|
Част втора: с.Емона – нос Емине
Поехме към носа. На пръв поглед от селото нататък води един черен път, който би трябвало да се следва. Но не би. Черният път спира пред вратите на военното поделение, разположено в съседство до носа. Първоначалното ни огромно разочарование бързо отмина, защото се намери кого да питаме и ни обясниха, че всъщност до носа води друг път, по-надолу и в ляво. И наистина, вървейки покрай оградата на поделението в указаната посока скоро излязохме на черен път, който много ясно си личеше, че се изкачва право към носа и фара. Прелетяхме последните метри бързо, но и някак тържествено в същото време. Моментът беше исторически за нас. С неверие стъпихме на ръба, надвесен над морето, гледахме и не смеехме да дадем израз на радостта си. С въздишка на облекчение всеки от нас си казваше: “Най-после!” Всъщност не знам дали всеки, но аз със сигурност. Като гледах физиономиите на другите обаче едва ли са имали в главите си друга мисъл.
Бързо се отпуснахме. Ухилените ни физиономии се разхождаха напред-назад, а аз в опитите си да извадя триумфално бутилката с шампанско, преминала заедно с нас целия преход, изпразних цялата си раница на земята. В старанието си да не ме усетят какво нося я бях забил на дъното на раницата, затисната с целия багаж. Открихме тържествата с шампанското - , и ! Това бе дълго жадуван момент. На всички ни бе ясно едно – струваше си!
Морето се под нас и горяхме от нетърпение да слезем до него, за да топнем тържествено краката си. Най-нетърпелива бе Галя, но преди това всички трябваше да извършим друг един ритуал – камъните от вр.”Ком” в морето:
Дневникът също стана съхранител на възторга ни:
се увековечихме в обща снимка за спомен и чак тогава слязохме до морето. Галя определено беше превъртяла – не се удържаше да влезе вътре. Нахълта както си беше с дрехите и обувките. Щях да й отрежа главата. Морето там е пълно с обли камъни, няколко пъти се подхлъзва, аха-аха да падне, ще си счупи главата. Викам аз отвън, тя само ми се хили насреща и вика: “Виж колко е хубаво!” Направо откачих. Издивях от нерви тогава. Затова пък се поди поредният лаф: Стигнахме морето и ни посрещна една русалка:
Те така с емоциите. Насладихме се на , Галя на , и хайде обратно нагоре. Не ни оставаше нищо друго, освен да се заемем с тривиалните задачи – събиране на багаж и обиране на крушите. Бяхме достигнали целта, а и денят отиваше към края си. Нетривиалното, което се случи, бе представлението, изнесено от Галя на войниците от отсрещното поделение. Като се разхвърля оная ми ти мома по бански, като почнаха да свирят ония ми ти диваци отсреща... Не те ли е срам, й викам, тя пак седи и се хили. Не й пукаше въобще. Пък и нали трябва да смени мокрите дрехи. През това време получихме няколко съобщения чрез морзовата азбука – в поделението има едни големи фенери за светлинни сигнали, които явно се използват за комуникация с корабите. Добре, че никой от нас не разбира този начин на комуникация. Представях си смисъла на “посланията”. Представях си и колко бинокъла са насочени към нас. Абе важното бе купона да тече...
Нарамихме багажа на гръб и неизминали двайсет метра надолу по пътя, слещу нас се зададе човек на мотоциклет. Докато се почудим какво търси насам, той спря до нас. Оказа се пазачът на фара ли, отговорникът ли, поддържащия ли, не знам как да го нарека. Новината за нашето пристигане се разнесла из селото и той се запътил към фара специално заради нас. За да ни сложи печати. Беше виждал достатъчно като нас и знаеше какво означава един прост печат на лист хартия за такива хора. Ние изпаднахме във възторг. Дадохме кръгом и пак към фара. Влязохме вътре, човекът седна на една маса, извади печата и каза: “Давайте”. Остана безкрайно учуден, като му подадохме само един лист хартия, който си прибрахме след поставянето на печата. “Това ли беше само?” “Това беше...” В този момент не се усетихме, че той изпитва едва ли не разочарование. Човекът бе свикнал да работи здраво с печата, когато насреща му е група, дошла от вр.”Ком”. Ние обаче си бяхме изработили друга стратегия: на един лист събирахме всички печати по маршрута. С идеята после да го снимаме и всеки да си вземе по едно копие. Както и направихме впоследствие.
Както и да е, важното е, че допълнихме докрай.
И вече по здрач най-накрая поехме към Иракли. Направихме прощална снимка на фара:
Продължихме. Все още не знаехме, че следващите два часа ще бъдат най-кошмарните за цялото ходене.
Ако се чудите защо все още не съм цитирал нищо от дневника, то е по простата причина, че там се мъдрят само два реда от Галя:
Усещането е неописуемо! Аз не мога да го опиша...
Кратко, ясно и лаконично, нали?
И започна мъчението. След не повече от половин час мръкна. Асфалтовият в началото път скоро стана чакълест. Не точно чакълест, пътят си беше асфалтиран, но абсолютно неподдържан. В резултат в покритието му зееха огромни кратери. Какво толкова, ще кажете. Ами нищо. Само дето вървенето по такъв терен е много приятно за ходилата на краката. Още повече когато те са на края на поносимостта си към съприкосновение с твърди и неравни повърхности. За капак не след дълго угасна и последният мъждукащ фенер. Като за край всички батерии се изтощиха. Сякаш и те знаеха, че сме приключили. Което бе много лоша услуга от тяхна страна, тъй като се наложи да се придвижваме в абсолютно пълен мрак по гореописания терен. Вървиш в тъмното, поддържаш само гласова връзка с околните и постоянно чуваш ”Ах” и “Ох” от двете си страни. Поради невъзможността да виждаме къде стъпваме нямаше как да избираме терена. Всяко настъпване на камъче, достатъчно голямо да се впие в подметката на обувката, водеше до усещането, сякаш отдолу се забиват хиляди нажежени игли едновременно. Ходилата на всички бяха подбити и в пришки, освен това вече доста над границата на поносимост от тяхна страна. Крепеше ни надеждата за плаж, море, палатка и сладък оздравителен сън.
Ето мнението на Галя по въпроса:
Тръгнахме към Иракли. Вече беше почнало да се стъмва. Имахме около 7 км по шосе. Отначало – добре – асфалт, но после кошмар – разбит асфалт, по-точно камъни и копки. Забил си поглед в земята и вървиш с мравча стъпка. Последният километър беше пак по хубав асфалт – никога не съм я обичала повече тази настилка.
Към 22.45 акостирахме на брега. Само че откъм сушата. Не мога да говоря за другите, но аз бях изтерзан и разбит физически и душевно. Нямах сили дори да говоря. През цялото време, докато се клатушкахме към плажа, си мечтаех как ще хвърля раницата и ще топна крака в морето. А какво се случи? Спряхме до палатката на Румен и Коцето, хвърлихме багажа и се заоглеждахме къде да прострем морните си тела. Бързо осъзнахме, че такова място, освен на пясъка, няма. Колкото и да бяхме скапани, не ни се лягаше с дрехите. Аз гътнах раницата и седнах отгоре й. В този момент ми се изпари всякакво желание да ходя до плискащото сена 20-30 метра от нас море. Въобще не си и помислях да правя опити да ставам. Затова замених морето с мокрия в дълбочина пясък. Разрових горния сух слой с крака и в момента, в който те се допряха до мокрия пясък, че чу “Фссссссссссссссс” и отдолу започна да се вдига пара. Майтап де, нали не си помислихте, че говоря сериозно? Такова обаче беше усещането... Слякаш умората и болката от ходилата изтичаше в пясъка и олеквах, олеквах, аха да полетя от кеф.
В края на краищата почерпихме сили от някакъв дълбок и неподозиран резерв в телата ни и успяхме да хапнем и да опънем палатките. Последва безпаметен сън под звуците на прибоя.
Ето какво е казала Галя по въпроса:
В 22.40 бяхме при палатката на Коцето. Опънахме нашия палатъчен лагер пак посред нощ и седнахме да ядем край огъня.
Това беше хоследният ни походен ден и последното пристигане по тъмно. (Най-късното ни пристигане по тъмно.) Морето е на 20 метра от нас. Прибоят озвучава всичко наоколо.
И край. Това беше.
Точка още няма да слагам, защото на другия ден съм творил в дневника. Ще го пусна обаче в разказа за следващия ден, за да спазя хронологията. Така че ще има още малко за четене. И не бързайте да отдъхвате, защото ще има 29, 30 и 31 Август. Дните, през които се излежавахме по плажа. Не че има нещо кой знае колко интересно за разказване, но има снимки. Накрая ми останаха пози на лентата и щраках, щраках... абе и за гледане няма кой знае какво, но все си е информация.
До скоро! 
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
28 Август ІІ [re: Яceн_]
