Интервю

- Изгарям от желание да ви задам един въпрос, Създателю, който сигурна съм горещо вълнува цялото ни човечество...
Бог леко сключи вежди и кимна утвърдително, очаквайки въпроса с нарастващ интерес.
- Защо създадохте света такъв, какъвто го наблюдаваме в момента?
Паузата бе изпълнена с напрегната тишина. Създателят леко се усмихна, нетърпеливо се намести в креслото и прокашля гърлото си.
- Знаете ли, това което виждате далеч не е всичко - усмивката му бе подкупваща - ако... трябва да бъда и изцяло честен, преди няколко еона имах два неуспешни опита, особено вторият. Той всъщност завърши трагично.
Замислено се опря на могъщата си десница, спомняйки си очевидно неуспешният опит.
- Бихте ли споделили нещо повече в тази връзка?
Тъмна сянка премина през лицето му.
- Не обичам да се връщам назад. Като всеки творец, и аз съм имал период на съзряване и бих желал да ме запомнят с добрите неща, които съм създал.
- И все пак - настоятелно продължи амбициозната журналистка, гледайки го втренчено през тесните си очила - макар и леко да ни загатнете нещо?
- Ами... - въздъхна дълбоко - първата вселена която създадох завърши с пълен колапс. Впоследствие дълго се връщах и прекарах не една и две безсънни нощи в търсене на грешката. Най-накрая, рано една сутрин, спомням си го сякаш бе вчера, забелязах малко несъответствие в първичните ми изчисления, за положението на планетите една спрямо друга. Тази грешка по-нататък се е наслагвала и резултатът бе изключително неустойчива система. Издържа може би около десетина милисекунди. Не съм напълно сигурен, трябва да погледна записките си. Мисля...
- А какво се случи с втората? - нетърпеливо го прекъсна интервюращата.
- С втората... как да ви кажа, случи се... бих го нарекъл нещастен случай.
- Нещастен случай?! - прецизно очертаните й вежди въпросително си повдигнаха иззад очилата.
- Трудно ми е да ви обясня, - потърка нервно брадичката си с ръка - там вече бях изчистил въпросната грешка, този мой... да го нарека препъни камък, и системата се задържа стабилно в продължение на няколко светлинни години. Няма да забравя онзи първи трепет, с който всяка сутрин, още щом отворех очи, наблюдавах крехката планетарна система. Малко по-късно, добавих второ слънце, което значително измени облика й, но промени и топлинния й баланс. По това време аз вече работех по създаването на две нови галактики, в които изкопирах голяма част от така създадения модел. Там беше и една невероятна малка планета, китна като райска градина, изпълнена с красота и хармония...
Бог унесено спря, притворил замечтано очи.
- Красота и хармония..? - повтори журналистката, която очевидно не изпускаше нишката на разговора.
- Не, не, вие не можете дори да си представите за какво говоря. Това бе един изключителен по рода си шедьовър, едно... едно... - отчаяно търсеше подходящата дума - а... а... - оживено ръкомахаше, но думата все така не идваше - невероятно, просто невероятно - заключи накрая.
Погледът му бе отправен далеч встрани, невиждайки нищо около себе си. Накрая скръсти мълчаливо ръце. Журналиската го гледаше все така въпросително и накрая плахо се осмели да продължи:
- Дали не бихте опитали, с няколко думи само, поне да ни опишете за красотата за която говорите...
- Не, невъзможно! - раздразнено я прекъсна - Виждате ли, всеки творец създава през живота си нещо велико и неповторимо, грандиозно. Но само едно. Аз изгубих своето...
- Споменахте за второ слънце... бъдещият проблем е дошъл оттам, или може би...
- Да... - махна нетърпеливо с ръка - не бях предвидил новото състояние на материята, в което се превърнаха всички тела. Една сутрин се събудих и не можах да повярвам на очите си. Прах покриваше всичко и... няма значение. Това е минало. Но тогава... - усмихна си се сам на себе си - толкова се ядосах, че пратих всичко по дяволите. Глупаво наистина...
- По дяволите?!
- Да, с един замах ги запратих при него. Но това предизвика нов колапс, който накрая роди първата черна дупка. Доколкото разбрах обаче, той много държи на тази си придобивка. Дяволът, имам предвид.
Журналистката нервно стискаше ноктите си един в друг, докато накрая от повечето потече кръв. Никой не забелязваше, потънали в напрегнатият разговор.
- И един последен въпрос, - трескаво прехвърли листата с написаните въпроси, оставяйки тънки червени следи - времето ни доста напредна - засмяха се принудено - Как стигнахте до идеята за създаване на Човека?
Бог весело се усмихна, бавно се облегна назад и кръстоса крака.
- Идеята ме озари по време на един дълъг и скучен неделен следобед. Разглеждах празното пространство, което за трети път бях създал и ми хрумна какво ли би станало, ако има нещо което да се движи самостоятелно там долу, нали ме разбирате, да живее. И така още на следващият ден започнах. Защо на следващият ден ли? Аз никога на работя през почивните дни. Правилата трябва да се спазват, особено от Създателят. И така започнах опитите си. Погрешна е представата, че живота е започнал от миниатюрните клетки. Да ви призная, с тях най-много се измъчих. Наложи се да създам специална апаратура, която да улесни работата с живи организми, под определени размери. Напоследък дори слагам очила. Началото ли? Да, значи първите ми творения бяха неиздържано големи, тромави и недодялани. Те бяха унищожени още в лабораторни условия. Както и първите хора, между впрочем. Минаха дълги години, може би дори векове, преди се осмеля да пусна живите организми по света, и още много други преди да оставя всичко на самоуправление. В началото се налагаше да се намесвам в живота им ежедневно. Колко пъти, един ли два ли, почти ги изтребвах до крак. Но всеки път се смилявах над тях, все пак грешката е отчасти моя. Може би ми беше интересно какво ще направят оцелелите. Не съм сигурен... но да се върнем към темата. Намесата ми разбира се не оставаше незабелязана и впоследствие се появиха множество объркани книги по въпроса. Сега вече се намесвам само ако имам готов и лабораторно напълно изпробван, нов вирус. Учудвате ли се? Не би трябвало. Вирусите са на границата на живото и неживото, и е едно от творенията с които изключително се гордея. И все още разработвам нови видове...
- Времето ни за съжаление изтече. Благодаря ви, много въпроси останаха неизказани, като този за Вашите настоящи и бъдещи планове, но...
- В момента съм се отдал на мисля заслужена почивка - двамата притеснено изкривиха устни в опит за усмивка - бъдещето ще покаже. И аз ви благодаря...