|
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | (покажи всички)
|
Тема
|
 Re: Край на похода за мен и Николай
[re: elia_gg]
|
|
| Автор |
Ralitsa (Nature Lover) |
| Публикувано | 10.06.05 13:44 |
|
|
Каква физическа подготовка си имала до прехода? Спортувала ли си активно и по колко пъти на седмица?
| |
|
Тема
|
Re: Край на похода за мен и Николай
[re: Ralitsa]
|
|
| Автор | elia_gg (Нерегистриран) |
| Публикувано | 13.06.05 14:00 |
|
|
Не, тогава не съм спортувала активно.Когато, и по колкото можех ходех в планините /със сигурност не ми беше първият голям поход/, но имам доста сериозни проблеми с колената при големи натоварвания.
Сега като се замисля- доколкото ми е известно никой от участниците в похода не беше активен спортист през 1995, а за сега да не говорим- семейни, с деца, а и с някой друг килограм в повече. 
| |
|
Тема
|
15 Август
[re: Яceн_]
|
|
| Автор |
Яceн_ (като мъгла) |
| Публикувано | 15.06.05 09:26 |
|
|
Ден десети: “Дерменка” – “Амбарица” – 7-8 часа
За този ден няма какво толкова да се каже. Най-вече защото разстоянието, което изминахме, е малко. А маршрутът вече е в добре известната част на Стара планина. Целенасочено бяхме запланували кратък преход за този ден, като целта беше да не се натоварваме много преди тежкия следващ ден – до “Тъжа”. Освен това все някога трябваше да отделим време за себе си, да се поизперем, да се видим малко като хората на спокойствие, а не само на бегом. А и се бяхме договорили с баща ми да се чуем по радиото вечерта, когато сме на “Амбарица”. Естествено предвид закъснението ни много не разчитах на тази връзка, но все пак бяхме длъжни да минем оттам.
По този повод се успахме. Не си го бяхме позволявали досега, освен по време на почивката ни на “Кашана” разбира се. Станахме късно, тръгнахме още по-късно. Не помня със сигурност, но беше след 9.00, ако не и 9.30. на тръгване от хижата, виждате колко бройки сме.
Оттам нататък е ясно. Накуцвайки и пеейки за кураж, а и да заглушаваме протестите на телата ни, поехме по пътеката. Голям кеф беше да си ровим краката в изсъхналата шума от зимата. По земята имаше пласт, на места по 40-50 см, и като минеш, провлачвайки крака, имаш усещането, че плуваш.
След напускането на гората се откриха хубави гледки:
Абе да снимаш, и пак .
Преди “Добрила” се разделихме с част от групата, която отпраши надолу към лифта и към къщи. в още по-намален състав. А, всъщност на тази снимка все още сме всички!
Ето ви малко от Галя (вече съжалявам, че аз не съм писал повече!):
Спахме на нарове – чудесно се спи, може би защото сме изморени. Интересното е, че вече се събуждам сама, но това е сигурно защото Моис се успа цял час (хич не му се сърдя). Гладна съм. За пръв път се събуждам гладна, да видим на какво е...
И по-късно:
В 12.00 пристигнахме на “Добрила”. Митко, Деси и Петя слязоха с лифта надолу. Изпратихме ги и седнахме да обядваме. Яденето беше страхотно! Зеленчуци, сирене, кашкавал, хляб и консерви, но консервите не влизат в “страхотно”-то. За десерт имаше капучино – лукс!
Тук е много красиво. Казват, че прилича на Родопите. Може би.
Сега останахме отново шестима: Моис, Ясен, Явор, аз, Петър и Мария. Продължаваме към “Амбарица”.
От “Добрила” продължихме по лятната пътека за “Амбарица”. Която подсича връх “Левски”. Не ми се минаваше оттам, защото ми действа много потискащо – някак си е гадно усещането в сянката на върха, пък и като време не се пести нищо. Пътеката така вие и следва всички извивки на релефа, че се изминава сигурно по-голямо разстояние, отколкото отгоре. Но поне се подсича и се върви по равно, а не се катери баира.
Някъде в началото на лятната пътека между “Добрила” и “Амбарица” Галя се вживя в ролята на модел. Много свежо и зелено било и много цветя имало... На - цветята не си личат много, затова пък зеленията преобладава.
Нататък е ясно: стигнахме до “Амбарица”. Ето ви пак от дневника:;
Сега се сещам за нещо интересно: вече два пъти казвам “Хайде да ставаме” на почивките. А иначе това е функция на Моис, за което постоянно му мърморим.
Малко по-долу Галя е написала изречението:
Ясен върви и спи.
Е не помня да ми е било зле, но нищо чудно да е съм се събудил него ден въобще...
Сега сме на 20 минути над хижата.Пред нас е централното било, Купена, Кръстците, Ботев, Марагидик. Толкова красиво и толкова познато! Не ми се тръгва.
17.30 – пристигаме в хижата. Посрещнаха ни много добре.
Нещо уникално:
1.Пристигнахме по светло (имаше време за пране)
2.В хижата има ток
3.Има топла вода.
В резултат на всичко това в стаята ни бе опънато въже, окичено с мокри дрехи. Което Моис забрави на сутринта, но здраве да е...
А ако знаете мъжете каква вечеря забъркахме... Ето ни:
Вижте Галя как е подценила общите ни усилия:
Не мога да повярвам! Вечерята беше уникална благодарение на Явор и на свежите продукти на Мимето. Кажете ми на какво прилича това?
В уговорения час с баща ми – 20.00 – бях с Олга до радиостанцията. Не се надявах много, но все пак реших да опитам. Тя ми каза преди това, че предишният ден и да се е обаждал някой по това време, е нямало кой да го чуе, защото били навън.
Е, обадиха се. Не баща ми, а един негов приятел, но важното беше, че се чухме. Уведомих го, че всичко е наред, движим се с един ден закъснение и ако всичко е по график, ще бъдем на “Грамадлива” вместо в петък вечер в събота вечер. Както споменах в началото, там имахме уговорена среща с моите родители. Така че поне в това отношение можехме да бъдем спокойни.
За този ден – толкова. Сега, като чета какво съм сътворил, си давам сметка, че това е най-постния ми разказ от началото досега. Най-скучен, най-кратък, с най-малко информация... абе въобще, пълен провал. Основната причина е една: нямах никаква муза, докато го пишех, но бях започнал и исках да свърша с този ден. За да мога да пусна текста и да поддържам огъня, така да се каже. Ще ме извините за което, ще се постарая по-нататък да се поправя. Ако се получи, разбира се...
Пък и нямаше нищо особено за казване и този факт също допринася за горното.
Т`ва е!  
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
| |
|
Тема
|
 Re: 15 Август - ден единадесети, не десети.
[re: Яceн_]
|
|
| Автор | Hиkи (Нерегистриран) |
| Публикувано | 15.06.05 11:20 |
|
|
14 август беше ден десети.
Наруших молбата ти да се въздържам от писане, защото реших, че може и да не си забележиш грешката. Няма как да закъснявате с един ден от графика си ако 15 август е десетият ден на прехода.
Иначе няма проблеми с дължината на разказите. Както ти текне така ги пиши.
Аз мисля, че най-скучни ще бъдат описанията на последните няколко дни, защото вече ще си се изтощил психически от писателските напъни и ще ти е писнало. 
Пък и дните с последните преходи са по най-скучната част от Балкана. Всички така казват де. Аз не знам.
Няма значение. Ще изчетем всичко с най-голямо внимание ... и кеф.
| |
|
Тема
|
 Добре де!
[re: Hиkи]
|
|
| Автор |
Яceн_ (като мъгла) |
| Публикувано | 15.06.05 13:37 |
|
|
Приема се! Сбъркал съм...
Няма да поправям текста, защото когато последният път се опитах да поправям, а имаше само две снимки за показване, се получи пълна каша. В смисъл, когато има дадени връзки. Не знам каква е причината, още повече, че сега може да няма проблеми, но няма да рискувам. Ден единадесети е, точно така!
Колкото за края, прав си, че може би ще ми се изчерпи музата за писане. Взех да забелязвам вече такава тенденция. Но пък съм почти на половината...
Колкото до това, че към края е скучно - да, теренът е скучен. Но на нас не ни беше скучно и точно за тогава има доста за разправяне. Друг е въпросът дали ще успея да го направя добре...
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
| |
|
Тема
|
16 Август
[re: Яceн_]
|
|
| Автор |
Яceн_ (като мъгла) |
| Публикувано | 15.06.05 16:00 |
|
|
Ден дванадесети: “Амбарица” – “Тъжа” – 15 часа
Този преход минава за най-тежък в целия Ком-Емине. Ясно защо. Аз обаче ще изразя несъгласие. Че е дълъг – дълъг е. Че е труден – труден е. Че има много качвания и слизания – има. Да не говорим за камънаци и други подобни екстри. Точно това обаче е хубавото. Няма я досадата от еднообразието и монотонността на поляните и горите на Западна Стара планина, да не говорим за Източна. Разнообразният релеф предполага интересни гледки, разнообразни изживявания и тръпка. В резултат на което се напредва неусетно, не се усеща умората и е леко на душата. Особено когато няма жега, какъвто късмет имахме ние. Само сутринта вятърът ни поуплаши, върхът на Купена бе забит в мъгла и това не навяваше приятни мисли, но след Костенурката всичко си дойде на мястото. Благодарение на вятъра имаше невероятна видимост, небето беше кристално чисто, около билото и най-вече около Ботев купестите облаци бяха само за снимане. И аз снимах. Този ден се увлякох, най-вече в района между Жълтец и Ботев. Имам двадесет снимки от този ден. Ще имате щастието да ги видите всичките под една или друга форма по време на разказа.
През този ден станахме в 4.00 сутринта. Подготвяхме се за дълъг и труден ден. Хапнахме, стегнахме багажа и в 5.00 вече . Редовно до този момент стигахме хижите по тъмно вечер, но май за пръв път тръгнахме по тъмно. През този ден си направихме труда да се надигнем рано-рано. Вятърът ни подхвана още от хижата, но още беше търпим. С наближаването на билото обаче нещата ставаха все по зле и в момента, в който стъпихме на ръба между Северна и Южна България, станаха направо трагични. Уж беше Август, а умирахме от студ. Не защото вятърът бе кой знае колко студен, но бе ужасно силен, да не кажа ураганен. И друг път съм изпитвал желание да пълзя, вместо да стърча прав на вятъра, но тогава това чувство прерастваше в някакъв неудържим порив, който потисках с всички усилия на волята. Доколкото успявах да ги мобилизирам у себе си. Абе гадост. Особено критично бе разстоянието между Платнешки ярове и подножието на Голям Купен. Обръщайки се от челото на колоната да проверя как са останалите, останах безкрайно озадачен. Всички зад мене вървяха под наклон срещу вятъра. В позиция, при която при нормални условия всеки просто би паднал. Това се случи на някои от нас, докато вятърът си правеше майтапи. Представете си как сте се отпуснали силно надясно, за да компенсирате силата на вятъра, и изведнъж той спре! Просто се строполяваш. За щастие се случваше рядко. Моментите, в които изведнъж отслабваше силата си, бяха доста, но не изчезваше напълно. Резълтатът в повечето случаи бе крачка или две от страна на човека, увлечен от собствената си тежест, в съответната посока. И тъкмо се стабилизираш, вятърът пак духва. Айде балансирай на другата страна.... Можете да си представите как ни се отразяваше това с тежките раници.
Докато катерехме Купена си представях как някой не издържа на вятъра, полита, но успява да се задържи за въжето и в резултат се ветрее като нощна кърпичка на простир. Възбуденото ми въображение работеше с пълна сила...
В края на краищата достигнахме . За наше щастие мъглата в този момент се раздигна, вятърът понамаля и си позволихме почивка, докато се разписваме в тетрадката.
Случилото се дотук е описано от Галя само с две изречения:
4.00 – ставаме.
8.00 – на Купена в отвратително време.
Оттам насетне продължихме по билото в по-нормални условия. Вятърът не изчезна, но осезателно намаля. Облаците се разтикаха, поне тези, които представляваха непосредствена заплаха. През тези часове аз бях лошият, който казваше омразните думи при почивките: “Ставайте и да тръгваме.” Него ден определено бях във форма и на мен се падна честта да дърпам колоната напред, както и да подкарвам другите. Тук може би е мястото да спомена, че по различно време всеки си имаше своите кризи и своите върхови моменти. Така че в това отношение се редувахме.
След като подминахме “Костенурката” и захапахме баира към “Жълтец” набарахме някаква пътека, която не изкачва върха, а подсича точно в нашата посока. Естествено веднага взехме единодушно решение да я последваме. И я следвахме до момента, в който просто се изгуби в тревата. Оттам насетне не ни се връщаше, не ни се и изкачваше и направихме единственото разумно – продължихме напред без да губим височина. Естествено след като заобиколихме върха разбрахме колко по-ниско сме, отколкото е нужно, и лека-полека диагонално, по тревата, без пътека, набрахме височина и излязохме на билото точно на “Млечния чал”. Обиколката, която направихме, е безпроблемна при хубаво време, но при мъгла не я препоръчвам. Трябва да познавате района като петте си пръста. Й най-сигурно си е по билото, па било и по стръмен баир.
На “Млечния чал” настъпи и окончателното оправяне на времето. Комбинирайки този факт с връщането ни на правия път, а и с нуждата ни от почивка и невероятните гледки пред нас, хвърлихме багажа и се разпиляхме по поляната. Кой за хапване, кой за облекчаване, а аз хванах апарата...
Но преди снимките – ето малко от Галя:
11.30 – под връх “Млечния чал”. Гледката е страхона. На запад са Купените и Кръстците, на изток е Ботев – изглежда много близо. Каква илюзия!
“Прилича на марсиански пейзаж с тези кули” – Явор
Има страхотни облаци. Трябва ти само малко въображение и може да не мърдаш оттук с часове.
Не ми се тръгва.
Наистина бая се помотахме там. Дойде време и за обещаните снимки, но съм силно затруднен кои от тях да покажа тук. Ще пусна малко повече от нормалното, сигурно пет-шест. Ще ме извините за това, че ще ви затормозя малко, но не мога да издържа на изкушението.
И така, , снимани от Моис.
Ето ви и гледки:
и
и
Ето го и в момент на върховно блаженство – почивка с цигара.
На тая снимка трябваше да се виждат кулите на “Ботев” на заден план, но се оказа, че предният ми план е много близко. Не са измислили по-тясна бленда от 22, или поне на моя апарат няма.
Още гледки:
,
,
и .
Мен лично най-ме кефят тези с изгледа на север, към хижа “Плевен” и неясно кои хоризонти:
и
Ето го вече по-отблизо, а и още картинки от същото място, само че в различни посоки:
,
,
и
Стига толкова снимки, ето малко Галя за разнообразие:
13.00 е, пристигнахме на заслон “Ботев”. Обядвахме.
Връх “Ботев” е пред нас. Не ми се мисли. Досега се движехме добре. Даже доста добре, но сега нещо ни домързя.
НА БОТЕВ СЪМ! Часът е 14.45 – адски съм доволна!
14.55 – пристигат Явор и Ясен. Ама голяма хвалба...
СТРАХОТНО Е! Облаците са в краката ни! Имаш чувството, че можеш да пипнеш небето! Настроението ни е на висотата на върха! Не ми се слиза.
Оттук започваме да слизаме изцяло към морето, това беше най-високата точка в целия “Ком-Емине” – 2376 м!
Е, мисля, че Галя достатъчно добре е предала настроението, така че няма да ви занимавам повече с “Ботев”. Затова пък ще ви досадя с още малко снимки:
Ето ви масивът “Триглав”, сниман от едно и също място. Най-напред с , после . Ето ни и на .
За финал – на слизане. Нещо, което съм ви показвал вече. Но нищо не пречи да .
И край на снимките!
Оттам насетне вече бяхме сдали багажа отвсякъде, но лека-полека се довлякохме до “Тъжа”. Галя доста добре е описала нещата:
Уж беше само да качим “Ботев” и няма повече качване, а пък вече на два върха плезим езици. Ами да, “Параджика” и “Юрушка грамада”. Но кой ги брои след “Ботев”? Моис прилича на мексикански плантатор със сламена шапка и тояга, пък и както е почернял с тези мустачки – картинка!
Между 19.30 и 20.00 се довлачихме един по един до хижата след отвратително слизане. Не си чувствам капачките, трябва да ги сменям...
И последно за деня:
Пак започваме да готвим. Омръзна ми, макар че почти не участвам.
Вечерята отново е страхотна. Може и да се повтарям, но етака.
Има топлавода – вече е 21.45 – аз пера, пък съм станала в 4.00 – ненормална работа. Едва се крепя на краката си.
В общи линии – това е. Аз лично се довлякох до “Тъжа” към осем часа. Комай бях последен. На хижата не помня какви сме ги вършили, но явно пък сме готвили. По онова време имаше един шантав хижар там, голяма скица беше. Преди това го бяхме посещавали неколкократно и се познавахме вече. Посрещна ни добре, както винаги, но шмекерът му с шмекер ни издаде едни фалшиви бележки за нощувката... А ние ги събирахме, нали щяхме да отчитаме пари после. Казвам го в смисъл, че нищо не ни издаде на практика, а сложи парите в джоба си, но здраве да е...
Помня само, че нея нощ спах абсолютно безпаметно. Като заклан.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
| |
|
Тема
|
17 Август
[re: Яceн_]
|
|
| Автор |
Яceн_ (като мъгла) |
| Публикувано | 17.06.05 15:31 |
|
|
Ден тринадесети: “Тъжа” – “Узана” – 9-10 часа
Напъвам се, напъвам се, нищо не ми просветва. Чета дневника – пак нищо. Това явно е един от дните, които ще сомена, но за които нищо интересно не мога да разкажа. Така като гледам, основно ще приписвам дневника и ще вмятам по някое изречение... И снимки няма много.
Започвам със ставането от сън. Ставане като ставане – нищо различно, но под лозунга “Бърза работа нямаме” се мотахме и тръгнахме чак към девет часа. Но бяхме спокойни – както и да го смяташ, имаме осем часа до “Узана”. Колкото и да се мотаем, все ще стигнем по светло. Без малко да опровергаем това вечерта, но ще стигна и до там.
Ето от дневника, както винаги, Галя:
Станахме в 6.30 с Явор и Ясен да направим закуска. Отначало мърморих и въобще не ми се ставаше, но след това закуската се получи направо царска. Много съм доволна.
9.00 – тругваме от хижата. Хижарят ни изпрати много диво и мило. Това е една от хижите, на които пишем един голям “плюс”.... Идва качване нагоре – много нагоре. Това качване ми беше взело ума преди два месеца – да видим сега.
Излязохме на пътя. Досега качвахме в гора. Много е красиво. По-важното е, че въобще не усетихме баира...
Времето е много добро. Макар че вече е десет часа все още е хладно.
Какво да добавя... нищо! Освен снимки, разбира се. Ето ни на . Ето я и Галя как се набира по баира:
В дъното се вижда “Тъжа” – едно мъничко, беличко и размазано. Ето ни и още някъде, снимани с модерната техника на Моис. Предполагам, че сме “Росоватец”.
Това е в общи линии. Времето беше мрачно, слънцето пробиваше отвреме навреме, но като цяло имаше облаци. Не можа да завали.
Ето още откровения от Галя:
На х.”Мазалат” сме. Наоколо е много красиво. Ще дойда пак. Има страшно много цветя. Вървим през поляни, понякога с трева до кръста.
Насреща е Триглав. Стоя си тук – легнала на масата и му се смея:”Ха-ха-ха! Няма да те качвам!” (преди два месеца ме изтормози)
Не помня колко се бавихме на “Мазалат”, но беше бая. Хапнахме навън на масите. И тръгнахме:
После е гот. Все надолу и , т.е. хладно и приятно. Има само едно кофти изкачване накрая, където се напуска асфалта от “Партизанска песен” до “Дядо Георги” и се прехвърля един връх. Не, че не може и по асфалта да се стигне, но се удължава ходенето поне с половин час, пък и качването накрая пак го има, макар и по-кратко.
Върхът е даден на картите като “Черни връх”. От местните съм чувал обаче друго име, с турски произход, както повечето върхове в България. Обрасъл е с гора и въпреки изкачването е прияно, още повече че се засякохме с една сърна докато се движехме.
Пристигнахме на “Узана” на смрачаване. Не мога да кажа точен час, но още беше светло. Мизерията беше на ниво, за капак спря водата. Освен легла хижарят ни отпусна и един котлон. Сигурно за да направи хижата от минус пет звезди минус четири. Иначе беше евтиния...
Малко от атмосферата след пристигането – Галя:
Пристигнахме в хижата навреме.
Явор тъкмо си насапуниса лицето и водата в чешмата спря. Оказа се, че и на другата чешма няма вода.
Ако няма вода – не ми се мисли...
Моис: “Измих си краката с нещо от чайника – не разбрах дали вода или чай.”
Уж слязохме в цивилизацията, наоколо хотели, а тук даже вода няма.
Хижарят току-що пристигна: “За това лято водата за пръв път спира”.
Страшен късмет...
И толкоз. Хапнахме и легнахме да спим...
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
| |
|
Тема
|
Забравих!
[re: Яceн_]
|
|
| Автор |
Яceн_ (като мъгла) |
| Публикувано | 17.06.05 15:36 |
|
|
През този ден си съчинихме и "химн" на похода. Може би "този ден" не е точното определение, защото той зрееше отдавна, но през този ден е записан в дневника като текст. Макар и не изцяло. Не мога да го възпроизведа по памет, обещавам в някои от следващите разкази да го включа. И не си мислете, че е нещо кой знае какво. Променихме текста на една популярна българска песен, при това доста бездарно. Иначе мелодията добре се напасна. Като ви напиша текста, ще се сетите веднага за коя песен става дума. А ако ми се занимава може да пусна и оригиналния, и нашия текст.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
| |
|
|
|
И все по-далече
и все по-назад
връх Ком остава...
Вярно че е бездарно, досега не смеех да ти го кажа, но важното е как сте се чувствали в момента. Тогава сте почуствали нужда да го изпеете по този начин след това и мен сте се опитвали да въвлечете да го изпея, но като не съм почуствал мига с вас никога не ми е било присърце да разваля оригинала.
| |
|
Тема
|
Песента
[re: Яceн_]
|
|
| Автор |
Яceн_ (като мъгла) |
| Публикувано | 21.06.05 15:00 |
|
|
Ето обещаната песен. Казва се “Последно сбогом” и ако не се лъжа е на “Тангра”. Сигурен съм, че като прочетете текста, веднага ще си затананикате мелодията:
Да си вземем сбогом
със онази любов,
без която никак не можем,
не е лесно, не е лесно,
у дома да се връщаш,
да се връщаш бездомен.
Спи булевардът след дългия ден,
спят уморени тротоарите пусти,
под ръка аз вървя с подранилата зима
и събирам своите чувства.
И все по-далече, и все по-назад,
стъпки остават, остават зад мене.
И от просяк по-беден, и от крал по-богат,
аз вървя и раздавам надежда.
И събирам, раздавам, дори не броя
своите срещи в града милионен.
Аз вървя, за да търся в теб любовта,
любовта без която не можем.
Ето го и нашият текст. Отново подчертавам, не е нещо кой знае какво, но за нас тогава беше голямо постижение. А и ни вършеше работа докато вървим. С песен пътят е лесен – имаше навремето една такава крилата фраза. Истина е, убедихме се тогава лично.
Ако нещо не ви се връзва текста с мелодията на пръв поглед, не се притеснявайте, а си затананикайте. Ще видите, че текстът някак си пасва. Е, почти...
И все по-далече, и все по-назад
връх Ком остава, остава зад мене.
Сега аз съм тръгнал към морския бряг,
всеки ден приближавам към него.
Изкачвам, подсичам баирите пак,
после пък слизам, отново катеря.
Вървя аз от изгрев, вечер до мрак,
искам аз море да намеря.
Вълните се плискат на морския плаж,
сега се разбиват далече от мене.
Но ще дойде и моят час, когато сред тях
плувайки аз ще запея:
Достигнах морето и морския бряг,
едномесечен преход остана зад мене.
Имаше сълзи, имаше смях,
шоуто за нас не престана.
Групичка славна, върви ли върви,
групичка славна, луди глави.
Уж мазохисти, а час подир час
угаждат си славно – това е за нас!
Наистина, това е за нас. Не ни бива за поети, нито за певци, затова пък си създавахме настроение...
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
| |
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | (покажи всички)
| 
|
|
