Мина почти година от моето раждане и е време да обобщя нещата, макар че до момента историята беше в графата „неща, за които предпочитам да не се сещам”. Надявам се, че информацията ще е от полза за бременните момичета.
И така: терминът ми беше определен за 30 януари 2004. Имах безпроблемна бременност и до последно ходех на работа. Реших да ме следи Д-р Мазнейкова – бях си я избрала за гинеколог четири години преди да забременея и ходех само при нея, въпреки солените цени. И тук беше първата ми грешка – не се регистрирах навреме при личния лекар и кварталния гинеколог, а отидох чак в края на седмия месец. Съответно нямах изискваната от здравната каса обменна карта, макар, че имах всички изследвания и Мазнейкова ми даваше редовно резултатите от прегледите, т.е. необходимата информация беше налице. Тя през цялото време повтаряше, че документацията ще я оправим, макар че тя самата не работи със ЗК и не може да издава нужните документи. Мислех си, че щом работя като вол без почивка вече девет години и осигуровките ми са наред, при това върху доста солидна сума, няма да има проблем да родя където пожелая. Да, ама не – в тая държава нещата не стават така!
Бях решила да раждам в Шейново – няколко приятелки бяха родили там през последните години и имах що-годе добри отзиви. За останалите болници нямах инфо от първа ръка и – втора грешка – не се поинтересувах достатъчно за условията в тях. На последния преглед Мазнейкова деликатно ми намекна да заповядам да раждам „при тях” в Майчин Дом, но аз бях наясно, че не мога да си го позволя. Казах й, че вече съм решила. Излязох в отпуск по майчинство и се дотътрих до Шейново да се запозная с обстановката. И там се започна: „Къде ти е обменната карта, бе момиче?” „Ми нямам”. „Да си намериш, че иначе ще раждаш в изолатора при циганките”. „Ама аз имам всички изследвания и документи . . .” „Не се признават при нас!”. Тичам при личната, тя ме праща при дежурния гинеколог: „ами аз няма да ви издам карта, защото не съм ви наблюдавала!” Беше средата на декември, по улиците сняг, а аз едва пристъпвам с големия тумбак, вече ме беше страх да карам кола. Отидох при Мазнейкова и й занесох формуляра, който почти бях попълнила сама. И знаете ли какво ми каза тя? „Мога да ви реша проблема, но няма да го направя, защото ще раждате при ония некадърници в Шейново”. Прибрах се и му дръпнах един хубав рев, та чак майка ми се уплаши. После разбрах, че и тя, горката, ходила при Мазнейкова сама да я моли – без резултат. Стана ми ясно, че ще трябва да се плаща. Уговорката беше за нормално раждане с епидурална. Проблем с обменната карта, естествено, нямаше. На 13.01., две седмици преди термина, докторката ме извика за влагалищен секрет – като се прибрах след процедурата забелязах, че кървя и бегом обратно в болницата. Там не можаха да разберат откъде точно кървя, но ми пуснаха едни тонове и ме оставиха да пренощувам там – за всеки случай. Това ми беше втората вагинална манипулация за деня – трета грешка – много внимавайте как ви „бърникат” накрая!!!! Не можах да спя – беше ми напрегнато и при едно от поредните ставания до тоалетната към два часа през нощта ми изтекоха водите. Не беше обилно, но си течеше. Отидох да кажа на дежурната акушерка. Провери ме дали не съм се напишкала и ме прати да си лягам и да чакам. Започнах и да усещам леки контракции. Към шест ме прегледаха – никакво разкритие, никаква родова дейност. Отново ми пуснаха тонове – това е адски неприятна процедура, особено като те боли от контракциите, а си овързана като мумия, не можеш да мръднеш и никой не се сеща за теб по 45 минути. Обадих се на докторката – тя така или иначе застъпваше на смяна в 8. Към 11 болките започнаха да стават гадни, опитвах се да ходя, но вече едва се държах на краката си, разкритие – 1 см. Направиха ми клизма и ме метнаха в предродилна (една ниша към родилната) със система окситоцин и отново проклетия апарат за следене на тоновете. И се започна чакането на заветните 4 сантиметра, за да ми сложат упойката. Силни, но абсолютно неефективни контракции на 2-3 минути. До 13 часа вече ми беше все-едно дали съм жива и просто исках всичко да свърши. Докторката идваше да ме види от време на време и да провери как върви разкритието. Дойде анестезиолога и ми постави упойката – самата манипулация не боли, важно е да сте неподвижни, за да може да се постави катетъра правилно. И в рамките на 5 минути болката престана – не усещах абсолютно нищо! Точно това беше най-големият проблем – разкритието напредваше бързо, а аз не усещах напъните и когато ми казваха да напъвам не се справях много добре. Явно ми бяха предозирали упойката. Това продължи сякаш цяла вечност, а всъщност е било около половин час до 45 минути. Наистина се стараех и давах всичко от себе си, а се оказваше, че на напъвам правилно. Адски е объркващо да не усещаш нищо, а около теб две акушерки и докторката, които те гледат като престъпник спрямо собственото си дете след всеки неефективен напън. Както и да е. Стана време да ме местят на стола и ме попитаха дали мога да ходя – казах „да”, защото си мислех, че няма причина да не мога. Изхлузих се от леглото и се стоварих като чувал с картофи на пода – краката ми просто не действаха! Завлякоха ме на носилка. На третия напън в 14:45 на 14.01. се роди бебка – 3 килограма и 49 сантиметра. Изскочи „като тапа”, проплака и заспа, горкото. И се започна голямото шиене – бях разпрана като коледна пуйка, та цял час ме „бродираха”. Така и не ми казаха колко шева имах, но болките след това бяха страшни! Бебка, за щастие, беше добре. Няколко часа след раждането дойде акушерка и каза да ставаме – всички в стаята – 4 момичета, освен мен, се надигнаха, и аз с тях. И отново се стоварих на земята, със все шевове и всичко! Левият ми крак под коляното отказваше да функционира – нямах никакъв волеви мускулен контрол и никаква болка – като парализирана. Казаха ми да си вдигна крака и се опитах, но се вдигаше само бедрото, частта под коляното просто се сгъваше и увисваше. Изпитах истински ужас, че съм получила някаква пареза вследствие на упойката. Докторката се разтича и намери рехабилитатор, както и някакъв невролог от Пирогов, според който се бе получило преразтягане в следствие на липсата на усет по време на напъните. Абсолютно отрече да е от упойката, макар, че аз и до днес не съм убедена в това. Влачих се като пребито куче два месеца, ходех, като се държах по мебелите и не можех да си гушна детето като хората. Нещата се пооправиха, но и сега кракът ме понякога „хлъцва” и май няма да мога повече да карам ски. И второто хубаво нещо от Шейново: вечерта след раждането гърдите ме се подуха, без температура, слава Богу. Дойде една акушерка и рече: „ще се цедиш цяла нощ и никакво спане” – това след като не бях спала вече 36 часа и след драмите около раждането. А аз опитвам и нищо не става, помпата не прави вакуум (беше обикновена спринцовка, вземете си поне 2, че дават дефекти!), тя като ме стисне адска болка и пак нищо не излиза – но: „ще се цедиш” – и аз рева като идиот на един крак в коридора в 2 часа през нощта и „цедя”. Накрая се обадих на майка ми и тя като я насмела по телефона, ела да видиш как идва и вика „всичко е наред, легни да се наспиш,а утре ще видим”. И на сутринта кърмата тръгна, не знам защо беше този тормоз! Друг е въпросът, че докато не ревнеш, че детето не засуква, никой не ти показва нищо за кърменето. А има и трето хубаво нещо: бебка я изписаха със стафилококова инфекция и близо месец след това се влачихме със запушено носле. За възстановяването си не искам да пиша в подробности – само ще кажа, че осем месеца шевовете ми не искаха да заздравеят като хората и всеки опит за сексуален контакт си оставаше само опит и завършваше с прокървяване. В последствие при независимо изследване се оказа, че нося гъбични и бактериални инфекции, които със сигурност не съм получила от съпруга си, макар, че след прегледа пак в Шейново на 40 ден от раждането по телефона ми казаха, че нищо ме няма и ще отмина с времето. Копие от резултатите от микробиологията така и не получих. Не ми се иска да гледам на случилото се като на нечия грешка, нито да търся вина - просто лошо стечение на обстоятелствата.
Всичко това е минало, не пожелавам на никого да му се случва. Най-важно е, че детето ми е добре и скоро ще празнуваме първия си рожден ден.

"Only this, and nothing more"