|
Ден пети: “Мургаш” – “Чавдар” – около 15 часа
От този ден имам много спомени, по простата причина, че бе изпълнен с емоции. За моя изненада обаче се оказа, че в дневника също е отразен почти на 100%. Може би по същата причина... Поради това у мен се породиха колебания как точно да пресъздам случилото се. Дали както досега, редувайки моите спомени и записаното в дневника, но спазвайки хронологията, или да изложа първо моите спомени от начало до край, а после по същия начин да препиша дневника. Ще карам както досега, пък ще видим какво ще излезе...
Сега, като прочетох написаното в дневника за него ден, видях, че тогава единодушно сме го обявили за “Ден на загубването”. Което си е баш така. Но аз обявих като такъв предишния, така че ще имате честта да проследите втори “ден на загубването”. Не вярвам да ви стане досадно или скучно заради това.
Друг проблем. От този ден съм качил деветнайсет снимки. Доста ми е трудно да избера кои да покажа направо и към кои да дам връзки. Всъщност връзки към всички ще дам... Ще зависи от това, което пиша.
И така. Нея сутрин се успахме. Не, че не опитахме да станем по тъмно, но не ни беше възможно. Клепачите залепнали, краката приятно отпуснати, няма отлепяне. С огромни усилия успяхме да отлепим, може би към 7-7.30. Докато хапнем, докато се намотаме, отиде осем. Утринта беше , притеснявахме се, че може да ни завали. И докато стягахме багажа, пред хижата се появи камион. Не помня точно коя марка беше това, но в България е известна като “виетнамка”. Казват, че този вид камион се е доказал по време на войната във Виетнам. Не знам доколко е вярно, не съм бил роден тогава, но видях после със собствените си очи на какво е способен. Резултатът от появяването му бе един – поредните преговори, пазарлък за 100 лв на човек (това си беше рязане на глави, но тия машини гълтат здраво, а ние бяхме в състояние, в което много не размишлявахме върху цената) и в резултат – още час на жижата, докато камионът тръгне към Витиня. Снимах и други .
Правихме и предварителен коментар със с предстоящия маршрут хора. После падна голям майтап, но вие ще се убедите...
Към 8.45 се натоварихме на и потеглихме в необходимата посока. Имаше емоции по време на пътуването, някои хора се повече от необходимото. Най-приятната част беше изкачването на връх “Мургаш” с камион:
На слизане от върха машината показа своите възможности. Спускането се извършваше по наклон, за който не бих си и помислил, че може да мине превозно средство. Камо ли с толкова висок център на тежестта. Бая потреперахме, докато заравни поне малко. След това навлязохме в гората. Шофьорът бе решил да ни демонстрира майсторско шофиране и караше като на рали. Едва в този момент прозряхме предназначението на клетката, с която бе обгърната цялата каросерия. Шибаха ни неизброимо количество клони, половината от които се счупиха, и ако не бяха железата, просто щяха да ни изметат от камиона и да се събираме после в продължение на няколкостотин метра по черния път.
В края на краищата благополучно ни стовариха на Витиня.
Малко чужди впечатления:
Тръгнахме от хижа “Мургаш” с “виетнамка” и последва едно дълго и емоционално пътуване. Качихме връх “Мургаш” и като започна едно слизане... Беше много диво, а настроението ни – страхотно. Това последното е много вярно – адреналинът ни беше скочил до най-горните си стойности. Тръскането беше на ниво, шибаха ни клони и ни напълниха с буболечки. Обаче беше страхотно! Сега сме на прохода , прибираме “масата”. Тръгваме...
Последва придвижването покрай прословутата ограда на неизвестнио защо секретния обект баш на билото. Едно, че зор хванахме отбивката от пътя (беше обрасло и табелката едва се виждаше), второ, че накрая се загубихме. Вървяхме си покрай оградата, както бе маркирано и както пише по книгите. Докато излязохме на полянка. На полянката – нито маркировка, нито пътека, нито нищо. След дълго умуване и колебание си набелязахме някво подобие на пътека, едва забелязващо се в тревата. Което водеше тъкмо в желаната от нас посока – на изток. Само дето не било баш така, но кой да знае тогава, че се върви покрай оградата и само покрай оградата! Никакви отклонения, никакви “пътечки”. Истината е, че тъкмо на тая полянка оградата правеше завой и продължаваше на север. Това ни заблуди и се втwрнахме да търсим несъществуващи пътеки. В резултат се забутахме в една гора, стигнахме стръмен склон, който водеше към някакво дере и краят му се не виждаше и окончателно разбрахме, че сме в грешна посока.
Ами сега??? Не ни се връщаше, бяхме слезли малко, трябваше да се качваме. Пък и щяхме да загубим време и усилия. С компас не ставаше, защото изтокът бе точно надолу, към дерето. А в гората нямаше никаква видимост, никаква възможност за ориентация. Загубихме 5-10 минути в празни приказки, докато ме осени идея:
Питате се какво правя там ли? Много просто – качих се да огледам накъде да вървим. Както виждате дърветата са гадни – избягали нависоко в борба за светлина, без ниски и удобни клони. Тогава това бе за мен допълнително предизвикателство и не ме бъркаше ни най малко. Както и да вися на тънките вейки на върха, полюшван от вятъра. Бях някакви си 60 кила. Ако ви интересува, снимката е вече на слизане. Моис ме издебна изотдолу...
Колкото до моята мисия – тя се увенча с успех. Видях право на изток, оттатък дерето, паметника на прохода “Арабаконак”. В първия момент се зачудих, как по дяволите ще прегазим тоя хендек и кога ще се качи до там отсреща. В следващия момент акълът ми си дойде на мястото и се усетих да огледам на юг и север. На юг си беше празно, там Балканът слизаше в полето. Но на север видях билото. Осъзнах, че на това място билото прави своеобразна извивка на север, после пак завива на юг и продължава на изток точно срещу мястото, от което е започнал завоят на север. Не знам дали разбрахте нещо, но вижте картите. След слизането ми много старателно разгледахме картата и чак тогава обърнахме внимание, че да, наистина, маркировката там прави малко завойче. Ама кой да ти обърне внимание пък и кой да вярва на оная “точна” карта? Никой.
В края на краищата, ето ви в заключение: представете си буквата S. Вървейки от запад на изток, след прохода Витиня се тръгва на юг. Обикаля се оградата отдясно, от южна страна, като се прави дъга. Долната страна на S-а. След излизането на полянката се продължава край оградата на север, влиза се в другата дъга на ес-а. Там някъде вече се хваща билото, по което върви пътеката. Т.е. пътеката прави другата извивка на ес-а не заради оградата, а следвайки естествената извивка на билото. Тези извивки свършват точно на Арабаконак.
В резултат решихме да тръгнем по хоризонтал наляво и леко нагоре, с надеждата, че рано или късно ще излезем на маркировката. Това придвижване продължи известно време и тъкмо бяхме започнали да се отчайваме, когато попаднахме на извор. Появата му бе като лъч светлина в мрака, защото всичко ни се виждаше черно. И докато наливахме вода, някой от нас забеляза маркировка. Десет метра нагоре, на едно дърво. Оказа се, че това е извор край пътеката, до който нормално се слиза от нея, а не се достига с изкачване. Но независимо от подхода към него, бяхме доволни, че накрая се “намерихме”.
Оттам окрилени прелетяхме до “Арабаконак” за нула време.
Като гледам почерка, трябва да е на Галя следващото:
13.50 – поредното загубване “с учебна цел”. Така се майтапехме, като се омотаме някъде. Установихме източника на загубванията – пусне ли Радо радиото и веднага се оплитаме в гората. Пък и определено няма маркировка наоколо...
Моис търси с компас паметника на “Арабаконак”, за да се ориентира, а Ясен се катери по дърво.
14.20 – все още сме загубени. Трима (Моис, Радо и Ясен) са скупчили глави над картата и шумно коментират маршрута. Моис вече предложи спускане до някоя гара и влак до морето. Май заваля. Билото е далече.
Вървим в гората като ненормални, всеки дава идеи, но в крайна сметка – нищо. Водата ни привършва.
Най-накрая – вода! А десет метра нагоре – МАРКИРОВКА!! Ура!!!
Следващото трябва да е от Елка, ако не бъркам почерка:
Потим се като идиоти, мърморим и псуваме ръководството (Моис). И накрая тъкмо той не видя маркировката. Водата от шишето на Николай има цвят на боза От гореописания извор. Добре, че на вкус е добра. Ясен все още клечи край извора. Кръщаваме дерето “Изгубанско” или “Моисово дере” (защото той ни загуби). Вече всички са успокоени, прави се анализ на грешките.
Бъзикаме се, че всички се изреждаме да се губим, а Радо каза: “Ние с Явор сме като Левски – ако губим, губим само себе си”.
Моис мъкне раници по баирите – опитва се да ни снима със самоснимачката и се криви над фотоапарата.
Вярно, че Моис държеше да ни снима всички, като за целта примъкваше раници нагоре-надолу в опитите си да направи подходяща основа за фотоапарата. В края на краищата усилията му се увенчаха с успех - , на която сме в пълен комплект. Докато той се “кривеше над фотоарпарата” аз се опитах да го щракна, но фотографът на фотографа в този случай се изложи здраво. Ето .
Ето от “Арабаконак” или някъде там. Всъщност тази снимка е правена тъкмо когато привършихме обяда. Ето ви и малко от възклицанията на Галя:
В 16.00 стигаме до паметника на освободителите. Гледката е страхотна. Най-накрая! Направили сме отвратителен завой в гората. Вече всичко е наред! Елка има проблеми с коляното, Радо оказва “първа помощ”. Дано се оправи! Трябва да се оправи!! Ще се оправи!!! Хич не й се иска да остава сама жена в компанията ни явно...
Ето ни още някъде по пътя:
После продължихме по стандартния начин – полянки и гори, пътища и издирване на маркировка. На едно място водата беше измила склоновете на едно дере, а пътеката минаваше точно през него. Преминаването бе доста емоционално. На снимките не си личи особено, но и
Още откровения:
Часът е 20.00 – почиваме след емоционално изкачване на десетметров сипей. Тръпката си я биваше!
Вървим в храсталак, почти без пътека. Търсим маркировка... Мрак, гора, кал + седем откачени.
Оттук насетне помня само, че излязохме на един кръстопът от черни пътища. Намерихме табелката, която посочва нашия, и закрачихме храбро, с надежда, че ще пристигнем скоро и преди да мръкне. Надеждата, казват, умирала последна, и в това се убедихме с пълна сила за пореден път. Стигнахме, но нито беше скоро, нито беше по светло. Ето ни през “кратката” , която направихме, за да извадим фенерите.
Ходейки все по пътя, разбира се накрая стигнахме заветната цел. Не помня подробности, освен че хижата по това време беше без хижар – изоставена.
Подробности от дневника:
21.40 – в хижата сме. Пиша на свещ. Започваме да готвим. Шоу...
Поредна нощ на тъмно. Хижата е изоставена, но чиста. Има дюшеци и и одеала.
Продължение:
Радо в момента готви, Ясен си лепи краката, Елито е заела страхотна поза върху три маси (бъдещите ни легла), Моис се придвижва, накуцвайки и ми пали втора свещ, аз ще се опитам да направя малко гимнастика след този преход. В този момент Ясен се облича и си напъха главата в ръкава – мърмори. Николай се реши от половин час. Аз също – след камиона днес бе належащо. Всеки се оплаква от болежките си и се разхожда като наакан.
Това беше атмосферата нея вечер. Пълна идилия. И наистина си готвихме. После му дръпнахме голямо . Включително и .
Последва сладък сън върху масите в столовата. Сладък и безпаметен.
Хм, сещам се, че някой носеше някакъв препарат за миене на чинии. Защото нея вечер аз мих след вечерята и ми го връчиха тържествено. И такива неща сме мъкнали...
За този ден май се улях. Какво да се прави, имах най-много материал. Дано да е било интересно.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
9 Август [re: Яceн_]
