Без име

Прехвръкна и леко се приземи на издадената плоскост. Издаде кратък вик и се огледа. Около него нищо не се движеше. Сгуши се и започна леко да чурулика. Това си беше неговото кътче. Без да спира да напява започна да чисти перата на лявото си крило. Самотния му глас отекваше над града. Големи бели снежинки падаха навсякъде около него и постепенно покриваха сивите улици. Внимателно почисти всички пера. После потърка клюн в земята под него и замря. Голяма сянка зад него се изправи. Подскокна предпазливо към ръба. Зад голямото прозрачно нещо, някой се движеше. Чу се изщракване и през отворилата се пролука се подаде ръка. Без да отмества поглед от нея, стъпи на самия ръб на бетонената плоскост. Ръката бавно се движеше. Пръстите се разтвориха и след тях остана късче хляб. Пролуката се затвори. Недоверчиво остана на ръба. Тихо изчурулика. Около него отново нищо не се движеше. Сянката зад прозрачното нещо също бе замряла. Няколко мига остана неподвижен. После леко се отпусна и потъна в пространството надолу. Силен вятър пресрещна полета му. Като по-малък много се страхуваше от невидимата стена, която често се изпречваше на пътя му. Понякога дори успяваше да запокити малкото му тяло в клоните на уличните дървета. Сега знаеше опастността й, но можеше да използва и силата й. Разтвори крила и се понесе шеметно над покривите. Всичко под него ставаше все по-бяло. Прелетя бързо над оживените улици и стъпи на студената жица. Останалите замлъкнаха.
- Здравейте!
Продължиха да го гледат мълчаливо.
- Къде беше?! - плах глас зад него се обади.
Обърна се и видя две тихи очи. Но в тях имаше и укор.
- Помниш ли... веднъж ти споменах за онова място...
- Да, спомням си.
- Там е много красиво... знаеш ли, трябва да го видиш.
Спря и се замисли.
- Какво има?
- Не, нищо. Днес имаше и някаква странна сянка... - последните думи ги каза сякаш на себе си.
В тихите й очи се появи ужас.
- Не бива да ходиш повече там.
Изненадано я погледна.
- Защо?!
- Сигурно е опасно. Хората са непредвидими.
- Да, но... не искаха да ми навредят - наведе поглед надолу. Под жицата минаваше забързан човек. Стискаше нещо под мишницата си и ходеше бързо напред, бръкнал с ръце в джобовете на палтото си. От устата му излизаше пара. Вятърът и снежинките го блъскаха назад и развяваха краищата на дългата дреха. От време на време изваждаше ръка, нагласяше нещото под мишницата и после присвил очи продължаваше напред, срещу вятъра.
- Оставиха ми късче хляб...
Извърна глава встрани. Около него всички оправяха перушината си и бърбореха безспирно. Сякаш никога не разбираха, че говорят на вятъра. Всъщност, помисли си, той единствен винаги те слуша.
- Ехо...
- Моля... извинявай, не те чух.
- Вярно, ти никого не слушаш. Хубаво ли бе?
- Кое?!
- Късчето, което са ти оставили.
- Ами, аз... не знам. Не го опитах.
Озадачи се. Не му хрумна да го опита. Не бе гладен, пък и винаги отиваше на това място с особено чувство. Не знаеше защо, но там се чувстваше спокоен. Бе сам със себе си, и можеше мълчаливо да съзерцава света наоколо.
- Пак се отнесе...
Отърси се и я погледна. В очите й се четеше усмивка.
- Искам... да те заведа там.
Няколко мига се гледаха. Никой не продума. Тя сведе безмълвно поглед надолу.
- Извинявай... - смутено започна - ако...
- Добре.
Докосна игриво с клюна си неговия и полетя. Разпери крила и я последва.
- Насам... - прелетя над нея и рязко зави надясно.
Жицата потрепна след тях и другите се умълчаха.
- Лика-прилика са си! - поклати глава някой.
- Като две капки вода... - додаде друг.
- А помните ли родителите му? Досущ като тях е... - и продължиха увлечено да обсъждат чуждите съдби, докато оправяха разрошената си перушина.
А снегът продължаваше тихо да се трупа. Сивотата отстъпи пред искрящата белота на замръзналите кристали. Някъде измежду надвисналите облаци проблесна и първият, макар и самотен слънчев лъч. Двамата се носеха бързо по неотслабващия вятър, и скоро наближиха мястото. Крилата им изпърхаха и кацнаха леко на издатината.
- Красиво е, нали?
Тя мълчаливо и с недоверие гледаше наоколо от ръба. Зад прозрачното нещо нямаше никой.
- Спокойно е... - уклончиво започна.
- И красиво! - замечтано довърши.
Тихите й очи замлъкнаха. Гласът му наруши тишината. Дълго стояха така, сгушени и тихо припявайки на ледения вятър. Прозрачната стихия вземаше песента им и я носеше някъде надалеч. Скоро спря да вали. Слънцето колебливо се показа и опсипа града с искри.
- Наистина е красиво... - промълви тя в унес.
Изпълни го странно чувство. За първи път стоеше тук с някой, не сам. Някой, който споделяше мислите му. Тя го докосна леко с клюн.
- Трябва да се върна при... майка - тихо изрече.
Наведе се към късчето замръзнал хляб и отрони неголяма троха. После се приближи към ръба и полетя надолу. Безмълвно я последва. Тя се носеше с лекота напред, следвайки капризните извивки на вятъра. Замислено я следваше и за първи път се вгледа в нея. Изглеждаше много красива. Без да изпуска трохата от човката си, се спусна смело надолу и стъпи на полуизгнила стряха. Внимателно се спусна до нея. Тя притеснено се оглеждаше. Бяха сами на стряхата. Все още объркана, тя остави трохата и започна да обикаля наоколо.
- Трябваше да е тук...
Тихите й очи се натъжиха.
- Трябва... трябва да я намеря! - неспокойно прелиташе от едната до другата страна. Накрая спря и заплака. Приближи се бавно до нея. Не знаеше какво да направи. Сълзите й безмълвно се стичаха надолу и падаха от височината на стряхата. Опита се да спре и скрие сълзите си. Но не успя. Той продължаваше да я гледа объркано. Слънцето тихо докосна покривите на схлупените къщи и постепенно се скри. Тъмнината ги обгърна неусетно. Тя спря да плаче и се сгуши в него. Вятърът тихо свиреше и завихряше малки бели снежинки по улиците.
- Утре... ще я намерим - тихо прошепна в тъмното.
Зад тях се показа старата луна и ги обля с меката си светлина. Сгушиха се плътно един в друг и се умълчаха. А вятърът все така не спираше.