Ето обещаната песен. Казва се “Последно сбогом” и ако не се лъжа е на “Тангра”. Сигурен съм, че като прочетете текста, веднага ще си затананикате мелодията:

Да си вземем сбогом
със онази любов,
без която никак не можем,
не е лесно, не е лесно,
у дома да се връщаш,
да се връщаш бездомен.

Спи булевардът след дългия ден,
спят уморени тротоарите пусти,
под ръка аз вървя с подранилата зима
и събирам своите чувства.

И все по-далече, и все по-назад,
стъпки остават, остават зад мене.
И от просяк по-беден, и от крал по-богат,
аз вървя и раздавам надежда.
И събирам, раздавам, дори не броя
своите срещи в града милионен.
Аз вървя, за да търся в теб любовта,
любовта без която не можем.


Ето го и нашият текст. Отново подчертавам, не е нещо кой знае какво, но за нас тогава беше голямо постижение. А и ни вършеше работа докато вървим. С песен пътят е лесен – имаше навремето една такава крилата фраза. Истина е, убедихме се тогава лично.
Ако нещо не ви се връзва текста с мелодията на пръв поглед, не се притеснявайте, а си затананикайте. Ще видите, че текстът някак си пасва. Е, почти...

И все по-далече, и все по-назад
връх Ком остава, остава зад мене.
Сега аз съм тръгнал към морския бряг,
всеки ден приближавам към него.

Изкачвам, подсичам баирите пак,
после пък слизам, отново катеря.
Вървя аз от изгрев, вечер до мрак,
искам аз море да намеря.

Вълните се плискат на морския плаж,
сега се разбиват далече от мене.
Но ще дойде и моят час, когато сред тях
плувайки аз ще запея:

Достигнах морето и морския бряг,
едномесечен преход остана зад мене.
Имаше сълзи, имаше смях,
шоуто за нас не престана.

Групичка славна, върви ли върви,
групичка славна, луди глави.
Уж мазохисти, а час подир час
угаждат си славно – това е за нас!


Наистина, това е за нас. Не ни бива за поети, нито за певци, затова пък си създавахме настроение...



Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене