|
Ден четиринадесети: “Узана” – “Бузлуджа” – 9 часа (с културните мероприятия)
Този ден беше страхотен. Откъдето и да го погледнеш. Е, поне за нас беше страхотен... Случилите се събития бяха във висша степен разнообразие в еднообразното ни ежедневие. А ако сте се зазяпали в това “девет часа”, което мацнах най-отгоре, то имайте предвид, че прекрасно знам времето, за което се изминава нормално това разстояние. Пет часа е нормално. С течение на разказа обаче ще ви се изясни, не се притеснявайте...
А всъщност денят започна лошо. Последните тръгнали с нас от “Ехо”, Пешо и Мария, си тръгнаха. Пешо го мъчеше гърло от известно време, а нея сутрин се събиде много зле. В резултат пое с приятелката си към Габрово да се лекува. Направихме някаква уговорка да се срещнем по-нататък пак, но така и не се видяхме повече. Останахме четирима...
За капак началото на деня бе мъгливо, влажно и мрачно. Тръгнахме със свити сърца от “Узана”. За щастие след около час опасенията ни се разсеяха. Слънцето проби, изясни се и изсъхна.
Тръгването от “Узана” е леко нагоре по периферията на Узанската поляна. Зад хижата се тръгва, по-точно леко встрани. Тогава имаше колова маркировка през поляната, вярвам, че все още съществува. После започва едно слиииииииииииизане в дере, след това изкааааааааааачване по отсрещния склон и след два часа, два и половина бяхме на най-високата част на прохода “Шипка”. По график!
Ето и разказа на Галя за тази част на този ден:
Пак се мотаем. Ставаме в 6.30 и тръгваме в 8.00. Това трябва да го оправим...
Лошото е, че Пешо се разболя и трябва да слязат с Мимето до Габрово за лекарства. Ще ги чакаме на “Грамадлива”. Дано да дойдат. Пешо го тресе.
Оставаме четирима.
О, Боже, дано да не намаляваме повече. Дано издържим поне ние! Дано!
Тръгваме!
Какво се случи, като излязохме от гората и пред нас лъсна паметника на Шипка, пътя и паркингите... не мога да пресъздам. Буквално като изтървани от гората (каквито и си бяхме), се нахвърлихме на цивилизацията. Докато част от нас хукнаха по хотелите да търсят телефон, другата се насочи право към кръчмата. Чорбички, бирички, като невидели. После се прехвърлихме на една , чиито собственик се видя в чудо. Едва ли е предполагал човека че някой може да погълне такива количества сладки, солети и стафиди. Поляти обилно с безалкохолни.
Малко от Галя:
10.30 – на Шипка сме. Първото нещо беше да намерим телефон. От един хотел за пръв път от две седмици направихме връзка с цивилизацията.
Напазарувахме сладко – уха! Направихме си страхотен тържествен обяд. Аз с половин килограм килограм биволско кисело мляко и бисквити.
Престоят ни на Шипка беше дълъг и приятен. Но както всяко хубаво нещо и той свърши. Е, не точно свърши, защото от нас зависеше колко да продължи, но трябваше да продължим. Все пак Шипка не бе крайната ни цел за деня. Тъй като разполагахме с време обаче, решихме да минем през върха. Нарамихме раниците, запътихме се към стъпалата напряко през паркинга и, ако ми позволите да перефразирам поета, тук Радо пристигна със гръм. Изведнъж някакъв си Москвич 408 се зададе срещу нас с пълна газ. Бре, рекох си, какъв е тоя, и кривнах леко встрани да си разминем траекториите. Оня обаче и той завива и пак към мене. А сега де! Аз пак завивам в обратна посока, оня пак срещу мен. И докато криволичим насам-натам Москвич-а наби спирачки на два метра от мен. Тъкмо се отърсих от стреса и се наканих да дам израз на надигналия се у мен справедлив гняв, когато надигайки глава от краката си погледът ми мина през предното стъкло на колата. Така си и останах с отворена уста, готов да спомена с пълен глас майката и всички роднини от женски пол на шофьора. Отвътре седи и ухилена до ушите ме гледа рошавата физиономия на Радо. Докато се съвземах от повторния шок останалите се нахвърлиха върху му с радостни възгласи. И как не, човекът удържа на думата си да ни срещне на Шипка. Да не говорим, че пет минути по-късно, и ни беше изпуснал.
Радо изпълни и друго свое обещание. След като ни запозна със съпругата си и негови приятели, които водеше със себе си, ни привика отзад на колата и триумфално отвори багажника. Вътре се мъдреше цяла целеничка каса с бира. Е сега ела и гледай какво става...
Хубаво съм набрал скорост, но да вмъкна малко и от Галя, после ще продължа:
Най-голямата изненада се получи, когато вече се бяхме запътили към подножието на паметника. Някакъв син Москвич влезе със страшна скорост в паркинга, разгони хората наоколо и спря пред нас. Нашата естествена реакция бе: “Егати идиота!” В следващия миг се осъзнахме, че в колата е Радо с компанията си, за която толкова ни е разказвал. Страшно ни зарадва! Пък и страхотен късмет – ако беше дошъл десет минути по-късно щяхме да се разминем.
След бирата решихме, че денят е пред нас и се отдадохме на културна програма. С Радо и жена му се качихме до паметника на “Шипка”. Там ми хареса гледката и реших, че трябва да поснимам:
и
.
Така като гледам и мен ме е снимал някой...
След разглеждането на музея и след насищането ни от гледките, откриващи се отгоре, слязохме пред паметника и се снимахме на върха:
и
.
В тая снимка се крие известна символика и затова много й се кефя:
После слязохме към паркинга и се поувлякох със снимането. Имах идеи, но нещо не се получиха:
,
,
,
.
Айде пак малко от Галя, за да не накъсвам хронологията:
Всички заедно се качихме до паметника (точно 894 стъпала). Запознахме се със съпругата на Радо.
За пръв път се качвам на Шипка. Много е впечатляващо – паметника, цялата местност. Влязохме вътре, качихме се чак догоре. Гледката е уникална: Имаш чувството, че си в центъра на България и можеш цялата да я обхванеш с поглед. Самият паметник е разделен на шест етажа, всеки от които е музейна експозиция. Разгледахме всичко най-подробно. Снимахме се отвън пред паметника, на оръдията. Беше много хубаво.
Оттам нататък ви е ясно. С бирата не можахме да се справим наведнъж естествено, затова при раздялата ни с Радо не се разделихме и с нея. Натоварихме останалите бутилки в раниците си. Гъз глава затрива, казват хората, и са прави. Бая зор видяхме до “Бузлуджа”, хем е близо.
До “Бузлуджа”, както предполагам на всички е известно, има асфалтов път. Ние обаче бяхме силно против трамбосването по асфалт, затова си минахме по пътеката, както се полага за хора, тръгнали на планина. Пристигнахме на “Бузлуджа” към 17.00.
Още от Галя. Оляла се е да пише през този ден:
В 14.30 напуснахме цивилизацията и след като Радо ни изпрати много мило тръгнахме отново по баирите. Предстояха ни два часа и половина до хижа “Бузлуджа”. Вървяхме през много красиви редки букови гори. Доста ме озори този преход – прекалих с благините на цивилизацията (май най-вече с киселото мляко).
Минахме почти под паметника на връх “Бузлуджа”. И тук никога не бях идвала.
Ето ни на финалната права:
Лентяйството след ристигането ни на хижата аз няма да описвам. Едно, че не помня детайли, и второ, Галя се е справила доста добре:
Най-накрая хижа “Бузлуджа”. Хижаря ни посрещна много добре. Пред хижата на едно дърво има закачен хамак. Веднага се качих. Отначало е трудно да запазиш равновасие и имаш чувството, че всеки момент ще се изтърсиш. Сега обаче съм се излегнала и всичко това го пиша на него. Страхотно е да се люлееш на хамака, особено в такт с музиката (има касетофон със свястна музика, изнесен пред хижата). И най-важното, има цял бойлер с топла вода и страхотна баня. Изкъпах се, измих си косата и се чувствам страхотно! Сега седя на хамака, пиша, слушам музика и чакам вечерята (ще ни правят и гювечета) – идилия!
Моис се къпе, Ясен чете книга, а Явор слуша радио.
Току-що вечеряхме царски. След бирата обаче доста време ни трябваше да се качим до стаята (на последния етаж сме).
Непременно искам да отбележа, че спахме на старата хижа “Бузлуджа”, която тогава се стопанисваше от едно семейство, страхотни хора. Обичах по онова време да ходя там – посрещаха страхотно, а как готвеше жената... При всяко мое минаване оттам се наслаждавах на кулинарните й умения.
Стига толкова за днес, по-нататък още! И не се чудете какво стана с бирата, носехме си и на другия ден няколкото останали бутилки, за да има какво да си пием по път.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
18 Август [re: Яceн_]
