Истина

Безцелно крачеше. Непознатият град носеше странно усещане. Стъпките му заглъхваха в старите камъни. В далечината заби катедрала. Спря на малкия мост. Реката под него мързеливо течеше. Вгледа се в бездната. Крещеше безмълвно на глухия град.
- Здрасти!
Неимоверно познат глас. Онемя.
- Какво правиш тук?!
- Аз... а...
Не знаеше какво да отговори. Прегърнаха се.
- Ти... как си? - успя най-накрая.
- Добре - погледна встрани - А ти?
- За кратко съм тук.
Мълчаливо се гледаха. Слънцето докосваше с последнте си лъчи водата. А тя отнасяше мислите им.
- Какво прави... - спря се.
- Разделихме си - тя тръгна по моста - Отдавна - тихо добави на себе си.
Крачеха безмълвно. Заваля. Едрите капки падаха върху непознатият град. Всичко сякаш притихна. Чуваше се само пороя. Хванаха се за ръце. Тя си свали обувките и затичаха по празните улици. Скоро се измориха и продължиха бавно, прегърнати. Дъждът спря. Тя го поведе нанякъде.
Клечката избухна в тъмнината. Приближи ръка до свеща. Тя припламна колебливо, изпука. И засвети.
- Това... - усмихна се - е моят дом.
Огледа празната стая. Тя се гуши в него. Усещаше студеното й тяло през мокрите дрехи. Едва дишаше. Прекара ръка по гърба му. Стара тръпка премина. Свалиха дрехите и отново откриха допира на телата си. Забравени чувства ги отнесоха надалеч.
Свеща изгасна. Никой не разбра. Лежаха прегърнати в малкото легло. Изпиваха с дъх телата си. Заспаха. А някъде в тъмната стая, тихо пропускаше уплътнение.

Утрото безмълвно настъпи. Непознат мъж влезе. Застина.
- Какво правите тук?! - извика тя, и стана.
Мъжът леко премина през нея. Взе одеалото и ги покри. Прегърнати, мъртви лежаха в малкото легло. После излезе.
Гледаха се вцепенени. Влязоха и други хора. Огледаха газовата инсталация. Снимаха. Накрая изнесоха всичко.
- Ние... ние... - тя стоеше насред стаята объркано.
Опита да я прегърне. Не успя. Проникваха взаимно един в друг. Постепенно всичко се превърна в особена светлина. Остана меко сияние и тъмнина. Стаята се изгуби.
- Странно е...
- Къде сме...
- Не знам.
С лекота се движеха. Не усещаха граници.
- Аз... аз... - тя го гледаше смутено - трябва... да тръгна. Някой ме вика.
- Недей... - сграбчи я - Остани...
Тя бавно се отдалечи. Остана сам. С последния си вик към нея. Възприятията му бяха объркани. Не знаеше къде е. Нито защо. Около него имаше и други. Също така объркани. Представите му изчезнаха в нищото. Започна да вика. Искаше просто да се събуди. И всичко да бъде както преди. Крещеше, докато остана отново сам. Заплака. Не знаеше какво да прави.
- Не... моля те... - познат глас. Но звучеше различно.
Погледна светлината. Странно блестеше.
- Това е... ние... отново сме цялостни - изрече гласът объркано - Просто... не сме били... намерих своята разделена душа. Всеки има своята. Не е трябвало да бъдем заедно.
Втренчено ги наблюдаваше. Трудно осмисли изреченото. А те отново изчезнаха. Смътен спомен изникна пред него. "Не сме един за друг... ", плачейки казваше тогава. Истина бе. Накрая разбра. Остана му само спомена от усмивката й. Понесе се в тъмното. Безцелно, нанякъде.