Дано да съм разбрал правилно като поствам това тук Критиката на Боби ми допадна и съм благодарен за нея, затова реших днес да си преработя този разказ, но не знам доколко съм успял. Искренно се надявам този път да съм поправил грешките си ! Та, приятно четене !



На една приказна фея

Вечерта бе топла и отчайващо приветлива по това време на годината. Джим бе отворил страничният си прозорец и препускаше бясно по околовръсното със своят “Мустанг” . Ограниченията в скоростта не го притесняваха особенно … ченгетата в този район бяха ангажирани от щатската прокуратура в акция с наркотрафиканти и дори патрулните коли бяха ангажирани по залавянето им. Въпреки че радиоводещия ентусиазирано приветстваше невероятно големите ноемврииски температури, Джим се изсмя злорадо и изсъска:
- Само да знаеше какво ни очаква в близките няколко години ? – след което допълни – Блаженни са невежите !
Ненадейно засвистяха сирени. Един циментовоз изкочи иззад следващият завой и Джим за малко не го срещна челно … след камиона като глутница хищници профучаха половин дузина полицейски коли.
- Проклятие ! – изруга той и удари спирачки … дишаше на пресекулки, ритмичната дейност на сърцето му бе нарушена.
Секунди по – късно край спрялата кола мина един микробус на “ Глобъл нюз “, чийто клаксун прониза ушите му като острие на шило.
- Върви по дяволите ! – извика Джим през прозореца си.
В този момент, видеофонът от колата му сигнализира настойчиво … беше личният психологът на Джим.
- Какво има ? – сопна му се той.
- Изглеждаш превъзбуден – рече човекът отсреща като си придаде загрижен вид.
- Нищо ми няма, като изключим, че преди малко едва не ме отнесе един камион и цялата шайка местни шерифи … тия за кого се мислят, за Бъфало Бил ?!
- Да не си претърпял произшествие? – недоумяваше психологът – Добре ли си ?
- Не знам ? – отвърна Джим – За какво се обаждаш ?
- Точно заради това, за да проверя как си … след този сеанс изглеждаше неспокоен …
- Притесняваш се за мен, – прекъсна го той – или за, това че ще изгубиш още един платежоспособен клиент ?
- Приемам това за шега – снизходително отвърна другият – Послушай съвета ми … продай тази картина, щом толкова те измъчва !
- Не съм казал такова нещо ! – рече раздразнено Джим – Просто я сънувам и мислите за нея са странно натрапчиви.
- Виж, - започна психологът – разбирам колко ти е тежко след раздялата с жена си, но не трябва да позволяваш на мозъка ти да устройва такива подсъзнателни засади. Има различни прояви на съзнанието след такива стресови ситуации …
- Стресови ситуации ?! – отново го прекъсна Джим – Аз съм в шок, Картър ! За малко не бях размазан от някакъв луд, който бе преследван от ченгетата, а за десерт на всичко един микробус на “ супертелевизията “ също едва не ми се натресе …
- Прибирай се вкъщи, Джим, преди да ти се е случило нещо лошо !
- Психологът – най-добрият приятел на човека е загрижен – саркастично отбеляза той.
- Не ставай глупав – отвърна на удара другият – Що за специалист съм, ако не демонстрирам чувства в практиката си !
- Затова те избрах, Картър, - засмя се той - защото си ужасно прям човек. Лека нощ и … благодаря все пак !
- Лека, Джим … винаги ще намеря време за неочаквани сеанси като този – след което му смигна и екранът замълча.
“ Предизвиках интереса му, “ мислеше си Джим докато паркираше пред дома си “ с тези мои сънища и … картината “
Беше му се натрупало доста през изминалите 24 часа, а дали не бе петък тринадесети ? Той влезе в гостната и плесна небрежно с ръце. В този момент многобройните свещи навсякъде пламнаха в приятната си топлина и заляха стаята с меко сияние. Не обръщайки внимание на това, той захвърли папката на масата и няколко пламъчета се разлюляха недоволно от въздушната струя, която ги обгърна за момент, след което се насочи към голям глобус в единият край и спря пред него. Завъртя кълбото с ръка и го спря на о-вите Нова Зеландия. Един от тях се вдлъбна под натиска на пръста му, щракна механизъм и глобусът се разтвори откъм екватора показвайки богата си на етилов алкохол сърцевина. Той намери любимата си маркова напитка с червеникав етикет и напълни наполовина чаша с прилична големина. Постоя за миг, след което взе и бутилката, седна на едно кресло пред камината, постави чашата и шишето до себе си на земята и плесна два пъти с ръце. В камината се появи едва доловимо блещукане, което започна да прераства в буйни огнени езици. Пламъчетата на свещичките наоколо се свиха предпазливо за момент от по-големият им събрат огънят, който жадно вдишваше първите си глътки въздух за тази вечер.
По лицето на Джим пробягна бегла усмивка, а примесена със сивият му поглед придаваше сатанинско изражение на огряното му от огъня лице. Той завъртя креслото в обратната посока и впери поглед в огромното пано отсреща на стената, отпи доволно голяма глътка и в същият момент . . . нещо скочи в скута му. Джим едва не се задави, но все пак успя да овладее питието в чашата. Същото нещо, което го изплаши започна невинно да мърка и го погледна с премрежени очи. Той се закашля . . . май все пак се беше задавил . . .
- Хоръс ! – изграчи той изтривайки устните си с опъкото на ръката – Да ме удавиш ли искаш ?!
В отговор котаракът измяука . . . отрицателно.
- Знам те аз, разбойнико – заканително му размаха пръст той – обвиняваш ме затова, че Маргарет ни напусна, нали ? Само че, не това е начинът да ме накараш да съжалявам . . . , или искаш да се докопаш до застраховката ми ?! – и той се разсмя галейки животното под брадичката му.
Джим отново отпи от чашата и пак се обърна към картината, а тя показваше нечий дом. Въпреки че бе нарисувана в студени и мрачни тонове, придаваше уютна топлина на малката стаичка в нея. Легло и малък скрин бяха разположени в единият край, а маса и два дървени стола в другият. Чиния с круши предаваше приятна свежест на тъмният интериор и сякаш се справяше по-добре от газова лампа изобразена до нарисуваният прозорец, а там навън валеше проливен дъжд, чийто капки се бяха проточили с разкривени лица по стъклото.
“ Странна картина . . . “ помисли си той и още повече магията й го пленяваше, и той сякаш долови музиката на пръските по масленият прозорец.
Бе я купил на старо от един търговец малко след раздялата с жена си и още не можеше да си обясни защо. Не знаеше дори името на художника.
Нещо отново го стресна като го бутна по единият крак и той наведе глава премигвайки. Беше котаракът търкайки главичката си в него . . . някак си бе домъкнал папката
- Какво ? – малко му се сопна човекът насреща – Любопитен си да разбереш какво има в нея ли ?! Не искаш ли да ти разкажа какво ми се случи по пътя насам ? Не искаш ?! Добре, ела при мен !
Виждаш ли, - започна той прелиствайки първата страница с котката в скута – положението хич не е розово . . . Ето, тази снимка например, показва дупката в озоновият слой над Австралия. Нали знаеш какво е озоновият слой-онова одеало, с което дядо Господ ни е завил за да предпазва нас хората . . .
- Мяу ! – “ рече “ Хоръс упрекващо
- . . . добре де, и вас котките от непослушните лъчи на онова, което всяка сутрин те дразни, когато спиш на перваза. Да-ам, вика ме му Слънце, или Голямото жълто джудже. Наздраве, приятелю, за Негово величество Амон Ра, който ще ни погуби след някое друго десетилетие ! – и той пи до дъно, след което си сипа още.
Отнякъде се чуваше шум на падащи капки, но той не му обърна внимание, обясняваше нещо за повишаването на въглеродните окиси в атмосферата, а котаракът вече се унасяше
- Е, ама ти, сдаваш багажа, друже ! Виждам, че ти е скучно . . . дали пък да не подхванем онази книжка за крал Артур и онзи вагабонтин Ланселот, да не забравяме и за негова милост Мерлин-кралският илюзионист . . . магъосник де. Съгласен ли си . . . добре, но първо да ти доразкажа какво се случва на нещастната ни планетка . . .
Барабаненето по прозореца се засилваше, но той бе зает с проблема за Парниковият ефект и топенето на полярните шапки. Дъждовните капки все по-силно се удряха в стъклената повърхност и започнаха да заглушават гласа му, докато . . .

* * * * *

В стаята бе тихо, като изключим какафонията отвън. Някой бе легнал върху легло и с мъка се опитваше да се надигне . . . май го мъчеше махмурлук. Той събра сили и се надигна сядайки на ръба, отвори едва очите си и замижа от светлината насреща. Малкото фенерче на стената се опитваше да прогони мракът навън, но въпреки дръзкото му излъчване, тъмнината отстояваше своето в сенките наоколо. Мъжът се огледа неохотно, защото се намираше на непознато нему място и въпреки това всичко му навяваше смътни спомени. Встрани от постелята се бе сгушила една камина, в която огънят отдаваше последните си искрици живот. Над нея имаше картина загърната в мрак, но тя не представляваше интерес за него, затова я подмина с погледа си. Спря се върху чиния с пресни плодове и се приближи до масата заемайки мястото си на единият стол. Бяха круши и то привлекателно сочни . . . той посегна към една, но се спря.Къде се намираше, кой беше, кое време е ? Тези въпроси го измъчваха не повече от секунда . . . СЕКУНДА ?! ЧАСОВНИК ?!? Той нави ръкава на лявата си ръка, но тя бе гола, а трябваше да има нещо . . . май ? И все пак, успя да различи белеещ се отпечатък като от някаква каишка. Какво ставаше по дяволите ?! После се сети, че е гладен и се нахвърли стръвно върху една круша. “Превъзходно !” помисли си той и тогава вратата се отвори . . . Влезе някой загърнат в измокрено наметало и носеше подобен на амфора съд с похлупак. Този някой постави амфората върху масата, свали качулката си и пооправи дългата си черна коса. Къдриците й се спускаха до под рамената, а малката лампа огря едно дружелюбно и красиво лице, което му се усмихваше.
- Виждам, че вече сте по-добре – рече тя и още по-широко се усмихна.
Той не дъвчеше, не можеше да произнесе и дума сякаш бе вкаменен . . . успя само да преглътне.
- . . . и имате апетит – после добави – бълнувахте за някакви странни неща.
- Аз . . . – понечи той, но езикът му не го послуша, затвори очи и притисна слепоочията си с длани.
- Какво ви има ? – лека уплаха пробягна по лицето й, при което тя докосна китката му.
Мъжът вдигна глава към нея и нежно хвана ръката й.
- Кажете ми, моля ви, къде се намирам и как попаднах тук ?!? Толкова съм объркан !
Тя се изчерви и внимателно се отскубна от него.
- Всичко по реда си, донесох Ви нещо за да се подкрепите ! – тя отвори амфората и в стаята се разнесе апетитен аромат на печено. Посредством метални щипци извади няколко къса месо и ги постави в обла чиния пред него – Приятен апетит !
- Моля ?! – тръсна глава той, сякаш се събуждаше отново.
- Изглеждахте изгладнял ? – рече жената.
В този момент, той усети приятната миризма и погледна към чинията си … Започна да се храни, без да мисли, остави се на древният животински инстинкт … Животно ? Инстинкт ?
Тя съблече наметалото и го закачи до вратата. Роклята, която носеше бе от странен груб плат, и сивият цвят подчертаваше неземното й по негова преценка излъчване. Той я гледаше в захлас и тя забеляза това.
- Как Ви е името ? – попита тя опитвайки се да го измъкне от този унес.
- Ами, не знам. Не си спомням, а Вашето ?
- Аз съм Нимю, и значи сте изгубили спомените си.
- Нимю – повтори той тихо и мъничко замечтано – Ах, да, не мога да се сетя дори кой съм.
- Разбирам. – отвърна жената и отново чаровна усмивка го накара да изтръпне – Докато опресните паметта си, можете да останете тук !
- Благодаря за гостоприемството, Нимю . . . – и се усмихна дяволито
По време на вечерята, той узна много неща за мястото, в което бе попаднал и все повече се удивляваше на разказите й за света отвън. Разбра, че се намира в царство наречено Иренгард, където могъщ дракон на име Тарос безчинствал из тукашните земи и, че някакъв легендарен воин потеглил към леговището му, за да се разправи с него. Всичко му звучеше толкова невероятно и приказно . . . да, точно така, сякаш бе попаднал в приказка.
- Огънят ! – сепна се изведнъж тя, виждайки последните издъхващи пламъчета – Съвсем бях забравила .
Мъжът се обърна към камината зад него и инстинктивно плесна два пъти с ръце . . . , но нищо не се случи.
- Разбира се ! – щракна с пръсти той – Къде са дървата ?
- Ето там, под скрина.
Той извади три цепеници, сложи ги в огнището, след което отново плесна с ръце и там огънят лумна с нова сила.
- Я, виж ти ! – ахна тя – Това е магия ?
- Не, това си е чиста физика . . . – изрече тези слова и му причерня. Тогава той си спомни, че бе казвал това и преди, на едно момиче с името Маргарет, но някъде другаде и то отдавна.
– Трябва да си спомня, Нимю ! Кой съм, откъде ида, как съм се озовал тук ? В главати ми проблясват само откъслечни спомени за хора, събития … чувства .
- Не знам как да ти помогна ? Дори не знам как си попаднал в домът ми ? Преди няколко часа, ти просто спеше на леглото, когато те открих – отново му разказа тя – и дори не беше мокър, а вали така още от сутринта. Не мога да си го обясня по никакъв начин !
Той остана загледан в нищото и жената използва момента за да разчисти масата. След това се обърна към него и рече :
- На леглото има достатъчно място за двама, но ти ще спиш върху това – и постели голяма кожа от някакво животно пред камината.
Това малко го смути и той отвърна :
- Защо се довряваш на напълно непознат какъвто съм в действителност ?!
- Може би, умея да преценявам хората, а и може би не те усещам като непознат ? – усмихна се тя топло
Тези думи дълбоко озадачиха мъжът и той само рече придавайки си сериозен вид :
- Предпочитам да остана буден и да размишлявам – изправи се, направи крачка до нея и я улови за ръцете – Не знам как да ти се отплатя за всичко което правиш за мен, прекрасна Нимю !
- Като си спомните. – изчерви се тя и се отдръпна към леглото – А, сега … - и описа кръгово движение с пръст.
Джим се обърна към огнището и след малко чу само тих шепот :
- Лека нощ, страннико от друго място и друго време !
- Лека ! – отвърна той и седна на един стол загледан в надбягващите се пламъци.
На сутринта, той се събуди малко схванат, бе спал превил гръб върху масата. Протегна се и нещо се изхлузи от раменете му, обърна се и видя падналият й плащ. Взе го и остави на леглото,… а нея я нямаше. Огнището бе задрямало, а през прозореца влизаха слъчеви лъчи и сега той можеше да огледа домът й по – обстойно.
- Амон Ра ! – промълво той от неочакваната мисъл родила се в съзнанието му.
Позавъртя се в стаята и едно единствено нещо сега му се стори адски познато … картина, картина изобразяваща спящо пухкаво животно в едно кресло. Някаква светкавица подкоси краката му и ново име изникна от нищото – Хоръс !
- Кой си ти, приятелю ? - сви вежди той и излезе навън, а там бе отчайващо топло по това време на годината
Разходи се из градината и протегна ръце настрани усмихвайки се на Слънцето. От някъде се чу цвилене. Той се обърна по посока на звука, но там в един обор имаше много странен кон и не само снежно – белият цвят предизвикваше захлас, а и красивият спираловиден рог показващ се от челото му. Под него имаше също такова същество, но като че ли беше малкото му и всячески се опитваше да стои изправено на тънките си крачета. Зад кобилата той зърна познатит къдрици и сива рокля … тя хранеше еднорогът с плодове от шепите си и му говореше мило. Мъжът се приближи и това стресна приказното същество. Нимю го погали по шията и се засмя :
- Успокой се Енигма, това е нашият гост, за който ти говорих – после допълни – Виждам, вече си се събудил …
- Добро утро ! – продължи озадачен – Това е еднорог, нали ?
- Казва се Енигма, а това там – посочи към малкото новородено е нейният син – Скоровей, който се роди тази сутрин.
- Хм … - замисли се той – искам да те питам нещо ? Ела !
Тя даде последните плодове на съществото и го последва.
- Ето това ! – той посочи картината – Това е … това е … не се сещам какво е !
- Нарича се котка – нежно рече тя
- Точно така – чул вече убягващата му дума – и се нарича Хоръс ?!?
- Да !? – изненада се и тя – Откъде знаеш ?!
- Това е моята котка, пише го на нашийника й. Какво прави моята котка на твоята картина ?
- Тази котка живееше при мен, страннико още когато баща ми бе жив ,… но една нощ ненадейно изчезна и аз помислих, че е избягала. Да изчезне в подобна дъждовна нощ като предната ?
- А, аз я намерих на перваза преди два дни у дома – каза той и вълна спомени го заляха като ураган … краката не го послушаха и той седна за земята, а спомените прииждаха на талази и обгръщаха разумът му с невъобразима скорост.
Тя взе една чаша и я напълни с мляко, след което му помогна да се изправи:
- Изпий това, моля те !
Той я послуша и след това остави настрани празната чаша. Нимю го гледаше въпросително.
- Коя е художникът ? – попита мъжът.
- Баща ми я нарисува когато бях още дете и каза, че е вълшебна …
- Така е Нимю . – отвърна той потъвайки в зелените й очи – бездни – Вълшебна е, или си е чиста физика .
- Физ … - но не довърши, устините му се долепиха до нейните
- Какво правиш страннико ? – почувства се неудобно тя и без желание се освободи от прегръдката му.
- Спомних си ! Казвам се Джим, хубава Нимю, и знам откъде идвам. Там ! - и той посочи картината.
- Но как е възможно ? – преглътна тя
- Не ми е ясно, но знам кой има отговорите на всичките ни въпроси … Хоръс, приятелю, ела при нас, хайде !
В отговор, котаракът отвори очи и измърка доволно, след което скочи в краката му.
- Как … - понечи да каже нещо тя, но не успя и се свлече в обятията му с премрежен поглед.
Джим я отнесе до леглото и седна до нея загледан в лицето и къдриците й.
- Знаех си, че така ще стане – рече мъркащ глас и котаракът скочи до тях – Как ли ще реагира като разбере, че не съм, … хм, точно котка ?!
- ТИ, говориш ?!? – ококори се Джим невярващ вече на сетивата си
- Да, и случайно имам няколко отговора … Джим, приятелю . – отвърна котаракът и муцуната му оформи нечовешка усмивка. – Ако искаш може първо да обсъдим проекта ти по замърсяване на екосистемите ?
- Не ! – неуверено отсече човекът
- Добре де, пошегувах се – измърка четириногият – Нека излезем на свеж въздух … ще ти е необходим …Това понятие май убягва на хората от твоето време ?- и допълни - Тя ще се оправи … Искам само да се разберем за едно !
Джим го изгледа изпитателно.
- Този, който ще й разкаже цялата история ще бъдеш ти !
- Дадено ! – рече глухо човекът
Котаракът гордо продължи към вратата, която зееше отворена, а Джим го последва навън, но се спря на прага замислен. Хоръс усети това и забави ход:
- Сега пък какво ?
- Нищо ! Мислех си само как ли ще реагира Картър, ако му разкажа всичко ? – и се засмя
- О, психологът ли ? – измърка котаракът спокойно – Няма нужда … за него сме приготвили друга реалност .
- Какво искаш да кажеш ? – сключи вежди Джим
- Ела и ще видиш ! – обърна му гръб животното и продължи наперено напред.


Край




п.п. Този път как съм се правил ?

п.п.п. Davie, изтрий ги, мисля че схванах молбата ти и благодаря !

Believe the lie ?