|
Ден втори: х.”Ком” – х.”Пробойница” – около 14 часа (с изкачване на вр.”Ком”)
От този ден някак си нямам ярки спомени. Освен от връх “Ком”. Хем първи ден ходене, начало на нови емоции, а някак не ми се е запечатал. Все ще изсмуча нещо от пръстите обаче...
Стартирахме рано. Е, рано, рано, по светло беше. Поехме бавно и полека по баира, с надеждата, че като се изкачим до билото, ще е по-лесно. Нали няма да има такива изкачвания! Минахме старата хижа “Ком”, излязохме от гората, стигнахме и билото. Поколебахме се дали да изкачим връх “Ком”. Излишно губене на време ни се виждаше. Емоционалният момент обаче надделя – нали сме тръгнали на Ком – Емине! Как няма да отидем до върха? Зарязахме раниците в подножието и изприпкахме до горе. Не съжалихме за което. Иван Вазов хубаво го е казал:
Оттук окото волно прегради не намира
вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми.
Този стих от стихотворението му “На Ком” е издълбан на паметника с неговия барелеф, боднат на върха.
Ето ни:
и
!
Настроението в този момент достигна връхната си точка за деня. А и за доста дни напред. Събрахме си камъчета, сякаш нарочно поставени там за тази цел. За да изпълним традицията, която ни бяха предупредили, че има. Вземаш си камък от “Ком” и накрая го хвърляш в морето от нос Емине. Аз си взех два – за морето и за вкъщи – да си занеса за спомен. Ето ви още един израз на приповдигнатото ни настроение – една страница от дневника:
След като се помотахме и наснимахме, поехме надолу към раниците. Всичко беше хубаво, но загубихме час, час и половина с това отклонение. Не точно отклонение, но забавяне да речем...
Започнахме да трамбосваме към “Петрохан”. Нищо друго не помня от този участък, освен че започнах да усещам как краката ми бавно и полека се подбиват. Кофти обувки, тежка раница... Впрочем тогава за пръв път стигнах до извода, че тежката раница много спомага за подбиването на краката. Ходилото поема много по-голяма тежест от нормално и по-лесно се скапва. Както и да е, търпеше се все още...
Окончателно ми се подбиха ходилата, когато излязохме на накакъв асфалт преди “Петрохан”. Има там на някакъв връх някакъв обект, военен или кой знае какъв, до който има асфалтов път от прохода. Докато стигнем “Петрохан” ходилата ме боляха, и то здраво. Нищо, че няколкостотин метра преди прохода спряхме някакво автобусче и се качихме в него.
На хижа “Петрохан” бяхме към 10-11 часа сутринта. Бе рано за обяд, нямахме намерение да влизаме въобще. Помолихме само за вода. Попитаха ни откъде сме, що сме, и като обяснихме, ни натириха да си вървим. Въобще не ни пуснаха да влезем в хижата. Не, че имахме желание, но самото отношение ни възмути. Е, бяхме достатъчно нахални, за да си налеем вода. Това направихме и потеглихме. Дълго след това коментирахме тази случка. Аз намерих някакво обяснения няколко месеца по-късно, когато разказвах за преживелиците ни на един свищовски преподавател. Та той ми обясни, че две или три години преди това свищовски студенти подпалили хижа “Петрохан”. Което може би би обяснило реакцията на човека там, като е разбрал, че сме студенти от Свищов.
Продължихме на изток, докато стана време за обяд. Което бе едва към 15.00 следобед. Край “Петрохан” все пак подложихме по малко, а около обяд се опита да ни завали. Бързахме, с надеждата да избягаме от дъжда. Тъкмо бяхме решили, че няма да ни се размине и се опаковахме в дъждобраните, облаците се разтикаха, слънцето напече и се откри разкошна видимост. Разположихме се на равното и голо в този участък било, някъде в района на вр.”Тодорини кукли”. Така е записано в дневника.
Ето ви извадка и от него:
Галя:
Времето се оправи направо на магия. Сега е страхотно. Наоколо е много красиво и много зелено. И е пълно с боровинки! В момента чувам само примляскване, хрупане и разговор на тема “консерви” с пълна уста.
Уж започнахме само с леко хапване, а си направихме гала-обяд.
Ето ви и още .
Виждате какво представлява билото там. Не мога да разбера Галя какво му се прехласна тогава. Гадно, монотонно, еднообразно, равно и продължително. Което на мен ми действа по един начин – изморително!
Вижте долната картинка:
Това е Моис. Така, както го гледате, с шапката и топката, си беше закачил и един лист хартия отзад на раницата с надпис “Отивам на море!”. С него се придвижваше и предишния ден по влаковете. Можете да си представите каква картинка беше...
С наближаването на “Червената локва” небето пак се смрачи, събраха се облаци и започна да гърми. Далеч, но все пак да гърми. От снимките горе имате представа какво представлява билото там. Представете си да ви запраска на това голото и равното... А и по пътя ни си личаха много добре местата, на които бяха падали преди това мълнии. Явно там им е любим район. На север теренът не предполага лесно отстъпление, а на юг има гора, но доста далеч надолу. Хич не ни се искаше да губим толкова височина, пък и оако се бе наложило, докато стигнем до там, щяхме да сме опържени в собствен сос.
В края на краищата ни се размина. Не ни заваля, не ни и гърмя. Дори като стигнахме “Червената локва” небето пак се проясни.
Ето ви малко от дневника пак. Описва доста добре останалата част от пътя (Галя):
Стигнахме до “Червената локва” – тя обаче беше черна. Минахме покрай пирамидки – паметници на замръзналата преди време група (“кашкавал туристи”, каза Николай).
Следва дълго, гадно, отвратително спускане. (Как няма да е гадно, като се слизат 800 м денивелация.) Първо през поляна с големи туфи, после през гора. Коленете ни се сбрицаха – меко казано. Адски гадна болка. Едва сега осъзнах колко гадно е да слизаш. Накрая ни заваля и дъжд.
20.30 пристигаме в хижа “Пробойница”. Настаниха ни в бунгало, в което няма ток.
Готвихме си в хижата, но бяхме като пребити. В буквалния смисъл на думата. Ядеш и лягаш – като труп. (Водата обаче не беше много студена – изкъпах се!)
Това явно е добавяно по-късно:
Други спомени нямам, освен че бях адски разглобена. Но като първи ден беше добре – дълъг, но не много труден преход.
Колко боровинки подминахме... Жалко!
Истината е, че по онова време хижа “Пробойница” бе в окаяно състояние. Занемарена, с неприветлив хижар, който явно гледаше как да отбие номера. Факт е обаче, че ни пусна в кухнята, разреши ни да ползваме посудата – чинии, тенджери, вилици и лъжици, и да си наготвим. Нямахме проблеми с него, но как и да имаме, като пристигнахме в осем и половина вечерта, а на сутринта станахме в шест.
Накрая естествено си измихме чиниите. Ето доктор Райков в .
Толкова за този ден. Не беше много, но за сметка на това пък е илюстрирано.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
6 Август [re: Яceн_]
