Смисъл

Пръстта тихо се ронеше. Бавно крачеше след ралото, загледан надолу. Земята мълчаливо се разпукваше и откриваше тайните си. Малки същества истерично се разбягваха. Камъни преобръщаха вековните си устои. Дървото впиваше безразлично пръсти в земята, издавайки неясно шумолене. Първите лъчи прободоха небето. Земята се събуждаше. Вдъхна дълбоко и зарея поглед. Мириса на разровената земя го опиваше.
Тихо, нещо изпука в краката му. Спря и се наведе. Дървото се бе разцепило на две. Взе го в ръце и седна с въздишка. Денят започваше зле. Отрони черната кал и го разгледа. Цепнатината бе голяма. Отнякъде се чу тропот. В далечината сред облак от прах се зададе конник. Неясна тръпка пролази по гръбнака му. Без да спира, ездачът отдалеч закрещя:
- Спешно е!
Облакът профуча покрай него, оставяйки сгънато послание. Пергамента падна и се претърколи до него. Сърцето му заби. Тропотът се отдалечи и заглъхна. Изправи се и го взе. Разгъна го.

"Вземи оръжието си и веднага
тръгни на запад. Там ще..."

Знаеше продължението. Хвърли посланието и клекна близо до земята. Подпря коляно на черната земя, скръсти ръце и започна да се моли. Слънцето неусетно пълзеше нагоре. Денят неизменно настъпваше. Свърши молитвата, хвана малката си сабя и се запъти на запад. След десетина крачки извърна глава назад и пробяга с очи малката нива. После мълчаливо продължи. Слънцето мързеливо пълзеше. Стигна зенита си и заблестя с пълна сила. Крачеше все на запад, без да вижда още нищо. Знаеше, че там някъде го чака битка. С неясен изход. Черни мисли дълбаеха душата му. Нещо отвътре крещеше с всички сили за настъпваща тъмнина. Заби поглед в краката си. Чуваше само стъпките си. Слънцето затрептя. И леко се спусна надолу. Крачещият вдигна поглед и видя неясен силует. Сърцето му прескочи. Приближи се тихо. Неподвижно застинал, конникът държеше дълго копие. Стоеше с гръб към него и се взираше се в червеното слънце. Без да продума изтегли оръжието си. Замахна и го съсече. Тялото глухо се свлече. Никой не издаде звук. Сумрака покри с невидима пелена земята. Слънцето вече си отиваше. Алените отблясъци хвърляха меки сияния по небето. Стоеше изправен, с оръжието в ръка и на свой ред се взираше в безизразното слънце. А то бавно отстъпваше. Отнякъде се чу свистене. Отзад го прободе стрела. Издаде тих стон. Падна на колене и изпусна сабята. Ръцете му се вкопчиха в стрелата. Леко се свлече до конника. Очите му останаха втренчени в залеза. Слънцето изгасна. Черната земя погълна и двамата.

Белият тебешир с дращене оставяше следи по черната дъска. Пишещият обяви с ясен глас:
- Пешка взима офицер на Г-7.
През залата мина мърморене. Играещите се наместиха нервно на столовете. Избягваха да се гледат в очите. Ръката на опонента се раздвижи. Насочи се към пешката, но увисна колебливо във въздуха. Ходът бе извън схемата. Прибра ръката си и огледа още веднъж дъската. Не се решаваше. Играчът срещу него се облегна назад. Опитваше се да не издава притеснението си. Осъзна грешката си, но дали той ще я види. Ръката помръдна отново. Взе фигурата и сложи на мястото й друга. Тебеширът отново задращи. И гласът обяви:
- Царица взима пешка на Г-7.
Залата мълчеше. И двамата се наведоха напред и за пореден път се взряха в подредбата. Фигурите им отвръщаха студено. Набръчкани пръсти наместиха бяла фигура. Дъската бе почти празна. Някъде се разнесе въздишка. Под масата нервно трепереше нечии крак. Изход не се виждаше никъде. А слънцето неизменно надничаше през стъклото.