Душа

Тъмнина. Топла и влажна, лепкава като смола, навяваща суеверен страх от безименните неща, които се криеха в нея. Той имаше усещането, че се движи. Опитваше се да върви напред, но нямаше как да разбере дали успява. Само някакаво вътрешно чувство, някакво неизползвано до сега сетиво, му подсказваше вярната посока. Помнеше, че не прави това за първи път, но никога преди не беше стигал толкова далеч. Нещо сякаш го привличаше към себе си, искаше да го прегърне в тъмните си обятия. Колкото по-близо до целта се намираше, толкова по-ясно ставаше чувтвото за някава празнина вътре в него, която неистово се молеше да бъде запълнена. Мракът започна да изтънява, да се разтапя в настъпващата призрачна, сякаш създадена само от сенки, светлина. Появиха се смътни очертания, нереални контури. Беше стигнал съвсем близо. Само крачка го делеше от това, което беше търсил цяла вечност. Той бе светлината, той носеше в себе си девствената белота на всичко чисто, неопетнената тъкан на доброто. Стремеше се към своята половина, тъмната част на единното цяло, разделено от незнайни сили преди безброй еони.
Усещаше, че някъде отзад напират още много като него, но този път той беше най-близо. Чувството за посока отново го поведе напред. Желанието за единение надвикваше всичко друго в него с беззвучния си вой. Вече можеше да различи тъмните, заоблени форми на това, което търсеше. Той напрегна всяка останала му капка сила и го привлече към себе си. Възторгът го изпълваше, вълшебното усещане за единна цялост му пееше сладката си песен. Всяка негова фибра се подготвяше за най-прекрасния миг от безкрайното му съществувание.
Изведнъж празнотата се завърна. Груба сила изтръгна това, което почти беше станало част от него. Всичко свърши. Той отново беше обгърнат от безмълвен и безбрежен мрак. Търсенето започваше от начало.

*******************************

- Сърдечната дейност се възстанови! – сестрата беше застанала с гръб към операционната маса, но дори през маската всички в залата доловиха облекчението в гласа и.
- Този път се размина на косъм! Хайде да го затваряме и да си ходим. – след четиричасовата операция хирургът беше уморен до смърт. През скалпела му бяха минали десетки пациенти, но този път имаше нещо странно. Смътното чувство за загуба не го напускаше, откакто бяха върнали пациента към живот. Той разтърси глава и се опита да се концентрира. За всичко беше виновна проклетата преумората!

Lasciate ogne speranza, voi ch'intrate.