Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 07:37 27.11.21 
Хоби, Развлечения
   >> Туризъм
*Кратък преглед

Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | (покажи всички)
Тема Ком - Емине `95  
Автор Яceн_ (ИПСБ)
Публикувано25.05.05 14:36



Започвам обещаното. Дано и да го завърша!











Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема Как се стигна до идеята?нови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (ИПСБ)
Публикувано25.05.05 14:37



Дълго се колебаех откъде да започна. Защото всяка история си има предистория, нали? Не може ей така да речеш: “На 5 Август 1995 г. се качих на влака и тръгнах.” Преди това сте решили с приятели, че ще ходите, създали сте организация, търсили сте съмишленици. Пък и интересно би било да се знае защо точно с тези хора, какво ви свързва отпреди... Поне аз мисля така. Затова реших, че трябва да се върна малко назад и да започна по-отдалеч. Механизмът тръгна така: Ние отидохме, защото решихме. Ние решихме, защото се събрахме на един рожден ден... Ние се събрахме на рождения ден, защото се познавахме... Ние се познавахме, защото се запознахме еди-кога си... Ние се запознахме еди кога си, защото отидохме на еди-кой си поход... Ние отидохме на този поход, защото бяхме студенти в Свищов... Ние бяхме студенти в Свищов, защото кандидатствахме и ни приеха там... Разбира те ли кое ме затрудни? Кой момент да избера за начало. В края на краищата ако бях продължил така щях да стигна дотам, че съм отишъл на Ком-Емине защото съм се родил. Което само по себе си е истина, но е далеч от целта на този разказ.

В края на краищата ще започна от запознанството със съмишлениците, с които реализирахме идеята. Признавам, че е малко отдалеч – от Март 1994 годшна. Но нещата тогава се заформиха независимо от нас. Започнаха събития, чиито край бе не само реализирането на прехода от Ком до Емине, но и случки, определили нашия живот на много по-късен етап след това, а продължават да определят и до ден днешен. Създадоха се приятелства и връзки за цял живот, с които съм емоционално свързан. Надявам се, че ще ми простите разливането. На който не му е интересно, да не чете. Но предупреждавам, че ще стане дума за хората, основни и недотам основни действащи лица в събитията от месец Август 1995 г., протекли между западната ни граница и Черно море.

Един мартенски следобед се шматкам по главната улица на Свищов. Насреща ми – Цанко Цанев. Тук не мога да продължа, без да обясня кой е Цанко, както и мястото му в цялата ситуация. Такива прекъсвания ще правя да разказвам и за другите, така че разказът може да пострада от това. Не намирам обаче друга решение хем да следвам хронологията, хам да обяснявам в движение кой кой е. Та Цанко Цанев по онова време бе домакин на спортната база на Стопанска академия “Д.А.Ценов”. Беше също така и основната движеща сила в СТД “Академик” – Свищов. Основен организатор на походи за студентите и всякакви мероприятия, свързани с туризъм – пешеходен, воден и чат-пат авто. Същият тоя Цанко ме спира в онзи мартенски следобед и ме пита: ”Ще дойдеш ли утре на поход в Стара планина за шест дни?” Аз съответно го гледам като тряснат. Не тръгвам никъде дори за събота и неделя без да знам предварително най-малко от седмица. Да не говорим, че се гласи багаж, настройвам се, пък и друго е да изчезнеш за цяла седмица от лекции. Той продължава: “Получих покана от туристическото дружество на “Академик” – Русе за участие в Републикански студентски зимен поход. Те са организатори, тръгва се утре. Трябват ми хора. Тръгваш с мен и търси още!” Аз изпелтечих нещо от рода, че не мога така да си зарежа училището, пък и нищо нямам за ядене и къде ще му търся хора на това отгоре, но не можах да му откажа. Честно казано, не ми се тръгваше. Нещо ме чоплеше отвътре, че не е за изпускане, но не ми се тръгваше. Но как да откажеш на Цанко. Че и хора му намерих. А той човекът осигури от студентския стол хапване. И нектари в стъклени бутилки, които си мъкнах през цялото време, но това е друга тема. Много взех да се отклонявам.
В резултат се събрахме осем(!) човека. Гледах на сутринта във влака и не можех да повярвам. Абе хора, как решавате ей така и тръгвате? Че има такива хора, има, но аз не бях от тях и ми беше много странно как вместо двама-трима сме цели осем. Цанко кършеше ръце от притеснение. Как щял да се оправдава пред организаторите. Трябвали му двама-трима представители, а той отивал с цели седем. Голям кахър му беше на човека...

Обяснявам всичко това с подробности, за да стане ясно от какво се определят събитията в човешкия живот. От късмет в най-висша степен. Решихме без да се замисляме много да отидем тогава, а как се развиха нещато в последствие...

Няма да се задълбочавам повече. Мероприятието продължи шест дни между хижите Коман, Васильов, Ехо, Козя стена и Вежен. Бяхме към 16-17 човека. Събрали се за пръв път заедно, тогава все още не подозирахме, че далеч няма да е за последен. Няма да изреждам всички, пък и не си ги спомням. Тези, за които ще стане дума по-нататък, бяхме:
от Свищов: аз, Цанко, Галя, Бисер
от Русе: Моис и Елка
от Стара Загора: Радо
Може би трябва да спомена и Боряна, но не в подробности. Просто запомнете името.

По няколко думи за всеки:
1.Аз съм ясен. По-ясен няма накъде...
2.За Цанко казах. Повече не е нужно.
3.Галя... Ех, тази Галя. С Галя се познавахме от ски-училището, което бе организирано от катедра “Физкултура” на академията през зимната ваканция на хижа “Плевен”. На нея това и беше второ излизане в планина след х.”Плевен”, където по-далеч от ски-постата не бе стигала.
4.За Бисер няма какво толкова. Беше един от малкото, които знаеха какво е това планина и къде отиват. Той си има своята малка роля следващото лято при нашето превземане на Балкана.
5.Моис бе глявно действащо лице. И тогава на зимния поход, и по-късно на Ком-Емине. Тукпишещите русенци го познават. На Петко и Тодор Тодоров е много добре известен. Тогава мисля че беше зам. председател на СТД “Академик” - Русе, а и да не беше, стана такъв по-късно.
6.С Елка тогава се запознахме, познаваме се и сега. Свързва ни особена връзка с нея, но няма да разказвам за това. Не му е мястото. Събитието се случи на моя рожден ден същата пролет. За който пък ще спомена по-нататък само информативно...
7.Радо беше и винаги е бил душата на компанията. Тогава, по-късно, а и до ден днешен, в редките случаи, когато се събираме. Беше предпоследен курс медицина в Стара Загора. Като тръгнахме на Ком-Емине следващото лято беше току-що дипломиран.

Резултите от всичко това бяха невероятно преживяване през тези шест дни, здрави връзки и трайни приятелства. И от дума на дума при слизането ни от х.”Вежен” стана ясно, че аз и Боряна имаме рожден ден на една и съща дата: 15 Май. Стана ясно също така, че тя ще празнува рождения си ден на х.”Рай” с приятели. И ние по логиката, че колкото по-голяма компания в планината толкова по-добре, се поканихме всички вкупом на рожден ден. Моя и нейния. Отидохме на 15 Май групата, но тя не дойде. Сега знам, че явно е искала да празнува на спокойствие, със своите си приятели, без натрапници, но на нас, на по 20 години келеши, не ни и мина през ума. Дори й се сърдихме после...

Оттук насетне между двете студентски туристически дружества, свищовското и русенското, се завързаха много тесни връзки. Обявявахме си мероприятията един на друг, ходехме ние на техните и те на нашите. Е, по-често те на нашите, но не съм чул някой да се сърди досега.

Дойде лятната ваканция, отмина, дойде и началото на учебната година. В началото на учебната година имахме традиция – първата събота и неделя на Октомври празнуваме рождения ден на двама души, родени на 25 Септември. Така в началото на Октомври се озовахме на рожден ден на х.”Амбарица”. Над 50 човека от Свищов и един от Русе – Моис.
Вечерта на масата купонът си течеше, както си му е редът. Вървяха и разказите за лятото, спомените за минали съвместни преживявания и плановете за бъдещи такива. По едно време Моис рече до мене: “Иска ми се да направя Ком-Емине”. На мен също отдавна ми се въртеше тази муха в главата, затова само казах: ”И на мен!” Досега не се бях замислял сериозно над въроса. Беше ми ясно, че е свързано с организация, подготовка и търсене на спътници, защото нали всички знаем златното правило – в планината сам не се ходи. А Моис бе идеалният човек – сериозен и организиран. След пет минути бяхме решили: Тръгваме двамата. Започваме да се подготвяме, да чертаем планове и през лятото поемаме. Оказа се, че проблемът и на двама ни е бил един и същ – намирането на подходящ и сигурен човек, който да е твърд в решението си и де не се откаже. А ако се появат и други желаещи, решихме ние, да заповядат. Важното е, че двама сме сигурни и че ще тръгнем. Ако компанията се увеличи – добре. Ако ли пък не – ще караме двамата.

Оттук нататък започна подготовката. Организация, чертаене на планове, гадаене по карти. Никой от нас не беше ходил на запад от “Вежен” и на изток от “Чумерна”. Но за организацията и подготовката – в следващата тема!

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема Подготовка и организация.нови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (ИПСБ)
Публикувано25.05.05 14:41



Тук ще ми бъде трудно. Трябва да карам само по спомени. Не, че ги нямам, на мястото са си. Но разбъкани, разпилени, навряни в най-различни краища на мозъка ми. Предполагам, че ще стане нещо от типа на хвани едно, напиши друго, сети се за трето. Иначе казано едва ли ще мога да систематизирам и подредя всичко по ред и хронология. Обещавам само, че ще насипя всичко. Като картофи в чувал. Информацията ще е вътре, но в неприятен за работа с нея вид.

Дайствието, както разбрахте отпреди, започна в началото на Октомври 1994 г. Постигнахме договорката, имахме си координати, чувахме се по телефона, пък и достатъчно често се събирахме из Балкана, така че имахме възможност и на живо да обсъждаме докъде сме.
Основното, с което Моис се зае, беше разучаването на маршрута по карти. По ония седем карти на маршрута Е3, които са хубави като картинки, но пълна скръб като информация. Аз бях далеч от такива занимания. Според мен беше излишно губене на време. Така или иначе знаех, че на картите не може да се разчита, а и винаги съм вярвал на добре утъпканата пътека и маркировката. Не съм и допускал, че може да има изключение от това правило, още повече по такъв основен маршрут като Е3. “Магистрален”, както си го представях аз. Писано ми било да разбера, че греша, но затова когато му дойде времето.
Пуснахме и разузнаване в търсене на хора, които са минали преди нас маршрута. Да ни запознаят с особености, възлови места, как са се оправяли с храната... Не намерихме хора, които да са го минали след 1990 г. Което не ни беше от полза. Защото отлично знаехме, че сега на храна по хижите не можем да разчитаме (и наистина никъде нямаше!), че пътеките се променят, че маркировката се изтрива. Знаехме, че условията са други, а нямаше кой да ни запознае с тях.

Нещото, с което се захванахме и двамата веднага, още от началото на Октомври, бе трупането на хранителни запаси. Бедни студенти с мизерни бюджети, бяхме достатъчно наясно, че е невъзможно да напазаруваме наведнъж седмица-две преди тръгване. Разчетите ни бяха за три седмици ходене и както и да го смятахме, си струваше бая пари. В резулат допуснахме най-основната грешка, която ни костваше много после. Макар че дори сега, от гледна точка на изминалото време, не мога да кажа как бихме могли да я избетнем. Просто беше неизбежно при тогавашните условия. Започнахме да купуваме консерви. Най-трайни, най-евтини, но и най-тежки. Наблягахме на рибните, защото бяха най-евтини от най-евтините. За месни не си и помисляхме, а ако успеехме да се докопаме до нещо по-различно бяхме доволни. Помня как се радвах, когато в един склад попаднах на консерви боб яхния. 450 грама нето, а евтини на това отгоре! И не е риба! То радост, то чудо... Купих десет, една от които изядох още тогава за проба. Така постъпвах с всичко, което купувах. И нито веднъж, до деня, в който потеглихме от х.”Ком”, не си бях помислял как ще нося това нещо на гърба си. Честно!
Истината е, че никой от нас нямаше опит с носене на храна, пък и на какъвто и да е багаж, за повече от седем дни. А ни предстояха три седмици... Нямахме си на идея какво ни чака. Така че на тръгване бяхме натоварени освен с голямо количество консерви, още с хляб, колбаси, домати, чушки и краставици за първите дни. Разбира се бяхме се запасили с обилно количество бульони и сухи супи. Които вършеха чудесна работа като добавка към храната, но не и като основно ястие. Щяхме да изпукаме от глад, ако бяхме разчитали сямо на тях. Опа, изпуснах сиренето. Носехме и доволно количество сирене. Със сирене е свързана една интересна случка около Лакатник, но за нея – в съответния ден. Хм, като се замисля, имаше бурканчета сладко и мед. Както и невероятно количество вафли, шоколади и други сладки неща и които въпреки това бяха постоянно в дефицит.
Факт е, че откъм храна не сме се лишавали от нищо. Все едно си бяхме в къщи. Готвехме си дори, когато имахме време.

Освен че трупахме запаси от консерви, събирахме и по някой друг лев за преди тръгване. За път, за сладки, зеленчуци и въобще неща, които ще трябва да се купят преди тръгването наведнъж. Аз имах зад гърба си твърдата подкрепа на баща ми. Истина е, че в ония времена ако не бяха мама и тати да плащат, не само планина, но и нищо друго нямаше да видя, освен Свищов. Родителското тяло също наобикаляше складовете и купуваше по някоя консерва.
Друга задача, която всеки решаваше на своя територия – набирането на още спътници. С времето при мен се заформиха трима кандидати, все несигурни. В резултат двама се отказаха, и то доста отрано. Третият бе Галя. За мен неочаквано, защото не вярвах, че ще я пуснат. Знаех, че й се идва... макар че не знаеше къде отива. Във всички случаи обаче бях радостен, че няма да съм самотен представител на свищовските туристи.
Моис успя да намери още трима желаещи. От споменатите в уводната тема Елка с прятеля си и Явор. Явор, въпреки че беше десет години по-възрастен от нас, бе студент. Николай, приятелят на Елка, не беше. Бачкаше някъде и беше минавал Ком-Емине преди десетина години. И беше ходил в Камбоджа. Не, че има някакво значение, казвам го за информация, защото по-нататък “камбоджанеца” влезе във фолклора на похода.
С нас тръгна и Радо. Споменатият вече Радо, който тръгна с уговорката, че е с нас първите седем дни. Човекът вече бачкаше и нямаше повече отпуска. А и имаше семейство, за разлика от нас.

Друго какво за периода преди Юли 1995 г.? Не се сещам. Ако ми изплува нещо, ще добавя.
Следващият възлов момент бе две седмици преди да потеглим. С Моис напълнихме по една раница с консерви и ги изнесохме на х.”Ехо”. Бяхме направили план за зареждане с храна през седмица. Първо зареждане – гара Лакатник. Второ – х.”Ехо”. Трето – “Грамадлива”. Четвърто – Котел. Пето – в къщи. Затова като част от плана изнесохме продукти на “Ехо”. Хижата беше, а и все още е стопанисвана от СТД “Академик” – Русе. Разбирате, че Моис бе свой човек там. Оставихме с чиста съвест храната, като освен това договорихме с хижаря Николай за датата, около която се очакваше да пристигнем там, да ни изнесе с конете хляб и зеленчуци.
За х.”Грамадлива” имах договорка с моите родители. По план трябваше да сме там в петък или събота вечер. За да са почивни дни и да могат да дойдат те. Там трябваше, а и така стана, да ни докарат с колата храна и моята палатка. Останалите зареждания осъществихме с колети. Колет до поискване на гара “Лакатник” и колет до поискване в пощата в Котел. Също така по план имахме почивен ден за нас в Котел, който трябваше да е работен от седмицата. За да си приберем колетите и да напазаруваме. С колети в Котел бяха изпратени другите палатки от Русе.

Тук се сещам, че би било да споделя как протече осигуряването на средствата за мероприятието. Представете си следното: Цяла зима заделям лев по лев, каквото мога, влагам в консерви, баща ми също, заделил съм пари за пътя и нощувките. Бедняшки разбира се, но какво да се прави, по студентски. Не беше за сефте, нямаше и да е за последно. С една дума подготвен съм, знам, че нямам повече харчлъци. И седмица преди тръгването ми се обажда споменатия вече Цанко. Уредил съм ви пари, ректорът се подписа, давам ги на Галя, ела да си ги вземеш. Колко пари? По 100 лв на нощувка плюс пътните! Командировъчни... Представяте ли си как се почувствах с още 3000 лв в джоба? Без да имам нужди? Богат като Крез! Цанко съм го запомнил с много неща, все добри, но с това ще го помня, докато съм жив. Останало ми е най-ярък спомен от него. Човекът беше много на ти с идеята, много навътре в нещата, винаги правеше всичко възможно да ни помогне с каквото може. Това обаче беше най-великия жест, който бе правил за нас. Един път, че е помисли и се е постарал, втори път, че тръгнахме за толкова дълго време добре подсигурени. Вярно, Балканът, особено по онова време, беше див, занемарен, пуст, малко можеш да разчиташ на пари. Но друго си е, като са ти в джоба.
А и не е да не ги похарчих. Нали отивах на море, купих си веднага едни гъзарски плувки за 500 лв. Купих си и книжки, да има какво да чета по път!!!
Позволих си някои екстри откъм храна – ядки най-вече – добра храна са за горе, а не си бях позволил, защото са скъпи. И така – с леко сърце и тежък джоб.
Не се шашкайте от цените – годината е 1995-та! Хм, ще добавя само, че нощувките ни по хижите навсякъде варираха между 30 и 70 лв, с изключение на хотела в Котел, който беше 120 лв. А и няколко нощи накрая спахме на палатки. А ни бяха отпуснали по 100 лв на нощувка...

Сещам се сега друго, което трябваше да обясня преди. Моис и Явор си бяха подсигурили газови котлончета преди тръгването. От онези, елементарните, гръцките. Разликата е, че тогава имаше и испански и бяха много по-стока. Баща ми не знам какви подвизи върши, но ми подсигури и на мен такова, плюс две бутилки газ. Аз още не знаех, че и те имат. В последствие решихме да не вземам моето. Взех само бутилките. И не се чудете на възторга ми, тогава нямаше такива екстри. Току що се бяха появили този тип котлони и за нас бяха пълна новост. А и невероятно облекчение, както се убедихме в последствие.

Малко за раниците. Пълни с консерви и с багаж раниците ни бяха като на хималайските експедиции. Явор и Галя бяха мислили какво слагат вътре, но ние с Моис бяхме пълнили на добрия стар принцип – докато има място. Ако нещо хартиса, тогава се мисли кое е излишно и може да бъде оставено. Честно да ви кажа, нямаше такова нещо. Може би бутилката шампанско, която купих от Търново и мъкнах през целия път в тайна от другите, за да я извадя триумфално на нос Емине. Може би и двукилограмовата “Практика”, която вися на врата ми през цялото време. Но пък сега нямаше да гледате снимки. Така или иначе, не знам колко тежеше моята раница. И до ден днешен обаче съм готов да се закълна, че под 30 кг не е слизала през целия път. Може би накрая, на морето, когато изядохме последните запаси от храна... не знам! Моис твърдеше, че като се прибрал в Русе, раницата му била 20 кг. Аз помня колко тежеше преди това, с всичко вътре. Помня как я вдигах, помня как вдигах и моята. Винаги е била поне 4-5 кг по-тежка от неговата. Затова смятам, че по-малко от 30 кг аз не съм носил. Което си доведе последствията – и като начин на придвижване, и като проблеми по пътя, и като проблеми накрая, когато вече си почивахме в къщи. Освен това се оказа, че тежката раница допринася неимоверно много за образуването на пришки. Особено когато си с неподходящи обувки, особено когато това са популярните “кубинки”. Тогава бях останал без обувки. Спас ми даде чисто нови кубинки. Сега не пропуска да ме закопае, че като съм му ги върнал тогава, направо ги изхвърлил. Ако знаех, че ще ги изхвърли, щях да си ги прибера за музея, както бутилката от шампанското...

Комай това е. Друго не се сещам. Ако има – ще добавям и обяснявам в движение. Едва ли някой ще го възприеме като нещо фатално.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема Малко общи приказки.нови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (ИПСБ)
Публикувано25.05.05 14:42



Някои неща, които се отнасят общо за цялото ходене и е по-удачно да се уточнят предварително, в отделна тема.

Най-напред за снимките. Тогава още се занимавах с фотография. Не кой знае колко сериозно, но за любител – прилично. Баща ми ме беше запалил като малък и фотоапаратът винаги бе неразделна част от мен. До 1997 г, когато нещата се промениха коренно за един месец. Кризата през зимата на 1997-ма ни лиши от много неща, за мен едно от тях бе фотографията. Стана прекалено скъпо удоволствие. Допреди няколко месеца, когато пък установих, че съм забравил елементарни неща.
Както и да е, това не е важно. Важното е, че от мерак мъкнех един фотоапарат “Практика”, прилично тежък. И понеже нямаше светкавица, а и не можех да работя с такава, помъкнах една “сапунерка” “Фуджи”. Която върши доста добра работа в интерес на истината. В нея заредих една по-светлочувствителна лента и си я пазех предимно за нощни снимки и за снимки в помещения. С “Практика”-та ликвидирах три ленти. Моис също носеше фотоапарат – ФЕД 2 или ФЕД 5, не помня вече. На някои снимки може би ще ви направи впечатление как сме застанали скупчена групичка в средата, а отстрани огромно пространство. Моис носеше и широкоъгълен обектив, но на фотоапарата му се гледаше през визьора. В резултат правеше кадрирането като за нормален обектив и резултатът беше много пространство, на средата на което загубени няколко фигурки.
Аз също носех два обектива – нормален и широкоъгълен. Има някои места, където съм снимал едно и също с двата обектива. Ако се сетя, ще ви покажа, за да видите разликата.
Сканирано е от снимки, не от негатив. Нямам такъв скенер. А това пердполага по-ниско качество. Освен това самият скенер не е най-добрият вариант за снимки, но с това разполагам.

Тръгнахме с график. Кой ден колко часа и какво разстояние. Друг е въпросът, че той отиде по дяволите още на пъвия ден. Разчетите, които бяхме правили по картите, се оказаха абсолютно неизпълними. Дали от тежките раници, дали от самите карти... според мен и от двете. Никой не може да ме убеди обаче, че картите за Западна Стара планина не лъжат. Времето, което е дадено там, е без почивките, при това при най-бърз ход. Правихме такива експерименти. Напънем се, почти тичаме, спираме, проверяваме докъде сме и гледаме колко е по карта. Точно толкова, колкото е написано! А какво става при нормален ход, може да си представите. В резултат първите дни вървяхме до 9-10 часа вечерта. Докато в тези части от картата, които обхващат Централен Балкан, времената бяха посочени напълно нормално. Не ни е бил по-малко багажа, а си вървяхме по-карта и дори по-бързо. Или картите на Западна Стара планина са правени не от тези, които са правили на Централна, или който е писал е гледал някъде облаците.

На тръгване бяхме въоръжени с лист хартия, с написан на него с пишеща машина очаквания ни маршрут. На него слагахме печати по хижите. Сканирал съм и него, ще го видите накрая. Малко се разминахме от маршрута, който бяхме заложили там, но за това – по време на разказа.

Сериозен проблем през цялото време ни бяха пришките. За тях ще става дума текущо. Ще се насладите на страданията ни в пълната им степен.

Друго, което си струва да отбележа, преди да започна текущите описания, е любовта ни към автостопа. Навсякъде, където бе възможно, т.е. където имахме късмета да попаднем на подходящ транспорт, го ползвахме без ни най-малки угризения. Оказа се, че по черните пътища на Балкана се придвижват доста превозни средства, да не говорим за асфалтовите в източната част. Първият ни стоп бе един камион някъде около “Петрохан”, последният – един мотокултиватор с ремарке из турските села към края на прехода. Не си мислете, че сме спестили кой знае колко. Факт е обаче, че възможността да се повозим малко винаги ни идваше като бонус тъкмо в най-проблемните моменти. Спомням си как при последното ни возене, в ремаркето на тракторчето, човекът ни пита, преди да ни качи: “Добре де, сега ако ви кача, признава ли се?” Ние с ухилени физиономии отговорихме в един глас” “А, признава се, признава се!” Явно не бяхме първите, които бе виждал в тази посока.

Друго, което би било добре да споделя предварително, не ми идва на ум. Въпреки че оставих нещата да отлежат два дни, след като ги написах. Мислих, мислих, аджеба какво мога да добавя, и нищо не ми изплува. Така че, стига толкова като увод. През следващите дни минавам на съществената част.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема Re: Малко общи приказки.нови [re: Яceн_]  
АвторSPl (Нерегистриран)
Публикувано25.05.05 14:46



Спри да преглътнем бе, човек!

Поздрав!



Тема Re: Малко общи приказки.нови [re: Яceн_]  
Автор otche (новак)
Публикувано25.05.05 15:04



Върха!!!!
Давай! Нямям търпение......

Благодаря!!!



Тема Re: Ком - Емине `95нови [re: Яceн_]  
Авторemona_gg (Нерегистриран)
Публикувано25.05.05 15:55



Много отдавна не съм влизала в клуба, и ти днес направо ме застреля!
С огромно нетърпение очаквам продължението на сагата "Ком- Емине 95" и безкрайно се радвам, че участвах поне в част от нея!



Тема Re: Малко общи приказки.нови [re: Яceн_]  
Автор Джeнraлa (планинар+скиор)
Публикувано25.05.05 16:58



Продължавай в същия дух! Следя с голям интерес събитията ти покрай Ком-Емине.

След като минах Ком-Емине преди 2 години, точно за 50-годишния юбилей от първия организиран поход по този маршрут, се заканих пак да мина за 100-годишния юбилей. Какво страшно ще има, като тогава ще съм на 70 години, а?

Айде, чакам продълженията!

Редактирано от Джeнraлa на 25.05.05 16:59.



Тема Ами надявах се и скоро да не влезеш...нови [re: emona_gg]  
Автор Яceн_ (ИПСБ)
Публикувано25.05.05 16:58



Майтап де!
Всъщност наистина се чувствам малко неудобно, че може да чете някой от присъствалите там. А ти ме излови директно в крачка. Така или иначе това не може да се избегне...

Абе ще помагаш!

Нали мога да те цитирам? Ако нямаш нищо против, разбира се!

Я хвърли едно око на тая тема:




Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Редактирано от Яceн_ на 25.05.05 17:01.



Тема Re: Подготовка и организация.нови [re: Яceн_]  
Автор spasss ()
Публикувано25.05.05 21:44



prati snimkata na mois s kapelata i trietajnata ranica



Тема Re: Малко общи приказки.нови [re: Яceн_]  
Автор spasss ()
Публикувано25.05.05 21:47



абсолютно си прав за времето по картите, ние бяхме с три пъти по малък багаж, правихме го възможно най скоростно, на места почти сме подтичвали и пак трудно се вмествахме в някои етапи от картата



Тема Ако сте се чудили как ни дадоха пари...нови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (ИПСБ)
Публикувано26.05.05 10:31



Дойде ми на ум, че мога да ви предоставя обяснение. Въпрос на подход, най-вече. Както каза Цанко тогава, шефовете харесват такива неща:





Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема Не се чудим многонови [re: Яceн_]  
Автор Malama (стопанка)
Публикувано26.05.05 11:06



Браво!
Продълженията се чакат с ГОЛЯМ интерес!

Ами да. Така беше. Важното е, че им създавате мероприятие за отчитане. И освен това, хората там така добре са ви възпитали, обучили, подковали и т.н.

-----------------------------
Какво ще рече ИПСБ?

... От вратата ми почва пътека...


Тема 5 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (ИПСБ)
Публикувано26.05.05 16:51



Ден първи.

Първи ден, започнал за мен със силни емоции. Горящ от нетърпение най-сетне да тръгна към така дълго чаканата цел, си купих билет от ЖП бюрото във В. Търново един ден предварително. С маршрут В. Търново – Г. Оряховица – Мездра – Бойчиновци – Берковица. Така на сутринта с бодра крачка, все още невлязъл в конфликт с размазващата раница, спокоен и уверен, че съм подготвен за всякакви евентуалности, се изтърсих от автобуса на ЖП гарата. Към осем без нещо сутринта. За да гоня влак в осем. Разположих се на една пейка под въпросителните погледи на присъстващите и зачаках спокойно. Докато в следващия момент не чух по гаровата радиоуредба: “Влакът от Дъбово за Горна Оряховица се движи със 120 минути закъснение.” Изправиха ми се косите. Знам, че връзките на другите гари обикновено чакат закъснелите влакове. Но набързо пресметнах, че влакът ще пристигне в Горна Оряховица тъкмо за следващата връзка към София и логично бе да се предположи, че този влак, който гоня аз, няма да чака. А в него трябваше да ме чакат спътниците ми от Русе. Ами сега? Бегом на касата, там за мой късмет майката на един (всъщност на единствения ми, но това е друга тема) съученик. Аман-заман, какво става, ами нищо не става, влакът наистина ще закъснее толкова. Егати случката, викам си, страшен старт на приключението. Ако така ще върви до края, не е на добре.
Така или иначе мозъкът ми прехвърли всички възможни варианти и се спря на единстения реален – такси! Метнах раницата на гръб, заобиколих гарата и се насочих към дежурно чакащите там коли. Насочих се към една от тях, обяснявам, така и така, влакът ми закъснява, трябва да гоня на Горна друг в 8.30, може ли да ме закарате? Може, естествено, ще го хванем! С видими усилия натоварих раницата в багажника, при което ми бе задане въпрос: “На море ли?”, на който аз отговорих: “Абе на море, ама не точно...” Убеден обаче, че ще бъде излишно да обяснявам по какъв път точно съм се запътил към морето, казах само, че първо отивам малко на планина, после на море. Това задоволи шофьора. Който изпълни добросъвестно задълженията си и ме стовари в 8.20 на гара Горна Оряховица. Който пък факт доведе до олекването на джоба ми със 150 лв. Смъдна ме сърцето като си помислих, че билетът ми до Берковица със студентското намаление струваше сто двадесет и няколко лева. Но нали бях с доволно пълен джоб, не оставих тази мисъл да ме притеснява дълго.

На гарата влакът от Русе за София дойде по разписание. Моис и Явор – също. Посрещнаха ме ухилени от един прозорец. След тежките маневри за придвижване до купето (които се повтаряха неколкократно този ден) се настаних при тях и въздъхнах с облекчение, като веднага ги запознах с моето начало на деня и на “разходката” ми към морето като цяло. Те ми се смяха (какво ли друго можеха да направят), и ми разказаха как безмалко да изтърват влака. Явно на всички ни спореше много този ден.
На гара Левски качихме Галя, пристигнала от Свищов рано сутринта. Тя от своя страна ни разказа как баща й, който я закарал сутринта до гарата, най-накрая разбрал къде отива дъщеря му. По пътя успяла да му обясни, че е тръгнала да мине от най-западната ни граница до морето по цялото било на Балкана и че ще отсъства от къщи цели три седмици. И то за капак с неопределен брой подозрителни елементи от мъжки пол. При което той я изгледал със смесица на недоумение, изненада и подтиснат яд. Нямало вече накъде, не вървяло да обърне колата и да я прибере обратно. В резултат на което тя беше с нас от Левски нататък.

Друго интересно по време на птуването ни до Берковица не се случи. Освен че се щракнахме за сефте във влака:


Тази снимка направихме преди да слезем на Мездра. После се снимахме на всяка гара – на и на

В Берковица ни чакаха Бисер и Росен. Същият онзи Бисер за който стана дма в началото. Те двамата бяха наши състуденти, от по-горни курсове. Росен дори вече се беше дипломирал по това време. Бисер е от Монтана и благодарение на неговото разузнаване предврително бяхме подготвени за това, което ни чака на хижа “Ком”. А именно – че всяка първа събота и неделя на месец Авгест на хижата се провежда някакъв събор. И че и в двете хижи “Ком” – новата и старата, е невъзможно да бъдат открити свободни места. В края на краищата присъствието на двамата ни приятели имаше за цел да разреши всички проблеми, с които трябваше да се сблъскаме нея вечер. Те бяха, така да се каже, наши “ятаци”. Бисер беше осигурил транспорта от Берковца до “Ком”. По-скоро беше осигурил присъствието на баща си заедно с тяхната кола. А в багажника на колата се мъдреше чисто нова, неотваряна палатка, собственост на Росен. Така предварително знаехме, че разполагаме с осигурен транспорт и подсигурен подслон. На два курса с колата цялата ни група, заедно с багажа, бе доставена във ведро състояние на духа пред новата хижа “Ком”. Първоначалното ни впечатление бе на възмущене и разочарование. Не бяхме подготвени за такова нещо. Народ, ама народ ви казвам, скари, кебапчета, бири и любимият ни тип музика, неизменен спътник на подобни мероприятия. Гюролтията в късния следобед бе до небесата, а не искахме и да си представим как ще ескалира към полунощ. И за капак на това всички удобни места за палатки – заети! Сериозно се притеснихме къде да се настаним. Може да бяхме тогава 21-22 годишни келеши, но бяхме вече оправни, що се отнася до планина. Набързо се захванахме с разрешаването на този проблем и набързо го разрешихме. Разпръснахме се в разлчни посоки в района и не след дълго разполагахме с идеалното място – близо до хижата (лесен достъп до вода и тоалетна), равно, под короните на няколко високи бора, закътано, ютно и тихо. Оказа се, че хем сме близо до мястото на действието, хем сме на спокойствие.

През това време, докато се разиграваха гореописаните събития, се намериха и останалите членове на нашата група, пристигнали по-рано през деня – Радо, Николай и Елка. Те, благодарение на някакъв невероятен късмет, бяха заели последното свободно бунгало в района. И последните легла под покрив.

Вече бяхме в пълен комплект. Докато добралите се до легла се излежаваха в бунгалото, останалите се захванахме да опъваме палатката. Голяма, чисто нова палатка, с преддверие и спално помещение, предназначена за поне четири човека. А кота сложиш и преддверието – за осем. Никой от нас не беше виждал такова чудо, но се заехме за работа с огромен ентусиазъм, както можете да предположите. Резултатът бе, че всеки хвана по няколко железа и започна да сглобява. Докато в един хубав момент не се оказахме всеки с по нещо в ръка и недоумяващо гледайки се един друг. Дори инжинерът в групата, Моис, не намери разумно обяснение за проблема. Оказа се, че не можем да съединим отделните рейки една с друга. Въртяхме и така, и иначе, но не става и не става. На някого хрумна гениалната идея да поизтръска чувалите, откъдето вадихме палатката. Изпадна мъничко бяло листче. Което се оказа търсената схема за сглобяване на палатката. Първоначалната ни радост се изпари в момента, в който прозряхме, че за съединямането на рейките са нужни други, къси и по-тънки тръбички, които влизат в по-широките дълги и така ги закрепват една за друга. А те определено липсваха. Обхвана ни отчаяние. Не, че ни учудваше вече – денят ни от сутринта вървеше наопаки. Но нали сме си българи, нация техническа, намерихме му колая за нула време. Някой извади тел, а в краката ни се търкаляха предостатъчно количество клони. Въоръжени с ножки, дялкахме от клоните късички клечки, които привързахме с тел към рейките на палатката. Така постигнахме своето – палатката застана права, макар и леко провиснала, затова пък доволно паянтова. Трябваше й малко вятър, за да се срине. Ние обаче разчитахме на това, че сме в гората.
Ето ме как дялкам:


И
.

Малко от дневника (от Галя):
17.15 – хижа “Ком” – лудница. Има събор и целият град е тук – места няма. Роско и Бисер ни изкараха с кола до хижата. Това добре, дори и палатка носеха, чисто нова! Малката подробност е, че от половин час се мъчат да я опънат – оказва се, че липсват тръбички, и то точно свързващите. В момента “инженерната мисъл” импровизира палатка от наличните материали. Вече пръска! Започваме да готвим...
18.45 – яденето вече е изядено. Моис реже оранжева диня! Не можем да се оплачем от липса на изненади!
Палатката гордо се жълтее на хоризонта. Дано само няма вятър и дъжд...


Още (от Елка):
Като отидохме при другите, всички момчета се суетяха около бъдещата палатка – едни я подпираха, за да не се срути, а други дялкаха допълнителни подпорки.
Хапнахме стабилно, а като слязох до хижата, открих Радо, нещастно висящ във фоайето. Помъкнах го нагоре. Моис, Радо, Роско, Бисер и Ясен спаха в палатката, а всички останали – в бунгалото. Моис има нахалството да ни вдигне в 5.30 сутринта.
Навън купонът още продължаваше – около десетина огънчета все още горяха, а купонджиите, жестоко наквасени, “дърпаха” сутрешната доза ракийка.


След гореописаните перипетии по опъването на палатката и хапването, наобиколихме “купона” на поляната. Уважихме празника с по някое и друго кебапче и бутилка бира. Не повече, че нали прочетохте – ставаме в 5.30 сутринта. Основната атракция бе огънят:


Дълго не се зъдържахме. Не ни понасяше патакламата. Стъкнахме си наше огънче, край което тихо и кротко лафихме и обсъждахме смисъла на живота, вселената и всичко останало. Бяхме още далеч от обсъждането на ежедневните ни преживявания. Нямахме все още такива, пък и двамата ни бяха до тук. Утре ние поемахме нагоре, те – надолу.

С това приключи и денят. Заспахме към 22.00, както разбархте, станахме в 5.30. Нощта мина нормално, наспахме се, станахме свежи и оптимистично настроени.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Графикнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (ИПСБ)
Публикувано27.05.05 09:40



Дойде ми на ум, че би било добре да дам и предварителния график за придвижване, който бяхме направили. В него настъпиха промени, което си е в реда на нещата за толкова много дни. Смятам, че ще е интересно да го дам сега, в началото, за да може да се прави някаква съпоставка с реалното ни придвижване.

1.хижа "Ком"
2.Ком - Пробойница
3.Пробойница - Лескова
4.Лескова - Мургаш
5.Мургаш - Чавдар
6.Чавдар - Свищи плаз
7.Свищи плаз - Ехо
8.Почивен ден
9.Ехо - Дерменка
10.Дерменка - Амбарица
11.Амбарица - Тъжа
12.Тъжа - Узана
13.Узана - Бузлуджа
14.Бузлуджа - Грамадлива
15.Грамадлива - Чумерна
16.Чумерна - Вратник
17.Вратник - Котел
18.Почивен ден
19.Котел - Върбишки проход
20.Върбишки проход - Ришки проход
21.Ришки проход - х.Луда Камчия
22.Луда Камчия - Козичино
23.Козичино - Емине

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема Re: Графикнови [re: Яceн_]  
Авторelia_gg (Нерегистриран)
Публикувано27.05.05 10:45



:Мисля от време на време да се включвам и аз



Тема Re: Графикнови [re: elia_gg]  
Авторelia_gg (Нерегистриран)
Публикувано27.05.05 10:53



Аз съм едно от действащите лица в сагата "Ком- Емине 95", само дето при мен и Николай поради непреодолими проблеми с дясното ми коляно походът се превърна в "Ком, ама Не", т.е. така и не стигнахме до Емине по билото. Участвах в похода с Николай /тогава бъдещ, а сега настоящ съпруг/ до Беклемето, от където ни смъкна един услужлив шофьор на камион. Ако нямате нищо против, ще допълвам Ясен. Не знам доколко мога да съпернича на цветущият му език, но поне ще се опитам



Тема Давай!нови [re: elia_gg]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано27.05.05 11:08



Айде бе... Цветущ език! Като чета какви си ги писала тогава, не падаш по-долу.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема 6 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано27.05.05 12:28



Ден втори: х.”Ком” – х.”Пробойница” – около 14 часа (с изкачване на вр.”Ком”)

От този ден някак си нямам ярки спомени. Освен от връх “Ком”. Хем първи ден ходене, начало на нови емоции, а някак не ми се е запечатал. Все ще изсмуча нещо от пръстите обаче...

Стартирахме рано. Е, рано, рано, по светло беше.

Поехме бавно и полека по баира, с надеждата, че като се изкачим до билото, ще е по-лесно. Нали няма да има такива изкачвания! Минахме старата хижа “Ком”, излязохме от гората, стигнахме и билото. Поколебахме се дали да изкачим връх “Ком”. Излишно губене на време ни се виждаше. Емоционалният момент обаче надделя – нали сме тръгнали на Ком – Емине! Как няма да отидем до върха? Зарязахме раниците в подножието и изприпкахме до горе. Не съжалихме за което. Иван Вазов хубаво го е казал:

Оттук окото волно прегради не намира
вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми.

Този стих от стихотворението му “На Ком” е издълбан на паметника с неговия барелеф, боднат на върха.
Ето ни:


и
!

Настроението в този момент достигна връхната си точка за деня. А и за доста дни напред. Събрахме си камъчета, сякаш нарочно поставени там за тази цел. За да изпълним традицията, която ни бяха предупредили, че има. Вземаш си камък от “Ком” и накрая го хвърляш в морето от нос Емине. Аз си взех два – за морето и за вкъщи – да си занеса за спомен. Ето ви още един израз на приповдигнатото ни настроение – една страница от дневника:


След като се помотахме и наснимахме, поехме надолу към раниците. Всичко беше хубаво, но загубихме час, час и половина с това отклонение. Не точно отклонение, но забавяне да речем...

Започнахме да трамбосваме към “Петрохан”. Нищо друго не помня от този участък, освен че започнах да усещам как краката ми бавно и полека се подбиват. Кофти обувки, тежка раница... Впрочем тогава за пръв път стигнах до извода, че тежката раница много спомага за подбиването на краката. Ходилото поема много по-голяма тежест от нормално и по-лесно се скапва. Както и да е, търпеше се все още...
Окончателно ми се подбиха ходилата, когато излязохме на накакъв асфалт преди “Петрохан”. Има там на някакъв връх някакъв обект, военен или кой знае какъв, до който има асфалтов път от прохода. Докато стигнем “Петрохан” ходилата ме боляха, и то здраво. Нищо, че няколкостотин метра преди прохода спряхме някакво автобусче и се качихме в него.

На хижа “Петрохан” бяхме към 10-11 часа сутринта. Бе рано за обяд, нямахме намерение да влизаме въобще. Помолихме само за вода. Попитаха ни откъде сме, що сме, и като обяснихме, ни натириха да си вървим. Въобще не ни пуснаха да влезем в хижата. Не, че имахме желание, но самото отношение ни възмути. Е, бяхме достатъчно нахални, за да си налеем вода. Това направихме и потеглихме. Дълго след това коментирахме тази случка. Аз намерих някакво обяснения няколко месеца по-късно, когато разказвах за преживелиците ни на един свищовски преподавател. Та той ми обясни, че две или три години преди това свищовски студенти подпалили хижа “Петрохан”. Което може би би обяснило реакцията на човека там, като е разбрал, че сме студенти от Свищов.

Продължихме на изток, докато стана време за обяд. Което бе едва към 15.00 следобед. Край “Петрохан” все пак подложихме по малко, а около обяд се опита да ни завали. Бързахме, с надеждата да избягаме от дъжда. Тъкмо бяхме решили, че няма да ни се размине и се опаковахме в дъждобраните, облаците се разтикаха, слънцето напече и се откри разкошна видимост. Разположихме се на равното и голо в този участък било, някъде в района на вр.”Тодорини кукли”. Така е записано в дневника.
Ето ви извадка и от него:
Галя:
Времето се оправи направо на магия. Сега е страхотно. Наоколо е много красиво и много зелено. И е пълно с боровинки! В момента чувам само примляскване, хрупане и разговор на тема “консерви” с пълна уста.
Уж започнахме само с леко хапване, а си направихме гала-обяд.


Ето ви и още .

Виждате какво представлява билото там. Не мога да разбера Галя какво му се прехласна тогава. Гадно, монотонно, еднообразно, равно и продължително. Което на мен ми действа по един начин – изморително!

Вижте долната картинка:


Това е Моис. Така, както го гледате, с шапката и топката, си беше закачил и един лист хартия отзад на раницата с надпис “Отивам на море!”. С него се придвижваше и предишния ден по влаковете. Можете да си представите каква картинка беше...

С наближаването на “Червената локва” небето пак се смрачи, събраха се облаци и започна да гърми. Далеч, но все пак да гърми. От снимките горе имате представа какво представлява билото там. Представете си да ви запраска на това голото и равното... А и по пътя ни си личаха много добре местата, на които бяха падали преди това мълнии. Явно там им е любим район. На север теренът не предполага лесно отстъпление, а на юг има гора, но доста далеч надолу. Хич не ни се искаше да губим толкова височина, пък и оако се бе наложило, докато стигнем до там, щяхме да сме опържени в собствен сос.
В края на краищата ни се размина. Не ни заваля, не ни и гърмя. Дори като стигнахме “Червената локва” небето пак се проясни.

Ето ви малко от дневника пак. Описва доста добре останалата част от пътя (Галя):
Стигнахме до “Червената локва” – тя обаче беше черна. Минахме покрай пирамидки – паметници на замръзналата преди време група (“кашкавал туристи”, каза Николай).
Следва дълго, гадно, отвратително спускане.
(Как няма да е гадно, като се слизат 800 м денивелация.) Първо през поляна с големи туфи, после през гора. Коленете ни се сбрицаха – меко казано. Адски гадна болка. Едва сега осъзнах колко гадно е да слизаш. Накрая ни заваля и дъжд.

20.30 пристигаме в хижа “Пробойница”. Настаниха ни в бунгало, в което няма ток.
Готвихме си в хижата, но бяхме като пребити. В буквалния смисъл на думата. Ядеш и лягаш – като труп. (Водата обаче не беше много студена – изкъпах се!)

Това явно е добавяно по-късно:
Други спомени нямам, освен че бях адски разглобена. Но като първи ден беше добре – дълъг, но не много труден преход.
Колко боровинки подминахме... Жалко!


Истината е, че по онова време хижа “Пробойница” бе в окаяно състояние. Занемарена, с неприветлив хижар, който явно гледаше как да отбие номера. Факт е обаче, че ни пусна в кухнята, разреши ни да ползваме посудата – чинии, тенджери, вилици и лъжици, и да си наготвим. Нямахме проблеми с него, но как и да имаме, като пристигнахме в осем и половина вечерта, а на сутринта станахме в шест.
Накрая естествено си измихме чиниите. Ето доктор Райков в .

Толкова за този ден. Не беше много, но за сметка на това пък е илюстрирано.




Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Re: Как се стигна до идеята?нови [re: Яceн_]  
АвторRalitsa (Нерегистриран)
Публикувано27.05.05 14:01



Здравей, Ясен! Аз съм отскоро в клуба и с интерес чета повечето неща, които публикувате тук и в planinari.org.
Наистина съм впечатлена от ентусиазма, с който реализирате инициативите си! Мисля, че такива екскурзии съчетават по особено привлекателен начин потребността на човек да общува с други хора и с Природата! Възхищавам ви се, че умеете да импровизирате и да довеждате докрай замислените начинания:)
Сега конкретно за твоя пътепис. Прочетох го с интерес, той ме накара, без да очаквам, да се замисля за пореден път над въпроса за приятелството и над това кое свързва истински хората и кое ги задържа трайно заедно. Аз отчасти имам своите отговори на тези въпроси, но все още продължавам да търся останалите...В разказа си ти задаваш навярно реторично въпроса: " От какво се определят събитията в човешкия живот? " Това е една толкова широка тема, толкова е изписано и говорено по въпроса и от професионалисти - учени от най-разнородни области, философи, психолози, от една страна, и от обикновения човек, кой по-повърхностно, кой по-задълбочено разсъждаващ, че може би няма по-дискутирана тема от тази. И тук тя може да се разисква продължително. С риск да прозвучи твърде обобщено, нека споделя моя възглед. Аз мисля, че хубавите събития, които ни се случват, които наистина ни изпълват с радост от живота, са тези, които стават вследствие на правилните решения, които взимаме и правилните действия, които произтичат от тях. Аз винаги безкрайно много съм държала на общуването, много често съм тръгвала към хората с надеждата да станем приятели, да си помагаме да растем, да се обогатяваме взаимно умствено и духовно. Имала съм и много красиви, и много тъжни мигове с хора, които са идвали и са си отивали от моя живот. Често съм се замисляла кое най-силно споява сърцата и може би вие всички, които четете това, имате своите тези и житейски наблюдения. Имам ги и аз. Но понякога са доста противоречиви. За мен идеята за клубове по интереси е много примамлива, в нея виждам много потенциал и затова истински се радвам, че тук и в първата си екскурзия с хора от клуба, срещнах сърдечни и истински инициативни хора, които мисля, че биха запълнили една празнота в душата ми. Обожавам пътешествията, а с приятни, интелигентни и ведри хора чувствам, че те се превръщат в незабравимо преживяване! Поздравявам ви за хъса, с който всеки път се отправяте към планините заедно! За това, че твърдо и решително преследвате целите си, а аз както казах намирам тези цели за наистина прекрасни! Вярвам, че събитията в човешкия живот с положителен знак се определят от нашата решимост да търсим все по-сродни души и да откриваме и правилно да оценяваме неповторимото у тях.

Моля се и аз да изградя наново здрава връзка с Природата и с хората, които истински я обичат, и да се връщам всеки път към нея и в хубави, и в трудни моменти!

Благодаря ви за вниманието и до нови срещи:)



Тема Re: Как се стигна до идеята?нови [re: Яceн_]  
Автор Ralitsa (Nature Lover)
Публикувано27.05.05 14:16



Уточнение:Тъй като съм отскоро и държа да посоча, че съм регистрирана, и след допусната от мен малка техническа грешка, се наложи отново да пусна своето мнение, за което повторение се извинявам



Здравей, Ясен! Аз съм отскоро в клуба и с интерес чета повечето неща, които публикувате тук и в planinari.org.
Наистина съм впечатлена от ентусиазма, с който реализирате инициативите си! Мисля, че такива екскурзии съчетават по особено привлекателен начин потребността на човек да общува с други хора и с Природата! Възхищавам ви се, че умеете да импровизирате и да довеждате докрай замислените начинания:)
Сега конкретно за твоя пътепис. Прочетох го с интерес, той ме накара, без да очаквам, да се замисля за пореден път над въпроса за приятелството и над това кое свързва истински хората и кое ги задържа трайно заедно. Аз отчасти имам своите отговори на тези въпроси, но все още продължавам да търся останалите...В разказа си ти задаваш навярно реторично въпроса: " От какво се определят събитията в човешкия живот? " Това е една толкова широка тема, толкова е изписано и говорено по въпроса и от професионалисти - учени от най-разнородни области, философи, психолози, от една страна, и от обикновения човек, кой по-повърхностно, кой по-задълбочено разсъждаващ, че може би няма по-дискутирана тема от тази. И тук тя може да се разисква продължително. С риск да прозвучи твърде обобщено, нека споделя моя възглед. Аз мисля, че хубавите събития, които ни се случват, които наистина ни изпълват с радост от живота, са тези, които стават вследствие на правилните решения, които взимаме и правилните действия, които произтичат от тях. Аз винаги безкрайно много съм държала на общуването, много често съм тръгвала към хората с надеждата да станем приятели, да си помагаме да растем, да се обогатяваме взаимно умствено и духовно. Имала съм и много красиви, и много тъжни мигове с хора, които са идвали и са си отивали от моя живот. Често съм се замисляла кое най-силно споява сърцата и може би вие всички, които четете това, имате своите тези и житейски наблюдения. Имам ги и аз. Но понякога са доста противоречиви. За мен идеята за клубове по интереси е много примамлива, в нея виждам много потенциал и затова истински се радвам, че тук и в първата си екскурзия с хора от клуба, срещнах сърдечни и истински инициативни хора, които мисля, че биха запълнили една празнота в душата ми. Обожавам пътешествията, а с приятни, интелигентни и ведри хора чувствам, че те се превръщат в незабравимо преживяване! Поздравявам ви за хъса, с който всеки път се отправяте към планините заедно! За това, че твърдо и решително преследвате целите си, а аз както казах намирам тези цели за наистина прекрасни! Вярвам, че събитията в човешкия живот с положителен знак се определят от нашата решимост да търсим все по-сродни души и да откриваме и правилно да оценяваме неповторимото у тях.

Моля се и аз да изградя наново здрава връзка с Природата и с хората, които истински я обичат, и да се връщам всеки път към нея и в хубави, и в трудни моменти!

Благодаря ви за вниманието и до нови срещи:)

Редактирано от Ralitsa на 27.05.05 14:40.



Тема KE - 95нови [re: Яceн_]  
Авторpeshehoden (Нерегистриран)
Публикувано29.05.05 14:19



Да знаеш как ми липсват ходенетата с Моис! Като чета пътеписа ме въвличат много спомени и ми става едно топло, топло, носталгично... Чат, пат, виждам Явор, днес евентуално ще видя Ели и ще я агитирам да се регистрира, да пропише и тя, че много има да разправя! Чуваш ли Ели!
Петко



Тема 7 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано30.05.05 11:59



Ден трети: х.”Пробойница” – х.”Лескова” – 16 часа

От вечерта проведеното разузнаване знаехме, че сутринта в 9.00 има автобус от гара Лакатник до село Лакатник. Естествено нашите планове за деня веднага се завъртяха около тази възможност, предвид денивилацията, която има да се преодолява между гарата и селото. Съставихме програма за сутринта, която бе стриктно изпълнена. Моис и Явор станаха рано-рано и в 5.30 потеглиха към гара Лакатник с цел пристигане по-рано и прибиране на колета с храна, който бяха изпратили от Русе. Ние останалите станахме някъде по това време и в 6.00 също поехме надолу. Това надолу е много неприятно 15 км слизане по път. Бързахме да хванем автобуса, което доведе до кофти последици за всички. Подбити ходила, пришки и т.н. екстри. Преминаването през село Губислав ни предложи хубава гледка:



За това село си спомням как един дядо ни разправяше при предишно мое минаване оттам легендата за произхода на името. Имало в селото даскал Слав. Една зима се наложило да отиде до съседното село оттатък баира. Тръгнал и не го намерили повече. И оттогава селото се казва Губислав, защото даскал Слав се загубил.

В 8.50 бяхме на гара Лакатник. Тъкмо по разписание, за да хванем автобуса в девет часа. И всичко би било идеално, ако при пристигането на гарата не открихме и следа от нашите хора, тръгнали преди нас. Оглеждахме се, ослушвахме се около готвещия се да потегли автобус и тъкмо мислехме да се разпръснем и да ги издирваме по капанчетата наоколо, ги видяхме да подтичват с бодра крачка, носейки от двете страни един огромен колет. Нямахме време за приказки и за коментари, метнахме се на автобуса и потеглихме към село Лакатник.

Ето ви малко дневник, защото е описано по-точно. По мои спомени не бих могъл. Моис:
Поради това, че не можахме да събудим Галя, приложихме всичките си умения за убеждаване, за да успеем да вземем и нейното пакетче (сравнено с нашия 17 кг кашон). След внимателно и многократно разглеждане на документие успяхме да постигнем нашето.
Десет минути преди тръгването на автобуса отидохме да проверим за билети, но се замотахме и стана така, че вместо другите да изпуснат автобуса, щяхме да го изпуснем ние. В последния момент успяхме всички да се качим и в суматохата се оказа, че всъщност никой не е купил билети. Какво да се прави – пътувахме гратис. Докато пъплехме по пътя с ужас наблюдавах баира, които трябваше да изкачваме иначе пеша.


След пристигането ни в село Лакатник се случиха няколко неща. Първото и основното беше, че всички се разположихме на селския площад и започнахме да си ближем раните. Събухме си обувките и всеки започна да костатира пораженията. Краката на Галя бяха най-зле. Освен подбити - с протрита кожа и разкървавени, което предизвика два реда сълзи по лицето й. Както се оказа, никога досега не я беше сполетявало нещо подобно и бе много разстроена от факта. Останалите от мъжката част на групата веднага я наобиколиха и зауспокояваха, докто Райков дори оказа първа помощ. Аз седях отстрани, гледах, и си мислех, че ако Галя мисли така да се вайка за всеки проблем с краката, далеч няма да стигнем. За мен това са си нормални неща и трябва да се преодоляват и да се продължава с тях напред. Просто няма друг начин.
По-същественият момент обаче се оказа другаде. В този момент си дадох ясна сметка, че аз съм тръгнал с Галя, не някой друг. И ако недай си Боже се наложи тя да си тръгне, трябва да си тръгна и аз. И докато до този момент за мен тя беше просто член на групата, който върви наравно с другите и посреща всички несгоди наравно с останалите, вече се превърна в нещо по-специално. Реших, че оттук нанатък винаги ще бъда с едно на ум спрямо нея, ще я наблюдавам по специално и ще й помагам, ако се наложи. В края на краищата искаше ми се всички да продължим. До какво доведе това специално внимание, ще разберете към края...

Второто, което се случи в Лакатник, бе че си подсигурихме транспорт за по-нататък. Още при слизането ни от автобуса на погледа ни се наби спрелият срещу нас камион, разтоварващ дини пред магазина. След като приключи с успокояването на Галя Моис веднага се ориентира в посока камиона. Къде ходи, с кого говори, не разбрахме, но скоро се върна ухилен и доволно съобщи, че е пазарил камионът да ни закара докъдето може. Срещу съответно заплащане, разбира се...

Третото, което е по-скоро любопитно и занимателно, отколкото важно, бе историята с колета. За нея обаче директно от дневника. От Моис. Ще започна обаче от слизането от автобуса:
Пристигнахме в селото. Слизайки доволни видяхме един спрял камион и веднага си помислих за евентуалната полза от него. След кратък разговор с шофьора мисълта ми се материализира и спокойно си позволихме едночасова почивка до тръгването на камиона. Този факт изцяло промени настроението на Галя, като сълзите й преминаха в усмивка.
В момента, в който отворихме колета, с ужас установихме какво всъщност трябва да мъкнем със себе си. Веднага се роди идеята да върнем част от храната. Идеята се доразви, когато Елка и Николай предложиха да изпратим храната до Котел.
След кратка докерска работа в селския магазин успях да изпразня един кашон от сапун за пране. Всеки от нас даде по нещо и напълнихме кашона. Оказа се, че колетът задължително трябва да е обвит, а ние нямахме хартия. Един чувал за брашно, получен от магазина срещу 10 лв, реши проблема. В крайна сметка след приключването на импровизациите имахме приличен пакет – 11 кг.
Проблемите не свършиха дотук. В пощата имаше заместничка, а тя не разбираше нищо. Наложи се да извикаме излязлата в отпуск пощажийка. Чест за нас бе фактът, че колетът бе №1 за годината. Поради това 30 минути търсихме ценоразписи, проверявахме и други подобни обработки. Чест прави на жената, че отказа парите, които и предложих за разкарването. Вече се надявахме, че като пристигнем в Котел, освен палатки ще ни чака и храна. Едва приключил с колета и Ясен дойде да ме вика за камиона. Щастливи, преодоляхме още 300 м денивилация (снимки – и ), транзитно преминавайки през х.”Тръстена”. Камионът ни стовари до една чешма, където се разположихме да похапнем. Никой не подозираше, че ни очакваха 9 часа път.


Оттук нататък почна едно ходене по мъките... Бяхме се настроили за 6-7 часа ходене още, и то в най-лошия случай. Почнаха едни полянки, едни горички, черни пътища, калпава маркировка, а раниците вече ни показваха каква грешка сме направили. За пътя не мога да кажа нищо особено. Нищо не помня, освен, че ми се опъваха жилите на врата от напън и вече си задавах въпроса имам ли шанс да стигна докрая. Почивките ни бяха уж за по десет минути, а като му , не ни се ставаше по половин час. После имахме нужда от 100-150 метра, за да ни претръпнат краката, докато отново разберат, че трябва да ходят.

Е, понякога се радвахме на гледките:


Спиранията ни бяха бая чести, но вече не ни пукаше. В един момент решихме, че нямаме бърза работа, когато стигнем и където стигнем. Дори женската час от групата започна да се .
И

Пристигнахме по тъмно. Вече на смрачаване навлязохме в махалата, в която се намира хижата. Минаваме една къща, втора, трета, а тук да се похаже хижата, а там, все я няма. Най-накрая около 22.00 акостирахме:

Галя:
Стигнахме пак по тъмно. Интересното беше: Радо се изтърси в едно дере – моста се продъни.

Елка:
Естествено пак нямаше ток., но затова пък – ЛУНА като по поръчка и една голяма маса пред хижата. Ако искаш – раница изпразвай, преобличай се, мий се, яж – все на лунна светлина.

Тази вечер с Николай си мерихме пришките. Изправили се до чешмата, събухме обувките и чорапите, и сравнявахме пораженията, докато разлепяхме лепенките. Бяхме много весела картинка.
Беше ми се образувала една пришка, много особена. Вътре в пришката друга пришка. Личи си през горния мехур, че отдолу има друг. Не знамкак точно е структурирана кожата, но сяхаш отделните пластове бяха образували отделни мехури един в друг.

Стига за този ден. Хапнахме набързо и се проснахме в леглата. Толкова бяхме скапани, че не можехме да гледаме.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Re: 7 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Mиpa CM (несериозна)
Публикувано30.05.05 17:57



До какво доведе това специално внимание, ще разберете към края...

Ама ние май се сещаме.



Тема Re: Мира, то няма нужда да се сещаш.нови [re: Mиpa CM]  
АвторHиkи (Нерегистриран)
Публикувано30.05.05 18:07



Ясен отдавна си го е казал това в една тема преди около година - две. Така че поне в това отношение изненади няма. Ако си следила редовно и внимателно форума де. Иначе може и да ти е убягнало.



Тема Re: Мира, то няма нужда да се сещаш.нови [re: Hиkи]  
Автор Mиpa CM (несериозна)
Публикувано30.05.05 18:14



Убягнало ми е. Ако е било преди повече от две-две и половина години - със сигурност. Или не съм запомнила.
Мдааа, ето още едно потвърждение, че на младини не трябваше да ходя само с брат ми на планина.

А Ясен наистина не трябваше да пита за пътеписа, а направо да пише.



Тема Re: Подготовка и организация.нови [re: Яceн_]  
Автор Ralitsa (Nature Lover)
Публикувано30.05.05 18:14



Много интругуващ разказ! Достави ми истинско удоволствие да го прочета! И сериозно се замислих над реалните трудности над един такъв преход



Тема Re: Мира, то няма нужда да се сещаш.нови [re: Mиpa CM]  
АвторHиkи (Нерегистриран)
Публикувано30.05.05 18:58



Да така е и за двете ти последни твърдения. Само че възрастта няма особено значение. Аз на младини например по планини не съм ходил. На 35 г. проходих, на 36 г. срещнах Жената в планината по време на преход в група с туристическо дружество. На 38 се ожених. Никога не е нито рано, нито късно. Има си една сляпа неделя и само тя си знае кога ще споходи човека.

А Ясен наистина нямаше нужда да пита. Много народ се точи за прехода Ком-Емине. И едно такова четиво е много полезно. Надявах се, че Йоги ще пусне пътепис за неговия самостоятелен преход от преди две години, тъй като той по принцип е доста подробен в описанията на маршрутите, но явно и той има недостиг на свободно време. А иначе аз вече си вадя изводи и поуки от някои грешки на Ясен и приятелите му, които и той сам е посочил. И набелязвам тактика за евентуалния бъдещ наш опит. Пред мен стои обаче един голям проблем. Никой няма да ми даде отпуска от 3 седмици в разгара на лятото. Те и три седмици няма да ми стигнат, щото съм си слабосилен и може би 25 дни е по-реален срок за мен. Явно ще почакам още. Тъкмо ще поразуча маршрута доколкото мога.



-------------
за Ясен
-------------

Давай!!!

Колкото повече, толкова повече!

Разказът ти е както интересен, така и полезен. Дано и други се "заразят" и да споделят своя опит по темата в подробности т.е. в пътеписи.



Тема Re: Мира, то няма нужда да се сещаш.нови [re: Hиkи]  
Автор Mиpa CM (несериозна)
Публикувано30.05.05 21:27



Аз дойдох пак, за да си трия предходното мнение, че взе тъпо да ми звучи, но гледам, отговорил си ми и се обезсмисля триенето. Само ще кажа, че и на мен, като чета пътеписа, ми се прави такъв поход Ком - Емине, и морето накрая - ама може и на мен да ми трябват 25 дни, знам ли, не съм пробвала. Е, не, чак толкова сигурно няма да са.
Другото беше (почти) на майтап.



Тема Думите са излишнинови [re: Яceн_]  
Автор Aндoн (Родопи)
Публикувано30.05.05 22:22











Досега не бях отварял темата. Гледах броя на мненията и мислех, че си го докарал до край, но...
Онзи ден си взех един 300-грамов пакет солети от Билла за 89 ст., но нещо го забравих вкъщи. Сега го подпуках и седнах да чета разказите. Минаха се 5 минути и Котката усети, че има купон и тя дойде да "слуша" до монитора и така един час. Солетите свършиха с края на 3-я ден от разходката ви...
Не се притеснявай, че има вероятност да фалирам и да преям със солети по време на четенето на разказите, ами давай с пълна газ нататък.
По-евтино щеше да ми дойде едно гостуване у Търново отколкото солетуването пред монитора.
Отивам да събирам стотинки за солети и чакам с нетърпение следващите дни.
Щом аз се навих да чета дълъг пътепис, то значи има защо.


Човекът е Човек, когато е на път!


Тема Re: Мира, то няма нужда да се сещаш.нови [re: Mиpa CM]  
Автор Slavei (който не пее...)
Публикувано30.05.05 22:24



ми аз в началото щях да питам колко двойки са се бракували, но като прочетох колко са участниците си отговорих сам на въпроса :)

Абе Мира кви са тия думи, че "на младини" .... ти се изкара..... искаш ли да ти казвам баба???

Ясене продължавай в същия дух!!!!!11

Редактирано от Slavei на 30.05.05 22:27.



Тема Re: Мира, то няма нужда да се сещаш.нови [re: Hиkи]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано31.05.05 09:12



Забравил съм! Честно! Иначе нямаше да се правя на интересен...

Добре де! Бракуваха се Елка и Николай, но Елка си каза по-горе. Пък и те тогава вече си бяха гаджета.
Бракувахме се и ние с Галя, с тази разлика, че в началото хабер си нямахме, че така ще се развият нещата.
По-добре, че стана на въпрос, защото сега с чиста съвест ще пропускам някои моменти, с които досега се чудех какво да правя. Поради по-личния им характер.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема Re: Думите са излишнинови [re: Aндoн]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано31.05.05 09:13





Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема 8 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано31.05.05 10:33



Ден четвърти: “Лескова” – “Мургаш” – 15 часа

Този ден също ми беше пълна мътилка, получих някои проблясъци едва когато прегледах дневника. Този факт обаче не ми помогна много, защото там са описани събития, случили се следобеда на този ден. В което няма нищо странно, предвид това, че интересните събития се случиха следобед.

В общи линии това беше ден на загубванията. Но така става, когато групата се раздели.

Малко за увод от дневника. Галя:
Единствената сутрин, в която тръгваме по-късно. (С една дума, ставаме по светло.) Ясен си лепи краката. Елка се прави на шейх. Каквото и да означава това.
Николай чете 24 часа. Моис ни подбира да тръгваме, а мен ме майтапят, че съм тръгнала по пижама (лъжат, това е специална униформа за планината!)
Радо и Явор тръгнаха преди един час.


Ето ви закуската:

С нас имаше и друга група там, не се чудете, ако забелязвате непознати физиономии.

После до обяд си ходихме както се полага. Без проблеми, само със съпътстващите болежки. Освен малки изключения, разбира се:
Ясен не е добре. Започна да откача. Приказва глупости, пее, освен това го тресе – в процес на климатизация е. След мен сега е негов ред – ще се оправи.
Вървим през гора, красиво е, но след 5-6 часа започва да действа потискащо.


Към обяд седнахме да хапнем, разбира се без двамата ни спътници, които бяха отпрашили напред. Разположихме се край пътеката, разхвърляхме раниците, подпукахме поредните рибни консерви. Това го помня, защото изядох едни Шпроти, които си пазех като особен деликатес. И докато сладко похапвахме, зад нас – гласове. Докато хвърлим едно око зад гърба си, се появиха Радо и Явор. Бре, да му се не види! Вие нали бяхте напред? Бяхме, но се позагубихме... Всичко свърши с това, че както бяхме се наяли и мислехме да тръгваме, откарахме още половин час в хоризонтално положение, докато хапнат и “загубените” ни спътници.

Ето ви още малко от дневника. Галя:
16.00 – тръгваме от “Дълбок трап” след двучасова почивка с плаж. Който се интересува къде е дълбокия трап, да се поразрови из картите. Аз си нямам на идея. Както и какъв плаж сме правили. В момента събираме “циганията”, като същевременно всеки си говори сам и никой никого не слуша. Добре сме, но ще се оправим!
17.00 – на една папратова поляна срещаме Явор, тръгнал половин час преди нас и малко се поразходил, но в грешна посока. Обаче с помощта на компаса се оправил. Герой!
Мургаш е пред нас. Височината му не ми харесва...
Вървим през гори, почти вече само нагоре. Няма вода, а има още много път...


Водата. Водата през този ден се оказа сериозен проблем. Често ми се е случвало в планината да закъсам за вода, но като тогава – никога. Знаехме уж от предварителното разузнаване, че съществува проблемът с водата в този участък. Уж бяхме подготвени... А стана така, че вървим, слънцето препича, ама както само то си знае, ние пестим, пием по малко, а водата свършва. И няма откъде да налееш. По някое време изпихме последните глътки и останахме само с надеждата, че скоро ще стигнем вода. И почна агонията... Вървиш, вървиш, устата лепне, езикът се надува, абе гадна работа. Пред очите ми започнаха да се появяват черни кръгове. Въобще нещата не отиваха на добре. Не мога да кажа колко време изкарахме без вода. Но пиехме икономично от доста време, така че сме били здраво обезводнени. Навлизането ни в поредния горски масив бе посрещнато с облекчение заради сянката. А след двеста-триста метра ни сполетя дълго жадуваното щастие – поток! Чист, студен и бистър! Виждали ли сте жадно стадо животни? Може да си представите как реагирахме. Макар че сравнението със стадо не е точно, защото бяхме малко хора. А поточето течеше по продължение на целия склон все пак.
Не знам другите как са изживели този момент, но аз просто се навидох над водата и започнах да гълтам колкото мога, на границата на удавянето. Като преминаха първите няколко секунди се изправих, извадих бутилката, напълних я и я изпих. После пак. И не знам колко изпих, но усещането накрая бе гадно. Устата ми още лепне и ми е жадно, а коремът ми надут от течност до пръсване. Както и да е, осъзнах се по едно време, че с тая планинска вода по друг начин не може да бъде. Напълних шишето и продължихме.
Скоро след това дойде и реакцията на организма. Не знам как точно реагира тялото, който разбира, може би ще обясни. Дотогава не ми се беше случвало подобно нещо, след това обаче – неколкократно. Когато съм обезводнен в горещо време и след това изведнъж се напия с много и студена вода. Втриса ме. А такава треска, която ме сполетя тогава, никога не ме е повтаряла по-късно. Петнадесет минути след “наливането” усетих, че ме втриса, и то така, както ме е тресло при много висока температура. Уплаших се и почти изпаднах в паника, но не казах на другите, за да не се паникьосват и те. В края на краищата там, в дън гори тилилейски, ако се случи нещо, така и така не могат ми помогна. А ако се размине, няма смисъл да ги занимавам. Във всеки случай състоянието ми доведе до поредната грешна постъпка. Извадих от аптечката си и изпих две таблетки аналгин-хинин. Лекарство, което май вече не се произвежда. А е много ефикасно средство, особено срещу треска. Е, не срещу треска от естеството, което имах аз, но кой да мисли в този момент.
Така или иначе треската ми скоро премина. Прекалено скоро и си дадох много ясна сметка, че не е от лекарството. Прекалено рано бе да подейства. Притиснен, че може да ми се случи нещо от ударната доза аналгин-хинин, но в същото време успокоен, че треската ми е преминала и няма да се налага да безпокоя другите, се осмелих да се обърна към Радо. Така и така, казвам му, “малко” ме втресе и аз изпих две таблетки. Много ли е и има ли опасност да ми стане нещо? Нищо ти няма вика, спокойно. И аз бях спокоен, но...
Но лекарството подейства след около половин час. Точно по начина, който се очаква от него. Започнах да се потя. Не просто да се потя, а да се леят реки от пот от мен. Хем в гората, вече на смрачаване, на хладно. Пак взех да се шашкам. Като се облека, по-лошо. Като се съблека, притеснявам се да не настина. Все е зле. Добре, че поне вече вода имахме по пътя в изобилие, та имах с какво да компенсирам загубената при потенето.
След половин час и това премина, но този период бе доста критичен за мен.

Още малко от Галя:
19.30 – най-накрая вода! Кризата отмина, обаче сме много зле! Вече се караме, напрежението си казва думата. Преходите са адски дълги, а раниците адски тежки. Вървим от сутрин до вечер, пристигаме в хижите по тъмно. Всеки си преживява по една “кризичка”. Започнахме да обсъждаме промяна на маршрута...

Скоро, след като намерихме водата, излязохме на трасето на газопровод, който на това място прехвърля Балкана. Това бе повод Моис да ни вдъхне кураж, защото в някаква книга, която бил чел, се казвало, че се върви известно време по трасето и хижата вече е близо. Близо, близо, вървяхме още един час. А да стигнем, а още малко, а да стигнем, преди да се стъмни, но не би. Накрая мръкна толкова, че не можехме да си видим носовете. Свалихме раниците, извадихме фенерите и не минахме двеста метра, хижата се показа пред нас. Най-после!

Пак Галя:
21.45 – стигаме в хижата. Отдавна е тъмно. Лошото е, че и в хижата е тъмно. Пак няма ток! ТРАГЕДИЯ!!!
Емоции не липсват. Пред хижата е лудница. Обаче при нас е вече добре.
Събитие: измиване с топла вода – невероятно, но факт!
Истина е, че хижарят, още щом ни видя, първите му думи бяха: Момчетата нагоре, да ви покажа стаята, а за момичетата има един голям котел с топла вода в кухнята, да отидат да си го вземат, банята е отсреща. Никакви излишни приказки, никакво помотване. Явно по физиономиите ни си е личало колко сме я окъсали.
Отказахме на многократни покани за присъединяване към масата отвън – изводите се налагат сами. С една дума – скапани сме. Радо единствен ни отсрами.

Ето отчета на Радо по въпроса:
И така, поканиха ни на маса. Хората бяха настоятелни, а ние несериозни. И аз понеже съм с меко сърце, слязох долу. Пернах една ракия и в хода на разговора се установи, че не са ме поканили заради сините ми очи, а заради нежните ни половинки. След проучване се разбра, че се интересуват единствено от тях. Но аз ги вкарах в “девета глуха”, като им казах, че Елка е жена, а Галя сестра на “камбоджанеца”, който имал (той така твърди!) връзки с ВИС-2. Не знам колко от вас помнят борческите времена. Те ще загреят за какво става дума. Тогава загубиха интерес към мен и аз си легнах при другите.
Абе компанията беше яко загряла, да ви кажа право. Нищо чудно така да са се развили нещата...
Наистина, тъкмо си бяхме легнали, и Радо се присъедини към нас.

От този ден нямам други снимки. Ето ви две, които Моис е снимал, но не съм сигурен, че са от 8 Август. Дори и така да е, сложил съм ги в албума си тук, затова тук ги показвам и на вас:

и


До девети!




Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Re: Мира, то няма нужда да се сещаш.нови [re: Яceн_]  
Авторelia_gg (Нерегистриран)
Публикувано31.05.05 13:53



"По-добре, че стана на въпрос, защото сега с чиста съвест ще пропускам някои моменти, с които досега се чудех какво да правя. Поради по-личния им характер."
Защо така? Ние бяхме на похода и не разбрахме "някоите моменти".




Тема Re: 8 Августнови [re: Яceн_]  
Авторelia_gg (Нерегистриран)
Публикувано31.05.05 14:19



Сутринта се бях омотала в една бяла забрадка /като ханъма, или като шейх, както Галя е писала/. Имам такава снимка, но е с отвратително качество.

Предварителното проучване, за което говориш е всъщност Николай, който единствен от участниците на похода беше "правил" Ком- Емине през 91г. Лошото беше, че нямаше /няма и в момента/ много ясни спомени от което- както той казва, докато вървяли или е било тъмно, или са били прилично почерпени /най- често и двете/. Това е и причината на всеки мой или на Галя въпрос колко още остава до поредната хижа той да отговаря "час- час и половина". Първите два дни ни беше забавно, но после се убедихме, че той спокойно може да го каже в 9,30 сутринта, а вече да е 22,00, а ние още да се мотаем по чукарите.
За водата /или за недостига и/ Николай имаше повече от ясен спомен, обаче. Предварително ни предупреди да напълним всички възможни съдове. Така и направихме,и по пътя ядохме ябълки, изпихме лимоновия сок, който носехме /б-р-р-р/... Николай въпреки всичко се беше изхитрил да скрие още 1 половинлитрово шишенце с вода в раницата си. Моис, обаче /церберът му с цербер/, забелязал тайният му ход и го изнуди да го извади.
А самият Моис беше напълнил 1 "колан" с вода- събираше може би около литър. Стискаше водата до края, въпреки жадните ни погледи.

Сега се сещам за компанията пред хижата. Имаше една дъ-ъ-ъ-лга маса, около която бяха насядали само мъже. Можете да си представите 20- тина мъже , излезли в планината, далече от жените си с една цел- да поразпуснат и да се натряскат Към 10 вечерта вече бяха мно-о-ого почерпени. Ние бяхме така убити от пътя, че и да искахме, не можехме да слезем при тях, но това, че си легнахме не означава, че отвън до ранни зори компанията спря да реве и пее просташки песни. Мъже!



Тема Re: Мира, то няма нужда да се сещаш.нови [re: elia_gg]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано31.05.05 15:08



Значи не е било нужно.

Пък и вие бяхте само в началото...

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема 9 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано01.06.05 12:11



Ден пети: “Мургаш” – “Чавдар” – около 15 часа

От този ден имам много спомени, по простата причина, че бе изпълнен с емоции. За моя изненада обаче се оказа, че в дневника също е отразен почти на 100%. Може би по същата причина... Поради това у мен се породиха колебания как точно да пресъздам случилото се. Дали както досега, редувайки моите спомени и записаното в дневника, но спазвайки хронологията, или да изложа първо моите спомени от начало до край, а после по същия начин да препиша дневника. Ще карам както досега, пък ще видим какво ще излезе...

Сега, като прочетох написаното в дневника за него ден, видях, че тогава единодушно сме го обявили за “Ден на загубването”. Което си е баш така. Но аз обявих като такъв предишния, така че ще имате честта да проследите втори “ден на загубването”. Не вярвам да ви стане досадно или скучно заради това.

Друг проблем. От този ден съм качил деветнайсет снимки. Доста ми е трудно да избера кои да покажа направо и към кои да дам връзки. Всъщност връзки към всички ще дам... Ще зависи от това, което пиша.

И така. Нея сутрин се успахме. Не, че не опитахме да станем по тъмно, но не ни беше възможно. Клепачите залепнали, краката приятно отпуснати, няма отлепяне. С огромни усилия успяхме да отлепим, може би към 7-7.30. Докато хапнем, докато се намотаме, отиде осем. Утринта беше

, притеснявахме се, че може да ни завали. И докато стягахме багажа, пред хижата се появи камион. Не помня точно коя марка беше това, но в България е известна като “виетнамка”. Казват, че този вид камион се е доказал по време на войната във Виетнам. Не знам доколко е вярно, не съм бил роден тогава, но видях после със собствените си очи на какво е способен. Резултатът от появяването му бе един – поредните преговори, пазарлък за 100 лв на човек (това си беше рязане на глави, но тия машини гълтат здраво, а ние бяхме в състояние, в което много не размишлявахме върху цената) и в резултат – още час на жижата, докато камионът тръгне към Витиня. Снимах и други .
Правихме и предварителен коментар със с предстоящия маршрут хора. После падна голям майтап, но вие ще се убедите...

Към 8.45 се натоварихме на и потеглихме в необходимата посока. Имаше емоции по време на пътуването, някои хора се повече от необходимото. Най-приятната част беше изкачването на връх “Мургаш” с камион:



На слизане от върха машината показа своите възможности. Спускането се извършваше по наклон, за който не бих си и помислил, че може да мине превозно средство. Камо ли с толкова висок център на тежестта. Бая потреперахме, докато заравни поне малко. След това навлязохме в гората. Шофьорът бе решил да ни демонстрира майсторско шофиране и караше като на рали. Едва в този момент прозряхме предназначението на клетката, с която бе обгърната цялата каросерия. Шибаха ни неизброимо количество клони, половината от които се счупиха, и ако не бяха железата, просто щяха да ни изметат от камиона и да се събираме после в продължение на няколкостотин метра по черния път.
В края на краищата благополучно ни стовариха на Витиня.

Малко чужди впечатления:
Тръгнахме от хижа “Мургаш” с “виетнамка” и последва едно дълго и емоционално пътуване. Качихме връх “Мургаш” и като започна едно слизане... Беше много диво, а настроението ни – страхотно. Това последното е много вярно – адреналинът ни беше скочил до най-горните си стойности. Тръскането беше на ниво, шибаха ни клони и ни напълниха с буболечки. Обаче беше страхотно! Сега сме на прохода , прибираме “масата”. Тръгваме...

Последва придвижването покрай прословутата ограда на неизвестнио защо секретния обект баш на билото. Едно, че зор хванахме отбивката от пътя (беше обрасло и табелката едва се виждаше), второ, че накрая се загубихме. Вървяхме си покрай оградата, както бе маркирано и както пише по книгите. Докато излязохме на полянка. На полянката – нито маркировка, нито пътека, нито нищо. След дълго умуване и колебание си набелязахме някво подобие на пътека, едва забелязващо се в тревата. Което водеше тъкмо в желаната от нас посока – на изток. Само дето не било баш така, но кой да знае тогава, че се върви покрай оградата и само покрай оградата! Никакви отклонения, никакви “пътечки”. Истината е, че тъкмо на тая полянка оградата правеше завой и продължаваше на север. Това ни заблуди и се втwрнахме да търсим несъществуващи пътеки. В резултат се забутахме в една гора, стигнахме стръмен склон, който водеше към някакво дере и краят му се не виждаше и окончателно разбрахме, че сме в грешна посока.
Ами сега??? Не ни се връщаше, бяхме слезли малко, трябваше да се качваме. Пък и щяхме да загубим време и усилия. С компас не ставаше, защото изтокът бе точно надолу, към дерето. А в гората нямаше никаква видимост, никаква възможност за ориентация. Загубихме 5-10 минути в празни приказки, докато ме осени идея:


Питате се какво правя там ли? Много просто – качих се да огледам накъде да вървим. Както виждате дърветата са гадни – избягали нависоко в борба за светлина, без ниски и удобни клони. Тогава това бе за мен допълнително предизвикателство и не ме бъркаше ни най малко. Както и да вися на тънките вейки на върха, полюшван от вятъра. Бях някакви си 60 кила. Ако ви интересува, снимката е вече на слизане. Моис ме издебна изотдолу...

Колкото до моята мисия – тя се увенча с успех. Видях право на изток, оттатък дерето, паметника на прохода “Арабаконак”. В първия момент се зачудих, как по дяволите ще прегазим тоя хендек и кога ще се качи до там отсреща. В следващия момент акълът ми си дойде на мястото и се усетих да огледам на юг и север. На юг си беше празно, там Балканът слизаше в полето. Но на север видях билото. Осъзнах, че на това място билото прави своеобразна извивка на север, после пак завива на юг и продължава на изток точно срещу мястото, от което е започнал завоят на север. Не знам дали разбрахте нещо, но вижте картите. След слизането ми много старателно разгледахме картата и чак тогава обърнахме внимание, че да, наистина, маркировката там прави малко завойче. Ама кой да ти обърне внимание пък и кой да вярва на оная “точна” карта? Никой.
В края на краищата, ето ви в заключение: представете си буквата S. Вървейки от запад на изток, след прохода Витиня се тръгва на юг. Обикаля се оградата отдясно, от южна страна, като се прави дъга. Долната страна на S-а. След излизането на полянката се продължава край оградата на север, влиза се в другата дъга на ес-а. Там някъде вече се хваща билото, по което върви пътеката. Т.е. пътеката прави другата извивка на ес-а не заради оградата, а следвайки естествената извивка на билото. Тези извивки свършват точно на Арабаконак.

В резултат решихме да тръгнем по хоризонтал наляво и леко нагоре, с надеждата, че рано или късно ще излезем на маркировката. Това придвижване продължи известно време и тъкмо бяхме започнали да се отчайваме, когато попаднахме на извор. Появата му бе като лъч светлина в мрака, защото всичко ни се виждаше черно. И докато наливахме вода, някой от нас забеляза маркировка. Десет метра нагоре, на едно дърво. Оказа се, че това е извор край пътеката, до който нормално се слиза от нея, а не се достига с изкачване. Но независимо от подхода към него, бяхме доволни, че накрая се “намерихме”.

Оттам окрилени прелетяхме до “Арабаконак” за нула време.

Като гледам почерка, трябва да е на Галя следващото:
13.50 – поредното загубване “с учебна цел”. Така се майтапехме, като се омотаме някъде. Установихме източника на загубванията – пусне ли Радо радиото и веднага се оплитаме в гората. Пък и определено няма маркировка наоколо...
Моис търси с компас паметника на “Арабаконак”, за да се ориентира, а Ясен се катери по дърво.
14.20 – все още сме загубени. Трима (Моис, Радо и Ясен) са скупчили глави над картата и шумно коментират маршрута. Моис вече предложи спускане до някоя гара и влак до морето. Май заваля. Билото е далече.
Вървим в гората като ненормални, всеки дава идеи, но в крайна сметка – нищо. Водата ни привършва.
Най-накрая – вода! А десет метра нагоре – МАРКИРОВКА!! Ура!!!


Следващото трябва да е от Елка, ако не бъркам почерка:
Потим се като идиоти, мърморим и псуваме ръководството (Моис). И накрая тъкмо той не видя маркировката. Водата от шишето на Николай има цвят на боза От гореописания извор. Добре, че на вкус е добра. Ясен все още клечи край извора. Кръщаваме дерето “Изгубанско” или “Моисово дере” (защото той ни загуби). Вече всички са успокоени, прави се анализ на грешките.
Бъзикаме се, че всички се изреждаме да се губим, а Радо каза: “Ние с Явор сме като Левски – ако губим, губим само себе си”.
Моис мъкне раници по баирите – опитва се да ни снима със самоснимачката и се криви над фотоапарата.


Вярно, че Моис държеше да ни снима всички, като за целта примъкваше раници нагоре-надолу в опитите си да направи подходяща основа за фотоапарата. В края на краищата усилията му се увенчаха с успех - , на която сме в пълен комплект. Докато той се “кривеше над фотоарпарата” аз се опитах да го щракна, но фотографът на фотографа в този случай се изложи здраво. Ето .

Ето от “Арабаконак” или някъде там. Всъщност тази снимка е правена тъкмо когато привършихме обяда. Ето ви и малко от възклицанията на Галя:
В 16.00 стигаме до паметника на освободителите. Гледката е страхотна. Най-накрая! Направили сме отвратителен завой в гората. Вече всичко е наред! Елка има проблеми с коляното, Радо оказва “първа помощ”. Дано се оправи! Трябва да се оправи!! Ще се оправи!!! Хич не й се иска да остава сама жена в компанията ни явно...

Ето ни още някъде по пътя:


После продължихме по стандартния начин – полянки и гори, пътища и издирване на маркировка. На едно място водата беше измила склоновете на едно дере, а пътеката минаваше точно през него. Преминаването бе доста емоционално. На снимките не си личи особено, но и

Още откровения:
Часът е 20.00 – почиваме след емоционално изкачване на десетметров сипей. Тръпката си я биваше!
Вървим в храсталак, почти без пътека. Търсим маркировка... Мрак, гора, кал + седем откачени.


Оттук насетне помня само, че излязохме на един кръстопът от черни пътища. Намерихме табелката, която посочва нашия, и закрачихме храбро, с надежда, че ще пристигнем скоро и преди да мръкне. Надеждата, казват, умирала последна, и в това се убедихме с пълна сила за пореден път. Стигнахме, но нито беше скоро, нито беше по светло. Ето ни през “кратката” , която направихме, за да извадим фенерите.

Ходейки все по пътя, разбира се накрая стигнахме заветната цел. Не помня подробности, освен че хижата по това време беше без хижар – изоставена.
Подробности от дневника:
21.40 – в хижата сме. Пиша на свещ. Започваме да готвим. Шоу...
Поредна нощ на тъмно. Хижата е изоставена, но чиста. Има дюшеци и и одеала.

Продължение:
Радо в момента готви, Ясен си лепи краката, Елито е заела страхотна поза върху три маси (бъдещите ни легла), Моис се придвижва, накуцвайки и ми пали втора свещ, аз ще се опитам да направя малко гимнастика след този преход. В този момент Ясен се облича и си напъха главата в ръкава – мърмори. Николай се реши от половин час. Аз също – след камиона днес бе належащо. Всеки се оплаква от болежките си и се разхожда като наакан.


Това беше атмосферата нея вечер. Пълна идилия. И наистина си готвихме. После му дръпнахме голямо . Включително и .

Последва сладък сън върху масите в столовата. Сладък и безпаметен.

Хм, сещам се, че някой носеше някакъв препарат за миене на чинии. Защото нея вечер аз мих след вечерята и ми го връчиха тържествено. И такива неща сме мъкнали...


За този ден май се улях. Какво да се прави, имах най-много материал. Дано да е било интересно.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Re: 9 Августнови [re: Яceн_]  
АвторHиkи (Нерегистриран)
Публикувано01.06.05 14:42



"За този ден май се улях. Какво да се прави, имах най-много материал. Дано да е било интересно."

СТИГА, бе човек!!! Стига си скромничил. Оценките ги остави на нас.

Вече сума ти народ писа, че е хем интересно, хем полезно. Ни най-малко не си се олял. Колкото повече напишеш, толкова по-вече информация снасяш за "тесните " места на прехода: безводни участъци, места, където е лесно да се изгубиш и т.н. Ето например това с оградата, където сте изгубили пътеката е ценно. Въпреки, че са минали вече 10 години съм сигурен, че тая ограда все още я има. Или поне остатъци от нея. А това е много добър ориентир.

Снимката на мястото, където почивате за да извадите фенерите съжалявам, че се смея, на вас сигурно не ви е било до смях, ама изглеждате толкова скапани всичките ..., че направо ми е трудно да се сдържа. Ако не знаех със сигурност, че сте стигнали до морето, съдейки от описаното до момента бих се заклел, че никога няма да издържите до края. С всичкия тоя багаж. Ама явно сте излезли корави люде.

Разказвали са ми, че има един ефект при продължителни и големи физически натоварвания: след една определена степен на натоварване, организмът привиква и нататък вече е по-лесно, влиза се в някакъв ритъм. Явно, че при вас тоя ритъм до 5-я ден все още не е налице. Поне аз не го виждам. Много изморени изглеждате и в края на петия ден. А може и така да ми се струва. Все пак не съм професор по медицина или физкултура.

Във всеки случай не се притеснявай да бъдеш подробен. ИНТЕРЕСНО е ... и ПОЛЕЗНО

С най-добри чувства





Тема 10 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано01.06.05 17:43



Ден шести: “Чавдар” – “Кашана” – 7-8 часа

Мокър ден. Накратко казано. Резултатът бе, че не можахме да се доберем до “Свищи плаз”, както беше по програма.

Събудихме се освежени. Позабавихме тръгването в очакване края на дъжда. Дочакахме. Т.е. спря навреме. И тъй като вечерта нищо не видяхме от хижата, сега я огледахме от всички страни. Дори се снимахме:

и още

Галя:
Спахме много добре, макар и на маси. Сега на светло се вижда, че хижата съвсем не е лоша – кокетна стара хижичка със страхотна тераса. И нещо уникално – има огледало.
Природата наоколо е много красива.
Сега се чудя как да си обуя обувките – вчера газихме в кал до глезени.


После нямам спамени. И в дневника няма нищо. Помня, че вървяхме през гора известно време, с набирането на височината излязохме на открито. Спряхме за почивка край един , не помня чии беше и по какъв повод е . Почивката ни се проточи .

Пак Галя:
9.45 – на паметника на руските войни.
Моис се е обръснал на тъмно в хижата. Хем е заклан (порязан на поне тридесетина места), хем е недообръснат. Времето е ОК.
Все още. Ако знаехме какво ни чака... Под връх “Баба” сме. Има много боровинки. Има и много мухи.

Тук има бяло петно. И в главата ми, и в дневника. Докато ни заперка дъжда някъде около хижа “Мургана”. За сметка на това прииждащата мъгла около връх “Баба” предразполагаше към снимане:
Снимки: и

Още две:

и


Още сме в добро настроение:
13.30 – вървим в мъгла. Вървим и пеем – страхотно е!
Вече сме мокри...


И двете изречения, след като вече ни е заперкал дъжда:
Много сме мокри! АДСКИ сме мокри!!

Пак се загубихме...

Някъде по това време се загубихме наистина. Действието се разви около х.”Мургана”. Все още не бяхме достатъчно мокри и с твърда крачка продължавахме напред. После, четейки в поредното помагало, хванахме един път, който ни поведе на север. Абе хора, викам им, това не е нашата посока, пък и много слизаме. С Явор почти се скарахме и аз преглътнах по-нататъшните си възражения. Ще вървя, пък където ще да стигнем. Важното е да не се джафкаме, щото тогава няма оправия. Джвакащите крака, напредването на сляпо и тежкия багаж бяха опънали нервите ни докрай.
Явно има Господ и той ни се яви в един момент в лицето на семейство палаткуващи край един завой на пътя. Ние: “Това ли е пътят за Етрополския проход?” Те: “Не, този път е за Ботевград!” Ха сега елате ни вижте как се набираме обратно из баира. Гледаха ме гузно и мълчаха като бити задници...

Продължихме да джвакаме и скоро се добрахме до “Кашана”. Кръчмата беше затворена, хижата – също. Намерихме отключено едно бунгало в съседство. Веднага го окупирахме, извадихме манджата и разхвърляхме мокротиите. Все още имахме някакви надежди, че ще продължим. Мина половин час,мина цял час, на никого не му се ставаше и на всички ни стана ясно, че сме дотук. На Елка коляното ставаше все по-зле, а всички бяхмо прогизнали до кости. Бая жалка картинка бяхме:


Е, личи си, че вече сме в по-добро настроение.

От дневника, Галя:
15.30 – бунгало до х.”Кашана”. Мокри и кални пристигаме с настройка за кръчма.. Кръчмата не работи, хижата – също. Сега сме в бунгалото, има точно седем легла. Наоколо е бардак, всеки се муси.
Ясен си отлепя лепенките (“Ох, как се оскубах!”). Николай дава предложение да ходим към х.”Ехо”. Всички оценяват шегата му по достойнство – със смях.


Елка:
Допреди един час можех да убия човек – толкова ми беше мокро и студено. В момента вече сме на маса. Вдигат се наздравици, дялкат се картофи за супа. Боли ме кракът! Из стайчето са опънати въжета за сушене на дрехи, а чорапите на всички висят навън под дъжда – за допълнително изпиране.

Ама почерците на двете жени много си приличат! Не мога да определя коя е писала следващото:
Радо реже лук и плаче. Пръска Явор в окото. Той........ Разбирате смятам. Моис пие и вика: “Наздраве!” Обсъждат се сексуалните предпочитания на Николай – интернационализмът е неговия принцип. Ясен гледа умно и пие по малко. Аха, Елка го е писала! Моис се прехвърли на друга чаша и решава, че ще му е интересно да иде в казармата.
Пием аператива. Яденето се вари. Всички ядем лук... Мислим да наблегнем и на боб. Очертава се интересна вечер...
Ракията свърши, настроението расте, думите започнаха да се оплитат...
Айде бе! Не вярно! Не имало такива неща!!!

Моис:
Най-неочаквано в разгара на разговора пристига хижарят. Оказа се, че в хижата ни очаква топла баня. Това беше ключов момент. Преди да разберем това, никой не искаше да се мести.

Тук съм писал аз:
Преместихме се всички в столовата на хижата и катуна светна с целия си блясък. Всеки започна да вади дрехи – мокри и сухи, чисти и мръсни. Оказа се, че има и пералня – докато някои се къпеха, други перяха. После стаята заприлича на огромна сушилня с висящи от всички страни дрехи, а под опънатите въжета се разположи софрата. Снимки: , и . Радо, Николай и Явор започнаха поредната си изява в готварското поприще, Моис, Галя и Елка в простирането, а аз ги гледах. В момента с пълна пара тече подготовката за вечеря и с нетърпение очакваме произведението на нашите готвачи.

Тази вечер за пръв път хванах химикалката и го направих с намерението да споделя всичко от Ком насам, но си давам сметка, че е невъзможно – нито има къде, нито пък има време. Единственият факт, който не може да се подмине, е голямата грешка, която направихме с първите големи преходи и разчитането им по картите. Данните там се оказаха лъжа и измама, а преход преди 20.30 не сме завършвали, като пристигахме дори към 22.00 часа. Вследствие сме преуморени, изтормозени и с безброй пришки по краката. Аз лично с нетърпение очаквам почивния ден на “Ехо”, предполагам и останалите, но както изглежда времето може да ни принуди да направим и тук един такъв. В края на краищата е за добро, но страшно ще изостанем от графика с всички произтичащи от това последствия – ще ни очакват на “Ехо”, “Амбарица” и “Грамадлива”, а възможно е и на Котел и поради липса на подходящи комуникации могат да останат непредупредени и поставени в неудобно положение. Това всъщност е единственият проблем, защото иначе въпреки всички проблеми, неуредици, неудобства и неприятности походът ни протича чудесно – с много емоции и силни преживявания. Ако не са тревогите за очакващите ни, мчожем да останем тук и седмица – бърза работа нямаме.

На масата съм, музата ми секна, друг път пак!

Галя само е добавила:
Най-после маса!

Елка:
Много моля да се подчертае – всички участваха в подготовката на вечерята и в прането. Ще има картофено пюре и спагети.
Хижарят засега и супер. Тук наистина прилича на катун. Момчетата са все още на първата ракия. Настроението засега е добро, но купонът все още не е в разгара си.
Боли ме коляното. Преди един час хижарят ме намаза с някакво мазило – дано да ми мине. Слушахме радио “Експрес” – музиката е страхотна.


Тоя ден май изцяло го преписах от дневника. Но колкото, толкова.
За другия ден ще издам само, че не тръгнахме. Времето продължи да е кофти и се отдадохме на почивка. Подробности – по-нататък.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Re: 10 Августнови [re: Яceн_]  
Автор spasss ()
Публикувано01.06.05 19:43



Наистина сте се позабавили доста, при подходящо време Свищи плаз не ви мърдаше въпреки загубването. Не помня точно часове но се сещам че със Светльо тръгнахме на развиделяване от Чавдар, на обяд си пекохме гъби на Свищи плаз, губихме се, валя ни дъжд и в късния следобед бяхме на Планински извори където единствено дъждът ни възпря да не продължим нататък. Явно разстоянията не са много големи там. Това беше началото на нашите закъснения. /две години след Ясен/



Тема Една година!нови [re: spasss]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано02.06.05 09:05



Вие тръгнахте следващото лято, на 96-та...

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема Re: Една година!нови [re: Яceн_]  
Авторmlad-n (Нерегистриран)
Публикувано02.06.05 11:13



Ясене, чуваш ли се с Мойс? Видях го последно миналата година през август на х. Васильов при Николай. Ако имаш връзка с него поздрави го и от мен - Младен от Бяла.



Тема Много поздрави и на теб от Колю Рошавиянови [re: mlad-n]  
Авторelia_gg (Нерегистриран)
Публикувано02.06.05 13:48



Кмете, много поздрави и на теб от Колю Рошавия! /той е николай от разказа на Ясен за Ком- Емине- 95/
Обади се на ICQ337019393 Hoho или ICQ109932124 Eli
Поздрави и от мен- Колювица.




Тема Re: Много поздрави и на теб от Колю Рошавиянови [re: elia_gg]  
Авторmlad-n (Нерегистриран)
Публикувано02.06.05 14:31



Благодаря за поздравите. Тъкмо щях да питам Ясен и за вас. Не сме се виждали сигурно повече от 12 години. Заради Вас ще се регистрирам и в ICQ. Може да ми пишете на kskpk@abv.bg



Тема Re: Една година!нови [re: Яceн_]  
Авторmlad-n (Нерегистриран)
Публикувано02.06.05 15:25



Ясене, благодаряти - нищо ,че не се познаваме, покрай теб се чух с приятели които не съм виждал от много години. Младен.



Тема Re: Една година!нови [re: mlad-n]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано02.06.05 16:07



Няма нужда, това все пак е част от идеята за съществуването на тия клубове, нали?

Само бих ви помолил, ако ще си устройвате дружеска среща, открийте друга тема.
Не, че не бих желал да се запознаем. Слушал съм доста за теб. От Моис, естествено.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема 11 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано02.06.05 17:22



Ден седми: “Кашана” – почивен ден (принудителен)

През този ден си отлежахме. Дъждът навън е спря и се отдадохме на лентяйство.
Снимки не съм правил. Това е единственият ден, от който нямам снимки.

Едва ли ще ви е интересно как цял ден сме се прескачали по креватите, но все пак в няколко изречения:

Станахме в шест часа. С надежда, че ще продължим. Но само си подадохме носовете и продължихме да спим. По някое време сутринта хижарят каза, че ще слиза до Златица. Да си дадем поръчки за нещо, ако има такива. Такива имаше, както се оказа – в изобилие. По тази причина, да не тормозим излишно човека, Моис се жертва и тръгна с него. Останалите се отдадохме на мързел, а той се зае с действието.
Изпратихме по него писма и картички (да ги пусне по пощата) и му направихме дълъг списък с всичко, за което се сетихме. Основно сладкиши – вафли, шоколади и солети.

Моис замина, а ние се излежавахме, ядохме, играхме карти... Въобще – уплътнихме пълноценно времето.

Завръщането на Моис ни свари в разгара на следобедната дрямка. Която прекратихме в момента на влизането му и вперихме погледи в ръцете му. Носеше голяма торба с неизвестно съдържание, която за мой огромен ужас връчи на жените. Подмазвач! Познайте какви ми бяха шансовете до мен да стигне нещо за подслаждане на душата. Е, стигна, но след като те си направиха удоволствието да ме замярат с вафли. Абе какво да ви разправям...

От мен – толкова. Ще продължа от дневника, тъй като жените се възползваха от почивния ден и се упражняваха в писане.

Елка:
Събудиха ни гадно в 6.00, за да решим, че няма да тръгваме веднага. Ако въобще тръгнем. Времето е отвратително!

Моис (има и малко “терзания на водача”):
10.30 – взехме решение да отида до Златица с хижаря. Успяхме да постигнем консенсус по въпроса за покупките – яйца, мляко и сладкиши...
В същото време Радо написа поема на тема Етрополският зет и Галя.
За справка – по-долу! В нея обстойно бяха застъпени характеристиките на всички членове на компанията. За пред родителите й.
Цялата сутрин бе дъпроводена с мърморене по мой адрес: за събуждания, почивки и всякакви подобни недоволства, при това извън времето за критики – нахалство! Замислям се дали да продължавам да се занимавам с подобни неща в бъдеще. Взе да ми писва.
Междувременно за 20 минути с хижаря се опитахме да спрем нещо на стоп. Резултатът бе нова дъждовна баня. Към обяд ще опитаме отново.


Галя:
Засега почивката ни се отразява чудесно: аз слушам музика и шия раница, вече всичко е изпрано и изсъхнало, в бойлера има гореща вода; Моис се цупи, но ще му мине; Явор спи, а Ясен, Радо, Кольо и Елка цакат белот и още не са се сбили.

Пишем картички до вкъщи. В тази връзка Радо ми помогна така (не се възползвах от вдъхновението му!): (Обещаната поема!)

ГОДЕЖ
(от Галя до родителското тяло)

Привет,
Намерих си етрополски зет.
Иначе всичко е наред.
И понеже всеки етрополски зет е заврян,
ще взема да ви го доведа без свян.
Идвам с моите другари –
весели и славни годежари.

Най-напред с бъклица ще да върви
Радо, който пекане във тез игри,
от личен опит тез неща разбира
и положението ще ви офертира.

Явор тъпана ще бие
и най-много вино ще изпие,
защото нужни са му ноти,
за да получи той по челото банкноти.

Моис акордеона ще разпъва
и алъш-вериша ще раздува –
искайте парите кеш,
иначе ще ви перметне тоз младеж.

Ясен търновски болярин,
също славен годежарин,
нещо дърпе се, не ме дава,
ала няма той къде да шава.

Кольо, нинджа камбоджанска славна,
с автомата на хорото е начело.
Ролята му в туй събитие е главна:
кум е той, затуй пристъпва важно.

А пък Елка, славна хубавица,
тя достойна е кръстница.
Стъпва бодро и напето
въпреки, че я боли крачето.

Пригответе пиене, мезета,
че добре я дава тази чета!


Ама опасенбил тоя човек. Сега като чета какви ги е писал и му хващам намеците. А тогава – пълна скръб съм бил. Абе личи си, че е с пет години по-възрастен.

Инак го пиша това, за да видите колко отрицателно ни се отразяват почивките. Нали знаете, човек като няма какво да прави и го избива на простотия.

И пак Галя:
Моис се връща от селото (!!!). Влиза в стаята с пълна чанта сладки – вафли, бисквити... И двете с Елка ококорваме очи. Торбата е между двете легла и със светнали очички опитваме съдържанието й. След десет минути отново спим.
20.00 е. Момчетата се разприказваха и ни събудиха. Следствие: замерване с вафли, разгаря се истинска битка. В крайна сметка те май останаха доволни повече, отколкото ни се искаше.
Има гореща вода. Пак се къпем.

Сега варя юфка за закуска и пиша на крак, докато кипне млякото. Елка парви таратор...
Вечерята беше страхотна!
Направихме прощална вечеря за Радо – шопска салата с всичките й подробности (аз я правих – много съм доволна), таратор и яйца на очи. Все “луксозни” ястия за нашето положение.
Хижарят е страхотен, всичко това стана благодарение на него. Това със сигурност е най-хубавата хижа от началото на похода.
Баш пък. Просто имаше екстри, иначе си беше пълна скръб. Прекарахме си страхотно!

Пак се улях. Налягат ме спомени, докато пиша, и се увличам. Какво да се прави, подмладявам се с десет години.....



Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема Re: 11 Августнови [re: Яceн_]  
АвторHиkи (Нерегистриран)
Публикувано02.06.05 18:21



Поемата е 6. Подобни "простотии" са много полезни ... в много отношения и е хубаво да има хора в групата, които да ги правят. Това вдига духа и въобще е весело.

Дали все пак родът ти не води началото си от Етрополския край, а?



Тема Re: 11 Августнови [re: Яceн_]  
Авторelia_gg (Нерегистриран)
Публикувано03.06.05 11:25



Най- важното от този ден беше, че Моис ни събуди в шест часа само за да ни каже, че навън вали!
Сякаш нямаше да го разберем, ако бяхме станали в 8 /за разнообразие/.
Както самият Моис казваше- времето за оплакване от ръководството на похода беше от 7 до 6ч. /т.е. такова нямаше/.
На Кашана вече предчувствах, че с това мое коляно далече няма да стигна, така че се задава края на похода за мен /а и за Николай по неволя/.
Между другото, Ясене, моис знае ли за този пътепис?



Тема 12 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано03.06.05 17:04



Ден осми: “Кашана” – “Планински извори” – 6-7-8 часа ????

Хм! Чета дневника с надеждата, че нещо ще ми просветне. Но уви, там също е много постно. За сметка на това пък ще има снимки.

Предварително предупреждавам, че от маршрута нямам никакъв спомен.

от “Кашана”, вървяхме първо нагоре и се оглеждахме , после качвахме и слизахме някакви върхове... и в ранния следобед стигнахме на “Планински извори”. Мога само да спомена характерното за тази част на Стара планина заоблено и тревисто било. Най-омразният ми терен за ходене. Еднообразиие, монотонност и скука. Което води до по-бърза умора. Маркировката беше добра, колова и никъде не се изтърваше. Разбира се, казвам това, без да ни е захлупвала мъгла. Дори и в такъв случай обаче едва ли бихме имали проблеми – пътеката беше ясно очертана почти през цялото време, а колове не липсваха. Абе с една дума – нищо характерно и особено не мога да кажа за маршрута.

Ето ви Галя на Свищи плаз, за разнообразие:


Какво друго? Най-важното, което се случи през деня, бе това, че се с Радо. Свърши му отпуската на човека и го изпратихме над хижа “Свищи плаз” да слиза надолу.

Имахме и идеята да стигнем до “Ехо” през този ден, за да понаваксаме. Отсега ви казвам, че не стана. Не ни се ходеше по тъмно, а щеше да се наложи, ако бяхме опитали. Пък и коляното на Елка отиваше на все по-зле.

Ето една от почивките ни, вече без Радо в състава. Хем да се види хубаво билото:


Някъде над х."Паскал" сме. В дъното върхът е "Свищи плаз".

И от дневника, разбира се!
Галя:
Разговор между Кольо и Ясен: Къде ни е подслушала, не ми е ясно...
К.: Как си с пришките?
Я.: Само две ми правят проблеми.
К.: Аз имам пет лепенки на левия крак.


Елка:
В х.”Планински извори” сме. Отказахме се от идеята си да стигнем до “Ехо” до довечера. Ясен, Николай, Галя и аз играем карти. Другите двама спят. Сутринта, на разклона за х.”Свищи плаз” изпратихме Радо. На всички ни бешемного гадно, но уви. Той просто трябваше да се върне в Стара Загора, при жената, дъжерята, работата, тъста и тъщата, стажа и дебелите томове по хирургия.

В тая връзка ето ви част от сбогуването на Радо. В силно съкратен вид е, защото има излияния, които мисля, че не върви да стават достояние на кого да е:
И така, стана време да си ходя. Много ми е мъчно, но дългът ме зове. Мили мои приятели, благодаря ви за всички тези приятни мигове! Просто няма перо, с което да изразя възхищението си от вас.
После................................................. и пак:
Желая на всички успешно да преминат целия преход и да се топнат в Черно море.
Чао! Обичам ви!


И се връщаме пак на Елка:
Днешният преход беше доста бърз – темпото беше двойно по-бързо от обикновеното (нали се бяхме засилили към “Ехо”) Временцето беше супер – само на билото ни подуха добре. Аз проклинах женското закопчаване (вятърът от север се наблъскваше в отворите между копчетата и изглеждах като балон). Имаше само две големи изкачвания – на вр.”Косица” лично аз бях изплезила език до кръста. Почивките не бяха големи. Просто не е за вярване, че толкова бързо “влязохме в крачка”.
В момента сме приключили с вечерята, всички сме на чай, кафе и сладки приказки.
Липсва ни Радо. На всички. Без изключение. Просто той е от онези светли хора, с които бързо свикваш, а раздялата е доста мъчителна.


Забравих – снощи Галя беше направила страхотна юфка, така че закусихме супер.
Моис готви овесени ядки за утре сутринта.

Мдааааааааа.... Това е съществен момент. Свършихме яденето нея вечер. Закусвахме на другия ден с овесените ядки, които свари Моис, а как изкарахме деня... Ще почакате още малко. Във всеки случай аз умрях от глад.

За сметка на това пък не съм се лишавал от духовна храна. Нали пристигнахме рано и по светло, денят беше хубав, настроението също... Пък и за какво съм помъкнал книжки? За да ги чета, разбира се:





Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Re: ЗНАЕХ СИнови [re: Яceн_]  
Автор Yassen ()
Публикувано03.06.05 18:12



Не трябваше да поглеждам...Не трябваше. Дни наред си викам, че като изпишеш всичко, тогава ще чета...

Адаш, жив да си. Евала, браво, ашколсун! Ала се забелязва известна абстиненция.

БУРНИ И НЕСТИХВАЩИ




, Ясен

Красотата ще спаси света...


Тема Re: 12 Августнови [re: Яceн_]  
Авторelia_gg (Нерегистриран)
Публикувано06.06.05 09:27



Най- ужасното от този ден беше шокът от вида на хижата /Планински извори/. Някога е била страхотна, но тогава, през лятото на 95г. беше пълен ужас и смрад. Хора, които гледат коне, я бяха окупирали и .... честно да си кажем, буквално я бяха съсипали. Слава Богу, имаше и запазени помещения /спални и столова/, но определено не беше от местата, където се чувстваш добре дошъл. Имахме известни угризения, че няма да стигнем по план до Ехо /там ни чакаха приятели, които трябваше да носят плодове и зеленчуци- нещо, което ужасно много липсва в подобни изнурителни преходи по билото/, там ни чакаше и предварително занесена храна. Аз не помня, че по това време е свършила храната, но нищо чудно, ако е било така.
За "топлото" посрещане на Ехо от приятелите ще пишем по- нататък.



Тема Re: Ком - Емине `95нови [re: Яceн_]  
Авторзлa raд (Нерегистриран)
Публикувано07.06.05 10:50



Давай още...не ни дръж в това абстинентно състояниеееее...през пет минути проверявам дали има нещо ново...:))



Тема Re: Ком - Емине `95нови [re: злa raд]  
АвторHиkи (Нерегистриран)
Публикувано07.06.05 11:28



Изпреварили са ме. Тъкмо и аз се чудех дали да не побутна темата нагоре.

Ясене, да не вземеш да се впрегнеш сега. Не те притискаме.
Просто ... напомнянка!



Тема Re: Ком - Емине `95нови [re: Hиkи]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано07.06.05 17:13



Темата ще се побутне нагоре, когато му дойде времето.

Не знам колко от вас знаят, но ние счетоводителите си имаме свой ритъм на живот. А всеки месец има един период, от 1-во до 14-то число, когато живеем в едно особено състояние на духа. Под знака на ЗДДС. Така че ще ви призова към търпение...

Използвам случая да отправя една молба:
Въздържайте се по възможност от писане в темата. И без това ще се претовари, а така, както е тръгнало, ще се заформи нещо мастодонтско с няколкостотин мнения. Не, че не мога да открия друга и да продължа, но ми се ще всичко да е на едно място. Аз самият също се въздържам от коментари на вашите коментари, поне в повечето случаи, въпреки че пръстите ме сърбят. Именно с тази цел. Ако някой се е почуствал пренебрегнат, като не е получил реакция от моя страна, моля да ме извини. Но възнамерявам и занапред да бъда пестелив в допълнителните коментари и включвения.

Аз самият също горя от желание да продължа, още повече, че стигнах до един особено емоционален ден, през който едва ли не фотосинтезирахме. Но ще трябва да почака неопределено време...

Търпение....

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема 13 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано08.06.05 18:41



Ден девети: “Планински извори” – “Ехо” – 8-9 часа

Денят започна зле за мен. Събудих се със замаяна глава, виеше ми се свят, гадеше ми се, обливаха ме горещи вълни. Явно бях в някаква криза, която тайно се надявах да премине с течение на времето. След тръгнавето ни от “Планински извори” може би в продължение на час-два не бях на себе си.
Ето тръгването ни:


С триста зора ме прилъгаха да се отклоня 50-100 метра от пътеката, за да направим обще снимка на

, благодарение на които хижата носи името си.

Денят започна зле за мен, но завърши зле за всички. Както споменах в разказа за предишния ден, хранителните ни припаси бяха разчетени доста точно и поради закъснението от два дни, което бяхме натрупали, карахме на последните остатъци. Вечерта Моис забърка овесени ядки, с които закусихме, и така за деня разполагахме със следното:
Никакъв хляб, пакет овесени ядки, две пакетчета кашу, парче кашкавал, буркан сладко и кутия сухарин. Не знам на колко от вас понятието “сухарин” говори нещо, затова ще поясня – това е някаква диетична имитация на сухари. Т.е. нищо хлебно няма в него. Пълни стомаха, но не храни.

Друго притеснение ни беше времето. Утринта бе влажна и мрачна, край билото се виеха мъгли. Изгледите не бяха добри...

Така с натежали сърца, притеснени от переспективата да бъдем мокри и гладни през този ден, започнахме прехода. И докато очакваниета ни за глад се оправдаха напълно, то тези за дъжд се оказаха неверни. Размина ни се, а в същото време станахме свидетели на невероятни гледки. Мъглата се разстилаше от двете страни на билото, а ние вървяхме по гръбнака на Балкана като по пътека сред бухнал памук. Там билото е все още гадно – заоблено и затревено, за сметка на това обаче с големи и дълги слизания и изкачвания. Тогава не си го и помислих, но сега си представям как бихме се чувствали, ако ни беше напекло както трябва. Давам си сметка, че извадихме късмет него ден с времето – хладно и без много слънце.
Опитах се да снимам всички тези мъгли. Разбира се, снимките едва ли могат да дадат и бледа представа за невероятните гледки, които се разкриваха. Но все пак ето няколко опита:
,
,
.

Специално за последната снимка бих искал да опиша усещането си, докато гледах панорамата, но едва ли бих успял. Открива се целият склон на Балкана на юг, в полето се виждат селата, слънцето украсява с една особена светлина всичко това, а мъглата ври и кипи като пара в котела на задбалканските долини. Страховито и величествено едновременно. Заради такива моменти съм влюбен във високата планина. Не всеки ден можеш да бъдеш свидетел на величието на природата в пълната му сила, но когато се случи, се чувстваш богоизбран. Поне аз така виждам нещата...

Така заобиколени от мъгли изкачихме трите върха с буквата “Б” (така съм запомнил отзи район): “Тетевенска баба”, “Булваня” и “Братаница”. Разправяха ми после, че някои от тях се подсичали, нямало нужда да се изкачват, но като не знаем откъде... Пътеки не личаха, а и мъглата отсъстваше само по билото. Всичко надолу бе забулено.

Ето още една снимка с мъгла. По-нататък, като пиша извадки от дневника, ще срещнете едно описание на подобна гледка, макар и да не се отнася за същото място:


Ето и обещаният дневник. Галя, както в повечето случаи дотук, а и до края:
Вече се развиделява – тръгваме от “Планински извори”.

Вървим вече 2 часа и 30 минути. Минахме вр.”Тетевенска баба”, току-що слязохме от “Булваня”, а сега като гледам какво качване ни чака към вр.”Братаница”, лошо ми става. Всъщност вече не го виждам. Мъглата се сгъсти, даже слънцето не се вижда. Досега духаше гаден северен вятър. Ръцете ми са премръзнали и надути.

Грешка – това въобще не било “Братаница”! Кръстихме го .

Сега сме вече на истинската . Времето се оправи. Слънцето напече и разтика мъглата. Гледката е направо приказна: Слънцето пробива през мъглата и огрява отсрещните върхове. Наоколо е направо призрачно – виждат се само силуетите на върховете. Пред нас е . Оттук изглежда.....
Нямам представа какво означава многоточието.

Мъгла. Мъглата се раздига. Насреща “Вежен”. Аааааааааааааа....... (Възглас на възмущение.) Тук Галя се е опитала да предаде “възторга” ни от гледката на това, което ни очаква. А така си беше. Седиш си в мъглата и тънеш в блажена неизвестност и изведнъж се показва оня ми ти масив – свят да ти се завие. И после пак се скрива...

Мъглата свършва точно на ръба (изцяло отдясно на “Кончето”). Което ще рече – от юг. Имаш чувството, че извира отдолу и се устремява към облаците. Елка ги оприличи на изпарения, които извират от ада. Много точно казано!

Облаците са навсякъде около нас, а ние сме в слънчев кладенец. Страхотно е! Просто нямам думи! Това не може нито да се опише, нито да се снима. Трябва просто да се почувства, колкото и банално да звучи.

Дават зор да тръгваме. Вече нямаме никаква храна. Поделяме си две пакетчета кашу...


А! Вежен! Олелеееееее.... Дали не беше по-добре да не го виждаме?

На “Вежен”: И това ми било връх! За туристи като нас – просто закачка!
Ами лесно е, като вече си горе. Погледнат отгоре, животът изглежда по друг начин.

На връх

На връх “Вежен” моят милост се е престрашил да хване дневника, подтикван от извиращи от дълбините на душата му тежки чувства, и е написал страдалческите два реда:
Вр.”Вежен” – няма хляб – гладен съм! Думите “гладен съм” са подчертани с две черти...

Елка е добавила:
Влизаме в “махалата”. Русенци наричаха така мило районът на х.”Ехо”. Имаха си го като родния квартал в града си. Край на втора карта. От седем части! Честито!

Изгря страхотно слънце. Гладни сме. Всички приказки се въртят около яденето.

“Вежен” е равен като футболно игрище. Домързя ни.


И дойде време за обяд. Обядът ни е описан от Галя в дневника доста подробно, но ще го разкажа и аз. Две гледни точки са все пак, не една...

Стомасите ни от доста часове искаха своето, но ние целенасочено не им го давахме, защото ни беше ясно, че друго ядене преди “Ехо” няма да има. Така ли иначе вече не се издържаше, пък и си му беше време за хапване. Извадихме всички налични запаси, а именно сладкото, кашкавала, овесените ядки и сухарина и започнахме дебати по въпроса как и под каква форма да изядем наличното. Само сладко – не върви. Пък и хляб няма. От друга страна трябва да го включим и него, защото само с останалото не можем се наяде. А нищо с нищо не се връзва. В нормална ситуация едва ли бихме разсъждавали по въпроса – просто щяхме да ядем нещо по-подходящо. Така или иначе стигнахме до някакво решение: изсипахме пакета овесени ядки в буркана със сладкото, разбъркахме и получената смес започнахме да гребем с лъжицата. Овесените ядки изиграха ролята на хляб. Бурканът с този “деликатес” минаваше от ръка на ръка, а кашкавалът го следваше. След няколко лъжици сладко, малко кашкавал за засоляване. Защото иначе сладкото не може да се поглъща в големи количества. Накрая братски си разделихме сухарина и затиснахме горната смес. Надявахме се поне малко да ни предпази от нежелани стомашни реакции. “Обилният” ни обяд приключи с унищожаване на последните годни за ядене продукти. Т.е. справихме се успешно и със сладкото, и с кашкавала, и със сухарина, и с овесените ядки, както си бяха сурови.

Ето как Галя е отразила ситуацията:
13.30 – обядваме на Каменната порта. И то какво: кашкавал със сурови овесени ядки и остатъци от сухари. Мармаладът го смесихме с овесени ядки – буламач. Обаче го изядохме.
15.15 – Ветровити преслап. Времето се оправи. Наоколо е много красиво. Тръгваме към хижата. Моис и Ясен тръгват към Юмрука.
Ние с Моис наистина минахме за по-пряко през Юмрука, а останалите – по подсичащата пътека.

Моето пристигане на х.”Ехо” бе съпроводено с едно единствено неистово желание – да ям! Със спирането на полянката пред хижата захвърлих раницата и заявих на посрещащите ни русенски студенти: Дайте ми да ям. Към моят призив се присъедини и Николай. Не помня кой и как ни осигури ядене, помня само, че се нахвърлихме там на място, пред хижата, преди всичко друго, на подадения ни хляб и консерва “хиляди очички”. (Така наричахме най-евтините консерви с копърка. Като ги отвориш и отвътре те гледат неопределен брой лъщящи очички. На малките рибета вътре.) По вкусна консерва не бях ял. Ометохме всеки по една консерва с прилично количество хляб и едва тогава бяхме в състояние да обърнем внимание на ставащото около нас.

Е, останалите, разбира се, също хапнаха, но по доста по-цивилизован начин. После се отдадохме на почивка

и на културни мероприятия:
Аз, Елка и Валя тръгнахме към Юмрука, качихме го сравнително бързо, но все пак умората явно си казва думата. Гледката отгоре е приказна. Комбинацията между скали и трева е характерна за Юмрука и е много красиво. Надолу се вижда горист джендем. Ядохме боровинки. Оставихме послание в тетрадката на върха.

Вечерта беше тъпо.


Тъпо, тъпо, ама се случиха важни неща.
Първо и най-важно – на хижата ни чакаше група от десетина-дванадесет студенти от Русе, които поради нашето закъснение бая се бяха изнервили. Хората се надявали да се появим навреме и да тръгват с нас нататък. Е, не бяха стояли със скръстени ръце. Занимавали се с поддържащи мероприятия по маркировката в района.
С тях беше дошла и една приятелка на Галя – споменатата по-горе Валя. Очакваше се тя също да продължи с нас.
Второ, напълнихме раниците с храна. Консервите, както знаете, ни чакаха, а хижарят бе удържал на думата си и беше докарал хляб за нас. Както и зеленчуци. Зеленчуците не бяха дълго бленуваните от нас домати и краставици, а огромно количество червени пиперки и само няколко краставици, доста повяхнали. Но и на това бяхме доволни, още повече, че чушките са най-трайни.
Трето, взехме решение да не правим почивен ден на “Ехо”, както беше предвидено по график. Имахме вече изоставане от два дни, така щяхме да наваксаме поне единия.

Друго няма. В хижата беше фрашкано с народ, но нали сме ВИП-персони, настаниха ни удобно и сами. Очаквали толкова дълго в края на краищата. Някои от чакащите ни се чудеха какво да правят и за разлика от нас си запълваха времето с мероприятия. Този на снимката е Стоян, тогавашен помощник хижар на “Ехо” и издател на вестник “Старопланинско ехо”. Ако питате какъв е тоя вестник – беше уникат. Всеки негов брой автоматично ставаше библиографска рядкост, защото Стоян го рисуваше и изписваше на ръка. Правеше по няколко екземпляра, които раздаваше на познати. Периодиката бе когато му дойде музата, а информацията вътре – новини около х.”Ехо”.
Всъщност на снимката има още една бъдеща тогава семейна двойка. Въпросният Стоян и Петя, момичето в ляво.

И стига толкоз. За следващия ден – по-нататък!


Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Гладът, коляното и приятелитенови [re: Яceн_]  
Авторelia_gg (Нерегистриран)
Публикувано09.06.05 10:14



За мен този 13 август не е най- приятния ден от прехода. Коленете ми- вече и двете тотално сдадоха багажа. Въпреки мазането с обезболяващи мазила и непрекъснатото носене на наколенки /една от тях ясно се вижда на снимката пред Ехо- прясно захвърлена/, коленете ми бяха тотално разбрицани.
Че бяхме гладни в онзи ден- бяхме, и то зверски. за мен обаче на преден план беше болката- идеше ми да вия при вида на слизанията, дори и те да са за 2 минутки... Който го е патил знае за какво иде реч.
Мисля че е време да споменем за меда и това как го носехме. Николай /ако не бъркам/ беше предложил медът да се изсипва в пластмасови шишета- от една страна не мъкнеш тежък стъклен буркан, а от друга- доста по- лесно се "надига" за един живителен гълток енергия. Това личи и по снимките- ако един от групата по време на почивката пие вода, то друг задължително надига "медната бомбичка" /както ги бяхме кръстили/.
Приятелите... От описанието на Ясен сте разбрали как сме се чувствали, като накрая се добрахме до Ехо. Отдалече започнахме да викаме и махаме към приятелите, струпали се отред. Да не мислите, че ни посрещнаха с радост. Един от чакащите ядно викна "Айде бе, къде се мотаете, откога ви чакаме"... Толкова за "топлото посрещане". Зарадваха ни се 2-3 от групата. Поне за мен допълнителен извор на ярост беше обстоятелството, че докато ни чакали, нашите хора бяха изяли и почти всички зеленчуци, които уж носеха за нас И това на фона на нетърпящото възражения усещане за ГЛАД- за храна, плодове и зеленчуци и приятели.
Снимката пред Ехо ми напомня за един разговор , състоял се може би 10- тина минути преди да я щракнат. На снимката , седнал, третият отляво надясно е Нафтата- един невероятен образ от Розино, мисля. Та този образ /има си и съвсем прилично име- мисля Нафти/ добре познават повечето русенски студенти от походите до Ехо, е страхотен майтапчия. Стигаме до Ехо и Моис запитал субекта, който се занимавал с конете "Извинявай, тука ли е Нафтата?"
Субектът, в чието лице Моис не разпознал Нафтата, т.к. от посл. им среща същият чувствително покъсил буйната си грива, напълно в негов стил отговорил: "Ми-и-и, тука е някъде- отиде в барчето да пие бира."
Моис приел за казаното за чиста монета и тръгнал към барчето да го търси. . Та така. На снимката вече и Моис беше наясно с глупавата ситуация, в която изпаднал /в барчето несъмнено са го светнали, че Нафтата се занимава с конете отвън/. Ако се не лъжа, по това време Нафтата свръхсериозно ни разправяше, че като легнал на една поляна преди няколко дни скакалците му изгризали чорапите /Поне аз до онзи момент не бях миждала чорапи с толкова много дупки/.
Та така. На следващия ден аз и николай доброзорно напуснахме похода, така че ще спра да ви дотягам с обясненията си. А гопрните две случки- пред Ехо станаха част от туристическия фолклор на СТД "Академик" /моис, извинявай, ако четеш тези редове и си се засегнал.



Тема 14 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано09.06.05 11:38



Ден десети: “Ехо” – “Дерменка” – 8-9 часа

Не се шашкайте от времето, за което сме взели разстоянието. Знаехме, че нямаме бърза работа и се мотахме порядъчно. А и беше ден на раздяла – Елка и Николай хванаха стоп от “Беклемето” и отпътуваха. Елка реши да не мъчи повече коляното си, а и така беше редно.
Освен това бяхме порядъчно натоварени с консерви след зареждането с храна. Особено моя милост. Вече всички си бяхме изпатили от тежкия багаж, но не ми се оставяха консерви, още повече пък тия с боб. Нали аз ги бях купувал? В раницата ми имаше няколко след “Ехо”...

Започвам с дневника и събуждането на Галя. Аз нямам спомени за моето събуждане, но определено не бързахме с тръгването и си позволихме повече почивка сутринта:
В леглото съм. За пръв път да се събудя сама! По-точно събуди ме слънцето – усещането е един път. В стаята няма никой от нашите, не знам колко е часа. Дано да не съм се успала.

Елка:
Закусихме. Преди това трябваше да изчакаме трийсет малки паплачи да се нахранят.

И тръгнахме. Не помня в колко часа, но като гледам, слънцето е било бая високо:


Започнахме придвижването вече в увеличен състав. Вижда се, че групата ни нарастна значително. После започна постепенно да се топи и след “Узана” останахме четирма – аз, Галя, Явор и Моис. Но още сме далеч оттам...
Всички се движехме добре – “новаците”, защото бяха с пресни сили, ние, за да не изостанем от тях. На мен лично това ми струваше огромни усилия. Вървях с усещането, че при всяка една моя крачка краката ми ще се забият в земята като пирони и повече не мога ги измъкна оттам. Раницата ми тежеше толкова, че ме караше след всяка крачка да се чудя как краката ми не са влезли в пръстта като в разтопено масло. Въобще – шантава работа. Само още веднъж съм правил такава грешка, хем беше след доста години. А може би именно заради това – с течение на времето се забравят някои неща.

Пътят от “Ехо” до “Козя стена” е добре известен на всички. Билото и пътеките са добре изразени, времето беше слънчево, въобще – рай за ходене. Ето ви една от почивките ни:


И малко от дневника – Елка:
В момента сме на “Ушите”. Стигнахме сравнително бързо. Браво на новите! Досега никой не се е оплакал. Кой ли да се оплаче, те хората бяха свежи-свежи.
Браво и на Моис! Само днес не е минал в 5.00 да ни събужда в най-сладкия сън. А и в момента се оплаква, че още не може да дойде на себе си.
Временцето е жестоко. Открива се страхотна гледка към “Кавладаня”, “Юмрука” и “Вежен”. Чудя се дали на хоризонта не се вижда откъде сме дошли вчера.

Чудо невиждано! “Старите” сами предложиха да тръгваме!


Следва

на “Козя стена” и разделите. Раздели с Елка и Николай и с Валя, приятелката на Галя от Свищов. На нея и се обади някаква стара травма и тя също реши да ни напусне рано-рано. Галя се снима с двете си дружки за сбогом ( и ).

В дневника има доста излияния по темата от Елка и Галя, но ще ги спестя. По-скоро ще ги съкратя.

Николай е написал лаконичното:
ЛЕК ПЪТ!

Елка:
Хей, много съжалявам, но просто трябва да сляза. Много ми е кофти...... Прескачам .......... прескачам .................. прескачам Ще ми липсвате!

Ще ви чакаме на Емине! Чао! Успешно пътешествие!
И да не окапвате повече по пътя. Пазете се!
Успех и на новите. Ще ви чакаме с бира!


Николай и Елка действително имаха намерение да ни посрещнат на морето. Това така и не стана, не знам по какви причини. Може би Елка ще каже...

После Галя:
.................. Хмммммммммм, няма да го пиша!


Тръгнахме от “Козя стена” вече без Николай, Елка и Валя. Те нямаше къде да бързат и решиха да тръгнат по-късно.
А ние се загубихме. Да ми беше за първи път на това място, не беше, но като мисля повече за раницата, а не за пътя... Пък и друг върви отпред. Има едно местенце, малко след започване на изкачването на връх “Кучето”, където пътеката се разделя. Горната продължава по билото, а долната подсича и тръгва към Христо Даново. В началото обаче пътеките вървят успоредно, на два-три метра една от друга и създават впечатление, че просто пътеката се е раздвоила и някъде по-нататък ще се съединят отново. Само дето това не става, а продължават да се раздалечават. И понеже отдолу горната пътека не се вижда, в един момент осъзнаваш, че не си във вярната посока. Ако въобще се усетиш, разбира се... Е, ние се усетихме общо взето навреме, по баира право нагоре и излязохме на билото. Здраво оплезихме езици в този момент. Вината за отклонението естествено беше хвърлена върху Моис.
А в дъното на снимката се вижда “Козя стена”.

Дневник (оттук до края – 95% от Галя):
Вече час вървим. Елито, Николай и Валя останаха зад нас. Настроението ми е адски кофти. Пък и така пече...

Загубихме се благодарение на Явор. Моис отнесе караниците. Петя го защитава.


Галя цитира Моис:
”Оставете всякаква маркировка и тръгвайте” – 14.15

Оттам насетне за мен бе една агония. Всяка крачка извършвах с усилия на волята, а тялото ми с всички сетива, за които се сещаше, ми крещеше: “Спирай!” или “Изхвърли багажа!”. Стана ми ясно, че така далеч няма да стигна. Затова, когато с последни усилия се добрах до прохода Троян-Кърнаре, пресякох асфалта, хвърлих раницата на земята и отсякох: “Тук ще ядем и то само от моята раница!” Останалите нямаха какво да възразят, още повече, че изглеждах прекалено заплашително в този момент. Всъщност, не че не им се възразяваше, но се усетиха, че не трябва да нагнетяват обстановката и точно в този момент трябва да преглътнат мнението си. В резултат олекнах с две консерви боб и две риба, като втората бобена консерва си я изядох практически сам. Бях я отворил, останалите се наядоха, и за да не я изхвърлям се напънах доста, докато й видя дъното. Справих се успешно...
Докато хапвахме сладко, по-скоро докато останалите ме облекчаваха от багажа ми, пристигнаха Елка, Николай и Валя. Да им се начудиш на късмета – докато си кажем здрасти, Валя хвана стоп на север, а Елка и Николай на юг. След две минути ги нямаше при нас.

16.05 – прохода “Беклемето”. Обядваме и то със сурови зеленчуци – лукс.
Елито и Николай са 200 м надолу по пътя и стопират. Току що им спря един камион.
Преди малко взеха и Валя на стоп, но в другата посока.

Сега оставаме деветима. Прехода досега ми беше гаден. А раниците са адски тежки. Подсичаме върховете и вървим по тесни и трудни пътечки. Единственият начин да ходим, без да паднем, е крак пред крак, и то без да се заглеждаш. Така до Емине ще усвоя до съвършенство манекенската походка.


От “Беклемето” насетне успях да се поосвестя и да вляза в ритъм. Определено се усети, че раницата ми е олекнала с кило и половина-две. Въпреки неприятния терен се придвижвах добре.
Казвам, че теренът е неприятен, защото е от “любимия” ми тип – заоблено и тревисто било, като на всичкото отгоре 90% от разстоянието до “Дерменка” се трамбосва по път. Неприятно.
Затова пък щракнах хубава снимка на Галя и Петя:


Като гледам изгледа, това ще да е някъде около заслон “Орлово гнездо”.

На “Дерменка” естествено стигнахме по здрач. Хижата беше пълна до покрива, но ни сместиха някак. На наровете на последния етаж.
Я най-добре да дам описанието на Галя. Имам го наготово, а и казва всичко:
Тъкмо залязваше слънцето, когато стигнахме до хижата. Пълна е с хлапета, но все пак хижарите ни посрещнаха много добре. Имаше готвена храна и диня. Успяхме даже да се изкъпем с топла вода. Много сме изморени: на новодошлите е първи ден ходене, а нашите раници са прекалено тежки. И краката ни са подбити.

За мен – кофти ден! Иначе това е една от малкото хижи, които ми харесват. За пръв път има ток!
Позабравила е “Кашана”, но нищо, простено й е...

Толкова за този ден. След глада предишния лакомията ми дойде малко в повечко. Какво ти в повечко, направо ми излезе през носа. Гъз глава затрива, така казват, и са прави.



Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Край на похода за мен и Николайнови [re: Яceн_]  
Авторelia_gg (Нерегистриран)
Публикувано09.06.05 12:48



Наистина бях доста зле. Просто не можех да продължа повече- или щях да окуцея съвсем, или непростимо да бавя групата. До този момент всички останали малко или много бяха "влезли в крачка", така че не можех да си позволя лукса да ги карам да изостават заради мен.
До Козя стена вървяхме с останалата група. По пътя забелязах, че един от "новаците" /същият, който не се тросна при посрещането предния ден/ видимо изостава. Питам го какво става /по- добре е да не пиша името му/, а той ми казва- "Минете вие напред. Казаха ми, че тук има змии. " Образ безподобен! Съотношението момчета/момичета беше долу- горе 1 : 1, та, минете вие, момичета, че тук имало змии !!!
Такива ми ти работи.
Аз почти се разплаках на сбогуването на Козя стена...
Така- походът продължи без нас. Наистина настигнахме останалите на Беклемето. От там един невероятно симпатичен шофьор на камион ни смъкна до Кърнаре, /отказвам да си спомня липсващите спирачки на камиона и воят им при всяко натискане на педала/. От там- от градче на градче стигнахме до Сливен. Крайната ни цел беше Котел- там ни чакаше предварително изпратена храна, а и палатка.
Замръквайки в Сливен тръгнахме да търсим хотел. Все пак кофти звучи да спиш на гарата /а все пак иде реч за Сливен/
Запознахме се с един местен човек и от дума на дума, докато разпитваме за не особено скъп хотел, човекът казва "Абе, аз бих ви поканил у нас, ама нямам никакви мебели в хола." Аз светнах като 200 ватова крушка в тъмна нощ и докато не се беше разколебал заявих "Ама на нас мебели не ни трябват- носим си спални чували". Та така- срам не срам- натресохме се у човека на гости, той ни постели един стар юрган на земята в празния хол, метнахме спалните чували отгоре и.... безпалметен сън.
На другия ден милион пъти благодарихме на гостоприемния човек, хуктахме към авгорарата- и за Котел. Там прибрахме колета /адресиран до нас самите/ и нагърбени с неприлично количество храна и багаж потеглихме към морето.
Имам мътен спомен от 2- часовия стоп на Петолъчката, от където най- накрая ни "вдигна" 1 шофьор на ТИР, задръствайки цялото движение. След няколко смени на МПС- та- ето ни- горди стопаджии- в Бургас. Там останахме у приятели за 2 дни /милите хора ни връчиха ключ от апартамента си, показаха как да си вкючим пералнята, за да изперем основно отъркаляните си и добре "ароматизирани"/ дрехи. По време на престоя в Бургас времето беше кофти и когато слънцето най- накрая светна между облаците потеглихме за Иракли /близо до Емине/.
Няма да ви занимавам с палаткуването ни там. Ще отбележа само размерът на палатката- в нея се събирахме или ние двамата и никакъв багаж, или двете раници и никой от нас.
Скромната ни посуда се изчерпваше с 1 мъничко тасче /тенджерка/ и 1 жълта летяща чиния /фризби/, в която правехме салатата.
Въпреки всичко това беше едно от най- невероятните ми морета. Към края на престоя ни /тръгнали сме си 1 ден преди да дойдат другите/ вече бяхме поизяли наличните консерви, а и парите бяха на привършване. Имаше и други фактори, за които не ми се ще да разказвам.
Като равносметка- изминахме може би 1/3 или по- малко от маршрута по билото на Ст. планина, но снимки имаме от началната /Ком/ и крайната точка - Емине Имах невероятния късмет да се сприятеля с всички участници в похода и с огромно удоволствие си спомням за преживяното преди 10 г.
Толкова от мен. Поздрави на всички!



Тема Re: Край на похода за мен и Николайнови [re: elia_gg]  
Автор Ralitsa (Nature Lover)
Публикувано10.06.05 13:44



Каква физическа подготовка си имала до прехода? Спортувала ли си активно и по колко пъти на седмица?



Тема Re: Край на похода за мен и Николайнови [re: Ralitsa]  
Авторelia_gg (Нерегистриран)
Публикувано13.06.05 14:00



Не, тогава не съм спортувала активно.Когато, и по колкото можех ходех в планините /със сигурност не ми беше първият голям поход/, но имам доста сериозни проблеми с колената при големи натоварвания.
Сега като се замисля- доколкото ми е известно никой от участниците в похода не беше активен спортист през 1995, а за сега да не говорим- семейни, с деца, а и с някой друг килограм в повече.



Тема 15 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано15.06.05 09:26



Ден десети: “Дерменка” – “Амбарица” – 7-8 часа

За този ден няма какво толкова да се каже. Най-вече защото разстоянието, което изминахме, е малко. А маршрутът вече е в добре известната част на Стара планина. Целенасочено бяхме запланували кратък преход за този ден, като целта беше да не се натоварваме много преди тежкия следващ ден – до “Тъжа”. Освен това все някога трябваше да отделим време за себе си, да се поизперем, да се видим малко като хората на спокойствие, а не само на бегом. А и се бяхме договорили с баща ми да се чуем по радиото вечерта, когато сме на “Амбарица”. Естествено предвид закъснението ни много не разчитах на тази връзка, но все пак бяхме длъжни да минем оттам.

По този повод се успахме. Не си го бяхме позволявали досега, освен по време на почивката ни на “Кашана” разбира се. Станахме късно, тръгнахме още по-късно. Не помня със сигурност, но беше след 9.00, ако не и 9.30.

на тръгване от хижата, виждате колко бройки сме.

Оттам нататък е ясно. Накуцвайки и пеейки за кураж, а и да заглушаваме протестите на телата ни, поехме по пътеката. Голям кеф беше да си ровим краката в изсъхналата шума от зимата. По земята имаше пласт, на места по 40-50 см, и като минеш, провлачвайки крака, имаш усещането, че плуваш.
След напускането на гората се откриха хубави гледки:



Абе да снимаш, и пак .

Преди “Добрила” се разделихме с част от групата, която отпраши надолу към лифта и към къщи. в още по-намален състав. А, всъщност на тази снимка все още сме всички!

Ето ви малко от Галя (вече съжалявам, че аз не съм писал повече!):
Спахме на нарове – чудесно се спи, може би защото сме изморени. Интересното е, че вече се събуждам сама, но това е сигурно защото Моис се успа цял час (хич не му се сърдя). Гладна съм. За пръв път се събуждам гладна, да видим на какво е...

И по-късно:
В 12.00 пристигнахме на “Добрила”. Митко, Деси и Петя слязоха с лифта надолу. Изпратихме ги и седнахме да обядваме. Яденето беше страхотно! Зеленчуци, сирене, кашкавал, хляб и консерви, но консервите не влизат в “страхотно”-то. За десерт имаше капучино – лукс!
Тук е много красиво. Казват, че прилича на Родопите. Може би.
Сега останахме отново шестима: Моис, Ясен, Явор, аз, Петър и Мария. Продължаваме към “Амбарица”.


От “Добрила” продължихме по лятната пътека за “Амбарица”. Която подсича връх “Левски”. Не ми се минаваше оттам, защото ми действа много потискащо – някак си е гадно усещането в сянката на върха, пък и като време не се пести нищо. Пътеката така вие и следва всички извивки на релефа, че се изминава сигурно по-голямо разстояние, отколкото отгоре. Но поне се подсича и се върви по равно, а не се катери баира.
Някъде в началото на лятната пътека между “Добрила” и “Амбарица” Галя се вживя в ролята на модел. Много свежо и зелено било и много цветя имало... На - цветята не си личат много, затова пък зеленията преобладава.

Нататък е ясно: стигнахме до “Амбарица”. Ето ви пак от дневника:;
Сега се сещам за нещо интересно: вече два пъти казвам “Хайде да ставаме” на почивките. А иначе това е функция на Моис, за което постоянно му мърморим.

Малко по-долу Галя е написала изречението:
Ясен върви и спи.

Е не помня да ми е било зле, но нищо чудно да е съм се събудил него ден въобще...

Сега сме на 20 минути над хижата.Пред нас е централното било, Купена, Кръстците, Ботев, Марагидик. Толкова красиво и толкова познато! Не ми се тръгва.
17.30 – пристигаме в хижата. Посрещнаха ни много добре.
Нещо уникално:
1.Пристигнахме по светло (имаше време за пране)
2.В хижата има ток
3.Има топла вода.


В резултат на всичко това в стаята ни бе опънато въже, окичено с мокри дрехи. Което Моис забрави на сутринта, но здраве да е...
А ако знаете мъжете каква вечеря забъркахме... Ето ни:


Вижте Галя как е подценила общите ни усилия:
Не мога да повярвам! Вечерята беше уникална благодарение на Явор и на свежите продукти на Мимето. Кажете ми на какво прилича това?

В уговорения час с баща ми – 20.00 – бях с Олга до радиостанцията. Не се надявах много, но все пак реших да опитам. Тя ми каза преди това, че предишният ден и да се е обаждал някой по това време, е нямало кой да го чуе, защото били навън.
Е, обадиха се. Не баща ми, а един негов приятел, но важното беше, че се чухме. Уведомих го, че всичко е наред, движим се с един ден закъснение и ако всичко е по график, ще бъдем на “Грамадлива” вместо в петък вечер в събота вечер. Както споменах в началото, там имахме уговорена среща с моите родители. Така че поне в това отношение можехме да бъдем спокойни.


За този ден – толкова. Сега, като чета какво съм сътворил, си давам сметка, че това е най-постния ми разказ от началото досега. Най-скучен, най-кратък, с най-малко информация... абе въобще, пълен провал. Основната причина е една: нямах никаква муза, докато го пишех, но бях започнал и исках да свърша с този ден. За да мога да пусна текста и да поддържам огъня, така да се каже. Ще ме извините за което, ще се постарая по-нататък да се поправя. Ако се получи, разбира се...
Пък и нямаше нищо особено за казване и този факт също допринася за горното.

Т`ва е!

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Re: 15 Август - ден единадесети, не десети.нови [re: Яceн_]  
АвторHиkи (Нерегистриран)
Публикувано15.06.05 11:20



14 август беше ден десети.

Наруших молбата ти да се въздържам от писане, защото реших, че може и да не си забележиш грешката. Няма как да закъснявате с един ден от графика си ако 15 август е десетият ден на прехода.

Иначе няма проблеми с дължината на разказите. Както ти текне така ги пиши.
Аз мисля, че най-скучни ще бъдат описанията на последните няколко дни, защото вече ще си се изтощил психически от писателските напъни и ще ти е писнало.

Пък и дните с последните преходи са по най-скучната част от Балкана. Всички така казват де. Аз не знам.

Няма значение. Ще изчетем всичко с най-голямо внимание ... и кеф.





Тема Добре де!нови [re: Hиkи]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано15.06.05 13:37



Приема се! Сбъркал съм...

Няма да поправям текста, защото когато последният път се опитах да поправям, а имаше само две снимки за показване, се получи пълна каша. В смисъл, когато има дадени връзки. Не знам каква е причината, още повече, че сега може да няма проблеми, но няма да рискувам. Ден единадесети е, точно така!

Колкото за края, прав си, че може би ще ми се изчерпи музата за писане. Взех да забелязвам вече такава тенденция. Но пък съм почти на половината...
Колкото до това, че към края е скучно - да, теренът е скучен. Но на нас не ни беше скучно и точно за тогава има доста за разправяне. Друг е въпросът дали ще успея да го направя добре...



Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема 16 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано15.06.05 16:00



Ден дванадесети: “Амбарица” – “Тъжа” – 15 часа

Този преход минава за най-тежък в целия Ком-Емине. Ясно защо. Аз обаче ще изразя несъгласие. Че е дълъг – дълъг е. Че е труден – труден е. Че има много качвания и слизания – има. Да не говорим за камънаци и други подобни екстри. Точно това обаче е хубавото. Няма я досадата от еднообразието и монотонността на поляните и горите на Западна Стара планина, да не говорим за Източна. Разнообразният релеф предполага интересни гледки, разнообразни изживявания и тръпка. В резултат на което се напредва неусетно, не се усеща умората и е леко на душата. Особено когато няма жега, какъвто късмет имахме ние. Само сутринта вятърът ни поуплаши, върхът на Купена бе забит в мъгла и това не навяваше приятни мисли, но след Костенурката всичко си дойде на мястото. Благодарение на вятъра имаше невероятна видимост, небето беше кристално чисто, около билото и най-вече около Ботев купестите облаци бяха само за снимане. И аз снимах. Този ден се увлякох, най-вече в района между Жълтец и Ботев. Имам двадесет снимки от този ден. Ще имате щастието да ги видите всичките под една или друга форма по време на разказа.

През този ден станахме в 4.00 сутринта. Подготвяхме се за дълъг и труден ден. Хапнахме, стегнахме багажа и в 5.00 вече

. Редовно до този момент стигахме хижите по тъмно вечер, но май за пръв път тръгнахме по тъмно. През този ден си направихме труда да се надигнем рано-рано. Вятърът ни подхвана още от хижата, но още беше търпим. С наближаването на билото обаче нещата ставаха все по зле и в момента, в който стъпихме на ръба между Северна и Южна България, станаха направо трагични. Уж беше Август, а умирахме от студ. Не защото вятърът бе кой знае колко студен, но бе ужасно силен, да не кажа ураганен. И друг път съм изпитвал желание да пълзя, вместо да стърча прав на вятъра, но тогава това чувство прерастваше в някакъв неудържим порив, който потисках с всички усилия на волята. Доколкото успявах да ги мобилизирам у себе си. Абе гадост. Особено критично бе разстоянието между Платнешки ярове и подножието на Голям Купен. Обръщайки се от челото на колоната да проверя как са останалите, останах безкрайно озадачен. Всички зад мене вървяха под наклон срещу вятъра. В позиция, при която при нормални условия всеки просто би паднал. Това се случи на някои от нас, докато вятърът си правеше майтапи. Представете си как сте се отпуснали силно надясно, за да компенсирате силата на вятъра, и изведнъж той спре! Просто се строполяваш. За щастие се случваше рядко. Моментите, в които изведнъж отслабваше силата си, бяха доста, но не изчезваше напълно. Резълтатът в повечето случаи бе крачка или две от страна на човека, увлечен от собствената си тежест, в съответната посока. И тъкмо се стабилизираш, вятърът пак духва. Айде балансирай на другата страна.... Можете да си представите как ни се отразяваше това с тежките раници.
Докато катерехме Купена си представях как някой не издържа на вятъра, полита, но успява да се задържи за въжето и в резултат се ветрее като нощна кърпичка на простир. Възбуденото ми въображение работеше с пълна сила...

В края на краищата достигнахме . За наше щастие мъглата в този момент се раздигна, вятърът понамаля и си позволихме почивка, докато се разписваме в тетрадката.

Случилото се дотук е описано от Галя само с две изречения:
4.00 – ставаме.

8.00 – на Купена в отвратително време.


Оттам насетне продължихме по билото в по-нормални условия. Вятърът не изчезна, но осезателно намаля. Облаците се разтикаха, поне тези, които представляваха непосредствена заплаха. През тези часове аз бях лошият, който казваше омразните думи при почивките: “Ставайте и да тръгваме.” Него ден определено бях във форма и на мен се падна честта да дърпам колоната напред, както и да подкарвам другите. Тук може би е мястото да спомена, че по различно време всеки си имаше своите кризи и своите върхови моменти. Така че в това отношение се редувахме.

След като подминахме “Костенурката” и захапахме баира към “Жълтец” набарахме някаква пътека, която не изкачва върха, а подсича точно в нашата посока. Естествено веднага взехме единодушно решение да я последваме. И я следвахме до момента, в който просто се изгуби в тревата. Оттам насетне не ни се връщаше, не ни се и изкачваше и направихме единственото разумно – продължихме напред без да губим височина. Естествено след като заобиколихме върха разбрахме колко по-ниско сме, отколкото е нужно, и лека-полека диагонално, по тревата, без пътека, набрахме височина и излязохме на билото точно на “Млечния чал”. Обиколката, която направихме, е безпроблемна при хубаво време, но при мъгла не я препоръчвам. Трябва да познавате района като петте си пръста. Й най-сигурно си е по билото, па било и по стръмен баир.
На “Млечния чал” настъпи и окончателното оправяне на времето. Комбинирайки този факт с връщането ни на правия път, а и с нуждата ни от почивка и невероятните гледки пред нас, хвърлихме багажа и се разпиляхме по поляната. Кой за хапване, кой за облекчаване, а аз хванах апарата...

Но преди снимките – ето малко от Галя:
11.30 – под връх “Млечния чал”. Гледката е страхона. На запад са Купените и Кръстците, на изток е Ботев – изглежда много близо. Каква илюзия!
“Прилича на марсиански пейзаж с тези кули” – Явор

Има страхотни облаци. Трябва ти само малко въображение и може да не мърдаш оттук с часове.

Не ми се тръгва.


Наистина бая се помотахме там. Дойде време и за обещаните снимки, но съм силно затруднен кои от тях да покажа тук. Ще пусна малко повече от нормалното, сигурно пет-шест. Ще ме извините за това, че ще ви затормозя малко, но не мога да издържа на изкушението.
И така, , снимани от Моис.
Ето ви и гледки:

и

и


Ето го и в момент на върховно блаженство – почивка с цигара.
На тая снимка трябваше да се виждат кулите на “Ботев” на заден план, но се оказа, че предният ми план е много близко. Не са измислили по-тясна бленда от 22, или поне на моя апарат няма.

Още гледки:
,
,
и .

Мен лично най-ме кефят тези с изгледа на север, към хижа “Плевен” и неясно кои хоризонти:

и


Ето го вече по-отблизо, а и още картинки от същото място, само че в различни посоки:
,
,
и

Стига толкова снимки, ето малко Галя за разнообразие:
13.00 е, пристигнахме на заслон “Ботев”. Обядвахме.
Връх “Ботев” е пред нас. Не ми се мисли. Досега се движехме добре. Даже доста добре, но сега нещо ни домързя.


НА БОТЕВ СЪМ! Часът е 14.45 – адски съм доволна!
14.55 – пристигат Явор и Ясен.
Ама голяма хвалба...

СТРАХОТНО Е! Облаците са в краката ни! Имаш чувството, че можеш да пипнеш небето! Настроението ни е на висотата на върха! Не ми се слиза.

Оттук започваме да слизаме изцяло към морето, това беше най-високата точка в целия “Ком-Емине” – 2376 м!


Е, мисля, че Галя достатъчно добре е предала настроението, така че няма да ви занимавам повече с “Ботев”. Затова пък ще ви досадя с още малко снимки:
Ето ви масивът “Триглав”, сниман от едно и също място. Най-напред с , после . Ето ни и на .
За финал – на слизане. Нещо, което съм ви показвал вече. Но нищо не пречи да .
И край на снимките!

Оттам насетне вече бяхме сдали багажа отвсякъде, но лека-полека се довлякохме до “Тъжа”. Галя доста добре е описала нещата:
Уж беше само да качим “Ботев” и няма повече качване, а пък вече на два върха плезим езици. Ами да, “Параджика” и “Юрушка грамада”. Но кой ги брои след “Ботев”? Моис прилича на мексикански плантатор със сламена шапка и тояга, пък и както е почернял с тези мустачки – картинка!

Между 19.30 и 20.00 се довлачихме един по един до хижата след отвратително слизане. Не си чувствам капачките, трябва да ги сменям...

И последно за деня:
Пак започваме да готвим. Омръзна ми, макар че почти не участвам.
Вечерята отново е страхотна. Може и да се повтарям, но етака.
Има топлавода – вече е 21.45 – аз пера, пък съм станала в 4.00 – ненормална работа. Едва се крепя на краката си.


В общи линии – това е. Аз лично се довлякох до “Тъжа” към осем часа. Комай бях последен. На хижата не помня какви сме ги вършили, но явно пък сме готвили. По онова време имаше един шантав хижар там, голяма скица беше. Преди това го бяхме посещавали неколкократно и се познавахме вече. Посрещна ни добре, както винаги, но шмекерът му с шмекер ни издаде едни фалшиви бележки за нощувката... А ние ги събирахме, нали щяхме да отчитаме пари после. Казвам го в смисъл, че нищо не ни издаде на практика, а сложи парите в джоба си, но здраве да е...

Помня само, че нея нощ спах абсолютно безпаметно. Като заклан.



Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема 17 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано17.06.05 15:31



Ден тринадесети: “Тъжа” – “Узана” – 9-10 часа


Напъвам се, напъвам се, нищо не ми просветва. Чета дневника – пак нищо. Това явно е един от дните, които ще сомена, но за които нищо интересно не мога да разкажа. Така като гледам, основно ще приписвам дневника и ще вмятам по някое изречение... И снимки няма много.

Започвам със ставането от сън. Ставане като ставане – нищо различно, но под лозунга “Бърза работа нямаме” се мотахме и тръгнахме чак към девет часа. Но бяхме спокойни – както и да го смяташ, имаме осем часа до “Узана”. Колкото и да се мотаем, все ще стигнем по светло. Без малко да опровергаем това вечерта, но ще стигна и до там.

Ето от дневника, както винаги, Галя:
Станахме в 6.30 с Явор и Ясен да направим закуска. Отначало мърморих и въобще не ми се ставаше, но след това закуската се получи направо царска. Много съм доволна.

9.00 – тругваме от хижата. Хижарят ни изпрати много диво и мило. Това е една от хижите, на които пишем един голям “плюс”.... Идва качване нагоре – много нагоре. Това качване ми беше взело ума преди два месеца – да видим сега.

Излязохме на пътя. Досега качвахме в гора. Много е красиво. По-важното е, че въобще не усетихме баира...

Времето е много добро. Макар че вече е десет часа все още е хладно.

Какво да добавя... нищо! Освен снимки, разбира се. Ето ни на

. Ето я и Галя как се набира по баира:


В дъното се вижда “Тъжа” – едно мъничко, беличко и размазано. Ето ни и още някъде, снимани с модерната техника на Моис. Предполагам, че сме “Росоватец”.

Това е в общи линии. Времето беше мрачно, слънцето пробиваше отвреме навреме, но като цяло имаше облаци. Не можа да завали.

Ето още откровения от Галя:
На х.”Мазалат” сме. Наоколо е много красиво. Ще дойда пак. Има страшно много цветя. Вървим през поляни, понякога с трева до кръста.
Насреща е Триглав. Стоя си тук – легнала на масата и му се смея:”Ха-ха-ха! Няма да те качвам!” (преди два месеца ме изтормози)


Не помня колко се бавихме на “Мазалат”, но беше бая. Хапнахме навън на масите. И тръгнахме:


После е гот. Все надолу и , т.е. хладно и приятно. Има само едно кофти изкачване накрая, където се напуска асфалта от “Партизанска песен” до “Дядо Георги” и се прехвърля един връх. Не, че не може и по асфалта да се стигне, но се удължава ходенето поне с половин час, пък и качването накрая пак го има, макар и по-кратко.
Върхът е даден на картите като “Черни връх”. От местните съм чувал обаче друго име, с турски произход, както повечето върхове в България. Обрасъл е с гора и въпреки изкачването е прияно, още повече че се засякохме с една сърна докато се движехме.
Пристигнахме на “Узана” на смрачаване. Не мога да кажа точен час, но още беше светло. Мизерията беше на ниво, за капак спря водата. Освен легла хижарят ни отпусна и един котлон. Сигурно за да направи хижата от минус пет звезди минус четири. Иначе беше евтиния...

Малко от атмосферата след пристигането – Галя:
Пристигнахме в хижата навреме.
Явор тъкмо си насапуниса лицето и водата в чешмата спря. Оказа се, че и на другата чешма няма вода.
Ако няма вода – не ми се мисли...

Моис: “Измих си краката с нещо от чайника – не разбрах дали вода или чай.”

Уж слязохме в цивилизацията, наоколо хотели, а тук даже вода няма.
Хижарят току-що пристигна: “За това лято водата за пръв път спира”.
Страшен късмет...


И толкоз. Хапнахме и легнахме да спим...


Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Забравих!нови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано17.06.05 15:36



През този ден си съчинихме и "химн" на похода. Може би "този ден" не е точното определение, защото той зрееше отдавна, но през този ден е записан в дневника като текст. Макар и не изцяло. Не мога да го възпроизведа по памет, обещавам в някои от следващите разкази да го включа. И не си мислете, че е нещо кой знае какво. Променихме текста на една популярна българска песен, при това доста бездарно. Иначе мелодията добре се напасна. Като ви напиша текста, ще се сетите веднага за коя песен става дума. А ако ми се занимава може да пусна и оригиналния, и нашия текст.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема Re: Забравих!нови [re: Яceн_]  
Автор spasss ()
Публикувано17.06.05 21:05



И все по-далече
и все по-назад
връх Ком остава...

Вярно че е бездарно, досега не смеех да ти го кажа, но важното е как сте се чувствали в момента. Тогава сте почуствали нужда да го изпеете по този начин след това и мен сте се опитвали да въвлечете да го изпея, но като не съм почуствал мига с вас никога не ми е било присърце да разваля оригинала.



Тема Песентанови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано21.06.05 15:00



Ето обещаната песен. Казва се “Последно сбогом” и ако не се лъжа е на “Тангра”. Сигурен съм, че като прочетете текста, веднага ще си затананикате мелодията:

Да си вземем сбогом
със онази любов,
без която никак не можем,
не е лесно, не е лесно,
у дома да се връщаш,
да се връщаш бездомен.

Спи булевардът след дългия ден,
спят уморени тротоарите пусти,
под ръка аз вървя с подранилата зима
и събирам своите чувства.

И все по-далече, и все по-назад,
стъпки остават, остават зад мене.
И от просяк по-беден, и от крал по-богат,
аз вървя и раздавам надежда.
И събирам, раздавам, дори не броя
своите срещи в града милионен.
Аз вървя, за да търся в теб любовта,
любовта без която не можем.


Ето го и нашият текст. Отново подчертавам, не е нещо кой знае какво, но за нас тогава беше голямо постижение. А и ни вършеше работа докато вървим. С песен пътят е лесен – имаше навремето една такава крилата фраза. Истина е, убедихме се тогава лично.
Ако нещо не ви се връзва текста с мелодията на пръв поглед, не се притеснявайте, а си затананикайте. Ще видите, че текстът някак си пасва. Е, почти...

И все по-далече, и все по-назад
връх Ком остава, остава зад мене.
Сега аз съм тръгнал към морския бряг,
всеки ден приближавам към него.

Изкачвам, подсичам баирите пак,
после пък слизам, отново катеря.
Вървя аз от изгрев, вечер до мрак,
искам аз море да намеря.

Вълните се плискат на морския плаж,
сега се разбиват далече от мене.
Но ще дойде и моят час, когато сред тях
плувайки аз ще запея:

Достигнах морето и морския бряг,
едномесечен преход остана зад мене.
Имаше сълзи, имаше смях,
шоуто за нас не престана.

Групичка славна, върви ли върви,
групичка славна, луди глави.
Уж мазохисти, а час подир час
угаждат си славно – това е за нас!


Наистина, това е за нас. Не ни бива за поети, нито за певци, затова пък си създавахме настроение...



Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема 18 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано21.06.05 17:36



Ден четиринадесети: “Узана” – “Бузлуджа” – 9 часа (с културните мероприятия)

Този ден беше страхотен. Откъдето и да го погледнеш. Е, поне за нас беше страхотен... Случилите се събития бяха във висша степен разнообразие в еднообразното ни ежедневие. А ако сте се зазяпали в това “девет часа”, което мацнах най-отгоре, то имайте предвид, че прекрасно знам времето, за което се изминава нормално това разстояние. Пет часа е нормално. С течение на разказа обаче ще ви се изясни, не се притеснявайте...

А всъщност денят започна лошо. Последните тръгнали с нас от “Ехо”, Пешо и Мария, си тръгнаха. Пешо го мъчеше гърло от известно време, а нея сутрин се събиде много зле. В резултат пое с приятелката си към Габрово да се лекува. Направихме някаква уговорка да се срещнем по-нататък пак, но така и не се видяхме повече. Останахме четирима...
За капак началото на деня бе мъгливо, влажно и мрачно. Тръгнахме със свити сърца от “Узана”. За щастие след около час опасенията ни се разсеяха. Слънцето проби, изясни се и изсъхна.

Тръгването от “Узана” е леко нагоре по периферията на Узанската поляна. Зад хижата се тръгва, по-точно леко встрани. Тогава имаше колова маркировка през поляната, вярвам, че все още съществува. После започва едно слиииииииииииизане в дере, след това изкааааааааааачване по отсрещния склон и след два часа, два и половина бяхме на най-високата част на прохода “Шипка”. По график!

Ето и разказа на Галя за тази част на този ден:
Пак се мотаем. Ставаме в 6.30 и тръгваме в 8.00. Това трябва да го оправим...
Лошото е, че Пешо се разболя и трябва да слязат с Мимето до Габрово за лекарства. Ще ги чакаме на “Грамадлива”. Дано да дойдат. Пешо го тресе.

Оставаме четирима.
О, Боже, дано да не намаляваме повече. Дано издържим поне ние! Дано!

Тръгваме!



Какво се случи, като излязохме от гората и пред нас лъсна паметника на Шипка, пътя и паркингите... не мога да пресъздам. Буквално като изтървани от гората (каквито и си бяхме), се нахвърлихме на цивилизацията. Докато част от нас хукнаха по хотелите да търсят телефон, другата се насочи право към кръчмата. Чорбички, бирички, като невидели. После се прехвърлихме на една

, чиито собственик се видя в чудо. Едва ли е предполагал човека че някой може да погълне такива количества сладки, солети и стафиди. Поляти обилно с безалкохолни.

Малко от Галя:
10.30 – на Шипка сме. Първото нещо беше да намерим телефон. От един хотел за пръв път от две седмици направихме връзка с цивилизацията.

Напазарувахме сладко – уха! Направихме си страхотен тържествен обяд. Аз с половин килограм килограм биволско кисело мляко и бисквити.


Престоят ни на Шипка беше дълъг и приятен. Но както всяко хубаво нещо и той свърши. Е, не точно свърши, защото от нас зависеше колко да продължи, но трябваше да продължим. Все пак Шипка не бе крайната ни цел за деня. Тъй като разполагахме с време обаче, решихме да минем през върха. Нарамихме раниците, запътихме се към стъпалата напряко през паркинга и, ако ми позволите да перефразирам поета, тук Радо пристигна със гръм. Изведнъж някакъв си Москвич 408 се зададе срещу нас с пълна газ. Бре, рекох си, какъв е тоя, и кривнах леко встрани да си разминем траекториите. Оня обаче и той завива и пак към мене. А сега де! Аз пак завивам в обратна посока, оня пак срещу мен. И докато криволичим насам-натам Москвич-а наби спирачки на два метра от мен. Тъкмо се отърсих от стреса и се наканих да дам израз на надигналия се у мен справедлив гняв, когато надигайки глава от краката си погледът ми мина през предното стъкло на колата. Така си и останах с отворена уста, готов да спомена с пълен глас майката и всички роднини от женски пол на шофьора. Отвътре седи и ухилена до ушите ме гледа рошавата физиономия на Радо. Докато се съвземах от повторния шок останалите се нахвърлиха върху му с радостни възгласи. И как не, човекът удържа на думата си да ни срещне на Шипка. Да не говорим, че пет минути по-късно, и ни беше изпуснал.
Радо изпълни и друго свое обещание. След като ни запозна със съпругата си и негови приятели, които водеше със себе си, ни привика отзад на колата и триумфално отвори багажника. Вътре се мъдреше цяла целеничка каса с бира. Е сега ела и гледай какво става...

Хубаво съм набрал скорост, но да вмъкна малко и от Галя, после ще продължа:
Най-голямата изненада се получи, когато вече се бяхме запътили към подножието на паметника. Някакъв син Москвич влезе със страшна скорост в паркинга, разгони хората наоколо и спря пред нас. Нашата естествена реакция бе: “Егати идиота!” В следващия миг се осъзнахме, че в колата е Радо с компанията си, за която толкова ни е разказвал. Страшно ни зарадва! Пък и страхотен късмет – ако беше дошъл десет минути по-късно щяхме да се разминем.

След бирата решихме, че денят е пред нас и се отдадохме на културна програма. С Радо и жена му се качихме до паметника на “Шипка”. Там ми хареса гледката и реших, че трябва да поснимам:

и
.
Така като гледам и мен ме е снимал някой...

След разглеждането на музея и след насищането ни от гледките, откриващи се отгоре, слязохме пред паметника и се снимахме на върха:

и
.

В тая снимка се крие известна символика и затова много й се кефя:


После слязохме към паркинга и се поувлякох със снимането. Имах идеи, но нещо не се получиха:
,
,
,
.

Айде пак малко от Галя, за да не накъсвам хронологията:
Всички заедно се качихме до паметника (точно 894 стъпала). Запознахме се със съпругата на Радо.
За пръв път се качвам на Шипка. Много е впечатляващо – паметника, цялата местност. Влязохме вътре, качихме се чак догоре. Гледката е уникална: Имаш чувството, че си в центъра на България и можеш цялата да я обхванеш с поглед. Самият паметник е разделен на шест етажа, всеки от които е музейна експозиция. Разгледахме всичко най-подробно. Снимахме се отвън пред паметника, на оръдията. Беше много хубаво.


Оттам нататък ви е ясно. С бирата не можахме да се справим наведнъж естествено, затова при раздялата ни с Радо не се разделихме и с нея. Натоварихме останалите бутилки в раниците си. Гъз глава затрива, казват хората, и са прави. Бая зор видяхме до “Бузлуджа”, хем е близо.

До “Бузлуджа”, както предполагам на всички е известно, има асфалтов път. Ние обаче бяхме силно против трамбосването по асфалт, затова си минахме по пътеката, както се полага за хора, тръгнали на планина. Пристигнахме на “Бузлуджа” към 17.00.

Още от Галя. Оляла се е да пише през този ден:
В 14.30 напуснахме цивилизацията и след като Радо ни изпрати много мило тръгнахме отново по баирите. Предстояха ни два часа и половина до хижа “Бузлуджа”. Вървяхме през много красиви редки букови гори. Доста ме озори този преход – прекалих с благините на цивилизацията (май най-вече с киселото мляко).
Минахме почти под паметника на връх “Бузлуджа”. И тук никога не бях идвала.


Ето ни на финалната права:


Лентяйството след ристигането ни на хижата аз няма да описвам. Едно, че не помня детайли, и второ, Галя се е справила доста добре:
Най-накрая хижа “Бузлуджа”. Хижаря ни посрещна много добре. Пред хижата на едно дърво има закачен хамак. Веднага се качих. Отначало е трудно да запазиш равновасие и имаш чувството, че всеки момент ще се изтърсиш. Сега обаче съм се излегнала и всичко това го пиша на него. Страхотно е да се люлееш на хамака, особено в такт с музиката (има касетофон със свястна музика, изнесен пред хижата). И най-важното, има цял бойлер с топла вода и страхотна баня. Изкъпах се, измих си косата и се чувствам страхотно! Сега седя на хамака, пиша, слушам музика и чакам вечерята (ще ни правят и гювечета) – идилия!
Моис се къпе, Ясен чете книга, а Явор слуша радио.

Току-що вечеряхме царски. След бирата обаче доста време ни трябваше да се качим до стаята (на последния етаж сме).


Непременно искам да отбележа, че спахме на старата хижа “Бузлуджа”, която тогава се стопанисваше от едно семейство, страхотни хора. Обичах по онова време да ходя там – посрещаха страхотно, а как готвеше жената... При всяко мое минаване оттам се наслаждавах на кулинарните й умения.

Стига толкова за днес, по-нататък още! И не се чудете какво стана с бирата, носехме си и на другия ден няколкото останали бутилки, за да има какво да си пием по път.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Малко пояснение.нови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано21.06.05 17:41



С този разказ преполвих дните, за които имам да разказвам. Започнах от 5 Август, ще свърша на 31-ви. От двадесет и седем дни съм разказал за четиринадесет. Имайте предвид, че последните няколко дни са на морето и кой знае какво за разказване няма. Излежаването на плажа е еднообразно действие. Има повечко снимки от тия дни и това е.

Стискайте палци да не ми секне музата докрая.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема 19 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано22.06.05 16:13



Ден петнадесети: “Бузлуджа” – “Грамадлива” – 11 часа

Нормално без напъване този преход се взема за девет часа, че дори и за осем. Но ние нали сме спецове по мотаенето... А не е да нямахме поводи този ден. Както е писала Галя в дневника накрая – бе ден на родителски надзор. Защо и как – ще разберете с разказа.

от “Бузлуджа” късно. Този път съвсем целенасочено. Оказа се, че Моис си е уредил среща с родителите си предния ден, докато ходиха да търсят телефон. На гара “Кръстец”. Определили си бяха и час, което означаваше, че ако тръгнем рано, ще ги чакаме там. Затова си отпуснахме повечко сън.

В онзи район се върви известно време по асфалт. Колкото и да се мъчиш да го избетнеш, колкото и да ползваш преките пътеки през гората, пак се трамбосва. Кофти работа. Радващи са само хубавите гледки, доколкото ги има в тая част на Балкана. Във всеки случай ето една:


След хижите “Младост” и “Бедек” се прехвърлят Голям и Малък Бедек, най-високите върхове за този ден. Оттам настава едно слизане през гора, да ти е драго. Полегато, хладно, приятно. Е, с повечко трева и с повечко мухи от желателното, но това са проблеми, с които тепърва щяхме да се сблъскваме. Компенсирахме жегата на “Бабин Райкин кладенец”:


Изпихме последните бири. От една страна – лошо. От друга – добре, защото нямаше да ги мъкнем повече. Смесени чувства...

Да вмъкна и Галя с дневника:
Този път не бързахме да тръгнем рано. Хижата е страхотна и не ни се тръгваше.
В 8.30 тръгнахме. Вървим добре. Горите тук са страхотни. Сега “катерим”
(забележете кавичките!) Голям и Малък Бедек – най-високия “връх” (и пак!) за днес. (1400 м н.в.) Момчетата гаврътват по една бира, а аз гълток от бурканчето с мед.. Тръгваме пак.

Ясен тормози радиото, а Моис е отново над картата. Почивка – Моис вади вълшебната торбичка – аз съм щастлива. Голямо угаждане! “Вълшебната торбичка” наричахме найлоновата торба с вафли и шоколади.

Вървим през гора. Просека от трева над коленете, с много цветя наоколо. Тук си струва да дойдем пак.

Спираме на “Бабин Райкин кладенец”. Изпиват се последните бири, вадим мезето, слушаме музика. Вървят сладки приказки на сянка...


Оттам до “Българка” е близо. Не пропуснахме да посетим “Виканата скала”:


Тук скала не личи, но и няма как, защото това място е отгоре върху нея. За да се види отдолу се слиза 50-60 метра, а никой от нас не беше чак толкова мръднал. Освен това ценното е не самата скала, а гледката, която се открива на север. В ясните пролетни и есенни дни там е невероятно. Понякога имаш чувството, че гледаш в безкрайността. Особено есен, когато горите отдолу са едно пъстро развълнувано море... приказка!
Беличкото зад Галя е покрива на хижа “Иваило”. Ако някого го интересува...

Още час и следва “Кръстец”. А там – приятна изненада. На Моис майка му и баща му ни посрещат с тава готвена манджа. Ела и гледай какво става. Не ни се опря изобщо... А колко лежане ни струва това мероприятие сами се сещате.
На тях оставихме и празните бирени бутилки. Нямахме никакъв зор да ги мъкнем до “Грамадлива” при положение, че можеше да се отървем още там.

След дълги и мъчителни усилия напуснахме импровизираната трапеза край гарата и изловихме на Моис баща му да ни щракне. Преминаването през “Кръстец” си е възлов момент и бе добре, че има кой да ни увековечи вкупом:


Малко излияния по случая от Галя:
На гара “Кръстец” – чакат ни на Моис родителите. Ядем домашни пълнени чушки и най-важното – диня. Забравил съм! Имам чувството, че няма да мога да стана от толкова диня. Поредна среща с цивилизацията. Взехме да се разглезваме.

Оттам насетне се почна. Почна всичко онова, което ни тормози до края – треви, драки, лоша маркировка, жега и прахоляк. В нормален случай разстоянието от “Кръстец” до “Грамадлива” си е приятна разходка, но не и когато закъсняваш с риск да замръкнеш, още по-малко пък с тежък багаж на гърба. И въпреки че познавам маршрута като петте си пръста си позволихме да се загубим. След дълго и щателно издирване в едно клаустробично дере издирихме остатъците от табелките, които някой много старателно беше откъртил от дървото, на което са били заковани. Оттам нагоре е лесно, но...

Абе я да ви опиша маршрута по-подробно. Едно, че го знам наизуст и второ, че ще е полезно. А и има два варианта за преминаване.
Ние си карахме по стандартния вариант, по който си върви официалната маркировка на КЕ. От “Кръстец” се хваща занемарен черен път, който се следва до излизането на асфалтов такъв. По асфалта се върви няколкостотин метра. Малко преди края на асфалта се отбива алтернатирната маркировка (маркираха я по-късно, тогава я нямаше, въпреки че старите си знаеха пътеката и я ползваха), но е много трудно уцелването й. Най-сигурно това става на мястото, където се напуска асфалта така или иначе, независимо по коя пътека ще се върви. Отделянето на двете пътеки от асфалта става на едно и също място, на една характерна полянка, най-ниско място между два баира. Новата отбива по черен път рязко под остър ъгъл назад и вляво, а класическата отбива надолу в ляво през поляна с редки дървета. Последно преди година като преминавах оттам едва се промъкнахме, не знам сега как е. Минава се край чешма и това е много важно, защото свястна вода за пиене няма чак до “Грамадлива”. А ако се върви по горната пътека, въобще няма вода. От чешмата се прави лека дъга вляво и се хваща тревисто било. Пътеката и коловете ясно личат до момента, в който се забиват в поредните драки. Намирането на пътеката не е трудно, трябва да се издирват коловете. Пък и наскоро направиха нова маркировка. Скоро следва здраво забиване в едно дере, което си е кощунствено губене на височина. Там проблемът е много сериозен, защото в началото, при пресичането на дерето, пътеката като правило ВИНАГИ е обрасла. При всяко преминаване съм забелязвал, че е прокарана на различно място. След пресичане на дерето се върви плътно вляво на него. Едно време имаше вариант за преминаване с леко изкачване на склона веднага след пресичането на дерето, но от години не съм пробвал да се набутам там. Въпреки че маркировката стои и ако някой е по-наблюдателен, ще забележи табелка навътре между дърветата. Там нямате работа, макар че в пролетно-летния сезон едва ли някой ще я види. Продължава се плътно край дерето, докато в един момент не се стигне до дърво с няколко табелки. Тъкмо тях ги нямаше по наше време и пропуснахме разклона, тъй като пътеката е доста трудно забележима нагоре. Бая шматкане падна нагоре и надолу. Оттам се правят два остри завоя, с които се набират 8-10 метра височина и се хваща някаква просека, която при последното ми перминаване изобщо не личеше. Тогава обаче бе в по-добро състояние. Принципно преминаването там става по един начин – с провиране между къпини и клони и с прескачане на паднали дървета. В един момент пътеката хваща стръмно нагоре и точно тъм има табела, която указва посоката, но поставена на дърво на два метра след завоя. Получава се така, че се стига дървото и оттам наникъде. Трябва просто да се завие два метра преди това. Оттам промъкването продължава, но лека-полека драките се разреждат и преминават в нормална гора с много пространство между дърветата.

И ако продължа в тоя дух ще изпиша няколко страници за едно нищо и никакво описание. В общи линии се продължава все така – драки и високи треви по поляните и приятни и широки пътеки в горските части. Трябва много да се внимава, особено в покрайнините на горите, когато се напускат или се влиза в тях. Обикновено е пълно с дракалаци и се губи и пътека, и маркировка. Но това си важи за целия преход до края и ако взема всеки ден така да описвам, скоро няма да му се види края. Пък и ще досадя.

И все пак малко за втория вариант. Разликата е, че той върви изцяло по билото и се избягва спускането в описаното дере. Пътят се удължава обаче с около половин час. Там билото има S-образна форма и се следва всяка негова извивка. За сметка на това не се газят храсти и драки и се върви предимно по голи поляни. Съединяването на двете пътеки става след излизането на класическата от дерето в рядка борова горичка, в която обикновено папратите и драките са човешки бой.

Стига подробности, малко от Галя:
Набутахме се в едно дере – уж следвахме маркировката, но напред никаква я няма. Моис и Ясен тръгнаха да търсят в различни посоки. Още нищо не са намерили. Момент – чувам Ясен – псува. И с право в тези храсталаци, по-високи от него.
Тук планината е съвсем различна и също много красива
Да бе! (с изключение на бодлите и всевъзможните драки). Който разправя, че ще умрем от еднообразие – да има да взема.
Все още не сме открили маркировка. Часът е 17.20.
Маркировката – намерена. Браво на водача и шефа. Нашата славна банда вече си има строга организация:
Моис – ръководител на групата;
Ясен – водач (върви най-отпред);
Явор – спасител (върви най-отзад) – обира труповете
и аз
Галя, съм групата.


Тръгваме. Започва превземане на джунглата.

Преди малко намерихме моряшка фланелка – морето е наблизо!


Абсолютна джунгла! Папратите са над нас, Ясен псува, аз също – на ум! Вървим, вървим, вървим през трънаци, папрати... Качване... Къде е тая хижа да му се не види, вече три часа вървим. Писна ми...

Писнало и било, но като излязохме от гората и започнахме да катерим “Клъшки чукар” (последният връх преди “Грамадлива”) и ми се белнаха по оня ми ти баир едни печурки, познай кого ще слушам, че му било писнало. В мен веднага се разпали гъбарската страст, изчезна всякаква умора и заговори началнически глас: Ти наляво, ти надясно, всеки вади по една торба и да бере! Можете да си предсатвите какви гигантски печурки брахме, при положение, че се виждаха от сто-двеста метра. В момента последната ми грижа бе, че мръква, исках само да оберем всичко. Всъщност не ми беше последна грижа, защото се страхувах да не мръкне, перди да сме свършили. Нито за миг не ми мина през ума въпроса от какъв зор са ми всички тия гъби, след като няма какво да ги правя и няма къде да ги мъкна с мен. Предвкусвах само каква манджа ще забърка баща ми като пристигнем, без въобще да помисля, че печурките се готвят часове, а ние явно окъснявахме здраво. А на сутринта щяхме да продължаваме...
Колаят му се намери, разбира се, защото гъбите помъкнаха майка ми и баща ми с колата, като си тръгнаха, а и ние решихме да направим почивен ден на “Грамадлива”. Разполагахме с прекалено много екстри там, за да си позволим да ги изпуснам. За това обаче – в разказа за следващия ден.

Какво друго да викажа – домъкнахме се до “Грамадлива” в 21.40, на фенери и всеки с по две торби гъби в ръце. Посрещна ни бойлер с гореща вода и топла чорба, специалитет на баща ми.

Я пак Галя:
Дано да стигнем, започва да се смрачава. Имало още половин час до хижата. Влизаме в гора. Вече е тъмно. Започва да става интересно. Момчетата запалиха фенерите. Ясен изчезна напред. Ще го удуша! Аха, чака ни долу, тръгваме по път. Поредното пристигане по тъмно...

На Ясен родителте ни посрещнаха. За вечеря имаше страхотна борш-чорба, приготвена от бащата на Ясен. Изкъпахме се. Вече сме добре. Кучето на Ясен е тук.

Днес беше ден на родителски надзор и среща с домашните любимци.
Да добавя, на Моис родителите се движеха със своите домашни любимци – два пинчера.


Ще припомня, по график трябваше да пристигнем в петък вечер. Целта беше именно тази, ако закъснеем един ден, както се случи, да стигнем “Грамадлива” в събота. Идеята беше да са почивни дни, за да могат там да са и моите родители. Е, успяхме да се доберем в събота вечер, както виждате, а малко ни трябваше – едно-две подмятания от мамчето – за да останем в неделя целия ден. Бяхме изморени, мръсни, гладни, въобще не се поколебахме да останем. Поколебахме се де, но проформа, колкото да не се изложим че видите ли, ей така, веднага сме готови да мързелуваме.

Тук се сещам и нещо друго любопитно. На “Грамадлива” настигнахме млади мъж и жена с едно голямо куче за компания. Също правеха Ком-Емине, но си носеха палатка, а не разчитаха на хижи като нас. Баща ми се майтапеше вечерта, че били умрели от глад и изяли чорбата, с която ги гостил, за нула време, а в препълнените си раници носели консерви с кучешка храна. Не знам доколко е било вярно, той обича да ги пуска едни такива, но факт е, че изхранването на онова голямото животно им е бил бая сериозен проблем, имайки предвид дългото разстояние, което изминават с него.

Те това е. Следващият път ще разберете как се прахме и лежахме в неделята.


Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема 20 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано24.06.05 16:19



Ден шестнадесети: “Грамадлива” – почивен ден

През тоя ден се отдадохме на мързел, ядене, къпане и пране. Е, някои праха (всъщност всички останали), а на някои ни праха прането. Нали мамчето беше налице...
За тоя ден няма какво да се каже, естествено. За сметка на това Моис е хванал дневника него ден и е решил, че трябва да опише всичките ни преживявания от “Кашана” насам. Бая се поколебах дали да ви занимавам с писанията му, но те все пак са описание на преживелиците ни от друга гледна точка, макар и доста телеграфно изложени. Така че ще се запознаете и с тях.

Какви подробности мога да ви кажа за този ден... нищо кой знае какво. Станахме по навик рано-рано. Опитахме да си доспим, разбира се, но не се получи. А излежаването, което последва, не е като съня. Във всеки случай Моис не знам какъв зор е имал да става, но си е подал носа на вън и е щракнал един кадър:


А, забравих най-важното! Не спахме в хижата, а в базата на ПСС на “Грамадлива”. Това всъщност беше и една от причините да дойдат родителите ми – баща ми да ни отключи там. Освен изнасянето на храна, дрехи и палатката ми, разбира се. А си имаше основателна причина нощуването ни там – звездите за категория са в пъти повече от тези на хижата. Или по-точно казано, ако хижата оценим с минус пет, ние бяхме някъде около нулата, че даже плюс една.

През деня се случиха много неща, макар и не особено съществени. Първо, както вече казах, се улежахме в леглата. После всички се хванаха да перат, а аз се размотавах, защото майка вършеше тая работа. Баща ми готвеше и ни забърка страхотна манджа. Нищо чудно, гъбите са му специалитет. Имаше и

сцени. След обяда отидохме пак да спим, а през това време баща ми видял и заприказвал някакъв образ от Русе, който вървял обратно, т.е. правел Емине-Ком. С някакво кученце за компания. И заявил, че не му било за сефте така, сам и обратно. Моис после съжаляваше, че не се е видял с него.
Вечерта наблегнахме на хапването и сръбването, разбира се. Паднало ни се беше да ядем готвено на корем.

И още нещо, зясякохме се с още едни образи, два броя, от София, които бяха също с палатка. Минаха късно вечерта край нас и ни питаха къде е удобно да си опънат палатката. Продължиха нататък, но на другия ден се засякохме още два пъти с тях.

Ето и записките на Галя:
Часът е вече 9.30 – още не сме станали. Нещо, което се случва за пръв път, откакто сме тръгнали. Яд ме е, че се събудих толкова рано (5.50). Като си помисля откога си мечтаех да се наспя... Излежаването ми е адски неестествено, но ми се отразява добре.

Най-малко от два часа вече пера. Интересното е, че даже ми е приятно, въпреки че вече ми се протъркаха пръстите. Всеки се занимава с нещо, само Ясенко се мотае и мърмори, защото “маминка” му пере прането. Завиждаш, а? Баща му готви гъбите.

След обяда – на Ясен баща му е страхотен готвач. Всичко беше много вкусно. А динята, изпратена от бабата на Ясен – направо огромна.
Вече сме изпрани, нахранени и чувствам, че ракията, изпита със салатата, ни кани към леглата. Дали ще мога да се кача догоре? Надявам се...


Следобед: Дооправяне на багаж – пълен мързел...

Вечеря – много вкусна, но май попрекалих с гъбите.

Отворена бе и бутилка шампанско, донесена от родителите на Ясен. Вдигнахме поредния тост за успешен край на морето!
Още не знаят, че в раницата ми също има бутилка шампанско за морето.

Стига толкова цивилизация! Само ядем, спим и лежим. Искам вече да тръваме! Айде бе...


Тук откривам в дневника и нещо друго много интересно. Творил е Явор. Така като чета и се чудя сам ли го е измислил или е чел някъде нещо подобно, а в него момент го е пресъздал със свои думи. И сега като чета не мога да реша, но все повече ми се струва, че е негов проблясък... Кой знае? Преценете сами, а ако той по някакъв начин попадне на тези редове, да не ми се сърди за съмнението...
Ето:
Дължината на маршрута Ком – Емине е около 700 километра. Това е приблизително разстоянието, което човек изминава за една година при нормални обстоятелства. Изминато обаче за един месец означава дванадесет пъти по-голямо натоварване от обикновеното, дванадесет пъти по-голямо напрежение на физиката и психиката – дванадесет пъти по-високи обороти. Или месецът, за който се стига от връх Ком до морето се равнява на една година живот – който се чувства малък, може да се радва, че е пораснал изведнъж, който пък е в “напреднала” младост може само да съжалява, че е остарял толкова бързо. Глупости! Месец интензивен живот е сто пъти за предпочитане пред една година кретане сред дребните проблеми на скучното градско ежедневие!

Мдааааааа..... За пореден път си давам сметка, че десет години разлика във времето е много нещо. По един начин звучеше написаното тогава, по друг ми звучи сега. Май прозирам някои неща, но какво се чудя, Явор тогава беше една година по-възрастен, отколкото съм аз сега.
Време е да повотря похода май...


И писанията на Моис. Дано не ви досадят, но ако ви се сторят прекалени и излишно повторение на вече казаното, ваш е изборът да ги прескочите:
ПОЧИВКА!

Все още не мога да схвана значението на думата, но факт е, че днес сме в базата на ПСС край “Грамадлива”. През изминалите дни от “Кашана” насам всеки ден се каних да пиша, всеки ден си обещавах, но всекидневните проблеми ме обгръщаха в такава степен, че а днес, а утре...
От “Кашана” насам събитията се развиха с такава скорост, че човек не може да асимилира всичко.
Времето на “Кашана” ни погоди номер. Може би беше за добро, защото си направихме една непредвидена почивка. Всъщност за мен не беше никаква почивка, защото станах в 5.00, за да реша дали ще тръгваме. Към 7.30 купувах закуски от един търговец – банички с боза.
Вярно, че така беше! Закусвахме банички с боза нея сутрин. Не помня точно начинът, по който Моис се бе добрал до този преминаващ през прохода човек, но фактът си е факт! След обяд слизах с Боби (хижаря) до Златица. Там падна яко пазаруване, пускане на картички и телефониране. На всичко отгоре на връщане хванахме по-трудно стоп, така че всичкия багаж го мъкнах 6 км по асфалт. Важното е, че за вечеря имахме чудесно приготвени пържени яйца.
Може би тази почивка ни ентусиазира, защото на следващия ден тръгнахме рано със скрита дълбоко в съзнанията ни мисъл за стигане до х.”Ехо”. Знаехме, че там трябва да ни чакат вече втори ден наши колеги. С олекнали раници и бърз ход придвижването вървеше добре.
Разклона за х.”Свищи плаз” стана поле, поне за мен, за тъжната раздяла с Радо, който вървеше с нас от “Ком”, но вече трябваше да слезе. Лошото време обърка както нашите, така и неговите планове. Така и не можахме да се съберем всички на х.”Ехо”, но си дадохме обещание за среща на х.”Ивайло”.
Що ли пък точно там, идея си нямам. Той пое и още едно обещание, което изпълни по блестящ начин на “Шипка”.

Към 14.00 бяхме на “Планински извори”, а за мое голямо съжаление хижарят, с който се познавах доста добре, беше заминал на “Ехо”. Става дума за споменатия по-горе Нафтата, който по онова време се водеше хижар на “Планински извори”. Тук беше и един от най-напрегнатите моменти – трябваше да решим дали да продължим за “Ехо” или да останем да спим. В края на краищата надделя разумът и останахме...
На другия ден в почти изцяло мъгливо време преминахме през една от най-красивите части на Стара планина. Искрено съжалявах, че никой от спътниците ми не може да види това, което знаех, че се вижда от върховете Баба, Братаница и Булуваня.
Не знам дали мъглата ни помогна или просто бяхме вече доста свикнали, но не усетихме кога изкачихме “Вежен”. Върхът, който преди около десет години беше голямо изпитание за групата, с която бях тогава, сега се оказа изкачен за по-малко от час.
На “Вежен” тържествено обявих, че навлизаме в “махалата” – участъка между вр.”Вежен” и “Козя стена”, който познавам относително добре.
След “Каменица” времето се оправи и до “Ехо” вървяхме в слънце.
На “Ехо” стигнахме този път по светло. На Рибаришкия проход се наложи да ядем сурови овесени ядки с мармалад и кашкавал – поради липса на хляб. Тежко и горко на Ясен, който не можа да свикне да върви гладен. Ще се научи!
Да бе... Гладна мечка хоро не играе, нали!?
На “Ехо” получих ново разочарование. Очакваха ни само шест души, които се оказа, че няма да могат да продължат с нас до Кръстец.
Един доста неприятен момент бе решението на Елка, а оттам и на Николай, да ни напуснат. Макар че това решение бе плод на разума, ако и да беше обратно на желанието на Елка да продължи. С доста големи болки и мъки тя успя да се добере до “Ехо”, но по-нататък просто беше безсмислено да прави опити. Раздялата за мен беше мъчителна. През пет минути два камиона на “Беклемето” поеха в две противоположни посоки. В тях бяха Елка, Николай и Валя.


На следващия ден – към “Амбарица” – ни напуснаха и Деси, Петя и Димитър. Не разбрах причините, които изтъкнаха, но това си е техен проблем.
Отново останахме шест човека, като с нас останаха Пешо и Мария. Те имаха намерение да стигнат до Емине. Пак по ирония на съдбата Пешо се разболя и на “Узана” се наложи да слязат с Мария в Габрово. Уговорихме си среща след два дни на “Грамадлива”, но и до сега – вечерта на втория ден – тях ги няма. Притеснявам се как са.
Междувременно по пътя от “Беклемето” към “Дерменка” и после до “Амбарица” така ми се подбиха краката, че се чудех какво да правя. А ни предстоеше преминаването по най-трудния участък на похода – “Амбарица”-“Тъжа”. На всичкото отгоре прогнозите за времето бяха неблагоприятни.
Още по тъмно бяхме на път. При отвратително време и силен вятър за около два часа бяхме на “Купена”. Интересното бе, че долу, в подножието на върха, вятърът беше много силен, а на самия връх отслабна. За сметка на това горе имаше много облаци и мъгла. Успяхме да се запишем в тетрадката и да прочетем пожеланията, отправени към нас от колегите на Ясен и Галя.
Я гледай ти, забравил съм, че е имало такова нещо! Започна се едно трудно слизане от “Купена” и преминаване на “Кръстците”.
Вятърът така ни беше обдухал, че при вида на баира към “Жълтец” на Мима и Пешо им се стъжни. Междувременно с учудване забелязахме, че бяхме подминали “Костенурката”, без да се усетим.
И така след поредната почивка започнахме изкачването.

Горе изведнъж – чудо! Вятърът като на магия стихна, мъглата се разсея. Отвори се едно време – приказка – слънчево с ниска купеста облачност. Видимостта бе идеална във всички посоки. Отдавна не бях използвал фотоапарата, но тогава...

Слизането надолу към заслона поне за мен бе нещо много неприятно. Оформи се максимата “Мразя слизането!”. Може би заради това след обяда на заслона изкачването на “Ботев” беше почти играчка. За 50 минути, както пише по книгите, бяхме на най-високия връх на Стара планина. Времето беше също толкова хубаво. Снимките бяха задължителни.
Най-трудното започна при слизането от “Ботев”. А за слизането към “Тъжа” въобще няма да говоря.
Не можех да си представя, че ще успеем да извървим утрешния преход до “Узана” за осем часа.


Оказа се, че човешките възможности са по-големи от това, което си мислех. За една нощ успяхме да се възстановим и на следващия ден да се придвижим до “Узана”. Цял ден бяхме на път, но без да бързаме, спокойно, с обяд на “Мазалат” (хубава хижа). По здрач бяхме на “Узана”. Не бяхме доволни, когато спря водата, но после всичко се оправи.
Следващият ден бе нещо като почивка. Сутринта се разделихме с Пешо и Мария и без никакви проблеми за два часа бяхме на “Шипка”. Невиждали цивилизация, напазарувахме огромно количество сладки неща, бисквити и солети. Обядвахме като бели хора с кисело мляко и хамбургери.
Тъкмо се отправихме към паметника и... Радо с колата, жената, приятелите си и каса бира изпълни обещанието си! Изкачихме се заедно на паметника и поне аз останах изненадан от богатата музейна сбирка горе. Изкачихме се на върха на паметника... нямам думи.
Затова пък пътят към “Бузлуджа” ни озори. Не, че беше труден, а ние се бяхме отпуснали и наяли здраво. Пък и в раниците имахме бири.
Но на “Бузлуджа” – рай. Хубава хижа, с баня и всички удобства. Вечерята, поръчана от нас, се оказа превъзходна.


На следващия ден тръгнахме малко по-късно – към 9.30. Настроението ни беше весело, а още на една от първите почивки си отидоха две бири. Час подир това преминахме край “Бабин Райкин кладенец”. При вида на водата и масата заминаха още две бири, заедно с мезета. Направихме и художествена фотография. Да я припомня, щом за Моис е художествена:


Всички наоколо знаеха, че нашите с колата ни чакаха на “Кръстец”. Очаквах да носят нещо, така че решихме да обядваме там.
За обяд ни чакаха тава с пълнени пиперки и диня. Така се отпуснахме, че след два часа едвам тръгнахме. Тази диня така ни докара, че пристигнахме на “Грамадлива” 30 мин. след мръкване. А там отново ни чакаше домашно ястие, приготвено от родителите на Ясен. По пътя успяхме да наберем и гъби, така че яденето за другия ден бе подсигурено.


Баня, вечеря, наздравица, а на другия ден –

ПОЧИВКА!



Олеле, ужас! Ако някой си търси секретарка, да се обади. Толкова текст не бях преписвал комай никога. Е, за секретарка нямам едно много много важно качество, а именно – не съм жена. Но знае ли някой, може на шефка да попадна...

Стига толкова! Уж почивен ден, мислех, че няма какво толкова да пиша, а като отворих дневника... Ама нямаше как. В началото се колебаех дали да го преписвам, сега вече съм убеден, че е трябвало. Внася много ясноти по някои неща, припомня някои факти, които иначе не бях споменал... Абе добре, че сме писали!

Хм, погледнах дневника, преди да го затворя, доста след половината съм. Вижда му се края. Ей го де е морето...

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Re: Песентанови [re: Яceн_]  
Автор Ralitsa (Nature Lover)
Публикувано24.06.05 18:55



Текстът е много добър, при това чудесно ви описва с най-общи щрихи Мисля, че мога да си представя как сте се чувствали, докато сте я пяли по време на преход. Самата аз свързвам тази песен с разни готини планински купони, китари, провокиращи спонтанни песнопения с много импровизации, вариации и всичко с много положителен заряд, който оставя в душата ти красиви спомени!



Тема Ох и аз си занехнови [re: Yassen]  
Автор Slavei (който не пее...)
Публикувано25.06.05 00:03







Тема Re: 19 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Ralitsa (Nature Lover)
Публикувано27.06.05 13:23



Във връзка с палаткуващите, поели по маршрута Ком-Емине, се чудя колко още може да се градира в планинарския екстремизъм и ако нямах информация за спане в иглута и катерене по заледени скали, щях да мисля, че това си е малко прекалено, но явно човек обича да доказва на себе си, че наглед невъзможните неща са постижими, макар и трудно, а труднопостижимите - високи цели, за които си заслужава да се мобилизираш.



Тема Re: 20 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Ralitsa (Nature Lover)
Публикувано27.06.05 15:53



"Месец интензивен живот е сто пъти за предпочитане пред една година кретане сред дребните проблеми на скучното градско ежедневие."



Тема 21 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано27.06.05 17:12



Ден седемнадесети: “Грамадлива” – “Чумерна” – 12 часа и половина

Този път ще започна с Галя и дневника:
Станахме в 5.30 – едва станах. Загубила съм тренинг, адски ми се спи.
Приготвихме се и стана 6.30. В 7.00 вече бяхме тръгнали. Родителите на Ясен ни изпратиха, а кучето искаше да тръгва с нас. Хубаво, само дето щеше да се наложи да го носим – много е мързеливо.
Сега пиша седнала на една ограда на “Хаинбоаз” и чакам да стане капучиното.


В общи линии така беше. Напънахме се да станем рано, но отпускането предишния ден не ни се отрази хич добре. На никого не му се ставаше, на мен лично ми се въртеше главата и ми беше кофти през целия ден. Мотахме се преди тръгване както винаги, но това ни беше станало традиция. Майка ми и баща ми ни изпартиха, възползвах се от присъствието на баща ми да ни щракне на изпроводяк:


Добрахме се бързо до “Хаинбоаз”, където за пореден път се поддадохме на изкушенията на цивилизацията и заседнахме в едно капанче. Нищо лошо в което, ако родителите ми не ни бяха сварили все още там към 8.30. Така му бяхме отпуснали края с кафенца, капучино и други екстри, че хората се нагласили, прибрали багажа, заключили и минаха с колата край нас когато още и хабер си нямахме да тръваме. Какво да ви разправям, изводите си ги вадите сами предполагам...
Иначе на Явор му хрумна така добрата идея да купи няколко пакетчета капучино на прах, с които да се глезим по-нататък.

Към “Чумерна” какво да ви описвам, като е едно и също. Треви, драки, храсти и папрат. И радост, когато влезем в гора. В горите пътеката си личи, защото не е обрасла с трева. Докато всяка полянка означаваше налучкване на посоката и провиране през растителност с нашата височина.

Ето малко от Галя, тя е описала донякъде тези моменти:
Вървим през гори – редки и сенчести. Излезем ли обаче на “билна полянка” (цитат от описанието на маршрута в картата) - същинска джунгла от папрати и тръни. Наистина е много трудно проходимо, но пък е красиво, има много цветя. Въобще има емоции...

ПАПРАТ, ПАПРАТ, ПАПРАТ!

Всъщност този зор е до заслон “Караиваново хорище”. Оттам насетне се върви по горски път, което си е направо рай.
На заслона спряхме, “порадвахме” се на безредието и съсипията вътре и седнахме отвън на полянката да му хапнем. Пред заслона има три мъркировъчни кола, окичени с табелки в двете посоки на маршрута и с дадени най-невероятни кайни пунктове и вермената до тях. Не мога да цитирам разстояния, но имаше табелки, указващи времето, необходимо за достигането на вр.”Ком” и нос Емине примерно. Можете да си представите. Ето ги:


Табелката на средния кол поставихме ние – мъкнехме я специално за целта от х.”Ехо”. С надпис х.”Ехо” на нея естествено...
В моята раница се мъдреше още една табелка с надпис “х.”Ехо”, като идеята бе да я поставим на фара на нос Емине, но така и я забравихме тогава. Прибрах си я вкъщи за спомен...

Още дневник, Галя:
14.00 – на “Караиваново хорище” сме. Моис се опитва да сложи табелката, която вече седмица носим от “Ехо”.
Последната част на прехода дотук беше много приятна – сред високи и редки гори, най-вече по РАВНО!


Сега ще ядем всичките “омразни” зеленчуци, които взехме от “Грамадлива” и които момчетата досега проклетясваха.
През целия път се мъча да измисля последния ред на четвърти куплет на “нашата песен”, но все нещо ми се губи. Вече ме хваща яд. Отивам “да слагам масата”.


По-късно Моис се е прежалил да хване химикалката и да драсне няколко реда:
Минава 15.30 часа. Никой не иска и да чуе за тръгване. А ни чака още доста път. Нима пак ще пристигнем по тъмно?

Аз бях доста окъсал този ден, едва се мъкнех напред. Стана на въпрос в началото, че още от сутринта ми беше зле. Сега като чета дневника виждам, че и другите не са били много наред явно:
Днес момчетата са нещо зле. Ясен – настинал, Моис – вие му се свят, Явор – температура и го боли коляното. Тази почивка нещо ги отпусна. Извод – почивките са лошо нещо! А на Явор коляното ни изигра лоши номера по-нататък. Ще трябва да ги лекувам.
Сега сме на х.”Буковец” – 18.00 часа.


Аз кипя от енергия и съм много доволна от произведението си (нашата песен). Чукам на дърво!
А момчетата са болни. Довечера започваме интензивно лечение, най-вече с чесън, мед и компреси.
Мълчат, не мърморят...


Следващото, записано от Галя, е едно прозрение на Явор, което доразвихме и изработихме следната сентенция:
В началото духът се плашеше, а тялото се държеше и теглеше напред. Към средата духът и тялото влязоха в хамония. А сега тялото не издържа – боледува – но духът и настроението са на ниво и водят тялото напред.

Пак седнах в мравуняк... – Галя

Поредното пристигане по тъмно: часът е 21.00. Е не беше баш по тъмно, беше по здрач. Иначе нямаше да мога да видя загубената от някого ножка, която ми служи и до ден днешен. Времетраене на прехода – 12 часа и половина заедно с почивките. Ние сме страхотни! Ами страхотни сме. Нормално се взема за десет часа, но като се мотаем...

Вечерта – вечер като вечер. Хапване и близане на рани. Тривиално...
Ето версията на Галя по въпроса:
Вечеряхме. Предимството на малката група е, че се готви много по-бързо. Въпреки че са “болни”, момчетата си хапнаха добре.
В момента всеки се занимава с вечерния си медицински тоалет: мехлеми, вазелини, спирт. Стаичката ни е малка, уютна за четири човека. Въобще цялата хижа е страхотна: много добре поддържана и много чиста. Да не говорим, че има и топла вода. Направо съм възхитена.
Моис и Ясен обсъждат маршрута за утре. Явор се опитва да заспи, а аз пак се правя на хроникьор.
Засега изглеждат по-добре, дано само се оправи на Явор коляното.
Е не се оправи! Но затова – по-нататък.

За този ден – толкова!

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема 22 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано28.06.05 12:40



Ден осемнадесети: “Чумерна” – “Вратник” – около 10 часа

Описанието на този ден ще бъде малко кофти, но не виждам друг начин. Денят е описан в дневника първо от Галя, после от Моис, така че ще бъда силно затруднен да следвам хронологията, като вмъквам техните впечатления и моите спомени. Затова пътво ще напиша каквото аз се сещам, после ще препиша текста на Галя и накрая на Моис. Така ще се получи малко объркано и разхвърляно, но ще ми е най-лесно. Освен това много неща ще се повторят, защото всички разказваме за едно и също нещо, но не виждам как бих могъл да избегна това. Всъщност виждам, но е прекалено много труд, а не си струва чак толкова. Така че в резултат ще четете първо описание на деня от мен, каквото си спомням, после от Галя, по дневника, и накрая ще четете същото за трети път, но от Моис.
Има и седем снимки.

Денят започна с поредното ни губене на време сутринта. В резултат отново бяхме на път доволно късно.


Времето беше мрачно и неприятно, в резултат загубихме маркировката. Или по-скоро следвахме не тази, която трябва. Така и не разбрахме как се озовахме на

в един момент. Горе беше мъгливо и ветровито, поради което не се заседяхме. Нямаше абсолютно никаква гледка, което при ясно време далеч не е така.
После навлязохме в мистичната “Темна гора”. Свързана с историята ни, с хайдути и чети, с истории за мечки и зверове, както и с доста легенди. Да ви кажа честно, заслужава си името. Пътеката се вие между хубави стари дървета и определено внушава малко страх. Може би не точно страх, но действа потискащо. Мразя да вървя през гора именно по тази причина, но това усещане в “Темната гора” би всякакви рекорди. Всъщност гората не е чак толкова “темна”. Между клоните навлизат доста слънчеви лъчи, но комай точно те я правят да изглежда зловещо.
Ето ви една . Самата тя е тъмна, защото тогава се изложих като фотограф, но подхожда на обстановката. А и при вглеждане се вижда един от малкото ориентири в гората – паметна плоча на дървото вляво.

При придвижването из гората се преминават и две-три “папратливи” полянки. (“Папратливи” е термин от обяснението на маршрута. Само че не в картата, а в книжката, която носехме.) Слагам “папратливи” в кавички, защото тогава възприехме тази дума като подигравка. Вярно, имаше папрат, но по-висок от нас. Прибавете другите храсталаци и треволяци и можете да си представите през какво се провирахме. Тогава за пръв път изработихме тактика на придвижване през тези полянки, която използвахме до края. Като правило през тях се пресичат по няколко пътеки, утъпкани от животни. Разделяме се, всеки хваща по една пътека, като се стараем все пак да тръгваме по тези, които са горе-долу в нашата посока, и вървим до края на поляната докато някой нададе очаквания от всички вик: “Маркировка!” Тогава се събираме отново на съответното място. Проблем на тези полянки е, че просто няма къде да се постави маркировката. И докато при наличие на видимост от единия край на полянката се вижда другия и съответно мястото, където пътеката продължава в гората, то при растителността, която се бе развила през нея година, това бе невъзможно. Имаше и случаи разбира се, когато на средата на полянката е пораснало дърво или по-голям храст. На него като правило има мацната маркировка, но пък оттам не минава отъпкана от животни пътека. Тогава падаше газене и провиране...

Друго, коетомога да споделя за маршрута и което ни изпълваше със задоволство през него ден, бе факта, че след изкачването на връх “Чумерна” целият преход през гората е все спускане. И чат-пат по равно. Като добавите и сянката можете да си представите, че сме били щастливи в това отношение.

Всичко би било идеално, ако при перминаването на гората не се бяхме натъкнали на два-три пъти на сечища. Сечища, които на фона на вековната гора наоколо изглеждаха като грозни рани. И си бяха баш такива. Добавете разораната почва от тежките машини, парцалите, маслата и тубите, разпилени и разляти наоколо, както и остатъците от катуните на дървосекачите, и картинката ще ви се изясни напълно. Едно от сечищата дори беше съвсем прясно напуснато – личеше си по все още тлеещият огън.
Друго последствие, лошо за нас, бе фактът, че с дърветата си беше отишла и маркировката. Вярно, че някой си беше правил труда да поставя камъчета тук-там, но ако не бяха черните пътища в нашата посока, едва ли щяхме да се оправим лесно.

Ето ни по време на една почивка:


Личи си, че сме сдали багажа отвсякъде. Особено Явор, чиито коляно отиваше на все по-зле.

След като пребродихме “Темната гора” се добрахме до зеветната цел – . Този факт ни достави огромна радост, тъй като поляната бе първото място за деня, на което в действителност знаехме къде сме. В гората нямахме никакви ориентири по които да разберем къде всъщност се намираме.
На “Агликина поляна” му хапнахме, починахме малко и след четвърт час бяхме на прохода “Вратник”:


Първоначалната ни идея бе да нощуваме на заслон “Вратник”. За наше щастие обаче на прохода от сградата на снимката изскочи човек, който ни обясни, че заслонът е в окаяно състояние (в което се убедихме на другия ден при переминаването ни оттам) и ни предложи нощувка в някаква барака, която можело да се използва за целта. Това за нас бе шестица от тотото. Първо, защото две минути след като влязохме вътре от небето се изля порой, по-скоро потоп, (на снимката горе си личи черното небе) и второ, защото бе обзаведена с всички удобства – легла, одеала, маса, ток и най-важното – покрив. На другия ден като видяхме състоянието на заслона си представихме как пристигаме там мокри до кости, разхвърляме се по голия под и спим на цимента. Щеше да бъде адски интересно, а за евентуалните последствия не ми се мисли.
В бараката нямаше единствено вода. Човекът, който бе така добър да ни осигури подслон, ни обеща вода за пиене и миене и изчезна. На нас обаче не ни се чакаше, а и Господ така и така беше пуснал кранчето, защо да не се възползваме. Подложихме нашите съдове под капчука и имахме вода за готвене и миене. Съответно и веднага се захванахме със свещенодействието , защото имахме време до мръкване, а това бе подходящ момент да се отървем от тежките продукти като картофи например и да ги сготвим.

По-късно човекът наистина ни донесе една кофа вода и туба за пиене.

Нощувката ни беше значително по-комфортна, отколкото си я пердсавяхме в началото на деня, а сутринта, в знак на благодарност и заради положения труд покрай нас, оставихме на човека пари на масата в бараката. Дано да ги е намерил по-късно, защото бързахме, а и да го бяхме открили не ни се искаше да се пазарим за услуга, която той ни направи вероятно от добро сърце.


Стига толкова от мен, ето от Галя:
Нещо уникално – събудих се сама преди да звънне часовника. Значи правилно си спомням, че Моис носеше будилник! За пръв път аз будя останалите. Закусваме. Капучино – уха!
Тръгваме пак в 8.30, но вече не ме бърка, че се мотаем. Май без това не може...
На Явор коляното е зле. Другите като че ли се пооправиха.


Качихме последния “истински” връх – “Чумерна” – 1536 м. Има хвойна и много красиви морени. Вятърът и мъглата допълват типично “билната” високопланинска картина.
Вървим през “Темната гора”, която сега е доста светла.
Моис много изостана. Сигурно нещо не е на ред, май че и с него нещо става. А, ето го, идва! Спънал се в някакъв клон, изтърсил се, заклещил се в раницата си и пет минути не можал да се измъкне...


Вървим от пет часа в гора. Не можем да разберем нищо – докъде си стигнал, колко остава. На всяка почивка Моис и Ясен се опитват да установят къде се намираме. Тъкмо стигнат до единодушие и след малко се оказва, че всъщност не сме там, където си мислят.
Ясен гледа картата за пореден път: “Нищо не разбирам! Отказвам се вече да разбирам!”
Хм... Щом Галя така казва, така ще да е било.
Наистина картите са стари, а маркировката – нова. Пълно несъответствие. Пък за описанието в пътеводителя да не говорим.

Гола, гора, гора – писна ми. Вече шест часа вървим в гора и започнах да психясвам.

ПОЛЯНА – хубава, открита, зелена, слънчева поляна! Доста сме нависоко, на юг се открива страхотна панорама.
Сега разбирам защо Ясен не обича да върви през гора.


Сега вървим през джунгла от коприва, която на места е по-висока и от нас. Гадно е! Като се прибавят и драките – “шоуто” е пълно.

Пак сем в гора...


Най-накрая – 18.00 – “Агликина поляна”. Единственото място, което ни е някакъв ориентир преди заслона. Поляната е много хубава наистина. Има паметник на последните загинали Хаджидимитрови четници.


Леле, доста стана. А като гледам Моис колко е творил.... Ето го и него:
Започна се! Днес бе първият преход на изток от “Чумерна”. Оттук нататък никой от нас не е ходил.
Тръгнахме и още от началото попаднахме в мъгла. Затова тръгнахме по коловете и без да искаме, като на шега, изкачихме връх “Чумерна”. Разбрахме го едва когато видяхме пирамидата на върха.


Навлязохме в “Темната гора” и видимостта отвсякъде изчезна. Вървяхме си спокойно, разчитайки на описанието на маршрута. Всичко бе наред, докато според него трябваше да персечем един камионен път и да тръгнем покрай река. Беше дадено два часа, а ние вече бяхме вървели четири. Колкото и бавно да вървим, все пак... Мъглата се разсея тъкмо тогава, когато пред нас се появи надпис “Резерват”. Оказа се, че отдавна бяхме подминали така търсените път и река и сме доста по-напред. Прочитайки внимателно описанието се оказа, че то е доста далеч от реалността. За десет години много неща са се променили, но едно се е запазило – никаква видимост. Към 15.00 излязохме на две обширни поляни, които отстояха според описанието (просто нямаше как да се сбъркат) на повече от половината път. Хапнахме и починахме.
Оттук нататък започна една... Малки папратови полянки, които сега са се превърнали в развъдници за коприва и други треви с височина на места по-голяма от нас.
После излязохме на една грозна поляна – сечище. Грозна гледка, като се вземе предвид, че ясно се вижда контраста с вековната гора отстрани, висока над 20 метра. Оттам тръгнахме по чер път и за кратко време стигнахме до “Агликина поляна”. Представяхме си нещо по-голямо, а се оказа малка полянка с паметник в края. Починахе двадесетина минути и след още толкова бяхме на прохода “Вратник”. Оставаха ни още 6 км, а пред нас бе пътния кантон. Отидох от любопитство да видя какво пише на табелата му. Разлая се куче и отвътре излезе човек. От приказката стана ясно, че заслонът е необитаем и че нямаме никакъв зор да ходим до там. Имало някаква барачка, в която сме можели да преспим.
В същото време небето над нас така почерня, че с ужас си помислих какво можеше да се случи, ако бяхме навън.
Минута след като човекът ни заведе в къщата, се изля такъв проливен дъжд, че тежко и горко на тези, които бяха навън. За 2-3 минути напълнихме голямата тенджера с дъждовна вода. (Нямаше чешма.)


Що се отнася до самото бунгало – оказа се чудесна стая с четири легла, маса, столове, печка и електричество. За нас бе лукс!
Изненадата бе пълна, когато след малко човекът дойде и кофа с вода за миене и туба за пиене.
Тъй като имахме време, решихме да сварим ядене от картофите, които така и така носим. Галя се зае усърдно с тази работа, а щафетата бе поета от Явор. Получи се нещо много сполучливо за ядене. Спирам дотук, защото огладнях, а вечерята е готова.



И край за този ден!

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема 23 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано29.06.05 09:07



Ден деветнадесети: “Вратник” – Котел – 11-12 часа

Това е един от дните , които са ми бяло петно. Май пак ще преписвам основно дневника...

И така, наспахме се и отново на път. Казах ви вече, че оставихме пари на човека за доброто посрещане. След което се насочихме към пътя, който следва билото и по който би трябвало да се върви до заслон “Вратник”. Пътят естествено е асфалтов, затова единодушно решихме да следваме пътеката през гората. Така и направихме, само дето се оказа, че пътека липсва. Поне маркировката се следваше, но след дъжда вечерта можете да си представите какво ни се случваше във високата трева. Още след първото ни излизане на асфалта се събрахме на съвет дали да продължим да се мъчим през гората или да трамбоваме асфалта. Докато се чудехме, се зададе камион. От онези големите прицепи, пригодени специално за траспортиране на трупи. Т.е. само кабина и една платформа отзад със забучени няколко вертикални греди по края, за да се задържат дърветата. И на Моис понеже вече му бе станало нещо като професионално изкривяване, взе, че му махна на тоя. А той пък взе, че спря. И се съгласи да ни закара до заслона. Не, че не искахме и нататък, но оттам се напуска пътя и се тръгва отново по пътека. Това бе кратко пътуване за качване на адреналина. Не посмяхме да оставим раницита на откритата платформа и така пътувахме – прегърнали по една от гредите по края и с раници на гръб. А шофьорът дали си падаше ралиджия, дали искаше да се накефи, като ни гледа как треперим отзад, не знам, но реши, че трябва да влиза в завоите с максимално висока скорост. Представяте си как сме се чувствали при вида на прелитащите асфалт и крайпътни дървета пред очите ни без никаква преграда между нас и тях. Не, че не се държахме, разбира се, но липсваше психологическия момент на преградата. За капак на мен ми се падна греда, която не беше легнала добре в гнездото си и се клатеше на всеки завой. Добре, че с огромната раница на гърба си тежах на мястото.

Благополучно се добрахме до заветната цел – заслона – и се свлякохме от камиона. Изпратихме се с шофьора по живо по здраво и всеки пое по пътя си.
Заслонът се виждаше още от пътя, но едва с приближаването ни съкрушителната картина се разкри с пълна сила. Кокетната постройка, която бяхме виждали по снимки в картата и пътеводители, представляваше жалка руина. Добре, че в по-голямата си част бе отлята от бетон, който никой не си беше напарвил труда да разбива. Все още. Всичко друго, което е могло да бъде вдигнато, изкъртено и изнесено, липсваше. В състоянието, в което бе заслонът в онзи момент, би дал някаква защита от дъжд. При сухо време би бил и подходящ за нощувка, но при мокро – никакъв шанс. Половината покрив липсваше и вътре естествено бе мокро. Ако бяхме вървели предишния ден в дъжда и бяхме разчитали на този подслон, авантюрата ни най-вероятно щеше да приключи същия ден. Или в най-добрия случай щяхме да прекараме безсънна нощ, свити в някой ъгъл на останките.
Междувпрочем моята палатка вече си беше на гърба ми, в раницата, нали си я мъкнех от “Грамадлива”. При добро желание можеше да се свием четиримата вътре, макар и с всичкия багаж навън. Пак нямаше да е комфортна нощ, но щяхме да я натаманим някак.

Както и да е. Още малко за района. Там Балканът се разклонява на две части – едната на север, другата на юг. Южната продължава към Сливен и се загубва в равнината, а северната – нашата посока – продължава до Емине. Имаше табели на разклона: за Котел и за Сините камъни. Освен това в близост са изворите на река Камчия. Силно казано извори, разбира се, защото водосборът на реката е доста голям, но един, явно основен извор, е каптиран и е оформен като чешма. Не се намира точно на пътя ни, а леко встрани, но е близо и беше обозначен с табелка. Ето ни при него, снимани благодарение на самоснимачката на Моис:



Малко Галя:
.....Вън беше още мокро, облачно и студено. Тръгнахме през едни шубраци направо, без пътека, само маркировка имаше. Най-накрая пресякохме шосето и тъкмо се двуумихме дали да продължим по пътя или да хващаме пак пътеката, се зададе камион. Моис на шега вдигна ръка и той взе, че спря. Качи ни отзад и като отпра една скорост – голямо шоу. Сега сме на заслона, на който трябваше да спим. Ужас – почти без покрив, без прозорци, само един циментов под.

9.00 – тръгваме от заслона.

И оттам се почна: гори, черни пътища, ливади и обрадли до неузнаваемост полянки, чиито пресичане ни костваше многократно лутане, връщане и губене на време. С нищо характерно не мога да отбележа онзи район. Там вече прилича на предбалканските хълмове, с гори без никакви ориентири, “полянки” и отвреме-навреме с излизане на огромни ливади, пресечени от черни пътища, по които ако няма маркировката, си жив зян. От написаното в дневника ще ви стане по-ясно за какви иде реч, само две снимки преди това. Първата много ясно показва сътоянието на “папратовите” полянки:


Виждате през какво сме се провирали.

Втората пък характеризира терена оттам насетне. Заоблени ниски хълмове и черни пътища. Не се връзвайте на Моис, че гледа картата разбиращо:


Ето пак малко от Галя. Добре, че е писала тя, нас ни мързеше. Инак сега нищо нямаше да мога да възпроизведа:
Гора – върви се леко и приятно.
Минаваме покрай “Делирадевата бука” и покрай камъка, поставен на мястото, където е бил убит Никола Обретенов. Мястото е много красиво – камъкът беше целият закрит от папрати, едва го намерихме. Чувствах се като в приключенски филм с Индиана Джоунс. То май че стана реалност – поляна, адски висока папрат и гъста коприва. Анцузите са мокри и тя пари през тях. Няма маркировка, няма колове. Най-накрая гора. Маркировка обаче няма. Загубихме се. Връщаме се.
Пак гора. Добре – маркировка! Почивка...

Поляни, храсталаци, черни пътища – колко пъти се връщахме. Маркировката хич я няма или пък е стара и олющена. И едни капинаци...



Скоро след последната снимка се появиха едни облаци и взе да ръми. Докато се чудехме да чакаме ли под едно дърво или да мятаме дъждобраните, пак се уредихме на стоп. Но за това по-подробно от дневника:
Сега пиша на коляно под едно дърво, а “навън” ръми хубав летен дъжд. Май няма намерение да спира. Че има и гръмотевици... Започна да ми капе върху тефтера.
Взе ни на стоп една УАЗ-ка, която връща работници в Котел. Много интересно говорят, но се държаха страшно любезно. След 5-6 км ни свалиха, защото качиха други хора и нямаше място. Все пак сме доволни – “подсякохме” вр.”Разбойна”, пък и бяхме на сухо. Междувременно дъждът спря. Минахме 200 метра с раниците и заваля отново. Пак късмет – някакъв горски дом с голям навес. Хапнахме си добре, включително и лучец.
Спря да вали. Тръгваме, 17.00 е.
Явор е зле...


19.15 – все още вървим по пътя, ходилата ни правят “туп-туп” (според Ясен) и сме се отворили на едни теми... Интересно какви теми, не помня. Отново бяхме спрели за почивка и – автобусче, отново вози работници – страхотен късмет! Докара ни до Котел.

Както виждате, върви ни със стопа. Андон го сложихме в джоба.
А връх “Разбойна” комай е последният над 1000 м н.в. преди морето. Ние го заобиколихме предателски...

В Котел имахме надежда, че групата ни ще нарастне. Имахме договорка с две колежки от Свищов – Даниела и Станислава – да се срещнем там и да продължим заедно към морето. Много не се надявахме това да стане, но се накефихме максимално, когато случайно се натъкнахме на тях на улицата, докато се чудехме как да уредим нощувката. Те ни доставиха двойна радост, защото се оказа, че вече са разузнали хотелите в града и директно ни поведоха към единия. Там спахме за 120 лв на легло, при положение, че нощувките ни по хижите варираха между 30 и 70 лв.
А в хотела естествено се отдадохме на рутинните занимания в такъв случай – баня и пране.

Айде още малко от дневника и да приключвам:
Слязохме в Котел и насреща – Дидка и Сънито! Почти не вярвахме, че ще дойдат. Браво на тях!
Сега съм адски уморена и ми се спи, пък се случиха толкова неща: настанихме се в хотел – две стаи по тройки. Хотелът е хубав и чист. Имаше гореща вода в изобилие. Изкъпахме се, почти вечеряхме долу в ресторанта. Порциите бяха детски, а не “туристически”.
Обсъждаме какво да правим нататък. Утре оставаме тук.


Какво сме обсъждали толкова не ми е ясно, просто трябваше да останем. Така беше заложено по план, а и имахме нужда да напазаруваме. Да не говорим, че имахме да вземаме колети – с палатките на русенци и този с храната, който изпратихме от Лакатник. Така и стана и всичко мина по план, но за това – по-нататък.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема 24 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано29.06.05 13:47



Ден двадесети: Котел – почивен ден

През този ден се случиха важни неща, но се побират в малко думи. Накратко, наспахме се, отидохме до пощата, прибрахме колетите, напазарувахме, разходихме се, ядохме диня и реанимирахме. Последното дествие се извършваше от двама – Явор се надяваше да го отпусне коляното, Моис твърдеше, че цялто ходило на единия му крак е една огромна пришка. Новите попълнения нямаха търпение да тръгнат напред, а ние не горяхме от чак такова желание...

Ето снимки:
На пазара:



Прибираме се към хотела:


И накрая опостушаваме дините пред хотела:



И от дневника, за допълване на картината:
Тръгнахме заедно към центъра. Първото нещо, за което се лепнахме, беше пощата. Телефонни разговори до вкъщи и най-важното – взехме си колетите. Пощажийката беше много щастлива, че я отървахме от колетите. Намерихме бележка от Елито и Николай – имали са големи истории по пътя до Котел. Добре са – това е най-важното!

Пазарувахме цял ден. Ядохме плодове и сладолед. Градчето ми хареса.

Сега Ясен реже огромна десеткилограмова диня.



С това би трябвало да приключа и да премина на следващия ден. Но няма да стане така. Нужни са малко предварителни обяснения за по-нататъшните ни действия и не ги правя по-късно, защото взехме решението през този ден. Накратко казано решихме да прескочим малко от прехода. Този факт досега не съм споделял с никого, за другите участници в похода не знам. Така или иначе бяхме се разбрали, че не е нужно да се хвалим с това. От Котел скочихме направо до Дъскотна. Как по-точно, ще разберете в следващия разказ. Факт е обаче, че спестихме два дни здраво ходене и то през най-невралгичната част на прехода. Както и да ви звучи този факт, не мога да отрека и до ден днешен, че просто нямахме друга алтернатива и едва ли щяхме да стигнем до морето, ако не бяхме постъпили по този начин. Причините бяха тривиални – коляното на Явор и кракът на Моис. Двамата бяха категорични, че се нуждаят от още почивка и че в състоянието, в което са, по никакъв начин не биха стигнали до морето. Женската част никой не я питаше, пък и единствената, която имаше думата, бе Галя. Тя обаче дипломатично си мълча през цялото време и дори и да й бе неприятно това решение, нищо не каза. От цялата ситуация най-ощетен се почувствах аз, защото нямах никакви здравословни пречки, за да продължа. Имах и желанието, освен това се чувствах гадно, че съм стигнал дотам, а сега трябва да скатая два дни. Как после ще гледам хората в очите, мислех си, и ще им кажа, че не съм минал всъщност по целия маршрут? Е, сега вече този въпрос не ме мъчи, дори ми изглежда смешен, защото други неща са много по-важни, но тогава... Както и да е. Не тръгнах сам, защото ме беше малко страх, а най-вече надделя разума и чувството за принадлежност към групата – тръгнали сме заедно, няма да се цепим и делим накрая. Защото никак не се връзваше някой да върви пеш през горите, а другите да го чакат два дни да си домъкне задника. По-важно бе да сме заедно и заедно да завършим. Така поне чувствахме нещата тогава.
От цялата ситуация комай най-нещастни останаха новите ни попълнения. Бяха дошли да ходят, а не да се возят, но след кратък опит за бунт се отказаха и продължиха с нас. За миг ми мина през ума идеята да продължа с изцяло женска компания, но като си предсатвих отговорността, която ще ми е на главата, натиках мисълта в най-задния и забутан килер на паметта си и не й позволих да излезе оттам до морето.

Та така. Опитах се накратко да обясня защо ще прескоча разстоянието Котел – Върбишки проход – Ришки проход – Дъскотна. Дано не изпитате разочарование, както аз тогава. Дано не се почувстват излъгани и многото хора, които знаят, че сме направили Ком-Емине, но не знаят горната “малка” подробност. Честно казано не вярвам някой от тях да изпита такива чувства, но знае ли човек? Аз да се застраховам...

Очаквайте двадесет и първия ден, през който се придвижвахме с микробус, влак и пеша. И направихме първата нощувка на палатки.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема 25 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано30.06.05 14:38



Ден двадесет и първи: Котел – Дъскотна

Предвид дейността, с която сме били заети през този ден, няма да се разливам. Накратко:
Станахме към 6.00, за да съберем багажа и навреме да се класираме за маршрутката в 8.00 – едно микробусче, което извършваше редовни курсове до Сливен. До там стигнахме бързо и се помотахме из града, докато стане време за влака ни. Влак ни закара до гара

, а оттам се прехвърлихме на една мотриса до Дъскотна:


Помотахме се на гарата и поехме към селото, което се намира на километър-два оттам. През самото село не помня дали имаше някаква маркировка, но на мястото, където трябваше да се отделим от главната улица и да продължим отново по черен път, имаше хубава голяма табела, указваща посоката на маршрут Е-3. Междувпрочем ще вметна, че придвижването към морето вече се извършваше 90% по черни пътища, 5% по асфалтови и 5% по пътеки. Ако има и толкова пътеки, но все пак има.
Кофтито на черните пътища е, че са слабо маркирани, но просто се следва посоката, а на важните отклонения има нужните знаци. Така беше и в нашия случай него ден и следвахме пътя около час след селото, докато намерим подходящо място за палатка – с вода, достатъчно широка полянка и дърва за огън. Нея вечер направихме и първия палатъчен лагер:


После процедурата бе рутинна – , и песни. Е, нямахме музикален съпровод, но като се има предвид колко фалшиво пеехме всички, не ни беше нужен.

Имаше интересен момент около разпределянето на нощуващите по палатки. Бая дискусия се заформи, докато накрая някой от мъжката част (но не бях аз!) предложи да се разпределим на смесени двойки. Предложението за моя изненада се прие бързо и лесно. Идеята бе да не се стряска женската част от нощните шумове. Губеха ми се подробности от този момент, но Галя е описала нещата доста ясно в дневника, затова тази информация ще почерпя от там:
18.30 – изгражда се първият палатъчен лагер – три палатки. Темповете са направо светкавични в сравнение с изпълнението край “Ком”. Всеки от момчетата е хванал по един камък и зачуква колчета. Става много красиво: Явор – жълта, Ясен – оранжева, Моис – синя палатка.
Сега Моис и Ясен събират дърва за огъня.
Започвам да готвя... пак.
Запалихме огън, стъмни се, беше ясно и имаше много звезди. Страхотно! Ядохме, а после като се разпяхме...
За пръв път съм на палатки край огън. Харесва ми...
Накрая все пак се стигна до въпроса къй къде ще спи. Момчетата си имаха палатки, а ние... След обсъждане на доста предложения решихме, че е най-удачно да ни разиграят на томбола.
Как само звучи, а? Всеки теглеше от три билетчета с нашите имена. Равносметката:
Ясен – Дидка
Явор – Станислава
Моис - аз


Е, възприехме ротационния принцип, т.е. всяка вечер се сменяме. Да няма сърдити...

Сега за пръв път влизам в палатка. Вътре е страхотно! Вечерта беше много топла и даже разкопчах спалния си чувал.
С изключение на “възглавницата” и комарите може да се каже, че спах удобно и добре.



Кратко, а? Е нямаше как...

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема 26 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано01.07.05 11:23



Ден двадесет и втори: с.Дъскотна – с.Сини рид – не знам колко часа, предполагам около десет

Прав беше този, който заподозря, че към края няма да има какво да се разказва. Няма нищо интересно по пътя, нищо особено и не се случва. Върви се по пътища, преминава се през села, населени предимно с турци. Когато отговорих тогава, че тъкмо напротив, случваха се много интересни неща, имах предвид нашите емоции около палаткуването. За нас тогава наистина бе интересно, но тези събития не са свързани с ходенето и преминаването на конкретния маршрут. Така че за самите дни май наистина няма какво да разказвам. Ще преписвам дневника, естествено, но той сам по себе си не е нещо кой знае какво.

Така или иначе все ще изсмуча нещо от пръстите и ще доведа начинанието си до край. Още малко остана...

Основното събитие на 26 Август бе, че Станислава има рожден ден. За целта подготвихме импровизирано тържество вечерта, но дотогава има да казвам други неща.
Друго важно е, че на Явор коляното отиваше на все по-зле. Факт, който ни бавеше допълнително, но вече на никого не му пукаше. Важното бе да се довлечем докрая, независимо кога и как.

Сега пиша и си мисля, че без да хвана една карта и да се ориентирам по нея, едва ли ще успея да напиша нещо смислено. Събитията са в главата ми (поне доколкото са останали такива там), но не знам къде са се развивали. И дневника не внася достатъчно яснота по този въпрос. Дано да изровя в къщи последните части на картите довечера...

И така, ето ме въоръжен с помагала.
Денят започна както винаги късно за нас. Докато се наядем, докато приберем багажа и палатките отиде девет часа. Чак тогава потеглихме някъде. И за наше огромно разочарование след около час ходене минахме покрай идеалното място за бивак. Предполагам, построено специално за целта. Беседка с голяма маса и широки пейки (таман да опънеш чувала на тях), чешма с течаща обилна струя вода, на сянка между дърветата и в същото време с достатъчно разстояние между тях, за да се опънат и палатки. Май имаше и изградена скара, но затова не съм сигурен. Ще видим какво пише в дневника по въпроса.
А оттам насетне........ леле мале! Вървиш по пътя, а от двете страни два реда с къпинови храсти, отрупани с плод. Предсатвете си път, а то двете ви страни се надигнали две високи вълни от храсталаци и аха-аха да ви затиснат. Само дето вълните не са от вода, а от къпини. Черното беше повече от зеленото. В първия момент въобще не се усетихме и се нахвърляхме като невидели, каквито и бяхме. Ядем, ядем, а не свършват. По някое време някой от нас се усети да вдигне глава и да ни обърне внимание, че и при най-добро желание не можем да изядем всичко, освен ако не останем два-три дни в района. Така продължихме обградени от двете страни с огомни изкушения, които се правехме, че не виждахме. Подобен проблем имахме във високата част на Балкана, само че с боровинките. Убеждавахме се един друг, че това не е реалност, а мираж.

Скоро след това спряхме за обяд. Край една чешма край село Добра поляна предполагам, защото така пише на картата. А че бяхме близо до село, бяхме. Край чешмата освен нас беше запладнувало и стадо овце, без човек край тях. За сметка на това си имаха много вярно куче пазач, което през цялото време ни наобикаля с много агресивни намерения. Предполагам, че ако бяхме един или двама човека нямаше да се церемони с нас.

Малко от дневника и Галя:
Нямаше роса, беше топло и свежо, но и се канеше да вали. Заръмя. Спря, сега закусваме. Днес си имаме рожденичка – Станислава. Довечера ще направим тържествена вечеря с торта.
Тръгнахме късно – 9.30 часа.


На час от тръгването (седми воден дол според

) намерихме голяма чешма с много вода. Имаше беседка с масички и пейки, въобще много красиво и удобно за нощувка. Ама кой да ти каже...
А колко къпини... ядем с пълни шепи и пак не можем да ги оберем. Добре, че се усетих да спра навреме, направо се учудвам от себе си. Похапнахме си и тръгнахме. От двете страни на пътя е засипано с огромни черни къпини...


Коляното на Явор става все по-зле. Явно хич не му е лесно да върви. Станал е страхотно раздразнителен...

Продължихме след хапването на чешмата. Там се минава през още две села – Средна махала и Топчийско според картата. Още не бяхме излезли от първото и покрай нас премина мотокултиватор с ремарке. Не знам дали можете да си представите какво представлява това съоръжение... Има едни тракторчета само с две колела, които могат да се оборудват по различен начин – с плуг, като фреза, като косачка, може да им се закача и ремарке. Така с двете колела на машинката и с двете колела на ремаркето се получава превозно средство. Шофирал съм такова чудо, голяма е атракция. Та същото такова нещо ни застигна на пътя между двете села. Ние по навик му махнахме, а то взе, че спря. Водачът беше млад човек, а отзад в ремаркето се возеше възрастен с превързана ръка. Оказаха се баща и син, които ходили до някакво съседно село на лекар. Бая шокиран останах, като разбрах, че в такова голямо село като Топчийско няма лекар. Този беше човекът, за когото в началото разказах, че ни е питал: “Аз ще ви кача, но признава ли се?” В смисъл човекът се притесняваше дали е редно да ни вози. Ние нямахме такива угризения естествено и се накачулихме в ремаркето. Така триумфално слязохме на центъра на селото, вместо да продължим по маркировката, която не навлиза навътре, а минава по крайните улици на Топчийско и продължава на изток. За нас бе добре дошло, защото напазарувахме сладко от магазина.

За това село бих искал да споделя някои мои наблюдения. Там населението е изцяло турско и за мен бе невероятно как е възможно в края на двайсети век, в Бялгария, всички жени да ходят забулени. Да не говорим, че ни гледаха като изкопаеми, а мъжете направо с подозрение. Въобще настроението в самото село ми действаше потискащо. Тихо, стоят и те зяпат, стъпват сякаш на пръсти. Не можех да си обясня какво става, по дяволите. Докато по едно време близо до нас не спря лъскав микробус, от който се изсипаха няколко мъже, ама като изляти от един и същ калъп. Мазни, дебели, с черни панталони, бели ризи и тъмни вратовръзки. Аз събрах две и две и стигнах до извода, че тия са някакви чуждоземски “емисари”, които работят активно по “самоосъзнаването” на населението. Не знам дали съм бил прав, но по погледите, които ни хвърляха, по самата ситуация се усещаше, че има нещо гнило. Не знам как е сега там, но тогава като че ли не бяхме в България. Да не говорим, че във всяко село по пътя се белееше минарето на чисто нова джамия. Нищо лошо само по себе си, ако не бяха тия подозрителни елементи и особеното посрещане. Този ден, а и следващите, се убедихме, че там дори има хора, които не говорят български. Или не искат да говорят. И докато това е донякъде нормално за възрастните, то най-шокиращо за мен бе, че същото се отнася и за 10-12 годишни деца. Обясних си го само по един начин – че по някаква причина и по някакъв начин те целенасочено се възпитават така. Останах с впечатлнението, че за тях светът – това е тяхното село. Необразованият и незнаещият се манипулира по-лесно, нали така?
Затова пък с хората в средната възраст нямахме никакви проблеми. Явно тези, чиито младини бяха минали в добрите стари времена, имаха най-малко предразсъдаци, а и възпитанието им бе друго. Хората, които се пътували, видяли са свят и са живели по време, когато някои неща се набиваха силово в главите на всички ни, имаха съвсем друг поглед върху света. Заприказвахме се дори с един мъж нататък, който определено си търсеше приказка с външен за неговата среда човек. Откъде сте, що сте, ама как така, ама що... Който е излизал от средата си не живее с мисълта, че света се състои само от хората и къщите около него.
В едно от следващите села станахме свидетел и на друг момент – група млади жени чакаше автобус за Бургас. По нищо не можеше да се разбере, че са от това село. Който се е погражданил веднъж и е усетил “благините” на цивилизацията не може да бъде накаран да се забули и да робува на остарели стереотипи.

Абе май много се отплеснах. Я по същество:
До Топчийско пак извадихме късмет – взе ни на стоп едно тракторче с ремарке. Голямо шоу! То ни стовари на центъра, половин час се чудихме какво да правим. Кракът на Явор вече му създаваше прекалено много проблеми. Събра се половината село да ни види. Тръгнахме, пък докъдето стигнем.

Продължихме нататък с намерението да бивакуваме край една чешма, отбелазяна на картата. Малко след село Сини вир. Докато приближавахме селото срещнахме мъжът, за когото стана дума малко по-горе. Заприказвахме се, той определено си търсеше компания, а на нас не ни беше до това. Като разбра, че търсим вода, за да си опънем палатките ни каза, че на петдесет метра от пътя надолу, край полузаблатеното езерце, което се виждаше от пътя, има течаща вода. Ние само това и чакахме, а мястото бе идеално за целта. Широка равна поляна с горичка наблизо, откъдето си събрахме дърва. Видяхме и чешмата като слязохме – не се вижда от пътя, ако не я знаеш или не ти я кажат – няма намиране. Опънахме палатките...
Галя:
Разпънахме палатки до едно блато (без жаби). Този път момчетата се справиха доста по-бързо. Дидка събира дърва за огъня, а аз имах изключително важна мисия – правих торта за Станислава.

Всичко бе на ниво. Вечерта, огънят, настроението... за тортата да не говорим. Ето ни на снимка, вижда се и импровизираната торта:


Бяхме приключили с вечерята и тъкмо начевахме тортата, когато заваля дъжд. Краткотраен проливен дъжд. Разбягахме се по палатките, а Моис и Дидка с цялото си нахалство отмъкнаха почти цялата торта в тяхната. За което бяха наказани, защото в резултат на бурното им ядене на торта вътре еднослойната палатка на Моис прокапа. Какво ти прокапа, направо протече. Скоро дъждът спря и аз, като собственик на най-голяма палатка, се сдобих с още една съквартирантка. Така де, уредих се с две жени в палатката. Стана така, че Моис получи торта и мокра палатка, а аз още сгъстяване при нощувката. Не, че имах нещо против...
Ето ги на снимка:


Не се чудете защо съм снимал толкова некадърно. Опитвали ли сте да снимате в пълен мрак, по никакъв начин да не можете да определите какво влиза в обектива и да се ориентирате само по гласовете? Опитайте и тогава пак ще говорим... Следващата снимка, за мое щастие, страда от същия недостатък:


Това беше еротичната част на вечерта. И не си мислете кой знае какво, през нощта всички си спахме като добри деца.

Я и малко от впечатленията на Галя:
Времето обаче се разваляше застрашително бързо. Тъкмо се събрахме край “масата”, вдигнахме наздравица за Сънито и закапа. Хапнахме набързо, а тортата се яде по палатките. Започна един дъжд... Нашата палатка (на Явор) се оказа много добра – сухи сме. На Ясен също, но Моис и Дидка се евакуираха поради опасност от удавяне....
Дидка е при Станислава и Ясен и продължават празнуването на рождения ден. Доста шумно...


Ха, я гледай ти! Ето ви описание на тортата, направено от Станислава:
Благодаря на Галя за жеста и изненадата, която направи за рождения ми ден. Тортата, поставена в специално нечупливо приспособление (летящата чиния), (Фризбито, казано на чуждоземски. Ползвахме го през целия път като чиния, основно за салатата.) беше много хубава на вкус и най-важното – естетически издържана. Направена от бисквити, намазани със сладко, залята със сок от концентрат на прах, украсена с къпини, а по средата с една малко почти невидима свещичка.
Галя е страшно изобретателна – прави чудесни торти, както в домашни, така и при полеви условия.
Вярно е! Съгласен съм с това твърдение.


И финито за този ден.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема 27 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано01.07.05 15:06



Ден двадесет и трети: с.Сини рид – м.”Плазовец” – 14-15 часа

Тази сутрин точно в шест часа ни събуди гласът на ходжата, който призоваваше хората от селото на сутрешна молитва. Макар че според мен това не беше самият ходжа, а гласът му на запис, звучащ от високоговорител на минарето. Едва ли има някакво значение, важното е, че ни събуди. А в момента на събуждането ни установихме, че навън вали. Един такъв тих, кротък и приятно унасящ дъждец. Стените на палатките не представляват никаква преграда за гласовете и така лежейки се разбрахме, че докато не спре няма защо да ставаме. Във всички случаи трябва да изчакаме да спре и палатките да изсъхнат. Продължихме да придрямваме в сладък унес, но колкото и да не ни се искаше дъждът скоро спря. Може би някъде към 6.30. Хич не ми се измъкваше от топлия чувал, но подгонен от естествени нужди се надигнах и излязох навън. Възползвайки се от това, че останалите още бяха по палатките, полях тревата в близост до тях. Така и така бе мокро от падналия дъжд, никой нямаше да разбере.
А утрото бе невероятно. Свежо и ясно, вече с квакане на жабите в гьола.


лагера, защото светлината беше невероятна. . Доколко са станали снимки е друг въпрос, но просто плачеше за снимане.
Другите все още се ослушваха по палатките, но на мен ми застърга стомаха и седнах да ям. За което изтърпях жестока другарска критика след това. Как съм можел да се цепя от колектива така и да ям сам. Както казваше Моис, който се отцепва от колектива, колективът му го нацепва. Дори ми направиха изобличаваща снимка:


Искам да вметна нещо тук. Ако сте обърнали внимание, на втората снимка от този ден плътно в десния и край, се вижда нещо, завито в найлон. Може да ви е направило впечатление и на снимка от предишната вечер едно такова нещо в найлон и подпряно на една тояга. Понеже раниците ни бяха големи и нямаше как да ги пъхаме в палатките, си бяхме изработили стратегия за оставянето им навън и запазването им сухи. Подпираш я някъде, дали на камък, тояга или нещо друго подходящо, и завиваш добре с дъждобрана. После завързваш отгоре с въженце, за да не може евентуален вятър да я развие. Добре и отдолу да е стъпила на нещо, тъй като при силен дъж се намокря земята и пак прониква в раницата. За моята това не бе нужно, тъй като имаше две крачета отдолу, на които така и така се поставя. Гарантирам ви, че дори и най-приливният дъжд не можа да проникне в раниците и да намокри багажа. А всяка вечер, докато палаткувахме, стояха навън.

Тръгнахме към 7.30. Скоро след това минахме край чешмата (“Бялата чешма” според картата), при която мислехме да нощуваме. Чешмата си бе на мястото, но не течеше вода. Сух чучур, сухи корита, жалка гледка. Благославяхме човека, който ни срещна вечерта. Ако бяхме продължили до това място щяхме да изпукаме от жажда.

Ето от дневника, Галя както винаги:
Събудихме се по навик в 6.00 часа. По-точно събуди ни пеенето на ходжата от селската джамия. Продължава да ръми. И по радиото нищо по-добро не казаха.
Тук е страхотно – уютно е, навън ръми, а си имаме и радио.


Оттам насетне вървяхме, вървяхме, докато най-накрая не зърнахме дългоочакваната цел – морето! От една височина ни се разкри целият хоризонт в синьо, различаваха се Бургас и хотелите на Слънчев бряг. Казахме си: “Видя му се края”. Не беше точно така, но в това се убедихме по-късно.

Част от възторга на Галя:
12.00 – МОРЕТО!
За пръв път го видяхме – със сигурност! Още един хоризонт и сме там. Едва сега повярвах, че сме толкова близо. Не мога още да го осъзная...


Скоро след това минахме покрай Доброванските гъби. Природен феномен, изникнал от нищото на една равна и зелена поляна. Ето една снимка:


Мотахме се там бая време. Ето и други снимки:
,
,
,
и .

Виждате много добре какво представляват тия “гъби”. Ето дневника:
Имахме час по алпинизъм на Доброванските гъби – скални образувания насред полето. Уж ниски, пък видяхме доста зор докато се качим.

После имам бяло петно до изкачването на вр.”Погледец”, на който има нещо като телевизионна кула, ако не и точно това. Така и не я видяхме – пристигнахме там по тъмно. Ето малко от описанието на Галя, главно за събитията в село Козичино, където изпихме лимонадата на едно кръчме:
Най-накрая сме в Козичино. Открихме павилионче с “всичко необходимо” в момента – лимонада. Няма майтап, изпихме 5-6 еднолитрови бутилки с лимонада. Какво ни беше станало не знам, но й налитахме като мухи на мед. Лелчето в магазина е страхотна, голяма скица. В Козичино вече няма толкова компактно турско население. Всъщност не разбрахме какво е населението, защото контактувахме само с тая жена. Друг никой не се показа по улиците. Освен... Тъкмо вече се канехме да тръваме и насреща – Коцето и Румен от Русе. Моис и Явор бяха направо шашнати. Меко казано! Такава изненада! Чакали ни горе в хижата и решили да мръднат към селото. Срещнахме се съвсем случайно – бяхме решили да не минаваме през хижата.
Събраха си набързо багажа и продължихме нататък.


Както разбрахте, групата ни се увеличи с още двама спътници – за финалната права.
Малко след селото се пресича Дюлинския проход. Много безрадостна гледка – едни голи баири, пожълтели от Августовската жега... Там пейзажът не бе от най-приятните. Въобще оттам на изток към морето ставаше все по-жълто и все по-сухо. Някъде там пак хванахме стоп, но точно в кой участък от пътя... Май беше до подножието на “Погледец”.

Я пак от дневника:
Трябваше да стигнем до телевизионната кула на вр.”Погледец”. Пак късмет – хванахме на стоп една “Ифа” – натоварихме се отзад до чували със сини сливи.

Камионът не ни качи до върха, въпреки че до там има черен път. Той вие накрая и изкачва върха на серпентини, а придвижването на пешаходците става по пътека право нагоре, която сече завоите към върха. Върви се през млада гора, самият връх също е горист. Стъпихме на най-високата му точка вече по мръкнало, тъкмо извадихме фенерите. Нямахме вода, не знаехме къде можем да опънем палатките. Седяхме там и се триумихме какво да предприемем нататък:


На някого му хрумна да отиде до кулата и да поиска вода. Така разбрахме, че малко по-надолу по пътя, който от нея страна на върха е асфалтов, има чешма. Решението беше взето бързо... надолу!

Ще вмъкна още малко от възклицанията на Галя:
По тъмно (типично в наш стил) стигнахме до върха. Тъмно, няма луна – само огромни ярки звезди. Кулата свети някъде в небето, мержелеят се силуети на антени и сателитни чинии – като в научно-фантастичен филм.. Казаха ни, че на половин час надолу има чешма. Тръгнахме по асфалт, така че спокойно можеше да не си гледаме в краката. Угасихме фенерите и тръгнахме в тъмното. Слизането беше страхотно – Слънчев бряг, Несебър и Бургас светеха пред нас, звездите светеха над нас, вървим под тях и пеем. Като в приказка...
Чешма обаче не намерихме.



Нея вечер бях готов да убия някого. Бях изморен, скапан и исках колкото се може по-скоро да спрем. Вървейки по асфалта навлязохме в местността “Плазовец” – нещо като вилна зона, макар че така и не успяхме да разберем точно в тъмното. Уж решихме по едно време, че няма да търсим чешмата и ще опъваме палатките, оказа се, че няма къде. Навсякъде наклонено, а почвата камениста. Опитахме на две-три места – не става, на един пръст под повърхността на земята бе пълно с камъни. Накрая успях да намеря подходящо място, хвърлих раницата и извадих палатката. Другите изчезнаха още надолу, на мен вече не ми пукаше. Исках да лягам. И в този момент от близката барака се показя някакъв образ и започна да ме пита какво правая там. Като му казах, че ще си опъвам палатката, започна: Ама как може, това е частна собственост, махай се оттук! Честно ви казвам, идеше ми да взема един от намиращите се наоколо камъни и да му размажа физиономията. Аз съм огрухан отвсякъде, не мога да си кажа името, устата ми се слепнала, на всичкото отгоре няма никаква ограда, по която да личи, че това е нечий имот, оня ще ми казва да се махам. Тъкмо ми премина онемяването от първоначалното възмущение и се канех да му се изрепча (не си и помислях в този момент, че може да си изпрося боя – знам ли ги колко са вътре), когато чух да викат някъде надолу от тъмното, че са намерили чешмата. Нищо не му казах, насъбрах си багажа набързо и забих и аз при другите. Състоянието ми обаче вече беше взривоопасно – да ме убодеш – кръв нямаше да пусна. Не продумвах стиснал зъби и само казах на другите “Оставете ме намира”, защото малко ми трябваше да си го изкарам на тях.
Настанихме се в близост до някаква полусъборена постройка. Някои спаха вътре на пода, други направо легнаха на земята под едно дърво отпред, а аз в мълчание и инатлък се напънах да си опъна палатката. Исках да съм изолиран от всичко около мен, исках да съм сам, не исках компания. Другите хапваха, аз изядох едно пакетче солети легнал в палатката и се отнесох. Беше след 23.00 часа.

Малко допълнения от Галя:
След като се мотахме в тъмното повече от час, изнервени до крайност, открихме чешмата и останахме да нощуваме до една изоставена къща. Ясен, Румен и Коцето опънаха палатките си, Явор спа в къщата, а аз, Дидка, Станислава и Моис постлахме платнището на палатката и легнахме върху него в спалните си чували. За пръв път спя под открито небе.

А каква гледка се откриваше оттам към крайбрежието... приказка! Но ще ви я опиша в разказа за следващия ден, защото станахме по тъмно и едва тогава бях в състояние да й се насладя. Вечерта бях настроен да убивам.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Re: Ком - Емине `95нови [re: Яceн_]  
Автор мoиc (непознат )
Публикувано04.07.05 20:58



Тези дни бах на Ехо и Васильов за откриване на параклиса, и от много хора разбрах за интересните разкази на Яско.Днес влязах и направо останах като папарен.Най ме учуди, как си имал толкова много свободно време ?
Тези дни съм по работа в Варна, но като се върна ще се наложи да пусна още любопитни подробности.Очаквайте........
Загубил съм мейла на Елка.Гледам че се включва и ако може да ми прати някой ред.



Тема Re: Ком - Емине `95нови [re: мoиc]  
АвторKrasi (Нерегистриран)
Публикувано05.07.05 10:19



I az se ka4ih na Eho za otkrivaneto na paraklisa , beshe neveroiatno



4udia se dali tazi godina niama da ima entusiasti za Kom - Emine za perioda 1 -20 Awgust , kogato e edinstwenata mi wazmojnost da si wzema otpuska





Тема Re: Ентусиасти има ....нови [re: Krasi]  
Автор Гьoko (Георги)
Публикувано05.07.05 10:27



... но периода от време е различен! Успех!

"О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин...."


Тема Re: Ентусиасти има ....нови [re: Гьoko]  
АвторKrasi (Нерегистриран)
Публикувано05.07.05 10:34



Гиоко, кога мислите да ходите :)




Тема Моля ви!нови [re: Krasi]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано05.07.05 11:16



Не в тази тема!



Имам да разказвам за още ден-два, като свърша, пишете на воля! Но засега...

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Само давам координатинови [re: мoиc]  
Авторelia_gg (Нерегистриран)
Публикувано05.07.05 14:55



e_goranova@yahoo.com
ICQ 109932124



Тема 28 Август Інови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано06.07.05 17:26



Ден двадесет и четвърти: м.”Плазовец” – нос Емине – около 12 часа

Ай-ай-ай! Изписали сме осем листа от дневника този ден! Ще падне преписване... Разбира се, част от тях са пълни с глупости или нямат кой знае какво съдържание. Но все пак... Пък и като финален ден ми се е врязал в главата с най-много подробности и емоции. Ще падне писане. Пък колко снимки има... ужас! Деветнайсет. Ще гледам да прескоча някои, но не обещавам.
Сетих се! Понякога съм почти гениален! Ще разделя последният ден на две части – до Емона и след това. Т.е. ще пусна две отделни теми. Така ще включа повече снимки от деня и ще се разливам по-спокойно. Решението е взето.


И така – част първа: м.”Плазовец” – с.Емона

Събудих се сам, без чужда помощ, отпочинал и свеж. Опънатите ми вечерта нерви се бяха успокоили, а ме довърши невероятната гледка насреща ми. Представете си крайбрежието, погледнато отдалеч и през нощта. Погледът се стеле над светлини и светлинки, докато стигне една плътна светла ивица – крайбрежието. Тя е ту тясна, ту широка, но непрекъсната. Очертава крайбрежието точно като по картата на България. Различава се огромното светло петно на Бургас, светлините на високите хотели в Слънчев бряг, вклиненият в морето полуостров на Несебър. И отвъд всичко това – космическа пустота. Сякаш като отрязана с нож свършва някоя Галактика и започва безкрайният космос. Гледката оставя впечатление за празнота и е може би малко страховита – очертана от рязката граница между живота и светлината по крайбрежието и пустошта и безмълвието на морската повърхност. Погледът лети, лети над светлината и рязко перминава в нищото – усещането е неприятно и зловещо.

Докато събирах палатката, се събудиха и

. Най-трудно изкарахме навън спящите в къщата. Докато се натуткаме и нагласим, пак съмна. От “Плазовец” до Поморийския проход трамбосвахме по черен път, в гора. Нищо характерно не мога да кажа за там, освен че беше досадно. И че на Явор коляното вече беше окончателно сдало багажа и се налагаше да го изчакваме.

Ето и от Галя. Малко се повтаряме, но нищо:
Събудихме се към 6.00 – сами. Спала съм идеално – беше топло и меко...

ПОСЛЕДЕН ДЕН!

Събираме палатките и тръгваме. Тук прилича много повече на планина – хълмове, гори, само пътищата развалят картинката.
Засега вървим доста бързо. Морето вече се вижда по-близо...


После – прохода. Пълен кошмар. Върви се един час по асфалтов и много натоварен път. Толкова страх досега не бяхме брали. И как да не се страхуваш, като се сблъскваш с най-лошото лице на “цивилизацията” – автомобили и откачени шофьори, които считат себе си за нереализирани автомобилни състезатели и влизат в завоите максимално плътно вдясно и с максимално възможна скорост. Въпреки че се движехме според всички правила на изкуството, т.е. според Закона за движение по пътищата и неговия правилник – вляво, въпреки че се придържахме плътно до мантинелата, едва ли не търкайки задниците си постоянно в нея, въпреки че целенасочено се движихме на доста голяма дистанция един от друг, за да може ако насметат някого, да е само един, не ни беше никак комфортно, а напрежението бе в горните граници на поносимостта. Не съм си представял, че ще извървя толкова път, и накрая ще треперя да не ме отнесе някой, който качва адреналина си зад волана, а не по баирите. Гадост, гадост и пак гадост. Тук в една от темите за Ком – Емине някой беше споменал, че има друг вариант за преминаване на този участък. Ние не знаехме това, а на картата е даден вариантът с пътя. Моят съвет е – ако можете, избегнете асфалта!

В началото на асфалтовия екшън се разделихме. Някой много разумно се усети, че ще пристигнем на Емине доста късно. Плановете ни бяха да спим на Иракли, а от Емине до там има към осем километра. Ясно бе, че ще стигнем крайната си цел по тъмно. И понеже най-новите ни попълнания – Румен и Коцето – нямаха нашата мотивация да стигнат до края, а и не беше чак толкова жизнено важно за тях, решиха да хванат стоп и да се придвижат до Иракли, за да намерят подходящи места за палатките и да организират посрещането ни. Явор реши да тръгне с тях. Вече бе на предела на възможностите си, виждаше, че ни бави, а и може да се каже, че бе изминал цялото разстояние. Уговорката бе да оставят багажа и после той да дойде до Емине, където да поставим заедно точка на похода.

10.30 – на Поморийския проход сме. До Емине има още много.
Няма вода. Търсим чешма...
Румен и Коцето решиха да хванат стоп до Иракли. Явор ще тръгне с тях, но ще ни чака в село Емона. На нос Емине ще сме всички заедно.


Отвратителен, гаден асфалт. Краката се подбиват моментално. Комбинацията е: жега, тесен път плюс шофьори-идиоти. Толкова много бързахме да напуснем пътя, колкото едва ли ще бързаме към морето после.
Най-накрая кол – мила картинка, мечта в жълто и черно.
Това при напускането ни на асфалта и навлизането в поредния черен път. Оше четири часа до морето (по картата).

Оттам насетне – газ до дупка. Нашата тройка, останала на финалната права, не можеше да бъде спряна по никакъв начин. Забравихме подбитите ходила, не усещахме пукащите се пришки, на раниците ни бяха поникнали крила. Имахме само една ясна и видима вече цел – морето. За разлика от нас за Дидка и Станислава тези последни часове бяха ходене по мъките. Станислава се жалваше как й се спукала пришка и каква болка й причинявала всяка следваща стъпка... На опитите ми да обясня колко познато ми е това и че трябва да се понапъне малко, при което скоро след това болката се притъпява, тя ми заяви, че въобще не съм можел да си представя за какво става дума . Аз ли бе, пиле шарено? Аз ли не знам? Отдавна бях спрял да броя колко пришки са ми се спукали през тия три седмици. Замълчах си и отпраших напред. Тя не остана очарована от липсата ми на съчувствие, но в този момент не ми пукаше, а и нямаше никакъв смисъл да се обясняваме. Морето бе пред нас, морето ни очакваше, а тя иска да си говорим за пришки. Как не!

Трамбосвайки по поредния черен път, в този случай с гледка към морето, се натъкнахме на съборена маркировъчна табела. По навик се наведохме да я закрепим на близкото дърво и в момента, в който я обърнахме, всички се затресохме от истеричен смях. Надписът върху нея “връх Ком” ни се стори много забавен в този момент. Спряхме се за почивка и за да момента. И , защото не бях сигурен при първия, че снимащият си свърши както трябва работата. Накрая все пак съобразихме, че трябва да поставим табелката с връх, насочен в обратна посока – оттам, откъдето идваме.

Наближавахме вр.”Свети Илия”...

Пак Галя:
14.50 – след половинчасово ходене, ама здраво ходене, сядаме да починем. Ритам една ръждясала табела и какво да видим – “връх Ком” – голяма емоция.

И като почна едно ходене по мъките след това... Поне за мен. Не заради друго, а поради психологическия момент. Вървиш напред, отляво – море, отдясно – море, а отпред – не море, а баир! За изкачване, не си мислете, че е надолу. Вървиш, вървиш, все нагоре, край няма, а морето от двете ти страни се плиска. Бях безкрайно възмутен тогава. Връх “Свети Илия”, последният връх по маршрута, ми стана най-омразният за цялото ходене. Затова пък като го изкачихме.... Неописуем възторг и радост! Най-после! Ширна се онова синьото пред нас, кеф и удоволствие:


Стълбът малко разваля гледката, но последното, което в онзи момент можеше да ми дойде на ум бе, да се местя, за да го избетна. Майната му...

Айде пак малко от възторга на Галя, нея по я бива в тези неща:
Морето е отляво, морето е отдясно, морето е навсякъде, освен пред нас.

Вече го виждаме пред нас...
МОРЕТО, МОРЕТО, МОРЕТО...

Нос Емине! Боже, колко е близо!
Аме така е... След толкова блъскане почнахме да откачаме накрая. Особено Галя, но за това ще стане дума по-нататък. Във втората част.

Мен много ме кефи следващата снимка. Маркировъчен кол на фона на морето. Несъвместима на пръв поглед картина, но като се абстрахираш от нелогичното усещане, всичко си идва на мястото:


После започна слизането:


Уж близо изглежда, а няма край. Бая път се оказа до Емона. А там заседнахме в първото , край което минахме. Както винаги – на лимонада. Е, моя милост удари и една бира. Бургаско. Не го бях опитвал никога, не съм и повтарял. Най-голямата помия, която бях наливал в стомаха си някога.
А целта на мотаенето в заведението беше да чакаме Явор. Само че той не идваше и не идваше...

Галя:
17.30 – в барче в село Емона. Седим (едва се сдържаме на едно място), пием лимонада и гледаме морето и носа. Явор го няма...
18.10 – Явор го няма. Слизаме към морето.


Тъй като не бяхме убедени, че на фара ще открием някого, решихме да потърсим кмета, за да ни удари печат на селото. Трябваше да довършим си от печати, не вървеше точно накрая да ни липсва такъв. Така загубихме още време, а възрастният човек, който ни сложи печата, ни заразпитва валял ли ни е дъжд по пътя. И остана много възмутен как така ни е валяло, а в селото не било капвало от месеци. Наистина правеха впечатление пожълтялата трева и прахоляка наоколо.
Още нещо любопитно за селото. Няма, или поне тогава нямаше, водопровод. Няма откъде да си налееш вода. Хората си имат помпи по дворовете и си вадят, но по улиците няма. Наложи се да искаме да ни налеят.

И след последните формалности се отправихме към носа. Фарът примамливо се белееше под лъчите на залязващото слънце и ни очакваше:


Малко от Галя за финал:
Взехме печат от село Емона.
Точно пред оградата на фара – Румен и Явор. Чакали ни там мошениците.
Започна последното изкачване за нашия преход – към нос Емине!


Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Re: 28 Август Інови [re: Яceн_]  
Автор bluecat (непознат )
Публикувано07.07.05 21:17



Ясене, благодаря ти много за темата. Само година преди вас пет-шест души ентусиасти минахме от Ком до Емине - връщаш ме във това време, и виждам колко еднакви са проблемите които сме решавали. Безкрайно ти благодаря , че ми го припомни. И се учудих, че толкова подробности, марщрути, случки, емоции се появиха в паметта ми. С огромно удоволствие чета написаното и идват спомени на талаза - първо прищките по краката, болките в коленете, "камилскто усещане" за раницата , непрекъснатите съмнение да не сме се "огелпили" и т.н. Милото посрещане на Нафтата на "Планински извор" с топла супа и чай, горещата баня и вечеря на х."Ехо" от Николай, х. Добрила ... И накрая великата радост да застанеш на нос Емине , да пуснеш "комското " камъче в морето и да заявиш : Аз издържах - преминах маршрута, устоях на всички несгоди и неприятности - горда съм , че успях и много щастлива!



Тема 28 Август ІІнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано08.07.05 15:57



Част втора: с.Емона – нос Емине

Поехме към носа. На пръв поглед от селото нататък води един черен път, който би трябвало да се следва. Но не би. Черният път спира пред вратите на военното поделение, разположено в съседство до носа. Първоначалното ни огромно разочарование бързо отмина, защото се намери кого да питаме и ни обясниха, че всъщност до носа води друг път, по-надолу и в ляво. И наистина, вървейки покрай оградата на поделението в указаната посока скоро излязохме на черен път, който много ясно си личеше, че се изкачва право към носа и фара. Прелетяхме последните метри бързо, но и някак тържествено в същото време. Моментът беше исторически за нас. С неверие стъпихме на ръба, надвесен над морето, гледахме и не смеехме да дадем израз на радостта си. С въздишка на облекчение всеки от нас си казваше: “Най-после!” Всъщност не знам дали всеки, но аз със сигурност. Като гледах физиономиите на другите обаче едва ли са имали в главите си друга мисъл.

Бързо се отпуснахме. Ухилените ни физиономии се разхождаха напред-назад, а аз в опитите си да извадя триумфално бутилката с шампанско, преминала заедно с нас целия преход, изпразних цялата си раница на земята. В старанието си да не ме усетят какво нося я бях забил на дъното на раницата, затисната с целия багаж. Открихме тържествата с шампанското -

, и ! Това бе дълго жадуван момент. На всички ни бе ясно едно – струваше си!


Морето се под нас и горяхме от нетърпение да слезем до него, за да топнем тържествено краката си. Най-нетърпелива бе Галя, но преди това всички трябваше да извършим друг един ритуал – камъните от вр.”Ком” в морето:


Дневникът също стана съхранител на възторга ни:


се увековечихме в обща снимка за спомен и чак тогава слязохме до морето. Галя определено беше превъртяла – не се удържаше да влезе вътре. Нахълта както си беше с дрехите и обувките. Щях да й отрежа главата. Морето там е пълно с обли камъни, няколко пъти се подхлъзва, аха-аха да падне, ще си счупи главата. Викам аз отвън, тя само ми се хили насреща и вика: “Виж колко е хубаво!” Направо откачих. Издивях от нерви тогава. Затова пък се поди поредният лаф: Стигнахме морето и ни посрещна една русалка:


Те така с емоциите. Насладихме се на , Галя на , и хайде обратно нагоре. Не ни оставаше нищо друго, освен да се заемем с тривиалните задачи – събиране на багаж и обиране на крушите. Бяхме достигнали целта, а и денят отиваше към края си. Нетривиалното, което се случи, бе представлението, изнесено от Галя на войниците от отсрещното поделение. Като се разхвърля оная ми ти мома по бански, като почнаха да свирят ония ми ти диваци отсреща... Не те ли е срам, й викам, тя пак седи и се хили. Не й пукаше въобще. Пък и нали трябва да смени мокрите дрехи. През това време получихме няколко съобщения чрез морзовата азбука – в поделението има едни големи фенери за светлинни сигнали, които явно се използват за комуникация с корабите. Добре, че никой от нас не разбира този начин на комуникация. Представях си смисъла на “посланията”. Представях си и колко бинокъла са насочени към нас. Абе важното бе купона да тече...

Нарамихме багажа на гръб и неизминали двайсет метра надолу по пътя, слещу нас се зададе човек на мотоциклет. Докато се почудим какво търси насам, той спря до нас. Оказа се пазачът на фара ли, отговорникът ли, поддържащия ли, не знам как да го нарека. Новината за нашето пристигане се разнесла из селото и той се запътил към фара специално заради нас. За да ни сложи печати. Беше виждал достатъчно като нас и знаеше какво означава един прост печат на лист хартия за такива хора. Ние изпаднахме във възторг. Дадохме кръгом и пак към фара. Влязохме вътре, човекът седна на една маса, извади печата и каза: “Давайте”. Остана безкрайно учуден, като му подадохме само един лист хартия, който си прибрахме след поставянето на печата. “Това ли беше само?” “Това беше...” В този момент не се усетихме, че той изпитва едва ли не разочарование. Човекът бе свикнал да работи здраво с печата, когато насреща му е група, дошла от вр.”Ком”. Ние обаче си бяхме изработили друга стратегия: на един лист събирахме всички печати по маршрута. С идеята после да го снимаме и всеки да си вземе по едно копие. Както и направихме впоследствие.
Както и да е, важното е, че допълнихме докрай.

И вече по здрач най-накрая поехме към Иракли. Направихме прощална снимка на фара:


Продължихме. Все още не знаехме, че следващите два часа ще бъдат най-кошмарните за цялото ходене.

Ако се чудите защо все още не съм цитирал нищо от дневника, то е по простата причина, че там се мъдрят само два реда от Галя:
Усещането е неописуемо! Аз не мога да го опиша...
Кратко, ясно и лаконично, нали?


И започна мъчението. След не повече от половин час мръкна. Асфалтовият в началото път скоро стана чакълест. Не точно чакълест, пътят си беше асфалтиран, но абсолютно неподдържан. В резултат в покритието му зееха огромни кратери. Какво толкова, ще кажете. Ами нищо. Само дето вървенето по такъв терен е много приятно за ходилата на краката. Още повече когато те са на края на поносимостта си към съприкосновение с твърди и неравни повърхности. За капак не след дълго угасна и последният мъждукащ фенер. Като за край всички батерии се изтощиха. Сякаш и те знаеха, че сме приключили. Което бе много лоша услуга от тяхна страна, тъй като се наложи да се придвижваме в абсолютно пълен мрак по гореописания терен. Вървиш в тъмното, поддържаш само гласова връзка с околните и постоянно чуваш ”Ах” и “Ох” от двете си страни. Поради невъзможността да виждаме къде стъпваме нямаше как да избираме терена. Всяко настъпване на камъче, достатъчно голямо да се впие в подметката на обувката, водеше до усещането, сякаш отдолу се забиват хиляди нажежени игли едновременно. Ходилата на всички бяха подбити и в пришки, освен това вече доста над границата на поносимост от тяхна страна. Крепеше ни надеждата за плаж, море, палатка и сладък оздравителен сън.

Ето мнението на Галя по въпроса:
Тръгнахме към Иракли. Вече беше почнало да се стъмва. Имахме около 7 км по шосе. Отначало – добре – асфалт, но после кошмар – разбит асфалт, по-точно камъни и копки. Забил си поглед в земята и вървиш с мравча стъпка. Последният километър беше пак по хубав асфалт – никога не съм я обичала повече тази настилка.


Към 22.45 акостирахме на брега. Само че откъм сушата. Не мога да говоря за другите, но аз бях изтерзан и разбит физически и душевно. Нямах сили дори да говоря. През цялото време, докато се клатушкахме към плажа, си мечтаех как ще хвърля раницата и ще топна крака в морето. А какво се случи? Спряхме до палатката на Румен и Коцето, хвърлихме багажа и се заоглеждахме къде да прострем морните си тела. Бързо осъзнахме, че такова място, освен на пясъка, няма. Колкото и да бяхме скапани, не ни се лягаше с дрехите. Аз гътнах раницата и седнах отгоре й. В този момент ми се изпари всякакво желание да ходя до плискащото сена 20-30 метра от нас море. Въобще не си и помислях да правя опити да ставам. Затова замених морето с мокрия в дълбочина пясък. Разрових горния сух слой с крака и в момента, в който те се допряха до мокрия пясък, че чу “Фссссссссссссссс” и отдолу започна да се вдига пара. Майтап де, нали не си помислихте, че говоря сериозно? Такова обаче беше усещането... Слякаш умората и болката от ходилата изтичаше в пясъка и олеквах, олеквах, аха да полетя от кеф.

В края на краищата почерпихме сили от някакъв дълбок и неподозиран резерв в телата ни и успяхме да хапнем и да опънем палатките. Последва безпаметен сън под звуците на прибоя.

Ето какво е казала Галя по въпроса:
В 22.40 бяхме при палатката на Коцето. Опънахме нашия палатъчен лагер пак посред нощ и седнахме да ядем край огъня.
Това беше хоследният ни походен ден и последното пристигане по тъмно. (Най-късното ни пристигане по тъмно.) Морето е на 20 метра от нас. Прибоят озвучава всичко наоколо.


И край. Това беше.
Точка още няма да слагам, защото на другия ден съм творил в дневника. Ще го пусна обаче в разказа за следващия ден, за да спазя хронологията. Така че ще има още малко за четене. И не бързайте да отдъхвате, защото ще има 29, 30 и 31 Август. Дните, през които се излежавахме по плажа. Не че има нещо кой знае колко интересно за разказване, но има снимки. Накрая ми останаха пози на лентата и щраках, щраках... абе и за гледане няма кой знае какво, но все си е информация.

До скоро!

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Re: 28 Август ІІнови [re: Яceн_]  
Автор goro_levskara (непознат )
Публикувано09.07.05 20:47



Поздравления от мен, напправили сте нещо наистина невероятно. Представям си какво ви е било като сте слезли до водата. Искам да те помоля за едно нещо обаче. Ако имаш възможност напиши разстоянието в часове между всички изходни пунктове през които сте минали, като става въпрос само за ходене, без спането в хижите.Благодаря



Тема 29 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано11.07.05 11:57



Ден двадесет и пети – Иракли

Дневникът през този ден започва с мои писания. Докато съм реанимирал с навирени крака явно съм се чудел как да убия времето. Ето:
Вчера най-после се добрахме до морето, но как! Сутринта потеглихме от “Плазовец” в утвърденото си вече темпо – час от картата за два. По обяд успяхме да стгинем едва местността “Горска барака” – там се разделихме с новите попълнения и Явор. Той прецени, че не си струва да се мъчи повече.
За нас последваха най-ужасните часове от началото на похода – първо един час по асфалта на панорамния път Варна-Бургас – ужасно движение и шофьори идиоти. Краката ни изпяха последната си песен и почивката за обяда ни се отрази изключително благоприятно. След това настана такова ходене, на каквото не мислех, че сме способни. Олекналата група и близкият и силен стимул – морето – си казаха думата. Така за първи път се вместихме във времето по картата, независимо от пришките и подбитите ходила.
В едно кръчме в село Емона пихме жълта лимонада по 50 лв литъра, в очакване на нашите стопаджии – бяха обещали да ни посрещнат там. Намерихме ги долу при фара – беше около 19.00.
И тогава настъпи дългоочакваният миг на радост – гръмнахме шампанското, снимахме се, ударихме печат и всичко, заради което бяхме тръгнали, дявол го взел. Галя дори се натопи в морето – голям мерак й беше.
Размотавайки се там, мръкна и последваха двата най-най-най-ужасни часа от началото, но вече и след края – по асфалт и макадам, в пълен мрак, до Иракли. Дупките, през които минавахме и камъните, забиващи се в ходилата ни, не подлежат на описание. Стига само да се спомене, че днес (на другия ден) по обяд ходилата още ме болят толкова, че едва ходя. Добрали се с неописуеми мъки до крайната за деня цел – Иракли (около 22.45 часа) – имахме сили единствено да захвърлим раниците на плажа и въпреки нетърпимия глад, студеното за сезона време и примамливия прибой, да насядаме и налягаме кой където свари. Всеки страдаше мълчаливо – липсваха сили дори за това. Единственото облекчение беше студеният пясък за подбитите ни ходила – като балсам за изтерзаните ни души. Криво-ляво хапнахме, опънахме палатките с неподозирано останалия ни резерв от някаква възможност за действие и най-после последва това, което жадувахме от няколко часа – сънят!



И така – дойде време за почивка и заслужен мързел. Какво да разправям – то е ясно. Цял ден на плажа, лежешком, седешком, по гръб, по корем... Аз през цялото време вървях накуцвайки. Краката ми се оправиха чак на следващия ден.
Друго какво... По навик се събудихме рано-рано – на разсъмване. Галя трая, трая и в седем часа беше в морето. Гледах я от палатката (беше ред да сме заедно нея нощ) и й се чудех на акъла. Абе женска работа...


От този ден има само две картинки:

Палатките ни в близък план


и в по-далечен план


Моята е оранжевата, най-лявата.

Ще препиша още малко дневник, този път Галя:
На морето сме!
По навик пак станахме рано и “без да искаме” видяхме изгрева. Мммммм! Към 7.00 вече не се стърпях и влязох в морето. Другите пак бяха заспали, а Явор забягна нанякъде. В морето нямаше никой, на брега също. Водата беше страхотна. Слънцето прави пътека в морето. Плувам по нея. Най-малко час дивях във водата.

Още няма 12 часа, а вече влизам за четвърти път. Във водата сме повече от час – този път влязохме всички. Голямо шоу! Скачаме по вълните, играем с фризбито. Пресипнах от викане.
Сега лежим на горещия пясък, печем се и мързелуваме. Ясен току-що свърши и втората си книга – не е за вярване.


Идилия, а?

Вечерта: събрали сме се край огъня след културното мероприятие – посещение на барчето. Морето утихва за секунди и пак ни приглася. Пеем... много хубаво се получава.

Въобще, пълна романтика.



Ето ви и малко бисери, родени през времето на прехода, събрани и записани от Галя:

За къде бързате? Нито храна имате, нито тоалетна хартия.
23 Август – Явор към Ясен и Галя, последният ден преди Котел

Момчето, което псува морето,
Ясен ли беше тогава...

28 Август – Ясен перефразира известна песен

Боже, как го нося това нещо!
Явор, 16.30, 6 Август

Майко, майко, как можа да ме родиш и глупав, и грозен, и прост (Да бе...)
Ясен, по повод ходенето му в планината.

Леле, какви големи рамена!
Николай с протъркани рамена гледа боровинките и бълнува

Искам да си пусна тото!
Хижа “Мазалат” – Ясен

Като завърша, ако реша да правя Ком-Емине, ще го направя като бял човек, а не като студент.
Ясен, 19 Август
(Така си мислех тогава... Сега ако мога да го направя като студент, ще бъда на седмото небе. А като “бял човек” – мечта...)



Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема 30 Августнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано11.07.05 14:52



Ден двадесет и шести – Иракли

Аз лично нямам какво да кажа за този ден. Разчитах на дневника, но се оказа, че той също няма какво да каже. Да ви занимавам пак с “дивяхме, крещяхме и скачахме във водата” няма смисъл, нито пък с това как сме използвали фризбито по предназначение, а не да си правим салатата вътре. Така че явно разказът свърши. Останаха малко морски снимки.

Единственото събитие, което си заслужава да се отбележи за деня е, че Явор си тръгна. Още сутринта. Изпратихме го както подобава – с обща снимка:



За отбелязване е, че сутринта ни валя дъжд. И то сериозен. Това забави влизането ни в морето, поне на някои от нас. Но не трая дълго, така че не наруши програмата. Отдадохме се на лежане с пълна сила. На някои това действие им се отдаваше по-добре, отколкото на другите:



Ето още един пример за разликата при снимане от едно и също място с двата обектива:

и


Всъщност вече знаехме, че на другия ден си заминаваме. А имах бая пози на лентата. Поставих си за цел да ги изщракам, затова карах наред:
Правих опити за
в “пижамата” си. Всъщност си бе ушила дреха от тензух, за да не изгаря.





И толкоз!

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема 31 Август - край!нови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано11.07.05 16:46



Ден двадесет и шести – към къщи

През цялото време, докато пишех, си мислех какво ще напиша за финал. Как ще обясня чувствата, които ме вълнуваха през последния ден? Ще успея ли да ги пресъздам така, че за всички да стане разбираема мъката ни от раздялата? Сега знам, че отговорът е отрицателен. Не мога да опиша, не мога да обясня. Може би не бих могъл въобще, а може би просто нямам муза. Във всеки случай думите не идват, не изплуват от съзнанието ми, както в моментите на просветление. Когато ми тече мисълта сякаш всичко става от самосебе си, текстът върви, думите се нижат. Днес явно не ми е ден. Но съм решил да сложа точка. Не мога да чакам повече, искам да приключа. Утре може да ми се пише и да е по-удачен ден за това – ако е така – ще го преживеем някак пропуска.

И все пак? Станахме, започнахме да стягаме багажа. Настроението бе както винаги – все още не можехме да си представим, че напускаме плажа и се разделяме. Така бяхме свикнали със състоянието на нещата, така ни беше добре. Горчивата реалност обаче подаваше пипалата си от всички страни и колкото и да се правехме, че не ги виждаме, всеки от нас вярвам тайно се и давал сметка какво се случва всъщност. Хубавите неща не продължават вечно, както и лошите, за щастие. Свободния живот без ограничения и задръжки е хубаво нещо, но невъзможно за по-дълъг период от време. Нещата в света са подредени така, че всичко си има цена. В случаят нашата цена се плащаше в прекия смисъл на думата – всичко струва пари, а мама и тате нямат бездънни джобове. Иначе не бихме имали нищо против да тръгнем обратно към “Ком” през онзи ден. Желание имаше предодсатъчно...

Прогнозата за времето бе, че ще се влошава. Сутринта все още по нищо не си личеше, че това ще се сбъдне. Направихме прощалната закуска на импровизираната маса между палатките:



После всичко в раниците, раниците на гръб и напред към вътрешността. Морето се плискаше самотно зад нас. Ние комай последни събрахме палатките си от плажа на Иракли през онова лято...
Натоварихме се в едно бусче, което зареждаше с продукти лагерите в района. Стовари ни в Бяла, откъдето хванахме автобус до Варна. Във Варна – директно на ЖП-гарата. Поредна снимка за сбогом:


На русенци не им се разделяше все още с нас и се възполвзваха от откриващите се възможности докрай – не си купиха билети директно до Русе, а през Горна Оряховица, за да бъдем колкото се може повече заедно. Натоварихме се във влака и се оказа, че в моят фотоапарат е останала последната поза. Тогава направихме и последната снимка за сбогом – и с Варна, и с морето, и с целия месец Август. А както изглежда и с лятото, защото по-късно наистина заваля.


Влакът потегли, потеглихме и ние с него. За финал мога да препиша от дневника думите на Моис:
31.08. Последен ден.
Хубаво е, когато всичко завършва добре. Особено когато в продължение на месец дните ни бяха изпълнени с невероятни изживявания.
Лошото е единствено моментът на раздялата, но това е един неизбежен момент.
Затова нека всеки един от нас да запази в себе си само доброто. Всички неприятни истории и кавги да потънат в миналото, за да можем да си пожелаем и в бъдеще по-чести срещи с по-силни емоции.

14.15 часа, влака за Горна Оряховица



Какво мога да кажа аз? Нищо, освен да постъпя като Галя, написала една дума на последната страница на дневника с големи удебелени букви:

КРАЙ

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тема Re: 31 Август - край!нови [re: Яceн_]  
Автор spasss ()
Публикувано12.07.05 13:50



Не каза нищо или поне аз не прочетох къде точно стана завръзката с Галя.



Тема Ясене, аз имам два въпроса ... засега.нови [re: Яceн_]  
АвторHиkи (Нерегистриран)
Публикувано12.07.05 13:54



Всъщност имах повече, но докато четях сериите на филма една след друга някои ги забравих вече. Та за момента се сещам за два. Първият е по същество, вторият ... от любопитство.

Но преди да ги задам искам да благодаря за усилията, които положи и че докара нещата докрай. Имам пред вид всичкото това писане
аз не бих го направил. Аз лично си извадих някои много важни и полезни изводи. А ето ги и въпросите:

1. 15 август - ден единадесети - Дерменка - Амбарица.

Защо Амбарица, а не Добрила, която мисля е по-близо до билото. Никога не съм ходил на Добрила, нито съм преспивал там. Но доколкото знам е по-близо до билото и според мен точно преди трамбоването по най-алпийската част на Балкана през Купените, Кръстците, Жълтец и Ботев до Тъжа всяко удължаване на прехода си е чиста проба лукс. Четох там, че си имал уговорка за радиовръзка с баща си, а също и че сте се поизпрали едно - друго. Това ли е била причината за преспиване на Амбарица? Знам, че доскоро Добрила се водеше като една по-дива хижа - т.е. през 95 г е нямало тия глезотии - ток, топла вода за разлика от Амбарица.

2. Като завърша, ако реша да правя Ком-Емине, ще го направя като бял човек, а не като студент.
Ясен, 19 Август


Какво по-точно си имал пред вид тогава. Съдейки по това, което прочетох сте разполагали:
а/ с време
б/ с пари - командировъчни + пътни от университета

Какво друго му трябва на човек освен ... хм може би водач и организирано ходене като тия на БТС с уредена храна по хижите.
Доколкото те познавам задочно от писанията ти в клуба, не си от хората, които ще прегърнат с възторг тая идея. Та какво си имал пред вид? М?



Тема Re: 31 Август - край!нови [re: Яceн_]  
Автор Speedy_ (Любознателен)
Публикувано12.07.05 14:46



Аз издържах до края на описанието за да дак коментар!

Ясене, евала за хубавото описание и снимки. Удоволствие е да изчете човек всичко това, което си описал. Пожелания за още много такива писания и много баири!




Тема Мамка му!нови [re: Hиkи]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано12.07.05 14:52



Написах ти дълъг и обстоен отговор, но докато тръгне връзката ми нещо се разпадна и всичко отиде по дяволите!

Накратко:
1.Исках "Амбарица" заради радиовръзката. Оказа се една от малкото хижи, която има директна чуваемост с Търново. А разстоянието от "Добрила" до мястото, на което на билото излиза пътекато то "Амбарица" е същото като време, както от "Амбарица".

2.Може да ти звучи странно, но да, искам предварителна организация с подсигурени нощувки и храна. Т.е. да не мъкна храна и палатка. Независимо дали ще ползвам готова, като на БТС, или моя, подплатена с достатъчно пари. Защото тогава колкото и да бяхме спокойни финансово, не можехме да си позволим лукса автомобил да ни следва по петите и да ни вози храната отдолу, докато ние махаме крачоли горе.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема Re: Мамка му!нови [re: Яceн_]  
АвторHиkи (Нерегистриран)
Публикувано12.07.05 15:19



Може да ти звучи странно, но да, искам предварителна организация с подсигурени нощувки и храна. Т.е. да не мъкна храна и палатка. Независимо дали ще ползвам готова, като на БТС, или моя, подплатена с достатъчно пари. Защото тогава колкото и да бяхме спокойни финансово, не можехме да си позволим лукса автомобил да ни следва по петите и да ни вози храната отдолу, докато ние махаме крачоли горе.




Абе то е тъй ама ако човек успее да го направи така както вие т.е. без такава предварителна организация моралното удовлетворение е много по-голямо.

Във всеки случай за мен едно нещо е сигурно - ако някога тръгна да правя Ком-Емине никакви раници по 30 и кусур кила, никакви газови примуси, никакво готвене. Суха храна и презареждане на всеки подходящ проход със зеленчуци и хапване на нещо готвено за разнообразие. Другото си е живо убийство. Просто раница по-тежка от 10 кг аз лично не бих могъл да мъкна цели 700 км. Даже и 10 кг са ми множко. Остава проблема с отпуската от 4 седмици накуп . Който за момента е основна пречка за мен.

Ами... благодаря за отговора и ти желая сбъдване на мечтата за белия човек и Ком-Емине II. Весело и БЕЗоблачно лято!



Тема Още малко общи приказки за финалнови [re: Яceн_]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано12.07.05 16:32



За финал бих искал да споделя някои свои лични наблюдения и мисли.

1.За взаимоотношенията в групата.
Принципно в една голяма група (над 7-8 човека) такива проблеми няма. Винаги всеки член на групата успява да си пасне с поне още един и нещата вървят нормално. Това правило разбира се си има изключения, но не за това ми е думата.
Оставяме вариантите сам или двама приятели, където също е по-лесно.

Не знам колко от вас имат опит в това отношение – сравнително дълго време изолиран живот с малък брой хора. Вярвайте ми, каквито и да са тия хора, рано или късно си омръзват и започват търкания, несъгласия, спорове. И конфликтите са налице. Истината е, че и при нас имаше такива моменти. Много ни помогна фактът, че съставът на групата търпеше промени – едни си отиваха, други идваха. Свежата кръв си каза думата, особено накрая, в последните дни. Въпреки че четирима бяхме сравнително кратко време (от “Узана” до Котел), то в този период припламваха искри. Не се разгоряха благодарение най-вече на едно – оказахме се четирима разумни човека, склонни на компромиси, когато е нужно, и способни да замълчат и да потиснат гнева си, когато е в интерес на групата и общата кауза. Аз лично имах много такива моменти, когато преглъщах несъгласието си с другите, за да не развалям климата в групата. Не се наемам да го твърдя на сто процента, но доколкото можех да преценя околните, те също имаха сходни моменти и също се примиряваха с мнозинството, когато бе нужно. Смятам, че за успешното завършване на начинанието ни решаваща роля изиграха толерантността в групата, търпимостта помежду ни и способността да се размисля и разсъждава, преди да се говори. В края на краищата успяхме да си останем добри приятели, а това е най-важното. Няма такова голямо значение дали си стгинал до края, дали си бил по-бърз или по-издържлив от другите. Който иска да се доказва – да върви сам. Или с дружка, за която знае, че си подхождат.

Още нещо за “водачеството” и “ръководството”. Всички бяхме приели за пред нас си водещата роля на Моис в това отношение. Не заради друго, а защото той бе основният инициатор, основният двигател, и му се полагаше да води нещата докрай. Не си правете обаче кой знае какви изводи от това мое изказване. Истината е, че “водачът” бе по-скоро формална фигура, а решенията се вземаха с общи решения, след коментари и обсъждания. Наличието на такъв човек обаче е задължително, за да просъществува една такава групичка дълго време. Най-малко за да има върху кого да си излееш гнева, когато нещо не върви както трябва. Не си мислете, че му е било много лесно в тези моменти.
Абе отплеснах се. Исках да кажа, че на теория нямахме нужда от такъв човек. На практика обаче е задължително да има, и той да е признат от всички, било то мълчаливо или гласно. Защото винаги има моменти, когато някой трябва да отсече: “Така ще бъде” и всички други да млъкнат и да продължат. Дори и да е взето грешното решение. Моите наблюдения в такива моменти са, че за да стават нещата, за да се развиват и вървят, някой трябва да бъде избутан напред, дори и против неговата воля в някои случаи, и останалите да го слушат. Защото каква полза аз да съм сто процента прав, а той да греши, и да убием часове и разходваме енергия в безсмислени спорове, което води до едно – разцепление и деморализация на останалите. Важното е да се върви напред и погледнато от тази гледна точка спънките от взетите грешни решения са много по-малки и незначителни, отколкото от верните такива, но довели до загуба на време и до застой.

Абе дано да сте ме разбрали. Опитвам се да давам акъл, а не съм убеден, че ми се отдава.


2.Друго, което държа да спомена. Всеки от нас, по различно време и в различна степен, изживяваше някакви кризи. В повечето случаи свързани с физическото състояние, но макар и по-рядко – с психическото и дори комбинирани. Хубавото е, че както казах, това ставаше по различно време. Винаги имаше поне по един във форма, който да върви край останалите, да ги подбутва, да ги подканя, да ги окуражава и да им помага да вървят напред. Те после си му го връщаха, когато ролите се разменяха. Не знам дали това е общовалидно парвило – може да има хора, които да не изпадат в такива състояния. При нас обаче ги имаше и дори мога да заявая, че постоянно поне един от нас се чувстваше зле.
Защо ви обяснявам това? Ами погледнете го в конекста на точка едно и може би ще се досетите. Търпимост и взаимно уважение, вместо нерви и напрежение...


3.И нещо любопитно, което ми направи впечатление. При тръгването ни в началото на Август се мръкваше към 22.00 часа. При пристигането ни на морето – вече към 21.00 часа. В първият момент, в който си дадох сметка за това, бях сеиозно озадачен. Бързо обаче се усетих, че факторите са два:
Веднъж – минал е цял месец. Нормално за един месец залезът се измества с около половин час. В нашият случай слънцето залязваше все по-рано и по-рано, защото е Август, т.е. денят намалява.
Втори път – географската дължина. Ако щете вярвайте, има го този ефект и в България. Може да е малка страна, но разстоянието между западната й и източната й граници е достатъчно, за да има половин час разлика в залеза на морето и в залеза на вр.”Ком”. Когато слънцето залязва над морето, над Ком още грее. Там мръква половин час по-късно, отколкото на крайбрежието.
Така сумарно двата фактора – намаляването на деня и вървенето в посока запад – дадоха сумарно един час разлика в момента на залеза: в началото – 22.00, в края – 21.00. А чак сега, когато пиша това, се замислих какво е означавало това за сутрините ни. На практика през цялото време се е съмвало в един и същи час – двете половинки от часа са действали в другата посока и ефектът от по-ранното съмване поради придвижването ни на изток се е компенсирал с ефектът на намаляването на деня поради приближаването на есента.

Не че това последното има кой знае какво значение, но исках да го споделя, защото за мен бе много любопитно тогава. В тази връзка си мисля, че по-добре ще е да се върви от изток на зарад, т.е. от морето към вр.”Ком”. Но това е друга тема...


И сега вече наистина: КРАЙ! Спирам да досаждам!

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема Re: Още малко общи приказки за финалнови [re: Яceн_]  
АвторCтaнoилoв (Нерегистриран)
Публикувано12.07.05 17:28



Ясене, имаше някъде въпрос за предварителната физическа подготовка, така и не прочетохме конкретно за това...
Нещо тренирахте ли от сорта на фитнес, кросове и т.н. ?






Тема Абе откъде ви идват на ум подобни въпроси?нови [re: Cтaнoилoв]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано13.07.05 10:10



Фитнес, кросове...

Не, нямаше такова нещо. Просто бяха добри времена и мама и татко даваха парички. Което означава, че си задоволявах всички нужди като студент и ми оставаше достатъчно, че да бъда през седмица в планината. Една събота и неделя бях по баирите, една събота и неделя в къщи. И като казвам събота и неделя, разбирай често от петък, а понякога и от четвъртък. Да не говорим за ваканциите и когато се събираха повече празнични дни. Просто не се спирах и бях във форма. Това важеше и за останалите в голяма степен.
Е, аз лично ходех да тичам, но това си ми е хоби от ученик и го практикувам и до ден днешен. Не съм го правил специално като подготовка тогава.

Аз лично никога не съм тръгвал към планината, по какъвто и да е повод, и преди това да съм тренирал специално. Отивам там за удоволствие, не за спортни постижения. Колкото мога - толкова. Друг е въпросът, че тогава бях десет години по-млад и не ми се опираше нищо - просто организмът ми го понасяше. Сега и да се покъсам от тренировки месец преди това, едва ли ще успея да повторя същото. Поне не по този начин.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Редактирано от Яceн_ на 13.07.05 10:16.



Тема Re: Мамка му!нови [re: Hиkи]  
Автор spasss ()
Публикувано13.07.05 18:01



Със 10 кила раница максимум 13 на презареждане маршрутът е постижим скоростно за 2 седмици и нормално за три. Естествено всичко зависи от правилното разпределение на маршрута, от физическата потготовка на участниците и най-вече от капризите на времето. Говоря за малка група и минимум 4-5 презареждания на храна.



Тема Их, тоя багажнови [re: spasss]  
Автор Acпapyx ()
Публикувано14.07.05 10:27



При такъв дълъг поход е наистина важно багажът да се състои само от необходими неща. Ако се спи по хижи, и 10-13 кила е много. Когато минахме Ком-Емине през 1992 г. (по-късно не ми е било интересно да го минавам целия, има и по-интересни места), на Ком раницата ми тежеше 6 кг (якенце и концентрирано ядене + "официални" дънки и маратонки за морето) и непрекъснато намаляваше. За презареждане - има си магазини и в Лакатник, и на Шипка, и в Котел, и на много други места. За 2 седмици не е имало нужда от никакви подвози на обоз, при това си минахме целия път пеша.
Разказът на Ясен_ ми беше много интересен, особено със снимките на места, на някои от които (в Източна Стара планина) не съм стъпвал оттогава! Благодаря за хубавия пътепис на него и компания!

Редактирано от Acпapyx на 14.07.05 10:30.



Тема Re: Абе откъде ви идват на ум подобни въпроси?нови [re: Яceн_]  
АвторYosser Hughes (Нерегистриран)
Публикувано14.07.05 23:40



Браво Ясене, страхотно! Искрени поздрави!



Тема Re: Браво Ясене, -нови [re: Яceн_]  
АвторЖopo (Нерегистриран)
Публикувано13.02.06 16:52



намерих постинга ти за Ком - Емине `95. Много ми хареса всичко споделено, описанието за Вашата подготовка, трудности и други. Изкарвам го на преден план за да могат и други желаещи да го прочетат и оставят свойто мнение.
С поздрав Жоро.

P.S. - Не си ли се замислял отново да преминеш същия маршрут, сега след 10 години?



Тема Re: Браво Ясене, -нови [re: Жopo]  
Автор Яceн_ (като мъгла)
Публикувано14.02.06 18:24



намерих постинга ти за Ком - Емине `95. Много ми хареса всичко споделено, описанието за Вашата подготовка, трудности и други. Изкарвам го на преден план за да могат и други желаещи да го прочетат и оставят свойто мнение.
С поздрав Жоро.

P.S. - Не си ли се замислял отново да преминеш същия маршрут, сега след 10 години?


1. Това беше целта. Да се чете и препрочита. Въпреки че се повтарям - това е урок какво не трява да се прави, и все пак е полезно. Желанието ми беше да я има тази тема, защото се появяват такива питания всяка пролет.

2. Замислял съм се, но както някъде писах, съществуват прекалено много обективни и субективни причини, за да не може да се реализира. Така че в скоро време не се очертава. А тогава си мечтаехме, че ще ознаменуваме десетата огдишнина с нов перход....


Поздрави и най-вече успех с инициативата...

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене


Тема Re: Ком - Емине `95нови [re: Яceн_]  
Автор buddi_ ()
Публикувано14.02.06 19:40



Нямаше как да подмина темата. Докато четях, в главата ми нахлуха доста спомени (все хубави, лошо наистина не помня), а в същото време се възроди и силното ми желание да мина този преход, този път от начало до край.
Бях много любопитна да прочета разказа и описанието на преживяното от вас и да го сравня донякъде с нашите емоции и маршрута ни от ’98.
Тогава не успях да стигна до края (спрях на х. Буковец), не ми достигна воля, може би и сили, може би и друго. Бях на 17 и на някои неща, мисля, съм гледала с други очи. Липсват ми част от емоциите около цялата подготовка, бях под крилото на баща си и не съм мислила нито за организация, нито за маршрути и маркировки.
От друга страна, не се получи съвсем същата сплав като при вас, но преживяването беше незабравимо, наистина! Особено сега, когато се обърна назад.
И все пак не е завършено... Мечтата ми е да тръгна от Ком и да завърша на Емине, а и не само, искам да се забравя в планината за цели три
седмици

Consciousness expresses itself through creation.


Тема Re: Браво Ясене, -нови [re: Жopo]  
АвторSvetlin128@abv.bg (Нерегистриран)
Публикувано11.07.06 23:10



Iskam da pozdravq vsi4ki u4astnici v pohoda i nai ve4e teb Qvore. Predstoi mi da premina po patekata sled 30 dni i ako moje6 svarji se s men za da ti zadam nqkoi polezni za men vaprosi. Molq sa6to i drugi hora koito sa preminavali po mar6ruta da mi pi6at




Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | (покажи всички)
*Кратък преглед
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2021 Dir.bg Всички права запазени.