|
Ден десети: “Ехо” – “Дерменка” – 8-9 часа
Не се шашкайте от времето, за което сме взели разстоянието. Знаехме, че нямаме бърза работа и се мотахме порядъчно. А и беше ден на раздяла – Елка и Николай хванаха стоп от “Беклемето” и отпътуваха. Елка реши да не мъчи повече коляното си, а и така беше редно.
Освен това бяхме порядъчно натоварени с консерви след зареждането с храна. Особено моя милост. Вече всички си бяхме изпатили от тежкия багаж, но не ми се оставяха консерви, още повече пък тия с боб. Нали аз ги бях купувал? В раницата ми имаше няколко след “Ехо”...
Започвам с дневника и събуждането на Галя. Аз нямам спомени за моето събуждане, но определено не бързахме с тръгването и си позволихме повече почивка сутринта:
В леглото съм. За пръв път да се събудя сама! По-точно събуди ме слънцето – усещането е един път. В стаята няма никой от нашите, не знам колко е часа. Дано да не съм се успала.
Елка:
Закусихме. Преди това трябваше да изчакаме трийсет малки паплачи да се нахранят.
И тръгнахме. Не помня в колко часа, но като гледам, слънцето е било бая високо:
Започнахме придвижването вече в увеличен състав. Вижда се, че групата ни нарастна значително. После започна постепенно да се топи и след “Узана” останахме четирма – аз, Галя, Явор и Моис. Но още сме далеч оттам...
Всички се движехме добре – “новаците”, защото бяха с пресни сили, ние, за да не изостанем от тях. На мен лично това ми струваше огромни усилия. Вървях с усещането, че при всяка една моя крачка краката ми ще се забият в земята като пирони и повече не мога ги измъкна оттам. Раницата ми тежеше толкова, че ме караше след всяка крачка да се чудя как краката ми не са влезли в пръстта като в разтопено масло. Въобще – шантава работа. Само още веднъж съм правил такава грешка, хем беше след доста години. А може би именно заради това – с течение на времето се забравят някои неща.
Пътят от “Ехо” до “Козя стена” е добре известен на всички. Билото и пътеките са добре изразени, времето беше слънчево, въобще – рай за ходене. Ето ви една от почивките ни:
И малко от дневника – Елка:
В момента сме на “Ушите”. Стигнахме сравнително бързо. Браво на новите! Досега никой не се е оплакал. Кой ли да се оплаче, те хората бяха свежи-свежи.
Браво и на Моис! Само днес не е минал в 5.00 да ни събужда в най-сладкия сън. А и в момента се оплаква, че още не може да дойде на себе си.
Временцето е жестоко. Открива се страхотна гледка към “Кавладаня”, “Юмрука” и “Вежен”. Чудя се дали на хоризонта не се вижда откъде сме дошли вчера.
Чудо невиждано! “Старите” сами предложиха да тръгваме!
Следва на “Козя стена” и разделите. Раздели с Елка и Николай и с Валя, приятелката на Галя от Свищов. На нея и се обади някаква стара травма и тя също реши да ни напусне рано-рано. Галя се снима с двете си дружки за сбогом ( и ).
В дневника има доста излияния по темата от Елка и Галя, но ще ги спестя. По-скоро ще ги съкратя.
Николай е написал лаконичното:
ЛЕК ПЪТ!
Елка:
Хей, много съжалявам, но просто трябва да сляза. Много ми е кофти...... Прескачам .......... прескачам .................. прескачам Ще ми липсвате!
Ще ви чакаме на Емине! Чао! Успешно пътешествие!
И да не окапвате повече по пътя. Пазете се!
Успех и на новите. Ще ви чакаме с бира!
Николай и Елка действително имаха намерение да ни посрещнат на морето. Това така и не стана, не знам по какви причини. Може би Елка ще каже...
После Галя:
.................. Хмммммммммм, няма да го пиша!
Тръгнахме от “Козя стена” вече без Николай, Елка и Валя. Те нямаше къде да бързат и решиха да тръгнат по-късно.
А ние се загубихме. Да ми беше за първи път на това място, не беше, но като мисля повече за раницата, а не за пътя... Пък и друг върви отпред. Има едно местенце, малко след започване на изкачването на връх “Кучето”, където пътеката се разделя. Горната продължава по билото, а долната подсича и тръгва към Христо Даново. В началото обаче пътеките вървят успоредно, на два-три метра една от друга и създават впечатление, че просто пътеката се е раздвоила и някъде по-нататък ще се съединят отново. Само дето това не става, а продължават да се раздалечават. И понеже отдолу горната пътека не се вижда, в един момент осъзнаваш, че не си във вярната посока. Ако въобще се усетиш, разбира се... Е, ние се усетихме общо взето навреме, по баира право нагоре и излязохме на билото. Здраво оплезихме езици в този момент. Вината за отклонението естествено беше хвърлена върху Моис.
А в дъното на снимката се вижда “Козя стена”.
Дневник (оттук до края – 95% от Галя):
Вече час вървим. Елито, Николай и Валя останаха зад нас. Настроението ми е адски кофти. Пък и така пече...
Загубихме се благодарение на Явор. Моис отнесе караниците. Петя го защитава.
Галя цитира Моис:
”Оставете всякаква маркировка и тръгвайте” – 14.15
Оттам насетне за мен бе една агония. Всяка крачка извършвах с усилия на волята, а тялото ми с всички сетива, за които се сещаше, ми крещеше: “Спирай!” или “Изхвърли багажа!”. Стана ми ясно, че така далеч няма да стигна. Затова, когато с последни усилия се добрах до прохода Троян-Кърнаре, пресякох асфалта, хвърлих раницата на земята и отсякох: “Тук ще ядем и то само от моята раница!” Останалите нямаха какво да възразят, още повече, че изглеждах прекалено заплашително в този момент. Всъщност, не че не им се възразяваше, но се усетиха, че не трябва да нагнетяват обстановката и точно в този момент трябва да преглътнат мнението си. В резултат олекнах с две консерви боб и две риба, като втората бобена консерва си я изядох практически сам. Бях я отворил, останалите се наядоха, и за да не я изхвърлям се напънах доста, докато й видя дъното. Справих се успешно...
Докато хапвахме сладко, по-скоро докато останалите ме облекчаваха от багажа ми, пристигнаха Елка, Николай и Валя. Да им се начудиш на късмета – докато си кажем здрасти, Валя хвана стоп на север, а Елка и Николай на юг. След две минути ги нямаше при нас.
16.05 – прохода “Беклемето”. Обядваме и то със сурови зеленчуци – лукс.
Елито и Николай са 200 м надолу по пътя и стопират. Току що им спря един камион.
Преди малко взеха и Валя на стоп, но в другата посока.
Сега оставаме деветима. Прехода досега ми беше гаден. А раниците са адски тежки. Подсичаме върховете и вървим по тесни и трудни пътечки. Единственият начин да ходим, без да паднем, е крак пред крак, и то без да се заглеждаш. Така до Емине ще усвоя до съвършенство манекенската походка.
От “Беклемето” насетне успях да се поосвестя и да вляза в ритъм. Определено се усети, че раницата ми е олекнала с кило и половина-две. Въпреки неприятния терен се придвижвах добре.
Казвам, че теренът е неприятен, защото е от “любимия” ми тип – заоблено и тревисто било, като на всичкото отгоре 90% от разстоянието до “Дерменка” се трамбосва по път. Неприятно.
Затова пък щракнах хубава снимка на Галя и Петя:
Като гледам изгледа, това ще да е някъде около заслон “Орлово гнездо”.
На “Дерменка” естествено стигнахме по здрач. Хижата беше пълна до покрива, но ни сместиха някак. На наровете на последния етаж.
Я най-добре да дам описанието на Галя. Имам го наготово, а и казва всичко:
Тъкмо залязваше слънцето, когато стигнахме до хижата. Пълна е с хлапета, но все пак хижарите ни посрещнаха много добре. Имаше готвена храна и диня. Успяхме даже да се изкъпем с топла вода. Много сме изморени: на новодошлите е първи ден ходене, а нашите раници са прекалено тежки. И краката ни са подбити.
За мен – кофти ден! Иначе това е една от малкото хижи, които ми харесват. За пръв път има ток! Позабравила е “Кашана”, но нищо, простено й е...
Толкова за този ден. След глада предишния лакомията ми дойде малко в повечко. Какво ти в повечко, направо ми излезе през носа. Гъз глава затрива, така казват, и са прави.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
14 Август [re: Яceн_]
