Вселенски истории

Студени безлични звезди бавно се появяваха и отново изчезваха в безкрая. Небрежно прекарваше пръсти през занемарената си брада и замислено наблюдаваше тъмната вечност. Светлината проблясваше в угасналите му очи и отминаваше. Съзнанието счупи оковите на времето и се зарея някъде из плаващото пространство. Смехът отекна отново в ушите му. Мек и звънлив, преливащ от щастие, излъчващ особена нежност. От нея към него. Стоеше неловко смълчан пред преливащата й жизненост. Не можеше да сдържи единствено прокрадващата се усмивка.
- Ха-ха-ха... - прокънтя гласът й - Появиха се отново.
- А... кое?!
- Тръпчинките. Имаш красиво лице, на знаеш ли?
Да, знаеше. Назад във времето някой го бе шептял неведнъж.
- Не, така не. Само когато се усмихваш.
Изненадано я погледна с празен поглед.
- Недей... няма смисъл. За това ли си тук?
Мълчаливо вдигна рамене.
- Не съм сигурен - стресна се от собствения си глас - може би.
Извърна глава. Нещо в него изригна. Избухна като помитащ вулкан и се изгуби дълбоко в стомахът му, причинявайки болезнено свиване.
- А ти?! - объркано гледаше встрани. Гласът му бе дрезгав и тих - Ти защо си тук?
- Заради истината.
- Истината... какво би променила тя?
- Много неща. И нищо.
Лицето постепенно загуби веселата си искра и тъмните очи пронизаха безкрая.
- Дълбоко в нас съществува нещо. Нещо неясно, странно и неизказано. Нещо, което ни определя. Нещо, което ни движи. Дори когато не знаем какво искаме, какво правим или къде сме изобщо. То ни тласка напред, към неизвестната страна на живота. Трябва да продължим, не можем да спрем.
- Душата ни крещи от болка, а съдбата е глуха. Бих искал всичко да спре, да утихне. И да изчезна в нищото...
Замлъкнаха, вгледани някъде напред, без сами да знаят отговора.
Остър звук проряза тишината. Сепнато осъзна безличната действителност. Малка машинка тихо заработи в дъното на стаята. Откопча колана и плавно се отласна от стола. Превъртя се грациозно в безтегловното пространство и се спря в стената. Самотният удар увисна в сумрака на тишината. Ъгълчетата на устата му едва забележимо се разтеглиха. Отново чуваше звънкият й смях. И мекия укор в очите й. Никога на успяваше да прецени разстоянието. Плавно се придърпа към масата и взе тясното листче.
- Повтори 381 съобщение. Неясно. -
Учудено повдигна вежди. 381 съобщение?! Леко се понесе напред и седна отново на стола. Клавишите затракаха под пръстите му и тъмният екран просветна. Малко усмихнато човече ходеше в ъгъла на екрана, разпръсквайки се на дребни късчета, които образуваха думите “Добре дошъл!” После отново се събираше и усмихваше. Пред погледа му бясно се нижеха всички изпратени съобщения. 200... 300... 381. Екрана замръзна.
- Първи реактор отказа. Превключвам на втори. -
Погледна датата. Бе изпратено преди две седмици. “Наистина”, сбръчи вежди, “оттогава съм на втори.” Обърна листчето в ръката си. Бяха го изпратили преди повече от две седмици. Сигналът се бавеше все повече. А още не бяха и на половината път. Острият звук се разнесе отново. Скочи бързо към машинката, но този път увисна някъде по средата на пътя. Протегна се към тавана и едва се отблъсна от него. Новото листче гласеше:
- Разбрано. Втори добре ли е? -
Пусна листчетата в дупката наблизо и тя безшумно ги погълна. Дори архивите се налагаше да се всмукват. Закопча колана на стола си и започна да пише:
- Всичко е наред. Не губим мощност. -
Човечето в ъгъла правеше знак, че го изпраща. Погледна замислено календара. Ще пристигне най-рано в края на месеца. И още толкова до отговорът им. Въздъхна и се облегна. Значи, към средата на другия. А някога компютърът вкъщи му се струваше бавен. Погледна отново календара и с учудване установи, че това ще е през следващата година. Тук нямаше усещане за времето. Пръстите му пак затракаха по клавиатурата. На екрана се появи образа на спящ човек.
- Здравей! - дрезгаво прозвуча гласът му в слушалката.
Спящият премигна и отвори мътните си очи.
- Какво има?
- Идва Коледа и Нова година.
Кисела гримаса изкриви лицето на човекът отсреща.
- Е, и?!
- Нищо. Просто...
- Както всяка година. - издишайки довърши - Нещо друго?
- Съобщенията се забавят още.
От екрана го гледаха две отегчени и празни очи.
- Лека нощ.
Екрана изгасна.
- Лека нощ... - промърмори на себе си.
Подръпна отново брадата си и зарея неясен поглед. Замислено натисна един клавиш. Човечето в ъгъла се раздвижи. Мързеливо започна да пише с една ръка и като свърши го изпрати.
- Честита Коледа! И Нова година! -
Малко преди това трябва да пристигне. Човечето изчезна и екрана се сля с тъмнината. В сумрака на стаята звъннаха чаши.
- Представи си, - очите й блестяха - че в тях има най-хубавото и пенливо шампанско. Което ни чака единствено да отпием.
Мълчаливо се усмихваше.
- Добре - съгласи се накрая - Наздраве!
- Наздраве!
Чашите звъннаха отново. Гледайки се в очите, отпиха от празните чаши и се засмяха. Несъзнателно се усмихваше и в момента. Първата им нова година на борда на този летящ затвор. Бавно се понесе към вратата и после надолу по коридора. В дъното отвори малка врата и влезе в оранжерията. Крехки зелени растения живееха на изкуствена светлина. Понякога съзираше дори микроскопични насекоми, отчаяно борещи се с нулевата гравитация. Внимателно откъсна лист маруля и се понесе обратно. Вкусът бе странен, но пред очите му отново изникна образа й, когато ентусиазирано опитваше първата реколта.
- Невероятно е! - цялата сияеше - Почти като земна.
Пак се усмихваше сам. Отхапа и влезе в стаята определена за отдих. Две легла с колани и странни приспособления за поддържане на тялото изпълваха пространството. Седна на едно от леглата и включи широкия екран отсреща. Дъвчейки избра следващият научнопопулярен филм от фонотеката. Отдавна не понасяше игралните. Изглеждаха ужасно безмислени от далечната му безтегловна гледна точка. После се облегна назад загледан в майката земя. Причудливи насекоми пъплеха по нея и ровеха дупки. Без да иска в съзнанието му изплува първата им нощ. Лежаха застинали в мрака, без да продумват. Всеки опитваше да се осъзнае след разстърсващото излитане и кошмарното безтегловно състояние. Накрая той не издържа.
- Добре ли си?
- Да - несигурно промълви тя.
- Повръща ми се.
- Да, и на мен. Нормално е, телата ни се съпротивляват.
Всеки остана с мислите си.
- Може ли да те попитам нещо?
- Разбира се.
- Защо ще опишем огромен кръг в космоса?
Направи опит да се засмее.
- За да можем да се върнем. Не ти ли обясниха?
- Не посмях да попитам. Ти си ученият, аз трябва да съм ти в помощ.
- Ако летим направо, ще ни трябва още толкова време да се върнем.
- А сега описваме пълен кръг, връщайки се накрая на земята.
Усмихна се в тъмното. Наистина е просто.
- В продължение на трийсет години ще бродим из космоса в търсене на антиматерия.
- Според предварителните изчисления.
Засмяха се.
- Поне не сме сами. Пред нас има друг кораб.
Ръката му стискаше наполовина отхапаната маруля. Не е честно, помисли си, да ме изостави така. Сам. Постепенно се привързаха един към друг. Сутрин с удоволствие чакаше да види усмивката й. И последните разменени шепнешком думи в тъмнината преди да заспят. Един ден усмивката просто изчезна. Умря тихо в съня си, незабележимо. Дори не знаеше причината. Остана му единствено да изпълни точно стъпките описани в подобни случаи. Тъжно отхапа от марулята. На екрана се движеше голям черен бръмбър. Лесно преодоляваше буците пръст. Изглеждаше напълно уверен в действията си и целенасочено отиваше нанякъде. Бързо достигна втори подобен нему събрат и ожесточено се нахвърли върху ми. Схватката бе бърза и неумолима. Нападнатият падна мъртъв и бръмбърът се зае систематично да убива поколението му, пред безучастният поглед на майката. Устата му замръзна с несдъвканата маруля. После бръмбърът доволно се приближи до женската и я оплоди на свой ред. Кадрите се смениха и красив залез измести насилието. Бръмбърите винаги бяха изглеждали в очите му като големи безобидни гиганти сред насекомите. Озадачи го колко много насилие могат да крият дори малките същества. Безмълвно изяде марулята, все още замислен над загадката. Почувства се малка незабележима част от огромната неумолима вселена.
Рязък вик го изтръгна от дълбокото състояние. Скочи и се завтече към контролната зала. Сред звездите се виждаше огромно сияние. Другият кораб мигновенно изчезваше. Остана само лъчиста енергия.
- Антиматерия... - прошепна тихо на себе си.
Прескочиха искри и всичко изчезна, изгубено в безкрайното сияние. В тъмния космос се понесе последно съобщение:
- Засякохме силно сияние близо до вас. Всичко наред ли е? -

Край на първа част.