Ти каза да поствам, аз не исках... Така че ще те линчуват теб диаболо феновете, а не мен. Просто те предупреждавам : бягай бързо!
на кой съм го казал, няма значение, той/тя си знае.

а сега по същество: за всички със слаби нерви : не го четете. ще станат още по- слби.
Вижте сега. това е първият ми опит да пиша разказ. Но се чувствайте свободни да критикувате колкото си искате, а аз внимателно ще причета какво ста ми напислали. И ако има съвети, ще ги последвам.
знам, че сте се изнежили, и сте свикнали на шедьоври, ама аз толкова си мога....

и така.

Историята свършва...



Лежа на земята. И тя, като всичко налоколо е поела от покватата на тъмния толкова, че да излъчва омраза към всичко живо и неживо, освен към Неговите творения. Попила е болка, страдания, сълзи, кръв…
Кръв. Кръвта на враговете ми. Кръвта по меча ни, по бронята ми, по мен, вътре в мен. Усещам, че съм пролял толкова много през живота си, че вече нямам право на своя.
Отнво поглеждам през очите си, почти неизползваеми заради кръвта, стичаща се по тях, и от ярката светлина, която едва не ме ослепи.
Тринити…
С последни сили се изправям. Опитвам се да изтрия кръвта от очите си, но вяло. В главета на някой друг, някой оцелял, има една единствена мисъл. Тринити. (Моята глава?)
ТРИНИТИ!!!
Тя лежи там.
Мъртва.
Силата, живота, духа, смисъла го няма. Черупка. А колкото и да е чудно, аз не изпитвам нищо. Чуставата са недостатъчни да запълнят празнотата. Черупка…
Кой е мъртъв всъщност? Опитвам се да заплача, но не мога. Опитвам се да осъзная загубата, но съм неспособен. Само едно усещане. Провалих се. Аз бях нейният паладин. И сега е мъртва. МЪРТВА. Завинаги. Хардкор, мамка му! Не. Още не болка. Не мога да изстискам нищо от себе си. Загуба… тя умря, умрях и аз.
Не мога а откъсна поглед от нея. Красива е дори и в смъртта си. Прекрасната й коса се спуска на вълни по перфектния гръб. Кръвта по дрехите и лицето й и придават облика на варварска богиня на победата. Усмивката на лицето й. Тя не беше очаквала смъртта да дойде за нея някога. Сякаш хората бяха безсмъртни. Е, явно не бяха. Тя лежеше пред мен. Мърва.
Оставям меча си да падне на земята. Мислех, че той е най-добрия ми приятел, а ето колко ми липсва сега тя. А най-лошото е, че тя не разбра. Никога не събрах смелост да й кажа. Срахувах се, че ще ме отхвърли, че ще отхвърли любовта ми, компанията ми.
Познавах я още от малка стрелкиня. С нискокачаствен лък, без броня и шлем, но с големи идеи. Тя искаше да живее в свят без зло. Естествено за нашто време, но мислеше, че може да сама да прочисти света. Гола и боса.
И какво? Тялото й е окичено с най-знаменитите предмети на света, бронята е непробиваема, а с лъка си може да убие самия властелин без усилие. И как бе умряла? Ковача просто я беше направил на лист хартия.
Залитам. Спомням си…
Сълзите, който се бяха бавили толкова много избликват през очите ми и се смесват с кръвта. Но вече няма значение. Аз съм мървец. Едно тяло, не по-живо от зомбитата, който така опиянен от силата си избивах някога. Черупка, но вече счупена. Тя бе отвякла вниманието му, жертвайки се за мен. Сълзите ми текат по бронята ми. Свалям я и я хвърлям в лавата. Това не може да й стори нищо, разбира се.
Идиот! Безмозъчно насекомо! Алчен, заслепен от жажда за сила боклук! Как можа! Не й каза за бронята, и сега тя е мърва…
С тази броня човек е практически безсмътен. Получих я много отдавна от един убиец, който имаше задачатада се ме убие, но се провали. Имах невероятен късмет тогава.
Защо, защо не й дадох бронята? Толкова ли бях алчен, самовлюбен глупк, тя се нуждаеше от нея много повече от мен!
Поглеждам меча на земята. Най-добрият ми приятел…
Знам какво трябва да направя.
Късам парче от дрехата си, с което да изчистя лицето и ръцете й от кръвта. Вдигам я на рамото си. Тя е лека като перце, след като живота я е напуснал. Вървя. Към града или поне в негова посока. Сянката се отдръпва от мен и се затваря като отмина. Приближава, бавно но сигурно. Няма занчение. Ако ще господаря на терора да изскочи пред мен, няма да го забележа. Чувствам тялото си прекалено леко, сякаш черпя от невидим източник на енергия. Без да бързам стигам до града. Влизам, и за първи път през живота си не се радвам че съм в границите на това свято място. Доближавам Тулиел. Знахарката, се втурва да помогне на Тринити, но няма смисъл. Обръщам й гръб. Чуствам се свръхспокоен, сякаш това се случва на някой друг. Казвам само “СЪЖАЛЯВАМ” и с мисълта за Тринити забивам меча в своято оплискано с болка тяло. Зад себе си чувам само нечий вик “НЕЕЕЕ!!!!!”
ГЛАСЪТ НА ТРИНИТИ…
Тъмнина…

Край

П.П.
Просто си спомних един слух за хардкорски талисман на HELL, с който ЕДНА смърт не е фатална. Втората вече е, но един живот в повече…
Е. Една смърт в повече просто…

"Живот" е дума, която само мъртвият разбира.