ли знае със сигурност. Цяла милисекунда, обикаляше нерешително. Накрая си помисли - какво имам да губя? Метна се на първия квант, и влезе. Отначало - тъмнина. Но после видя - неговия позитрон, спокоен, усмихнат. В състояние на нулева ентропия. Наоколо беше страшна навалица - целият спектър на излъчване на абсолютно черно тяло. Но той не виждаше никой. Приближи се. Хванаха се за ръце и анихилираха. В пълна хармония. Остана само чисто сияние…

Редактирано от Davie на 29.01.02 09:59.