Цитирам какво съм написала в края на август - изрових си постинга от архива:
"Лекарите са голяма работа!!! Ангели в бели престилки!!! Знам, че уви, далеч не всички са такива, но ви уверявам, че родилното отделение във Втора Градска Болница е страхотно!!! Всички лекари, сестри, акушерки са професионалисти и са много добри към родилките, лично се уверих!!! И не искат пари!!! Специална признателност на д-р Николова, без която сигурно щеше да се стигне до секцио, но тя много ми помогна!!! В отделението е чисто, бяло, просторно, дори уютно, в стаите са по 2 жени с техните бебета, има възможност за взимане на душ... Абе останах много доволна, че послушах интуицията си да родя там!!! Горещо я препоръчвам на всички бременни жени! Всичко е много по европейски..."
Весели празници на всички от мен и Алекс!!!
Сега да разкажа малко за самото ми раждане. На 14-ти август вечерта бях с приятелка на разходка в парка. Като се върнах, вечерях и нямаше и час - и започнаха първите контракции. Като болки при М. Но не можах да заспя. Гледах ТВ. Говорих си с родителите си, с мъжа ми. Всички си легнаха, аз обаче не. На същия ден по-рано си бях взела душ и си бях направила необходимия тоалет за родилното, багажът ми седеше готов, абе всичко беше на линия... Аз - в голямо вълнение, в трепетно очакване. Започнах да засичам контракциите. Не бяха станали още на равни интервали, а и бяха относително нарядко. Някъде към 22.30 започнаха. В 1 ч. след полунощ ми падна тапата. Което още повече ме ококори и застави да стоя нащрек. В 3 ч. водите ми изтекоха. Първо се шашнах, защото си помислих, че това топлото мокрото е кръв... И така, нещата после се развиха светкавично. Контракциите станаха доста начесто и силно болезнени вече. А аз - една такава весела, засмяна, нетърпелива, доволна, превъзбудена... ще раждам!!! Събуждам цялата къща. Потегляме с колата в нощта. Във Втора Градска всички спят. Никой не чува звъненето ни. Ама никой! Уплаших се вече, че на улицата ще се ражда... А то - допреди половин час са имали раждане, легнали да починат, хихи... На мен и на моето бебче обаче явно не ни е до почивка! Направиха ми клизмата. Разкритие при постъпването - 2 см. Идеално! Аз бях в добро разположение на духа. Знаех от курса за бъдещи родители как да дишам правилно. И дишах. И мислих положително. С обич към малкото същество, което искаше да види вече белия свят и майка си. Понеже бях алергична, не ми направиха никаква упойка. Така си и родих - без упойка, нормално. Бая дългичко беше, но ... В 7 ч. сутринта дойде нова докторка. Проверка - 5 см разкритие. И така между 7 и 11 часа някъде си бях все на монитор, в предродилна зала, с контракции, които си бяха съвсем поносими... Между 11 и 12 часа на обяд болките станаха доста силни вече и въпреки голямото си старание и опити да спазвам дишането, на моменти си крещях и се чувствах доста уморена... В 12 часа бях постигнала 9 см. Тук нещата се объркаха. Защото аз не трябваше да напъвам още. Чаках заветните 10 см. Но това Алекс явно нямаше как да го разбере... самото бебе отвътре започна да напъва, ама яко да напъва, да излиза... лекарката вика да не напъвам, аз се мъча да стоя спокойно, ама не! То вече дава зор милото! Не можахме да изчакаме 10-те см, явно изгонването на плода вече започваше, преместих се едва-едва в родилна зала към 12.20 да е било... и за 20 много дълги, болезнени и тежки минути, с помощта и на умелата епизиотомия, извършена от д-р Николова, с много напъни, мъки и страсти аз РОДИХ!!! /терминът ми беше 16-ти август/
Моят син. Александър. Здрав, красив, жизнен. 51 см, 2.850 грама. В 12.40 часа на 15-ти август 2004 година Алекс пое първата си глътка въздух. Заплака веднага, щом се роди. Беше неделя, Голяма Богородица. Акушерката настояваше по случая да го кръстя Марио , бил си дошъл с името - абе голям майтап... 5 минутки след това родих и плацентата. Тъкмо вече се готвех да обърна внимание на бебчо и да започна с уведомителните щастливи есемеси, един доктор ме предупреди, че ще усетя леко изтръпване на ръката, боцна ми лявото кутре и ... мъгла... няколкочасова мъгла... никакви спомени... а то какво било - без да ми кажат, поставили ми пълна упойка, ПЪЛНА!, за да ми зашиели епизиотомията по-лесно... много трудно се събудих от нея, много бавно и мъчително... е, важното е, че се събудих де! малко ги бях постреснала и докторите с това мое неизлизане от упойката... докато се съвзема, то минали няколко часа, станало следобяд... аз не можех да се надигна, беше ми страшно студено и много ми се виеше свят... после имах и малко пикочни проблеми, но така или иначе до вечерта не се чувствах добре, затова не ми дадоха бебето... нашето първо истинско виждане беше в 6 ч. сутринта на 16-ти август, тогава беше първото му засукване от мен, тогава си го поех и повече и не поисках да се разделя с него - с моето БЕБЕ! По-щастлива оттгова май че не съм била никога преди и след това! Прекрасни, мили, нежни спомени... Благодаря, че ме прочетохте! Това беше и от мен. Редактирано от bezdelnica на 25.11.06 12:02.
|