Вселенски истории II

Уморено потърка очи. Гледаше как топлата пара леко се издига над горещата чаша с кафе и копнееше отново за тихите дни на спокойно безделие, в които прекара последната една година. Вятърът отвън навяваше есенни листа, старото кресло леко проскърцваше, а червените лъчи на слънцето тайно се прокрадваха през спуснатите щори. Отнякъде се носеше едва дочута музика и клепачите безмълвно се затварят, оставяйки душата да полети над света.
- Близо сме, да пускат ли сондата?
Сепна се. Надвесено над него стоеше напрегнато лице на човек, който нетърпеливо чакаше за отговор. Втренчи невиждащ поглед в екрана. Лъчите сякаш се врязаха дълбоко в сърцевината на мозъка му и причиниха болезнено свиване на бръчките по лицето му. Там безлично мигаше червена точка, под която неизменно течаха координатите на движението. Несъзнателно вкопчи пръсти в горещата чаша и промърмори под носа си:
- Да... мисля, че да.
Човекът се стрелна напред и изчезна сред гъмжилото от хора и компютри, давайки оживени знаци с ръце на всички присъстващи. Погледът му безцелно преминаваше през лица и предмети, докато съзнанието му отказваше пред умората и напрежението на новата мисия. Отпи от кафето и погледна с благодарност тъмната течност. Червената точка на екрана продължаваше бавно да се движи, а сред безкрайният космос си проправяше път самотно съобщение:
- Пуснете сондата пред вас. Изчакайте резултатите. -

Осезаем сумрак обграждаше мълчаливите силуети. Напрегнато стискаха в ръце картите и всеки преценяваше възможностите.
- Дай ми една - наруши накрая мълчанието единият, защипвайки картата на импровизираната маса за покер.
Другият безмълвно изтегли горната и му я подаде. Мълчанието увисна отново във въздуха. Погледът и на двамата бе вперен в купчината полусмачкани хартийки, защипани на масата пред тях, всяка една надписана с определената сума която носи.
- Отказвам се! - ядно захвърли картите първия.
Те се разпръснаха бавно и прелетяха известно разстояние, като накрая застинаха сами в пространството. Усмивка разтегли лицето на другия и той тъкмо отвори уста, когато остър звук наруши тишината. На екрана пред тях се изписа ново съобщение.
- Започваме... - тихо промърмори спечелилият и двамата закопчаха коланите си. Совалката намали плавно и накрая спря напълно. Малък люк се отвори и от него с леко разтърсване се отдели компактен спътник.
- Имаме видимост - отбеляза загубилият.
- Потегляме...
Миниатюрната совалка леко ускори и се понесе безшумно пред тях. В ъгъла на екрана се виждаха студените звезди, към които се отправяше сондата.
- Колко време пътува сигналът до земята?
- Около две седмици.
Питащият събра леко вежди.
- Ще трябва да разчитаме предимно на себе си.
Отвърна му мълчаливо кимване с глава. Пръстите безшумно пробягаха по клавиатурата:
- Сондата изпратена успешно. -
Координатите бавно се меняха на екрана пред тях и хипнотизираха безмълвно наблюдаващите ги.
- След колко време сондата ще достигне антиматерията?
- Около... при постоянна скорост - замислено пресмяташе - четири до пет часа.
- Добре... - въздъхна другият и се облегна назад - имаме време.
- Реванш?!
- Винаги!
Засмяха се и събраха отново картите. Сондата самотно пътуваше в студената тъмнина наоколо, докато силуетите напрегнато се взираха в изрисуваните образи, които стискаха в ръце. Времето неусетно течеше и определеният час настъпи, когато силно разтърсване раздруса цялата совалка.
- Какво беше това?!
- Нямам представа...
Захвърлиха пригодените за карти хартийки и се втренчиха неразбиращо в уредите. Всички бяха застинали в норма. Никъде не откриха повреда. Бавно се спогледаха и си отдъхнаха.
- Виж - посочи екрана единият - сондата започва да изпраща резултати.
Тя бе достигнала мястото и изпращаше първите направени спектрални анализи. Готвеше се да изстреля и първата пробна ракета. Камерите й показваха празно пространство. Ракетата се отдели леко и безпрепятствено премина през определените координати. Нищо не се случи.
- Можеш ли да свериш координатите?
- Това правя... верни са.
- Изпращам втора ракета. Надясно от целта.
Втора ракета се отдели и отново премина безпроблемно, изгубвайки се накрая някъде в мрака на безкрая.
- Странно... възможно ли е да изчезне?
- Изпрати трета, наляво.
Трета ракета набра скорост и изведнъж избухна в искри. Ослепително сияние припламна и тихо изчезна. Никой не продума. Сондата леко се завъртя и се приготви за нови проби.
- Там има някой! - рязко извика единият.
Сочеше към левия ъгъл на стената.
- Видя ли го?
- Няма никой... - объркано промълви другият.
- Сега е там! Гледай, гледай... - разпалено сочеше към тавана.
Откопча колана си и полетя натам.
- Избяга... дръж го.
Отблъсна се от тавана и се удари силно в един от уредите.
- Сега ще го хвана...
Бясно се опитваше да хване празното пространство, докато лицето му се обагри в кръв. Другият замръзнал го наблюдаваше, без да знае какво да направи.
- Чакай... няма никой. Сами сме.
Откопча колана си и се опита да го достигне. Без да чува думите му, той продължаваше да се бори сам в сумрака. Приближи се бавно и го хвана за ръката.
- Не ме пипай... то ще ни убие... махай се...
Замахна и го удари силно. От удара полетяха и двамата в различни посоки, помитайки отново бордовите уреди. Болка преви тялото на ударения. Другият продължаваше да крещи и блъска с всички сили по стените на залата. Накрая бързо изскочи, премятайки се през вратата и викайки:
- Хванах го...
Крясъците продължиха да се чуват от коридора и после от съседния отсек. Другият бавно се осъзна от удара, надигна се и го последва. Отсека бе затворен, а ударите отвътре не спираха. След малко всичко утихна. Леко опита да отвори вратата. Не помръдваше.
- Чуваш ли ме? - извика към него.
Не последва отговор. Опита отново да отвори. Вратата пак не помръдна. Върна се в контролната зала и трескаво написа:
- Извънредно положение. Обръщам моментално назад. -
Закопча колана и понечи да обърне. От заключения отсек се чуха нови крясъци. Скочи от стола и се завтече натам, блъскайки се във вратата. Все още бе заключена, а виковете му се губеха в неистовите звуци отекващи вътре. Отчаян, плавно обърна Совалката и ускори до максимална скорост. Крясъците дълго не стихваха. Въртеше се като лунатик из пространството на кораба, без да може да направи нищо. След няколко дълги часа, дрезгавите викове намаляха и накрая напълно спряха. Направи нов опит влезе в отсека. Отново неуспешен. Застина самотно на стола си, докато Совалката летеше през необятното пространство. Дългите дни и нощи сякаш се сляха. Изтощената психика отказваше да спи и яде, и времето минаваше като в безкраен сън, който не водеше никъде. Бе запалил всички възможни лампи и изтерзаното му съзнание реаргираше на всеки звук или сянка. Изключи екраните, на които често се появяваха човешки лица, изпите, гледащи го с безумно син поглед, сякаш бъркащи с ледени пръсти в душата ми. С часове мърмореше несвързани думи, понякога страхувайки се дори от собствения си глас. Тишината накрая обгърна изнемощялото тяло и всичко изчезна в далечна и желана тъмнина.

- Събужда се... - нечии глас долетя от бялата светлина.
Бавно отвори очи и безмислено огледа непознатите лица. Отвори устни, но не успя да издаде звук.
- Не се притеснявай - леко го докосна топла ръка - скоро ще си възстановиш събитията. Сега просто се отпусни...
Въздишка на облекчение премина през всички. Обърна глава. Мека слънчева светлина струеше през отворения прозорец. Шепотът на вятъра обещаваше тиха пролетна нощ.
Бавно закрачи по улицата. Учудваше се на собствените си усещания, стъпвайки по земята. Совалката бе минала на автопилот и накрая бе катапултирала. Останките още се изследваха. Някак странно му бе, че все още диша. Защо?! Никой не знаеше. Плочките под краката му бързо се покриха с едри капки дъжд. Вдигна глава и впери поглед към небето. Стихията неусетно се изля над земята, измивайки цялата натрупана прах. Хората се разбягаха и улиците опустяха. Стоеше сам, разперил ръце към света, а водата тихо се стичаше по мокрите му дрехи.

Край.