Ето, че дойде и моето време да се разпиша в тази тема. Не мога да повярвам как излетяха последните месеци, имам чувството, че вчера видях 2те лентички на теста и изтичах при съпруга си с туптящо сърце да му съобщя новината-момент, който никога няма да забравя. А после- после се занизаха бремелинските месеци, за които мисля с такова умиление и сякаш мъничко ще ми липсват...
Първо да кажа, че прекарах по-голяма част от бременността си в България. Бях наблюдавана от д-р Капка Атанасова и акушерка Рени в Майчин Дом-Варна, на който съм безкрайно благодарна и от чиито грижи се надявам да се възползвам и при следващата ми бременност дай боже.
Всичко започна на 6.09 към 16:00, когато ми падна тапата. Когато я видях разбрах защо момичетата казваха, че не може да се сбърка с нищо. Известно време стоях на тръни и "дебнех" за други признаци, но си знаех, че тапата може да падне и доста преди да започне раждането и щом не последва нещо по-убедително реших да си лягам. И без това следващата ми консултация при гинеколога ми беше насрочена за следващия ден на обяд. Не знам защо, но не успях да спя цяла нощ. Към 9 часа сътринта започнах да усещам болки, подобни на предменструалните. Реших да се подготвя, взех си душ, обръснах се старателно и в 12 бях пред кабинета за консултация. След прегледа се оказа, че съм с 4см разкритие и лекаря се обади в болницата да ме чакат. Аз казах, че ще отида след 2часа, защото исках да си отида да взема мъжа ми и багажа за болницата, но той не беше сигурен дали идеята е добра. Така, че аз отидох сама в болницата, а майка ми отиде да вземе мъжа ми и багажа.
Така, че в 1:15 бях на регистратура , усмихната до уши. Като ме видяха решиха, че ще ме прегледат първо, защото били претоварени, а изобщо не вярваха, че раждам. Е, след като ме закачиха на мониторинг се убедиха, така че ми сложиха система, направиха ми клизма, както аз пожелах и зачакахме. Контракциите ми бяха на 3-4мин и продължаваха по около 50сек. Попитаха ме за епидуралната, но аз реших, че е рано. Мъжа ми и майка ми дойдоха, така че си говорихме с тях, аз се усмихвах през цялото време. На 6см реших, че искам упойката, защото започнах да усешам неприятна болка. Почаках мъничко, защото анестезиолога беше в операция, но скоро дойде. Оказа се много приятен евреин, с много познания по история и ми разказваше колко много обича българи, защото само те и датчаните са спасили евреите по време на войната. С мъжа ми пък са си разменили по 2 изречения за световното '94. Та когато той дойде акушерката го предупреди, че понасям много болка и не давам изражение, когато ме боли. Той ми сложи епидуралната в легнало положение. Отначало реших, че помага, защото усешах само пика на контракциите и му казах, че съм добре. Той влезе в операция и скоро започнаха силни болки. Наистина непоносими, плачех от болка, а той не можеше да дойде преди да е приключила операцията. Така прекарах повече от половин час в неистови мъки и единственото, което ми помагаше беше погледът на мъжа ми, в чиито очи виждах, че го боли не по-малко от мен... Този поглед никога няма да забравя, бях толкова благодарна, че е до мен...После чух гласа на анестезиолога, той се извини 10пъти, че не е успял по-рано, галеше ме по косата и ме успокояваше и каза, че няма да мръдне от стаята ми, докато не се убеди, че не изпитвам никаква болка. Сложи ми нова епидурална, този път бях седнала. И се почувстрах страхотно, толкова облекчена, че усмивката отново грейна на лицето ми. Казаха да поспя, но скоро лекаря ми дойде и каза, че е време да напъваме. В този момент реших, че ще е добре мъжа ми да не гледа, не изпитвах никаква болка, трябваше просто да се съсредоточа и не исках той да вижда тази част, защото, колкото спокойна бях аз относно нея, толкова притеснен беше той. Изведнъж в стаята се напълни с медицински персонал, набързо ми обясниха всичко и започнахме. И след 3тата контракция на бял свят се появи той- бебе Алек 3.600кг и 51см. Най-хубавото бебе на света, толкова малко и крехко, че не посмях да го докосна, когато го сложиха на гърдите ми. После го взеха, прерязаха пъпната връв, изчистиха го, премериха го и ми го върнаха опакован. Доктора каза, че нямам никакви разкъсвания, което всъщност не беше важно в този момент. Когато мъжа ми и майка ми влязоха, се почувствах най-щастливата жена на света.
|