|
Ден трети: х.”Пробойница” – х.”Лескова” – 16 часа
От вечерта проведеното разузнаване знаехме, че сутринта в 9.00 има автобус от гара Лакатник до село Лакатник. Естествено нашите планове за деня веднага се завъртяха около тази възможност, предвид денивилацията, която има да се преодолява между гарата и селото. Съставихме програма за сутринта, която бе стриктно изпълнена. Моис и Явор станаха рано-рано и в 5.30 потеглиха към гара Лакатник с цел пристигане по-рано и прибиране на колета с храна, който бяха изпратили от Русе. Ние останалите станахме някъде по това време и в 6.00 също поехме надолу. Това надолу е много неприятно 15 км слизане по път. Бързахме да хванем автобуса, което доведе до кофти последици за всички. Подбити ходила, пришки и т.н. екстри. Преминаването през село Губислав ни предложи хубава гледка:
За това село си спомням как един дядо ни разправяше при предишно мое минаване оттам легендата за произхода на името. Имало в селото даскал Слав. Една зима се наложило да отиде до съседното село оттатък баира. Тръгнал и не го намерили повече. И оттогава селото се казва Губислав, защото даскал Слав се загубил.
В 8.50 бяхме на гара Лакатник. Тъкмо по разписание, за да хванем автобуса в девет часа. И всичко би било идеално, ако при пристигането на гарата не открихме и следа от нашите хора, тръгнали преди нас. Оглеждахме се, ослушвахме се около готвещия се да потегли автобус и тъкмо мислехме да се разпръснем и да ги издирваме по капанчетата наоколо, ги видяхме да подтичват с бодра крачка, носейки от двете страни един огромен колет. Нямахме време за приказки и за коментари, метнахме се на автобуса и потеглихме към село Лакатник.
Ето ви малко дневник, защото е описано по-точно. По мои спомени не бих могъл. Моис:
Поради това, че не можахме да събудим Галя, приложихме всичките си умения за убеждаване, за да успеем да вземем и нейното пакетче (сравнено с нашия 17 кг кашон). След внимателно и многократно разглеждане на документие успяхме да постигнем нашето.
Десет минути преди тръгването на автобуса отидохме да проверим за билети, но се замотахме и стана така, че вместо другите да изпуснат автобуса, щяхме да го изпуснем ние. В последния момент успяхме всички да се качим и в суматохата се оказа, че всъщност никой не е купил билети. Какво да се прави – пътувахме гратис. Докато пъплехме по пътя с ужас наблюдавах баира, които трябваше да изкачваме иначе пеша.
След пристигането ни в село Лакатник се случиха няколко неща. Първото и основното беше, че всички се разположихме на селския площад и започнахме да си ближем раните. Събухме си обувките и всеки започна да костатира пораженията. Краката на Галя бяха най-зле. Освен подбити - с протрита кожа и разкървавени, което предизвика два реда сълзи по лицето й. Както се оказа, никога досега не я беше сполетявало нещо подобно и бе много разстроена от факта. Останалите от мъжката част на групата веднага я наобиколиха и зауспокояваха, докто Райков дори оказа първа помощ. Аз седях отстрани, гледах, и си мислех, че ако Галя мисли така да се вайка за всеки проблем с краката, далеч няма да стигнем. За мен това са си нормални неща и трябва да се преодоляват и да се продължава с тях напред. Просто няма друг начин.
По-същественият момент обаче се оказа другаде. В този момент си дадох ясна сметка, че аз съм тръгнал с Галя, не някой друг. И ако недай си Боже се наложи тя да си тръгне, трябва да си тръгна и аз. И докато до този момент за мен тя беше просто член на групата, който върви наравно с другите и посреща всички несгоди наравно с останалите, вече се превърна в нещо по-специално. Реших, че оттук нанатък винаги ще бъда с едно на ум спрямо нея, ще я наблюдавам по специално и ще й помагам, ако се наложи. В края на краищата искаше ми се всички да продължим. До какво доведе това специално внимание, ще разберете към края...
Второто, което се случи в Лакатник, бе че си подсигурихме транспорт за по-нататък. Още при слизането ни от автобуса на погледа ни се наби спрелият срещу нас камион, разтоварващ дини пред магазина. След като приключи с успокояването на Галя Моис веднага се ориентира в посока камиона. Къде ходи, с кого говори, не разбрахме, но скоро се върна ухилен и доволно съобщи, че е пазарил камионът да ни закара докъдето може. Срещу съответно заплащане, разбира се...
Третото, което е по-скоро любопитно и занимателно, отколкото важно, бе историята с колета. За нея обаче директно от дневника. От Моис. Ще започна обаче от слизането от автобуса:
Пристигнахме в селото. Слизайки доволни видяхме един спрял камион и веднага си помислих за евентуалната полза от него. След кратък разговор с шофьора мисълта ми се материализира и спокойно си позволихме едночасова почивка до тръгването на камиона. Този факт изцяло промени настроението на Галя, като сълзите й преминаха в усмивка.
В момента, в който отворихме колета, с ужас установихме какво всъщност трябва да мъкнем със себе си. Веднага се роди идеята да върнем част от храната. Идеята се доразви, когато Елка и Николай предложиха да изпратим храната до Котел.
След кратка докерска работа в селския магазин успях да изпразня един кашон от сапун за пране. Всеки от нас даде по нещо и напълнихме кашона. Оказа се, че колетът задължително трябва да е обвит, а ние нямахме хартия. Един чувал за брашно, получен от магазина срещу 10 лв, реши проблема. В крайна сметка след приключването на импровизациите имахме приличен пакет – 11 кг.
Проблемите не свършиха дотук. В пощата имаше заместничка, а тя не разбираше нищо. Наложи се да извикаме излязлата в отпуск пощажийка. Чест за нас бе фактът, че колетът бе №1 за годината. Поради това 30 минути търсихме ценоразписи, проверявахме и други подобни обработки. Чест прави на жената, че отказа парите, които и предложих за разкарването. Вече се надявахме, че като пристигнем в Котел, освен палатки ще ни чака и храна. Едва приключил с колета и Ясен дойде да ме вика за камиона. Щастливи, преодоляхме още 300 м денивилация (снимки – и ), транзитно преминавайки през х.”Тръстена”. Камионът ни стовари до една чешма, където се разположихме да похапнем. Никой не подозираше, че ни очакваха 9 часа път.
Оттук нататък почна едно ходене по мъките... Бяхме се настроили за 6-7 часа ходене още, и то в най-лошия случай. Почнаха едни полянки, едни горички, черни пътища, калпава маркировка, а раниците вече ни показваха каква грешка сме направили. За пътя не мога да кажа нищо особено. Нищо не помня, освен, че ми се опъваха жилите на врата от напън и вече си задавах въпроса имам ли шанс да стигна докрая. Почивките ни бяха уж за по десет минути, а като му , не ни се ставаше по половин час. После имахме нужда от 100-150 метра, за да ни претръпнат краката, докато отново разберат, че трябва да ходят.
Е, понякога се радвахме на гледките:
Спиранията ни бяха бая чести, но вече не ни пукаше. В един момент решихме, че нямаме бърза работа, когато стигнем и където стигнем. Дори женската час от групата започна да се .
И
Пристигнахме по тъмно. Вече на смрачаване навлязохме в махалата, в която се намира хижата. Минаваме една къща, втора, трета, а тук да се похаже хижата, а там, все я няма. Най-накрая около 22.00 акостирахме:
Галя:
Стигнахме пак по тъмно. Интересното беше: Радо се изтърси в едно дере – моста се продъни.
Елка:
Естествено пак нямаше ток., но затова пък – ЛУНА като по поръчка и една голяма маса пред хижата. Ако искаш – раница изпразвай, преобличай се, мий се, яж – все на лунна светлина.
Тази вечер с Николай си мерихме пришките. Изправили се до чешмата, събухме обувките и чорапите, и сравнявахме пораженията, докато разлепяхме лепенките. Бяхме много весела картинка.
Беше ми се образувала една пришка, много особена. Вътре в пришката друга пришка. Личи си през горния мехур, че отдолу има друг. Не знамкак точно е структурирана кожата, но сяхаш отделните пластове бяха образували отделни мехури един в друг.
Стига за този ден. Хапнахме набързо и се проснахме в леглата. Толкова бяхме скапани, че не можехме да гледаме.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
7 Август [re: Яceн_]
