ЦИГАНСКА СНАХА


В началото на май, когато Георги се ожени за Мария, хората от неговото село се радваха. Или поне такова чувство струеше от лицата им. Може би защото това беше още един повод да се съберат на хапване и пийване. Баща му Йордан, меко казано, не беше съгласен от толкова млади жени да избере Мария от съседното село, което беше населено с доста цигани. Но и той не скри радостта от хубавото събитие - булката беше ослепителна.
Около месец след сватбата Йордан преживя причудлива среща, за която знаеше само той. Предупреждението, което получи, го засягаше лично, но не го взе предвид. А в края на лятото, лицата на всички посърнаха. Йордан почина и цялото село се стече в дома на опечаленото семейство да изкаже съболезнованията си. Георги обаче таеше в себе си усещането, че съселяните тъжаха не особено искрено за загубата на известния в няколко села дърводелец и дърворезбар. Публична тайна бе, че всички завиждаха заради майсторлъка му да вдъхва живот на всяко произведение, направено от дърво.
След смъртта на Йордан, хората от селото промениха поведението и отношението си към наследника му. Минаваха покрай къщата и не просто хвърляха, а задържаха един поглед, в който можеше да се разчете някаква полускрита закана, че вече Георги е сам и ако нещо се случи, няма кой да му помогне. В очите им играеше и пламъка на злобна радост – това семейство няма вече да бъде толкова добре, щом баш майсторът не беше жив. Но белята не свършваше с това. Самата смърт на Йордан някак смущаваше скърбящото семейство. Една ранна утрин Георги откри баща си да лежи по гръб в двора на къщата, близо до кочината. С разтворени ръце и крака. Устата неясно защо бе широко отворена. Очите – също. Когато огледа тялото да разбере причината и го докосна, замръзна. Тялото беше направо ледено. Здрав като бик, строен, едър. През целия му живот единствените болежки бяха най-обикновени простудни заболявания. Георги помоли докторите да се направи аутопсия и да се разбере причината. Нямаше видим логичен фактор, който да доведе до този внезапан край.
Георги беше готов да обвинява някой от съселяните си, но след това лекарско заключение, вината не можеше да се търси никъде. Родителите му баха забранили да учи в града, защото тук имало много работа. Именно затова не прояви послушание, когато му забраниха да се жени за Мария. Непрекъснато търсеше причина за нещата и не можеше да се примири, че баща му си е отишъл ей така от живота. Вместо да съчувстват на семейството, да се опитат да помагат с каквото могат, съселяните им се стараеха да направят живота им още по-нещастен.

Белотата, покрила небето, не позволяваше да се види нищо. Краят на селото, където вече свършваха къщите, беше застлан с бяла покривка. Тук-таме някои клони на дървета се чернееха голи сред бялата шир. Нечии крака, прекрачващи трудно половин метровите преспи, се движеха едва. Черни панталони и палто баха единствените дрехи върху талото на жената. Ръцете й стояха скръстени пред тялото и малка част от дланите се подаваха през края на ръкавите. Мария трябваше да стигне донякъде и въпреки че краката й потъваха почти до колене в снега, тя нямаше намерение да се отказва. Нямаше снежни вилеци, но силният студен вятър вдигаше прашинки от снега и ги пращаше в лицето й. Главата й беше наведена, а насълзените й очи бяха почти затворени. Мария не понасяше обидите и поиска от Георги да се разделят. Месеците на злоба и завист, които се изсипваха като чувал с боклук в къщата на майстора, бяха изградили доста дебела стена от недоверие, като ги държеше настрана. Тя приемаше много навътре тези нападки. Депресира се, получи няколко припадъка, цикълът й закъсняваше, за което тя не каза на никого. Георги я познаваше година преди да се оженят и за това време поне бе успял да разбере, че тя прави път и на мравката и никога не би си позволила да не плати сметка в магазин, да удари нечие дете или да изрече обидна дума в отговор на поздрав на съседска жена. Всичко това според думите им се случило още в първите дни след сватбата. Георги обаче я успокои да не обръща внимание на тия глупави брътвежи. Каза й, че единствено любовта им може да ги запази единни. Една сутрин след този разговор, Георги се събуди сам в леглото. Минути по-късно разбра от майка си, че Мария го е напуснала и е тръгнала неизвестно къде. Той почти се поболя. В началото не хапваше, а после когато беше на ръба на изтощението, слагаше по няколко залъка. Нищо не му се услаждаше. Но именно заради любовта тя искаше да се разделят. Искаше да остави Георги далеч от себе си. Защото този психически тормоз щеше да довърши и без това почти убития живот в него. Зимният пейзаж се смени с пролетен, досущ като във фантастична приказка. Появиха се птички, които кацаха по напъпилите цветчета на дървесните клони. Нямаше и следа от дълбоката снежна покривка. Тя се беше стопила от силното слънце в безоблачното небе. Златистите лъчи галеха свежата трева. След няколкото минути, през които Мария се опитваше да разбере тази необяснима рязка промяна в климата, свали палтото си и седна на един пън. Нямаше логика. Никога в природата не се бе случвало такова ненадейно преминаване на сезоните. Не можеше да намери причина, както Георги не откри за смъртта на баща си. Умората продължаваше да я изтощава и Мария реши да отдаде всичко на нея. Мозъкът й, който като че ли бе отказал да мисли рационално, поднасяше невероятни неща, неподаващи се на логиката. Тя свали палтото и в този момент чу звука на звънци. От долината, където погледна, се изкачваше стадо овци. А зад тях със сопа в ръка овчарят се грижеше овцете да не изостават, залисани в сочната трева. Когато приближи до дънера, той спря пред нея и й се усмихна.
- Ей, млада си още да страдаш така. Знам какво ти е. Тръгни с мен. Тук само мъка имаш да береш. - Аз имам мъж и майка – отговори тя почти без сили, без да обърне внимание на странните му думи. – Не мога да ги оставя. - Ти не искаш да се върнеш там. С мен ще си по-добре. Ще забравиш всичко лошо. Вместо да се учуди, Мария се усмихна, стана от пъна и тръгна в обратна посока. Спря се и пожела да тръгне с него. Но като че ли чу глас да й казва, че не трябва да се доверява и че това не е истински овчар. Вслуша се във вътрешния си глас и продължи напред.
Птичките отлетяха като уплашени, пролетта събра цветчетата от дървета и храсти и изчезна, а слънцето се скри зад тъмните облаци. Заваля силен дъжд. Мария отвори очи и разбра, че всичко е било поредния подобен сън, откакто се запозна с Николай. Странникът, който я канеше при себе си. Всеки път някой я предупреждаваше да не тръгва. До нея спеше мъжът й, с когото нямаха брак, почивайки си от нощната смяна. Свести се напълно от “преживяното”, стана и погледна през прозореца. Навън наистина беше зима. Беше изминал цял сезон, откакто срещна този симпатичен таксиметров шофьор. Последните няколко дни слънцето го нямаше никакво и януарският сняг изглежда още щеше да лежи по тротоарите. А тя не беше някъде в края на селото и нямаше да срещне овчар. Беше в града и й оставаха още по-малко от два часа за работа, където щеше да срещне колежката си от хранителния магазин или най-много управителя. Но от два месеца не работеше. Имаше съмнения преди това и въпреки че не й личеше, отиде на лекар. Оказа се, че е права – беше бременна. Когато научи, Николай беше на седмото небе от щастие. Въпреки няколкото месеца, които я деляха от живота й с Георги, Мария още не можеше да преодолее миналото си. Ако зависеше от нея, може би щеше да го забрави. Но сънищата не искаха да късат връзката й с предишния живот. Загледана през прозореца, тя се замисли дали ще спрат, ако се върне обратно? Или пък искат да я накарат да каже на родителите си къде е? Защото тя бе напуснала ненадейно. Беше се уговорила с майката на Георги рано сутринта да се сбогуват. Дори и Катерина не знаеше накъде ще поеме снаха й. Не вярваше в сънища, магии, предсказания и окултното, но започваше да си мисли, че тези сънища й говорят. Искат от нея да направи нещо. Но си мислише, че няма да се осмели някога да каже на Николай за сънищата си.

Мария и Николай вечеряха мълчаливо. Тя хапваше бавно, а той от време на време я поглеждаше, усмихвайки се, и се хранеше бързо. - Нали никой не те гони? Николай вдигна поглед към Мария и глътвайки залъка, отново пусна очарователната си усмивка. - Навик. Той е от тия, които не мога да откажа. - Можеш. Трябва ти повече воля. Веселото изражение танцуваше върху лицето му. - Още не мога да се нарадвам, че те срещнах и че си с мен. Още не мога да повярвам, че съм толкова щастлив мъж. - А аз се радвам, че успяваш да го доказваш. И че искреността ти личи. Може ли тази вечер да не работиш? - Иска ми се да остана, но не бива да пропускам празник като днешния. – Той усети, че тя не изпита удовлетворение от отговора му. –Утре ще почивам цял ден. И ще бъда до теб. - Няма проблем. Николай паркира на обичайната пиаца и зачака както обикновено. Пред него имаше само една кола. Някакъв непознат. По принцип завързваше запознанства с хората лесно, но не и тази вечер, когато мислите за Мария го бяха обсебили. Толкова нежна…толкова добра… С нетърпение очакваше момента, когато щеше да се роди бебето. Чувстваше се най-щастливия човек на планетата, въпреки че парите им не достигаха. Не беше единствения в това отношение, но със сигурност смяташе, че е един от малкото мъже, имащи шанса да бъдат с такава рядко срещана жена. Някакъв мъж влезе в първото такси и то отпраши на посочен адрес. Николай застана по-напред. Към пиацата се появиха двама елегантно облечени мъж и жена. В този момент заваля дъжд и те се затичаха към таксито. След като затвориха вратите, казаха добър вечер и адреса, на който да ги закара, Николай пусна чистачките, защото дъждът изведнъж се усили. Жената каза, че трябвало да вземат чадър, но нали той никога не мислел за такива неща. А мъжът побърза да я успокои малко на шега, че въпреки проливния дъжд, прическата й няма да се развали. Усмивката леко накриви устните на Николай. Някъде по средата на маршрута, гласът на диспечерката съобщи адрес. Той се обади, за да каже, че ще отиде на мястото за две минути. Поръчката остана за него. Дъждът буквално се изсипваше като от гигантски невидидм душ. Николай пристигна на адреса и спря. Огледа се за някой чакащ, улицата изглеждаше пуста. Изчака близо минута и пое слушалката в ръка. Поиска да попита диспечерката дали хората са оставили телефон, за да им звънне, когато погледна в огледалото за обратно виждане. Стори му се, че нещо се движеше. Размазаното от дъжда задно стъкло не му позволяваше да различи фигурата. Докато се чудеше дали това бе истина или някаква зрителна измама, дясната задна врата се отвори и в колата се настани пътник. - Добър вечер! – поздрави женски глас. Жената беше облечена в черен шлифер, на главата си носеше широкопола шапка, която спускаше тъмнина над лицето й. Той се обърна към нея, но не успя да я види, макар че не това беше целта му. - Добър вечер! За къде? - Забравила съм адреса. Ще ви направлявам. Това не му се бе случвало, но не го сметна за странно. Не баха изминали и два километра, дамата се бе обадила един-два пъти да укаже посоката, когато тя каза нещо съвсем различно. - Сигурно не можа да ме познаеш. Николай погледна в огледалото, леко сбръчка вежди. - Дори и гласът Ви ми се струва непознат. - Е, да…Тук хората всичко забравят. - Не Ви разбирам… - Николай реши да вмества в полезрението си ту пътя, ту клиентката. - Надявам се да си спомниш какво беше обещал преди да дойдеш тук. Преди да се свържеш с Мария. Николай застопори поглед в огледалото и леко се напрегна. А след това опита да си спомни дали познава жената. Не можеше. В този момент му се стори, че тази жена неслучайно е прихлупила капелата си и че тя съвсем не е обикновена клиентка. Дори изрази съмнение, че изобщо е такава.
- Времето е ужасно, аз съм зад волан, и колкото и да се владея не мисля, че трябва да си играем на загадки, госпожо… - Спомни си онази вечер, когато каруцата ти се развали и един човек ти помогна. Това беше твоят ангел-закрилник. Такива ангели се борят постоянно с дявола, за да предпазят човек от злото, от беда, от грях, каквито ти щеше да извършиш с Мария. Предупреди те да нямаш друго отношение към Мария, освен като нейн баща. И понеже не се вслуша в думите му, дяволът те надви и ти осакати едно добро семейство. – Толкова много думи, звучащи фантастично, върнаха Николай в един друг свят. - Обеща пред мен и пред останалите две орисници на детето, което ще роди Мария, че ще се върнеш с тях. Затова те изпратиха обратно тук. Ако не го сториш, ще орисаме детето да се разболява от много болести и скоро да умре, Мария – също, а ти ще се скиташ като низвергнат дух в различни светове за назидание. Една картина се спусна като трансперант между него и пътя. На нея бяха изобразени той като стареца Йордан, който се моли на орисниците – три различни по възраст и неземно красиви жени с каменни изражения на лицата си. - Забравил ли беше? Такова забравяне се наказва. - Не! Не, не съм забравил – тонът на гласа му извадаше, че е напрегнат. - Просто…ще ми бъде трудно да изпълня обещаното. - Нали знаеш, че това са думи, които… - Да, знам…Но… - Николай започна да усеща как ледена пот избива навсякъде по тялото му. – Тук толкова ми харесва. - Как може да ти харесва? Нима си постигнал нещо сам? Всичко ти беше уредено още преди да се появиш. Шофьорското свидетелство, колата, личната карта, жилището. Вие, хората, винаги сте били неблагодарни. Но затова има кой да ви съди. Николай свали поглед от огледалото и насочи зрението си единствено към пътя. Потта спря да извира от тялото му, но в гърлото му заседна буца, сякаш бе казал нещо, за което можеше да страда и отвъд смъртта. Но иначе погледнато, не беше далече от истината. - Имаш един месец, докато детето се роди. И нито дума на Мария. Николай гледаше пътя съсредоточено, но имаше усещането, че ще изпадне в треска и ще загуби управлението над колата. Нямаше какво да добави. Нито как да се оправдае. Трябваше само да изпълни обещаното. Той наистина не беше забравил, но мислеше, че ще му се размине. Дори имаше дни, когато изобщо не се сещаше за орисниците и за живота си преди това. Толкова много харесваше Мария, че не можеше да прежали себе си, не можеше да приеме, че няма да я вижда вече, че няма да може да й говори, да й се радва. Няколко дни след сватбата чувствата в него така се обърнаха, че изпитваше завист към сина си Георги. Искаше Мария да бъде негова жена. Нищо че бе 30 години по-стар от нея. - Спри! Николай почти рязко удари спирачки, с очи забит в мокрия път. Когато чу звука от затварянето на вратата, се осмели и погледна в огледалото за обратно виждане. Обърна се рязко назад, за да се убеди, че това не беше някакъв мираж. На размазаното стъкло успя да види фигурата, както я бе видял и преди тя да се качи в таксито. Николай закара Мария с колата в родилното отделение и няколко часа по-късно се върна там, за да я види. Брадичката му потрепна от вълнение, когато влезе при нея в стаята. Тя му се усмихна. Изглеждаше толкова свежа, сякаш не бе раждала. Но той не можеше да забележи това не толкова типично състояние на родилка. Вълнение и страх люлееха душата му и очакваше всеки момент да я изпуснат от люлката. Не сдържа сълзите си, когато тя му показа малкото момченце. Не можеше да го приеме, защото знаеше, че това не е дете, заченато от истинска любов, а по принуда, по задължение. Сълзите му не бяха от радост, а от съжаление, че ако не се върне с Мария откъдето бе дошъл, мъничето щеше да живее съвсем кратко. За него детето бе един напразно използван живот. Независимо дали щеше да му причини смъртта или то щеше да умре според орисията си. Един живот, изгубен без причина. Един живот, създаден без причина. Мария щеше да остане в болницата в следващите три дни. Николай поседя половин час и затова време не си казаха почти нищо. Тя се радваше на неговите сълзи, като си мислеше, че те са от щастие. Николай се качи в таксито, запали колата и спря на една поляна извън града. Не спираше да плаче през целия път. Едва сега успя да се поуспокои за малко. Избърса лицето си и се загледа напред, без да вижда нищо определено. Спомените му отпреди живота бяха невероятно ярки. Ако някой му бе казал, че другият свят не се различава съществено от този, нямаше да повярва. Дали щяха да го пуснат, ако беше казал само, че обича Мария и затова иска да я върне? И дали ако не беше казал, че иска да му бъде жена, щяха да му поставят условието да се върне освен с нея и с дете? И защо с дете? Какво значение имаше то в другия свят? Може би такова беше условието, защото разговаряше с орисници? А защо разговаряше с орисници? Защо молеше тях? Сега вече не съжаляваше, че трябва да се върне обратно. Но го беше страх и съжаляваше за Мария и детето. Те нямаха никаква вина за това, което щеше да им се случи. Дали нямаше да се свърши всичко, ако се самоубие? Отговорът на такъв въпрос дойде изненадващо бързо. Ефект нямаше да има. Защото той така или иначе щеше да се върне обратно. Освен това този акт не даваше никакви гаранции, че Мария и детето ще останат живи. Както не даваше и гаранции за обратното. Нито едно действие в природата не е лишено от противодействие. За желанието си да се върне в света на материалното без да е планирано, трябваше да има условия, иначе биха се получили необратими последствия и за двата свята. Изключенията се правят, макар и много рядко, но последствията са толкова големи, колкото големи са и желанията. Всичко е навързано и не може да бъде иначе. Отговорност и на двата свята е подържането на равновесие помежду им. Като се замисли над тези неща, които бе разбрал за краткия си престой някъде там отвъд, се опита да се успокои с предположението, че после всички ще бъдат щастливи. Но се улови, че отново мисли за себе си. По един или друг начин, той трябваше да посегне на живота им. Нито можеше да се самоубие, нито имаше сили да отнеме живот. Особено на такива близки същества. Но ако той не можеше да изпълни това противодействие, някой отвъд щеше да го направи. Опита да впрегне отново мисълта си в търсене на някакво по-безболезнено решение. За да го намери, той промени отношението си към новороденото. Детето щеше да живее много кратко, измъчвано от болести, ако не изпълни обещаното. Дете, без мисия в живота, родено напразно. Или в повече. Или не по план. Можеше да го прежали. Докато Мария има свой живот, изпълнен с предназначение. Загубата на живота й щеше да бъде наистина неоправдан. Отново го напираха сълзи. Налегнат от притеснения и страх, в търсене на някакво подобаващо според него решение, той не усети кога бе минал целия ден. Слънцето отдавна се бе скрило отвъд хоризонта и с това сякаш се изчерпваха възможностите за едно реално решение. Николай се опитваше да покаже радост от това сладко създание, но непрекъснато едно тягостно усещане увиваше душата и сърцето му като спирала. Съвсем скоро Мария забеляза, че нещо го измъчва, но той се измъкна като заяви, че още е много развълнуван от раждането на тяхно дете и че това си е голяма отговорност. Тези дни Николай често отсъстваше с колата. Както и преди да се роди детето им. Но сега му се искаше да бъде повече време до Мария, да й помага. Не го правеше единствено заради ужаса, който трябваше да извърши. Не можеше да гледа красивото момченце, да му се усмихва, знаейки какво трябва да направи. Чувстваше се раздвоен отново. Някои реакции му бяха неадекватни. Говореше несвързано понякога, не можеше да се доизкаже, буташе се в стени и предмети, потеше се. Спускаше се по един леко стръмен път, който извеждаше на кръстовище. Не знаеше дали има някакъв определен срок, до който може да отлага. Това го съсипваше допълнително. Мислите му прескачаха една след друга, сърцето му почти не работеше с нормален ритъм. Наближи кръстовището и премина през него. Точно по средата се чуха няколко силни, тревожно звучащи клаксона. Една кола, идваща отляво, профуча зад него и беше на косъм да се разбие в таксито на Николай. Стреснат, той заби рязко спирачки, наклони тялото си напред, но коланът го дръпна назад. Съвсем инстинктивно погледна светофара, който светеше червено за него. Клаксоните продължаваха да пищят. Той натисна газта и бързо напусна кръстовището. Спря по-надолу в една отбивка. Стомахът го свиваше, а сърцето всеки момент можеше да се спука от лудия си ритъм. Дишаше трудно, не можеше да си поеме въздух. Изминаха десетина минути, докато се почувства по-добре. Но стомахът още го болеше, а сърцето почти не бе намалило честотата на ударите. Поседя още толкова и потегли без ясна цел. По радиостанцията диспечерката питаше кой ще вземе поръчка, но сетивата му бяха притъпени и не можеше да чуе за какво точно става въпрос. Караше с около 40 километра и това изнервяше шофьорите зад него. На един булевард успя да събере дванайсет коли. Някои по-изнервени водачи натискаха клаксоните. Николай освободи колоната, вмъквайки се в първата пряка. Тогава реши да отиде на черква. След като нахрани малкото, Мария извади количката и го настани в нея. Трябваше да напазарува. Тя спря количката до вратата на магазина, където беше застанала една немощна старица, подпираща ръцете си на бастун. Беше слушала от майка си, а и от други хора в селото, че не е хубаво чужди хора да гледат малките деца в очите им и да им говорят, за да не ги урочасат. Както и че не бива да се дава на други хора да го държат. Но нямаше друг избор. Старицата изглеждаше толкова миловидна. В лицето й видя една добра жена. Усмихна й се й я помоли, ако не я затруднява, да наглежда детето й, докато напазарува. Тя се съгласи с охота и не помръдна от мястото си. Само кимна положително с глава. Мария погледна количката и влезе в супермаркета. Въпреки че това все пак бе една много стара жена, майчиният инстинкт не й позволяваше да стои спокойна. Докато минаваше между рафтовете, тя поглеждаше към прозореца до входната врата. И всеки път старицата просто си стоеше. Нито се надвесваше над детето, нито докосваше количката. А доколкото успяваше да прецени, тя дори не поглеждаше към него. Прехвърли покупките от кошницата в две торби и излезе от магазина. Пъхна едната в решетката под количката, а другата понеже нямаше място, остави в ръката си. Погледна жената и й благодари. - Няма защо, мило дете – каза тя със слаб глас. Но не се усмихна. Това веднага направи впечатление на Мария. Особено когато старицата се втречи в очите й. – Вземи сина си и веднага се връщай там, откъдето си дошла. Тук няма масто за вас. - Ка…кво? – поклати глава, неразбирайки. - То няма да живее дълго, ако не се върнеш. Нещата трябва да се променят. Мария я изгледа ужасена и пребледня. Сложи ръце върху дръжката на количката и побърза да се махне от побърканата жена. - Върни се при майка ти Добра! Кажи й да те заведе при Ангелина! То е твое! Само тази жена може да ви спаси! Когато чу името на майка си, Мария спря и се обърна назад. - Откъде познаваш майка ми? - Тя ще ти каже. - Как? - Попитай я коя е жената, която понякога тя сънува. Мария остана без думи. - Имаш още малко време. Бързай, мило дете, докато още могат да се променят нещата. Рестото ще ти стигне за автобусния билет. Спомни си, че касиерката й върна ресто няколко лева. Това и факта, че назова майка й по име я уплашиха, но и я накараха да се вслуша в думите. Близо до магазина имаше улица. Мария извади детето си от количката и помоли едно момченце да й помогне. Тя спря такси. Шофьорът излезе, сложи покупките в багажника и отпраши към автогарата. Шофьорът на автобуса й помогна с чантите и ги сложи на седалката до нея. Тя не знаеше какво става и какво има да се случва, но въпреки че се страхуваше от неизвестността, сълзите й напираха в очите. Едва сега се сети за Николай. Какво ли щеше да стане, когато разбере и защо трябва да бяга от него? Николай спря колата пред черквата. Той вървеше бавно по пътечката, измъчван от въпроси. Как така се държи като нормално роден човек, действа, чувства и мисли като такъв, а ако не изпълни обещаното, роденото по нормален начин дете ще живее празен живот и именно поради това прекалено кратък. Стигайки пред вратите на черквата, узна отговора. Така бяха решили съществата от онзи свят, така бяха определили орисниците и никой човек не беше в състояние да промени това. Не знаеше защо влиза в черквата. Преди реши да го направи може би, защото имаше нужда от успокоение. Но сега не виждаше с какво това може да промени или подобри нещата. Сълзите плахо се изливаха по двете страни на лицето му. Наведен, опитвайки се да ги скрие, измънка, че иска свещ и срамежливо подаде стотинките. Запали свещта и застана пред иконата на Дева Мария. Тялото му не помръдваше от там, той не поглеждаше изображението на иконата. Насълзените му очи гледаха някъде напред и леко нагоре, но без определана цел. Жената, която му продаде свещта, се завъртя около него уж да събере почти изгорелите свещи, а с половин око го наблюдаваше. Той се притесни още повече, но не можеше да потисне мъката си. Чу се някакъв лек звук, наподобяващ напукване. Николай погледна пред себе си, жената спря да събира свещите и се обърна към иконата. Стъклото се беше напукало. С треперещи пръсти той остави свещта на свещника, хвърли бърз поглед към жената и излезе от черквата. Автобусът вече се движеше към родното село на Мария. Тя галеше детето си. Нито чувстваше нещо в този момент, нито мислеше. Само имаше едно желание – бързо да се прибере в къщи и да узнае какво искаше да й каже старицата пред магазина. Сълзи обляха лицето на Добра, когато видя дъщеря си да стои на прага на къщата, прегърнала бебе. Двете се разплакаха и влязоха вътре. Нямаше време да се успокояват и още преди Добра да я попита каквото и да било, Мария каза, че иска веднага да я заведе при Ангелина. Преди да я попита защо, дъщеря й каза: - Така ми каза жената, която понякога сънуваш. Когато чу тези думи, Добра за малко не припадна. Отвори уста, но в първите секунди не можа да проговори. - Коя е тя? Откъде се познавате? - Тя е твоята баба, …която умря малко преди да се родиш. Мария едва сега се почувства цяла. Усети, че се поддава на мисли и беше готова да се разплаче. Изведнъж стана много напрегната, не знаеше какво се случва, но искаше всичко да се оправи. - Каза ми да отида при Ангелина…бързо…докато още има време да се спасим аз и моето дете. Не осъзнаваха ситуацията, не разбираха опастността, но загадъчният разговор между Мария и мъртвата й баба накараха двете жени да побързат към Ангелина. Мария знаеше коя е тя. Знаеха я в селата, града, в цялата област. Не можеше да намира изчезнали предмети, нито да предсказва бъдещето. Но можеше да лекува много болести и да прави неща, които никой друг все още не може. Да изпада в транс и да разговаря със същества, които всички смятат за част от фолклора и чрез тях да помага на хората. Тя не беше обикновена врачка, дарбата й беше уникална. Имаше способността на шаманите. Мария знаеше от майка си, че като малко момиче, Ангелина често е била на границата между живота и смъртта. На няколко пъти лекари са я отписвали от живота. Страдала от ужасни болки в тялото без да има видими причини за тях. Не се хранела редовно, често получавала халюцинации, че странни същества я отвличали, късали парчета от тялото й. А много пъти по време на халюцинациите идвала в съзнание, храчейки кръв. На десетгодишна възраст целия този ад свършил, за да започне обаче друг. Причинените травми като дете парализирали тялото й и тя движела само главата и ръцете си. Очите й останали отворени…, но за другия свят. Когато приближиха пътечката пред къщата, Ангелина излезе от дома си в инвалидна количка с един мъж. Каза му да си върви и да пие билките. Беше облечена във виолетова рокля, а на главата си носеше виолетова шамия, чиито триъгълен край се спускаше до раменете й. Смяташе се, че този цвят служи за връзка с отвъдния свят. Тълпата пред двора наброяваше около петдесет души. Тя повика само Мария, коята беше с майка й на края на опашката. Мария даде детето си на Добра и застана до Ангелина. Останалите помоли да си вървят, защото този случай е прекалено сложен и вероятно повече няма да преглежда за този ден. Мария за първи път влизаше в къщата й. В нея имаше само три стаи, като едната от тях беше салона за гости. От няколко години живееше сама и не приемаше гости, а само страдащи хора. Тях канеше в стаята за ритуали. Ангелина приближаваше стоте. Но лицето й бе от онези, на които трудно можеше да се определят годините. Стаята беше тъмна заради виолетовите пердета, които не позволяваха на дневната светлина да прониква вътре. Всеки човек би се почувствал потиснато, но тя изобщо не обърна внимание на това. Съзнанието й в този миг се вълнуваше от далеч по-неземни и тревожни неща. От близко разстояние прокара нагоре-надолу длани по ръцете и челото й. Накара я да седне и да отпусне цялото си тяло на дивана срещу нея и вдигна ръце право нагоре. Очите на Мария започнаха да свикват с тъмнината. Макар да бе на около два метра от нея, успя да види колко зловещо и необикновено изглеждаха очите на Ангелина в тази поза. Николай взе парите от последния клиент, изчака го да слезе от колата и потегли. Все още беше напрегнат, опитваше се да се владее. Всъщност повече пари не му трябваха. Те нямаха да бъдат нужни на никого. Продължи напред и като сви в първата пряка, потегли към къщата, която деляха с Мария за последно. - Девети, чува ли ме? - Чувам те – отговори Николай. - Мини на 24 канал. - Казвай! – обади се Николай след като се прехвърли на друга честота. - Имаш ли клиенти? - Не. - Ники, виждал съм жена ти само на снимка,…и не съм много сигурен, но май ми беше клиентка. - Защо мислиш, че е била тя? - тревогата повиши тона на гласа му. - Ами …качих я от един супермаркет, помогнах й за багажа…И нали скоро ви се роди момченце… - Тя е била! – извика рязко Николай. - Къде я откара? - Защо си толкова нервен? На автогарата. Николай не отговори. Натисна газта и изключи радиостанцията. Заби спирачки пред къщата и излетя от колата. Натисна дръжката на вратата, но някой се беше погрижил да не изнесат покъщнината. Отключи входната врата и въпреки да бе сигурен, че няма да намери тези, които търсеше, той се ослуша. Като не чу шум или гласове, повика няколко пъти името на Мария. Огледа всички стаи, но в къщата нямаше жива душа. Изрита един стол и като вихър се върна в колата. Гумите изфорсираха и той потегли в посока към селото на Мария. Не можеше да го повярва. Единствената причина тя да постъпи така е, че е разбрала всичко. Но как? “Няма начин. Просто няма начин”, мислеше си трескаво Николай. Сърцето му отново се прояви като добър спринтьор, а вените на главата му запулсираха бясно. Сви към жп прелеза, но щеше да се наложи да почака. Имаше десетина коли пред него и всички тях ги бе заварила спуснатата бариера. Встрани от пътя двама мъже си говореха и Николай чу единия да казва на другия, че има закъснение от половин час. Той удари силно волана, но докосна клаксона и когато изпищя, шофьорът пред него подскочи. Видя това, но не му беше до смях. Човек щеше да убие. Имаше и друг път, откъдето да мине, но той беше стар, с много дупки и заобиколен. Можеше да го забави дори повече от закъснението на влака. Удари още един път волана, този път без да докосва клаксона. Половинчасовото изчакване уталожи гнева на Николай. Успокоението, макар и непълно, го посъветва да не се гневи напразно. Дори и да бе разбрала какво я чака, никой не е в състояние да поправи нещата. Просто Николай малко щеше да се позабави и се молеше орисниците, или от които и същества да зависи, да прояват снизхождение към него. На петия километър, когато от двете страни на пътя нямаше нищо освен равни полета, скоростта започна да пада. Николай погледна стрелката за бензина, която показваше, че резервоарът е пълен повече от половината. Натисна педала, но вместо да увеличи скоростта, тя още повече падна. Предположи, че е възникнал проблем и превключи на газ. Промяна нямаше. Стрелката за скоростта падна на двайсет и продължи надолу, докато колата спря. Той завъртя ключа, но чу само звука, подсказващ, че в колата няма гориво. Направи още няколко опита без резултат. Излезе и отвори багажника. Погледна тук и там, провери дали не се е изхлузил някой маркуч или да не се е откачило нещо. Всичко обаче си беше наред. Погледна отдолу - нямаше следи от изтекъл бензин. Даде контакт отново и отново, и отново. За момент се поколеба да се обади на някой свободен колега, но дръпна ръката си от радиостанцията. Не искаше да се разбере къде се намира. Нямаше сили да се разгневи, не можеше и да остане спокоен. Сякаш се примири. Мозъкът му беше твърде изтощен. Не можеше, а и не искаше да мисли, да преценява, да разсъждава. Облегна се на седалката и остана в очакване. Мария не беше негова. Нищо в този свят не му принадлежеше. Нямаше за какво да се бори. Почувства се уморен и сънят неусетно го пое в прегръдките си. Когато се събуди, слънцето вече клонеше към залез. Оставаше му не повече от час, за да се скрие зад хоризонта. Не помнеше да е сънувал. Но не можеше да разбере защо е буден. Улови се, че започва да мисли. Дали това означаваше, че има още време? И дали наистина беше толкова уморен, че да заспи? Николай завъртя ключа и колата заработи. Удиви се, че нямаше място за колебание. Даде газ и продължи по пътя за селото. Светлината на залязващото слънце се оглеждаше в езерната повърхност. На брега върху един камък седеше Мария. Тъгата обхождаше лицето й, а очите й бяха зачервени и леко влажни, все едно бе плакала до преди малко. Тя прекъсна меланхолията си заради колата, която влизаше в селото. Изправи се и след малко тръгна към нея. Колата леко сви от пътя и спря на около пет метра от езерото. Шофьорът отвори вратата и остана до нея. - Мария…? Тя не каза нищо. Затича се и се хвърли в прегръдките му. Заплака.Той я отдели от себе си и я погледна. Изглеждаше съкрушена. - Няма го, Ники. Няма го нашия син…. – Мария заплака неудържимо. Не очакваше да я срещне тук и се почувства ужасен от чутото. Той я прегърна, настани я на задната седалка и седна до нея. В неговото сърце нямаше тъга, но в душата му имаше ужас. Какво се бе случило? Защо детето е умряло, а Мария бе останала жива? - Не знам какво стана…Не знам защо умря… - изхлипа през сълзи тя, сякаш бе чула мислите му. Николай я целуна по челото, започна да я гали, а след това допря устните си в нейните. Не разбираше защо го прави. Мислеше си, че се е случило нещо непредвидено и че са му позволили той да остане с нея. Не знаеше какво трябва да мисли, беше толкова объркан, че не обърна внимание как тя неистово започна да го целува. Сърцето му се вълнуваше от някаква необяснима радост и улисан в нея, не забеляза, че колата потегли към езерото. Почувства по-плътни устни и рязко се дръпна от Мария. Но когато я погледна, тя не беше Мария, а непозната красива жена с бяла рокля и спусната руса коса. Едва сега видя, че колата потъваше към дъното. - Всичко, което си мислеше за нас и за детето, беше погрешно. Заблуждавахме те. Единственото вярно е, че никой човек не може да промени това. Можем само ние. Колата опря дъното. Николай опита да излезе като се стараеше да отвори вратата или да разбие прозореца. Но се чувстваше твърде отслабнал. Във водата нещо се движеше и се приближаваше към колата. - Ето, идват да те вземат.
Добра държеше спящото бебе в прегръдките си и го люлеше. Тя вдигна поглед от него, когато вратата на стаята се отвори. Мария изглеждаше променена. Такава, каквато я изпрати като булка, без следа от вида, когато я срещна днес по обед. Тя прегърна майка си, а после пое сина в собствените си ръце. Усмихна му се и седна на леглото. Добра се приближи и се настани на един стол срещу нея. Радваше се на щастието, което се разливаше от дъщеря й. Но и искаше да разбере какво е станало. Мария я погледна и прошепна: - Не знам какво се случи, но Ангелина ми каза, че има невидими сили, които помагат и вредят на хората. Изпратила е добрите, за да предотвратят лошото. – Мария прокара длан по челото на детето. - И ми даде един съвет: “Винаги трябва да се вслушваме и да вярваме в себе си”. Каза ми да се върна при Георги… - Сведе очи към бебето, но Добра усети, че има да казва още нещо. Отново върна поглед към майка си. – Съдбата ми е отредила да бъда с него и да се грижим заедно за това прекрасно дете. Защото то е плод на нашата любов.