Започвам обещаното. Дано и да го завърша!











Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Дълго се колебаех откъде да започна. Защото всяка история си има предистория, нали? Не може ей така да речеш: “На 5 Август 1995 г. се качих на влака и тръгнах.” Преди това сте решили с приятели, че ще ходите, създали сте организация, търсили сте съмишленици. Пък и интересно би било да се знае защо точно с тези хора, какво ви свързва отпреди... Поне аз мисля така. Затова реших, че трябва да се върна малко назад и да започна по-отдалеч. Механизмът тръгна така: Ние отидохме, защото решихме. Ние решихме, защото се събрахме на един рожден ден... Ние се събрахме на рождения ден, защото се познавахме... Ние се познавахме, защото се запознахме еди-кога си... Ние се запознахме еди кога си, защото отидохме на еди-кой си поход... Ние отидохме на този поход, защото бяхме студенти в Свищов... Ние бяхме студенти в Свищов, защото кандидатствахме и ни приеха там... Разбира те ли кое ме затрудни? Кой момент да избера за начало. В края на краищата ако бях продължил така щях да стигна дотам, че съм отишъл на Ком-Емине защото съм се родил. Което само по себе си е истина, но е далеч от целта на този разказ.

В края на краищата ще започна от запознанството със съмишлениците, с които реализирахме идеята. Признавам, че е малко отдалеч – от Март 1994 годшна. Но нещата тогава се заформиха независимо от нас. Започнаха събития, чиито край бе не само реализирането на прехода от Ком до Емине, но и случки, определили нашия живот на много по-късен етап след това, а продължават да определят и до ден днешен. Създадоха се приятелства и връзки за цял живот, с които съм емоционално свързан. Надявам се, че ще ми простите разливането. На който не му е интересно, да не чете. Но предупреждавам, че ще стане дума за хората, основни и недотам основни действащи лица в събитията от месец Август 1995 г., протекли между западната ни граница и Черно море.

Един мартенски следобед се шматкам по главната улица на Свищов. Насреща ми – Цанко Цанев. Тук не мога да продължа, без да обясня кой е Цанко, както и мястото му в цялата ситуация. Такива прекъсвания ще правя да разказвам и за другите, така че разказът може да пострада от това. Не намирам обаче друга решение хем да следвам хронологията, хам да обяснявам в движение кой кой е. Та Цанко Цанев по онова време бе домакин на спортната база на Стопанска академия “Д.А.Ценов”. Беше също така и основната движеща сила в СТД “Академик” – Свищов. Основен организатор на походи за студентите и всякакви мероприятия, свързани с туризъм – пешеходен, воден и чат-пат авто. Същият тоя Цанко ме спира в онзи мартенски следобед и ме пита: ”Ще дойдеш ли утре на поход в Стара планина за шест дни?” Аз съответно го гледам като тряснат. Не тръгвам никъде дори за събота и неделя без да знам предварително най-малко от седмица. Да не говорим, че се гласи багаж, настройвам се, пък и друго е да изчезнеш за цяла седмица от лекции. Той продължава: “Получих покана от туристическото дружество на “Академик” – Русе за участие в Републикански студентски зимен поход. Те са организатори, тръгва се утре. Трябват ми хора. Тръгваш с мен и търси още!” Аз изпелтечих нещо от рода, че не мога така да си зарежа училището, пък и нищо нямам за ядене и къде ще му търся хора на това отгоре, но не можах да му откажа. Честно казано, не ми се тръгваше. Нещо ме чоплеше отвътре, че не е за изпускане, но не ми се тръгваше. Но как да откажеш на Цанко. Че и хора му намерих. А той човекът осигури от студентския стол хапване. И нектари в стъклени бутилки, които си мъкнах през цялото време, но това е друга тема. Много взех да се отклонявам.
В резултат се събрахме осем(!) човека. Гледах на сутринта във влака и не можех да повярвам. Абе хора, как решавате ей така и тръгвате? Че има такива хора, има, но аз не бях от тях и ми беше много странно как вместо двама-трима сме цели осем. Цанко кършеше ръце от притеснение. Как щял да се оправдава пред организаторите. Трябвали му двама-трима представители, а той отивал с цели седем. Голям кахър му беше на човека...

Обяснявам всичко това с подробности, за да стане ясно от какво се определят събитията в човешкия живот. От късмет в най-висша степен. Решихме без да се замисляме много да отидем тогава, а как се развиха нещато в последствие...

Няма да се задълбочавам повече. Мероприятието продължи шест дни между хижите Коман, Васильов, Ехо, Козя стена и Вежен. Бяхме към 16-17 човека. Събрали се за пръв път заедно, тогава все още не подозирахме, че далеч няма да е за последен. Няма да изреждам всички, пък и не си ги спомням. Тези, за които ще стане дума по-нататък, бяхме:
от Свищов: аз, Цанко, Галя, Бисер
от Русе: Моис и Елка
от Стара Загора: Радо
Може би трябва да спомена и Боряна, но не в подробности. Просто запомнете името.

По няколко думи за всеки:
1.Аз съм ясен. По-ясен няма накъде...
2.За Цанко казах. Повече не е нужно.
3.Галя... Ех, тази Галя. С Галя се познавахме от ски-училището, което бе организирано от катедра “Физкултура” на академията през зимната ваканция на хижа “Плевен”. На нея това и беше второ излизане в планина след х.”Плевен”, където по-далеч от ски-постата не бе стигала.
4.За Бисер няма какво толкова. Беше един от малкото, които знаеха какво е това планина и къде отиват. Той си има своята малка роля следващото лято при нашето превземане на Балкана.
5.Моис бе глявно действащо лице. И тогава на зимния поход, и по-късно на Ком-Емине. Тукпишещите русенци го познават. На Петко и Тодор Тодоров е много добре известен. Тогава мисля че беше зам. председател на СТД “Академик” - Русе, а и да не беше, стана такъв по-късно.
6.С Елка тогава се запознахме, познаваме се и сега. Свързва ни особена връзка с нея, но няма да разказвам за това. Не му е мястото. Събитието се случи на моя рожден ден същата пролет. За който пък ще спомена по-нататък само информативно...
7.Радо беше и винаги е бил душата на компанията. Тогава, по-късно, а и до ден днешен, в редките случаи, когато се събираме. Беше предпоследен курс медицина в Стара Загора. Като тръгнахме на Ком-Емине следващото лято беше току-що дипломиран.

Резултите от всичко това бяха невероятно преживяване през тези шест дни, здрави връзки и трайни приятелства. И от дума на дума при слизането ни от х.”Вежен” стана ясно, че аз и Боряна имаме рожден ден на една и съща дата: 15 Май. Стана ясно също така, че тя ще празнува рождения си ден на х.”Рай” с приятели. И ние по логиката, че колкото по-голяма компания в планината толкова по-добре, се поканихме всички вкупом на рожден ден. Моя и нейния. Отидохме на 15 Май групата, но тя не дойде. Сега знам, че явно е искала да празнува на спокойствие, със своите си приятели, без натрапници, но на нас, на по 20 години келеши, не ни и мина през ума. Дори й се сърдихме после...

Оттук насетне между двете студентски туристически дружества, свищовското и русенското, се завързаха много тесни връзки. Обявявахме си мероприятията един на друг, ходехме ние на техните и те на нашите. Е, по-често те на нашите, но не съм чул някой да се сърди досега.

Дойде лятната ваканция, отмина, дойде и началото на учебната година. В началото на учебната година имахме традиция – първата събота и неделя на Октомври празнуваме рождения ден на двама души, родени на 25 Септември. Така в началото на Октомври се озовахме на рожден ден на х.”Амбарица”. Над 50 човека от Свищов и един от Русе – Моис.
Вечерта на масата купонът си течеше, както си му е редът. Вървяха и разказите за лятото, спомените за минали съвместни преживявания и плановете за бъдещи такива. По едно време Моис рече до мене: “Иска ми се да направя Ком-Емине”. На мен също отдавна ми се въртеше тази муха в главата, затова само казах: ”И на мен!” Досега не се бях замислял сериозно над въроса. Беше ми ясно, че е свързано с организация, подготовка и търсене на спътници, защото нали всички знаем златното правило – в планината сам не се ходи. А Моис бе идеалният човек – сериозен и организиран. След пет минути бяхме решили: Тръгваме двамата. Започваме да се подготвяме, да чертаем планове и през лятото поемаме. Оказа се, че проблемът и на двама ни е бил един и същ – намирането на подходящ и сигурен човек, който да е твърд в решението си и де не се откаже. А ако се появат и други желаещи, решихме ние, да заповядат. Важното е, че двама сме сигурни и че ще тръгнем. Ако компанията се увеличи – добре. Ако ли пък не – ще караме двамата.

Оттук нататък започна подготовката. Организация, чертаене на планове, гадаене по карти. Никой от нас не беше ходил на запад от “Вежен” и на изток от “Чумерна”. Но за организацията и подготовката – в следващата тема!

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Тук ще ми бъде трудно. Трябва да карам само по спомени. Не, че ги нямам, на мястото са си. Но разбъкани, разпилени, навряни в най-различни краища на мозъка ми. Предполагам, че ще стане нещо от типа на хвани едно, напиши друго, сети се за трето. Иначе казано едва ли ще мога да систематизирам и подредя всичко по ред и хронология. Обещавам само, че ще насипя всичко. Като картофи в чувал. Информацията ще е вътре, но в неприятен за работа с нея вид.

Дайствието, както разбрахте отпреди, започна в началото на Октомври 1994 г. Постигнахме договорката, имахме си координати, чувахме се по телефона, пък и достатъчно често се събирахме из Балкана, така че имахме възможност и на живо да обсъждаме докъде сме.
Основното, с което Моис се зае, беше разучаването на маршрута по карти. По ония седем карти на маршрута Е3, които са хубави като картинки, но пълна скръб като информация. Аз бях далеч от такива занимания. Според мен беше излишно губене на време. Така или иначе знаех, че на картите не може да се разчита, а и винаги съм вярвал на добре утъпканата пътека и маркировката. Не съм и допускал, че може да има изключение от това правило, още повече по такъв основен маршрут като Е3. “Магистрален”, както си го представях аз. Писано ми било да разбера, че греша, но затова когато му дойде времето.
Пуснахме и разузнаване в търсене на хора, които са минали преди нас маршрута. Да ни запознаят с особености, възлови места, как са се оправяли с храната... Не намерихме хора, които да са го минали след 1990 г. Което не ни беше от полза. Защото отлично знаехме, че сега на храна по хижите не можем да разчитаме (и наистина никъде нямаше!), че пътеките се променят, че маркировката се изтрива. Знаехме, че условията са други, а нямаше кой да ни запознае с тях.

Нещото, с което се захванахме и двамата веднага, още от началото на Октомври, бе трупането на хранителни запаси. Бедни студенти с мизерни бюджети, бяхме достатъчно наясно, че е невъзможно да напазаруваме наведнъж седмица-две преди тръгване. Разчетите ни бяха за три седмици ходене и както и да го смятахме, си струваше бая пари. В резулат допуснахме най-основната грешка, която ни костваше много после. Макар че дори сега, от гледна точка на изминалото време, не мога да кажа как бихме могли да я избетнем. Просто беше неизбежно при тогавашните условия. Започнахме да купуваме консерви. Най-трайни, най-евтини, но и най-тежки. Наблягахме на рибните, защото бяха най-евтини от най-евтините. За месни не си и помисляхме, а ако успеехме да се докопаме до нещо по-различно бяхме доволни. Помня как се радвах, когато в един склад попаднах на консерви боб яхния. 450 грама нето, а евтини на това отгоре! И не е риба! То радост, то чудо... Купих десет, една от които изядох още тогава за проба. Така постъпвах с всичко, което купувах. И нито веднъж, до деня, в който потеглихме от х.”Ком”, не си бях помислял как ще нося това нещо на гърба си. Честно!
Истината е, че никой от нас нямаше опит с носене на храна, пък и на какъвто и да е багаж, за повече от седем дни. А ни предстояха три седмици... Нямахме си на идея какво ни чака. Така че на тръгване бяхме натоварени освен с голямо количество консерви, още с хляб, колбаси, домати, чушки и краставици за първите дни. Разбира се бяхме се запасили с обилно количество бульони и сухи супи. Които вършеха чудесна работа като добавка към храната, но не и като основно ястие. Щяхме да изпукаме от глад, ако бяхме разчитали сямо на тях. Опа, изпуснах сиренето. Носехме и доволно количество сирене. Със сирене е свързана една интересна случка около Лакатник, но за нея – в съответния ден. Хм, като се замисля, имаше бурканчета сладко и мед. Както и невероятно количество вафли, шоколади и други сладки неща и които въпреки това бяха постоянно в дефицит.
Факт е, че откъм храна не сме се лишавали от нищо. Все едно си бяхме в къщи. Готвехме си дори, когато имахме време.

Освен че трупахме запаси от консерви, събирахме и по някой друг лев за преди тръгване. За път, за сладки, зеленчуци и въобще неща, които ще трябва да се купят преди тръгването наведнъж. Аз имах зад гърба си твърдата подкрепа на баща ми. Истина е, че в ония времена ако не бяха мама и тати да плащат, не само планина, но и нищо друго нямаше да видя, освен Свищов. Родителското тяло също наобикаляше складовете и купуваше по някоя консерва.
Друга задача, която всеки решаваше на своя територия – набирането на още спътници. С времето при мен се заформиха трима кандидати, все несигурни. В резултат двама се отказаха, и то доста отрано. Третият бе Галя. За мен неочаквано, защото не вярвах, че ще я пуснат. Знаех, че й се идва... макар че не знаеше къде отива. Във всички случаи обаче бях радостен, че няма да съм самотен представител на свищовските туристи.
Моис успя да намери още трима желаещи. От споменатите в уводната тема Елка с прятеля си и Явор. Явор, въпреки че беше десет години по-възрастен от нас, бе студент. Николай, приятелят на Елка, не беше. Бачкаше някъде и беше минавал Ком-Емине преди десетина години. И беше ходил в Камбоджа. Не, че има някакво значение, казвам го за информация, защото по-нататък “камбоджанеца” влезе във фолклора на похода.
С нас тръгна и Радо. Споменатият вече Радо, който тръгна с уговорката, че е с нас първите седем дни. Човекът вече бачкаше и нямаше повече отпуска. А и имаше семейство, за разлика от нас.

Друго какво за периода преди Юли 1995 г.? Не се сещам. Ако ми изплува нещо, ще добавя.
Следващият възлов момент бе две седмици преди да потеглим. С Моис напълнихме по една раница с консерви и ги изнесохме на х.”Ехо”. Бяхме направили план за зареждане с храна през седмица. Първо зареждане – гара Лакатник. Второ – х.”Ехо”. Трето – “Грамадлива”. Четвърто – Котел. Пето – в къщи. Затова като част от плана изнесохме продукти на “Ехо”. Хижата беше, а и все още е стопанисвана от СТД “Академик” – Русе. Разбирате, че Моис бе свой човек там. Оставихме с чиста съвест храната, като освен това договорихме с хижаря Николай за датата, около която се очакваше да пристигнем там, да ни изнесе с конете хляб и зеленчуци.
За х.”Грамадлива” имах договорка с моите родители. По план трябваше да сме там в петък или събота вечер. За да са почивни дни и да могат да дойдат те. Там трябваше, а и така стана, да ни докарат с колата храна и моята палатка. Останалите зареждания осъществихме с колети. Колет до поискване на гара “Лакатник” и колет до поискване в пощата в Котел. Също така по план имахме почивен ден за нас в Котел, който трябваше да е работен от седмицата. За да си приберем колетите и да напазаруваме. С колети в Котел бяха изпратени другите палатки от Русе.

Тук се сещам, че би било да споделя как протече осигуряването на средствата за мероприятието. Представете си следното: Цяла зима заделям лев по лев, каквото мога, влагам в консерви, баща ми също, заделил съм пари за пътя и нощувките. Бедняшки разбира се, но какво да се прави, по студентски. Не беше за сефте, нямаше и да е за последно. С една дума подготвен съм, знам, че нямам повече харчлъци. И седмица преди тръгването ми се обажда споменатия вече Цанко. Уредил съм ви пари, ректорът се подписа, давам ги на Галя, ела да си ги вземеш. Колко пари? По 100 лв на нощувка плюс пътните! Командировъчни... Представяте ли си как се почувствах с още 3000 лв в джоба? Без да имам нужди? Богат като Крез! Цанко съм го запомнил с много неща, все добри, но с това ще го помня, докато съм жив. Останало ми е най-ярък спомен от него. Човекът беше много на ти с идеята, много навътре в нещата, винаги правеше всичко възможно да ни помогне с каквото може. Това обаче беше най-великия жест, който бе правил за нас. Един път, че е помисли и се е постарал, втори път, че тръгнахме за толкова дълго време добре подсигурени. Вярно, Балканът, особено по онова време, беше див, занемарен, пуст, малко можеш да разчиташ на пари. Но друго си е, като са ти в джоба.
А и не е да не ги похарчих. Нали отивах на море, купих си веднага едни гъзарски плувки за 500 лв. Купих си и книжки, да има какво да чета по път!!!
Позволих си някои екстри откъм храна – ядки най-вече – добра храна са за горе, а не си бях позволил, защото са скъпи. И така – с леко сърце и тежък джоб.
Не се шашкайте от цените – годината е 1995-та! Хм, ще добавя само, че нощувките ни по хижите навсякъде варираха между 30 и 70 лв, с изключение на хотела в Котел, който беше 120 лв. А и няколко нощи накрая спахме на палатки. А ни бяха отпуснали по 100 лв на нощувка...

Сещам се сега друго, което трябваше да обясня преди. Моис и Явор си бяха подсигурили газови котлончета преди тръгването. От онези, елементарните, гръцките. Разликата е, че тогава имаше и испански и бяха много по-стока. Баща ми не знам какви подвизи върши, но ми подсигури и на мен такова, плюс две бутилки газ. Аз още не знаех, че и те имат. В последствие решихме да не вземам моето. Взех само бутилките. И не се чудете на възторга ми, тогава нямаше такива екстри. Току що се бяха появили този тип котлони и за нас бяха пълна новост. А и невероятно облекчение, както се убедихме в последствие.

Малко за раниците. Пълни с консерви и с багаж раниците ни бяха като на хималайските експедиции. Явор и Галя бяха мислили какво слагат вътре, но ние с Моис бяхме пълнили на добрия стар принцип – докато има място. Ако нещо хартиса, тогава се мисли кое е излишно и може да бъде оставено. Честно да ви кажа, нямаше такова нещо. Може би бутилката шампанско, която купих от Търново и мъкнах през целия път в тайна от другите, за да я извадя триумфално на нос Емине. Може би и двукилограмовата “Практика”, която вися на врата ми през цялото време. Но пък сега нямаше да гледате снимки. Така или иначе, не знам колко тежеше моята раница. И до ден днешен обаче съм готов да се закълна, че под 30 кг не е слизала през целия път. Може би накрая, на морето, когато изядохме последните запаси от храна... не знам! Моис твърдеше, че като се прибрал в Русе, раницата му била 20 кг. Аз помня колко тежеше преди това, с всичко вътре. Помня как я вдигах, помня как вдигах и моята. Винаги е била поне 4-5 кг по-тежка от неговата. Затова смятам, че по-малко от 30 кг аз не съм носил. Което си доведе последствията – и като начин на придвижване, и като проблеми по пътя, и като проблеми накрая, когато вече си почивахме в къщи. Освен това се оказа, че тежката раница допринася неимоверно много за образуването на пришки. Особено когато си с неподходящи обувки, особено когато това са популярните “кубинки”. Тогава бях останал без обувки. Спас ми даде чисто нови кубинки. Сега не пропуска да ме закопае, че като съм му ги върнал тогава, направо ги изхвърлил. Ако знаех, че ще ги изхвърли, щях да си ги прибера за музея, както бутилката от шампанското...

Комай това е. Друго не се сещам. Ако има – ще добавям и обяснявам в движение. Едва ли някой ще го възприеме като нещо фатално.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Някои неща, които се отнасят общо за цялото ходене и е по-удачно да се уточнят предварително, в отделна тема.

Най-напред за снимките. Тогава още се занимавах с фотография. Не кой знае колко сериозно, но за любител – прилично. Баща ми ме беше запалил като малък и фотоапаратът винаги бе неразделна част от мен. До 1997 г, когато нещата се промениха коренно за един месец. Кризата през зимата на 1997-ма ни лиши от много неща, за мен едно от тях бе фотографията. Стана прекалено скъпо удоволствие. Допреди няколко месеца, когато пък установих, че съм забравил елементарни неща.
Както и да е, това не е важно. Важното е, че от мерак мъкнех един фотоапарат “Практика”, прилично тежък. И понеже нямаше светкавица, а и не можех да работя с такава, помъкнах една “сапунерка” “Фуджи”. Която върши доста добра работа в интерес на истината. В нея заредих една по-светлочувствителна лента и си я пазех предимно за нощни снимки и за снимки в помещения. С “Практика”-та ликвидирах три ленти. Моис също носеше фотоапарат – ФЕД 2 или ФЕД 5, не помня вече. На някои снимки може би ще ви направи впечатление как сме застанали скупчена групичка в средата, а отстрани огромно пространство. Моис носеше и широкоъгълен обектив, но на фотоапарата му се гледаше през визьора. В резултат правеше кадрирането като за нормален обектив и резултатът беше много пространство, на средата на което загубени няколко фигурки.
Аз също носех два обектива – нормален и широкоъгълен. Има някои места, където съм снимал едно и също с двата обектива. Ако се сетя, ще ви покажа, за да видите разликата.
Сканирано е от снимки, не от негатив. Нямам такъв скенер. А това пердполага по-ниско качество. Освен това самият скенер не е най-добрият вариант за снимки, но с това разполагам.

Тръгнахме с график. Кой ден колко часа и какво разстояние. Друг е въпросът, че той отиде по дяволите още на пъвия ден. Разчетите, които бяхме правили по картите, се оказаха абсолютно неизпълними. Дали от тежките раници, дали от самите карти... според мен и от двете. Никой не може да ме убеди обаче, че картите за Западна Стара планина не лъжат. Времето, което е дадено там, е без почивките, при това при най-бърз ход. Правихме такива експерименти. Напънем се, почти тичаме, спираме, проверяваме докъде сме и гледаме колко е по карта. Точно толкова, колкото е написано! А какво става при нормален ход, може да си представите. В резултат първите дни вървяхме до 9-10 часа вечерта. Докато в тези части от картата, които обхващат Централен Балкан, времената бяха посочени напълно нормално. Не ни е бил по-малко багажа, а си вървяхме по-карта и дори по-бързо. Или картите на Западна Стара планина са правени не от тези, които са правили на Централна, или който е писал е гледал някъде облаците.

На тръгване бяхме въоръжени с лист хартия, с написан на него с пишеща машина очаквания ни маршрут. На него слагахме печати по хижите. Сканирал съм и него, ще го видите накрая. Малко се разминахме от маршрута, който бяхме заложили там, но за това – по време на разказа.

Сериозен проблем през цялото време ни бяха пришките. За тях ще става дума текущо. Ще се насладите на страданията ни в пълната им степен.

Друго, което си струва да отбележа, преди да започна текущите описания, е любовта ни към автостопа. Навсякъде, където бе възможно, т.е. където имахме късмета да попаднем на подходящ транспорт, го ползвахме без ни най-малки угризения. Оказа се, че по черните пътища на Балкана се придвижват доста превозни средства, да не говорим за асфалтовите в източната част. Първият ни стоп бе един камион някъде около “Петрохан”, последният – един мотокултиватор с ремарке из турските села към края на прехода. Не си мислете, че сме спестили кой знае колко. Факт е обаче, че възможността да се повозим малко винаги ни идваше като бонус тъкмо в най-проблемните моменти. Спомням си как при последното ни возене, в ремаркето на тракторчето, човекът ни пита, преди да ни качи: “Добре де, сега ако ви кача, признава ли се?” Ние с ухилени физиономии отговорихме в един глас” “А, признава се, признава се!” Явно не бяхме първите, които бе виждал в тази посока.

Друго, което би било добре да споделя предварително, не ми идва на ум. Въпреки че оставих нещата да отлежат два дни, след като ги написах. Мислих, мислих, аджеба какво мога да добавя, и нищо не ми изплува. Така че, стига толкова като увод. През следващите дни минавам на съществената част.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Спри да преглътнем бе, човек!

Поздрав!

Върха!!!!
Давай! Нямям търпение......

Благодаря!!!

Много отдавна не съм влизала в клуба, и ти днес направо ме застреля!
С огромно нетърпение очаквам продължението на сагата "Ком- Емине 95" и безкрайно се радвам, че участвах поне в част от нея!

Продължавай в същия дух! Следя с голям интерес събитията ти покрай Ком-Емине.

След като минах Ком-Емине преди 2 години, точно за 50-годишния юбилей от първия организиран поход по този маршрут, се заканих пак да мина за 100-годишния юбилей. Какво страшно ще има, като тогава ще съм на 70 години, а?

Айде, чакам продълженията!

Редактирано от Джeнraлa на 25.05.05 16:59.

Майтап де!
Всъщност наистина се чувствам малко неудобно, че може да чете някой от присъствалите там. А ти ме излови директно в крачка. Така или иначе това не може да се избегне...

Абе ще помагаш!

Нали мога да те цитирам? Ако нямаш нищо против, разбира се!

Я хвърли едно око на тая тема:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Яceн_ на 25.05.05 17:01.

prati snimkata na mois s kapelata i trietajnata ranica

абсолютно си прав за времето по картите, ние бяхме с три пъти по малък багаж, правихме го възможно най скоростно, на места почти сме подтичвали и пак трудно се вмествахме в някои етапи от картата

Дойде ми на ум, че мога да ви предоставя обяснение. Въпрос на подход, най-вече. Както каза Цанко тогава, шефовете харесват такива неща:





Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Браво!
Продълженията се чакат с ГОЛЯМ интерес!

Ами да. Така беше. Важното е, че им създавате мероприятие за отчитане. И освен това, хората там така добре са ви възпитали, обучили, подковали и т.н.

-----------------------------
Какво ще рече ИПСБ?

... От вратата ми почва пътека...

Ден първи.

Първи ден, започнал за мен със силни емоции. Горящ от нетърпение най-сетне да тръгна към така дълго чаканата цел, си купих билет от ЖП бюрото във В. Търново един ден предварително. С маршрут В. Търново – Г. Оряховица – Мездра – Бойчиновци – Берковица. Така на сутринта с бодра крачка, все още невлязъл в конфликт с размазващата раница, спокоен и уверен, че съм подготвен за всякакви евентуалности, се изтърсих от автобуса на ЖП гарата. Към осем без нещо сутринта. За да гоня влак в осем. Разположих се на една пейка под въпросителните погледи на присъстващите и зачаках спокойно. Докато в следващия момент не чух по гаровата радиоуредба: “Влакът от Дъбово за Горна Оряховица се движи със 120 минути закъснение.” Изправиха ми се косите. Знам, че връзките на другите гари обикновено чакат закъснелите влакове. Но набързо пресметнах, че влакът ще пристигне в Горна Оряховица тъкмо за следващата връзка към София и логично бе да се предположи, че този влак, който гоня аз, няма да чака. А в него трябваше да ме чакат спътниците ми от Русе. Ами сега? Бегом на касата, там за мой късмет майката на един (всъщност на единствения ми, но това е друга тема) съученик. Аман-заман, какво става, ами нищо не става, влакът наистина ще закъснее толкова. Егати случката, викам си, страшен старт на приключението. Ако така ще върви до края, не е на добре.
Така или иначе мозъкът ми прехвърли всички възможни варианти и се спря на единстения реален – такси! Метнах раницата на гръб, заобиколих гарата и се насочих към дежурно чакащите там коли. Насочих се към една от тях, обяснявам, така и така, влакът ми закъснява, трябва да гоня на Горна друг в 8.30, може ли да ме закарате? Може, естествено, ще го хванем! С видими усилия натоварих раницата в багажника, при което ми бе задане въпрос: “На море ли?”, на който аз отговорих: “Абе на море, ама не точно...” Убеден обаче, че ще бъде излишно да обяснявам по какъв път точно съм се запътил към морето, казах само, че първо отивам малко на планина, после на море. Това задоволи шофьора. Който изпълни добросъвестно задълженията си и ме стовари в 8.20 на гара Горна Оряховица. Който пък факт доведе до олекването на джоба ми със 150 лв. Смъдна ме сърцето като си помислих, че билетът ми до Берковица със студентското намаление струваше сто двадесет и няколко лева. Но нали бях с доволно пълен джоб, не оставих тази мисъл да ме притеснява дълго.

На гарата влакът от Русе за София дойде по разписание. Моис и Явор – също. Посрещнаха ме ухилени от един прозорец. След тежките маневри за придвижване до купето (които се повтаряха неколкократно този ден) се настаних при тях и въздъхнах с облекчение, като веднага ги запознах с моето начало на деня и на “разходката” ми към морето като цяло. Те ми се смяха (какво ли друго можеха да направят), и ми разказаха как безмалко да изтърват влака. Явно на всички ни спореше много този ден.
На гара Левски качихме Галя, пристигнала от Свищов рано сутринта. Тя от своя страна ни разказа как баща й, който я закарал сутринта до гарата, най-накрая разбрал къде отива дъщеря му. По пътя успяла да му обясни, че е тръгнала да мине от най-западната ни граница до морето по цялото било на Балкана и че ще отсъства от къщи цели три седмици. И то за капак с неопределен брой подозрителни елементи от мъжки пол. При което той я изгледал със смесица на недоумение, изненада и подтиснат яд. Нямало вече накъде, не вървяло да обърне колата и да я прибере обратно. В резултат на което тя беше с нас от Левски нататък.

Друго интересно по време на птуването ни до Берковица не се случи. Освен че се щракнахме за сефте във влака:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Дойде ми на ум, че би било добре да дам и предварителния график за придвижване, който бяхме направили. В него настъпиха промени, което си е в реда на нещата за толкова много дни. Смятам, че ще е интересно да го дам сега, в началото, за да може да се прави някаква съпоставка с реалното ни придвижване.

1.хижа "Ком"
2.Ком - Пробойница
3.Пробойница - Лескова
4.Лескова - Мургаш
5.Мургаш - Чавдар
6.Чавдар - Свищи плаз
7.Свищи плаз - Ехо
8.Почивен ден
9.Ехо - Дерменка
10.Дерменка - Амбарица
11.Амбарица - Тъжа
12.Тъжа - Узана
13.Узана - Бузлуджа
14.Бузлуджа - Грамадлива
15.Грамадлива - Чумерна
16.Чумерна - Вратник
17.Вратник - Котел
18.Почивен ден
19.Котел - Върбишки проход
20.Върбишки проход - Ришки проход
21.Ришки проход - х.Луда Камчия
22.Луда Камчия - Козичино
23.Козичино - Емине

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

:Мисля от време на време да се включвам и аз

Аз съм едно от действащите лица в сагата "Ком- Емине 95", само дето при мен и Николай поради непреодолими проблеми с дясното ми коляно походът се превърна в "Ком, ама Не", т.е. така и не стигнахме до Емине по билото. Участвах в похода с Николай /тогава бъдещ, а сега настоящ съпруг/ до Беклемето, от където ни смъкна един услужлив шофьор на камион. Ако нямате нищо против, ще допълвам Ясен. Не знам доколко мога да съпернича на цветущият му език, но поне ще се опитам

Айде бе... Цветущ език! Като чета какви си ги писала тогава, не падаш по-долу.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Ден втори: х.”Ком” – х.”Пробойница” – около 14 часа (с изкачване на вр.”Ком”)

От този ден някак си нямам ярки спомени. Освен от връх “Ком”. Хем първи ден ходене, начало на нови емоции, а някак не ми се е запечатал. Все ще изсмуча нещо от пръстите обаче...

Стартирахме рано. Е, рано, рано, по светло беше.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Здравей, Ясен! Аз съм отскоро в клуба и с интерес чета повечето неща, които публикувате тук и в planinari.org.
Наистина съм впечатлена от ентусиазма, с който реализирате инициативите си! Мисля, че такива екскурзии съчетават по особено привлекателен начин потребността на човек да общува с други хора и с Природата! Възхищавам ви се, че умеете да импровизирате и да довеждате докрай замислените начинания:)
Сега конкретно за твоя пътепис. Прочетох го с интерес, той ме накара, без да очаквам, да се замисля за пореден път над въпроса за приятелството и над това кое свързва истински хората и кое ги задържа трайно заедно. Аз отчасти имам своите отговори на тези въпроси, но все още продължавам да търся останалите...В разказа си ти задаваш навярно реторично въпроса: " От какво се определят събитията в човешкия живот? " Това е една толкова широка тема, толкова е изписано и говорено по въпроса и от професионалисти - учени от най-разнородни области, философи, психолози, от една страна, и от обикновения човек, кой по-повърхностно, кой по-задълбочено разсъждаващ, че може би няма по-дискутирана тема от тази. И тук тя може да се разисква продължително. С риск да прозвучи твърде обобщено, нека споделя моя възглед. Аз мисля, че хубавите събития, които ни се случват, които наистина ни изпълват с радост от живота, са тези, които стават вследствие на правилните решения, които взимаме и правилните действия, които произтичат от тях. Аз винаги безкрайно много съм държала на общуването, много често съм тръгвала към хората с надеждата да станем приятели, да си помагаме да растем, да се обогатяваме взаимно умствено и духовно. Имала съм и много красиви, и много тъжни мигове с хора, които са идвали и са си отивали от моя живот. Често съм се замисляла кое най-силно споява сърцата и може би вие всички, които четете това, имате своите тези и житейски наблюдения. Имам ги и аз. Но понякога са доста противоречиви. За мен идеята за клубове по интереси е много примамлива, в нея виждам много потенциал и затова истински се радвам, че тук и в първата си екскурзия с хора от клуба, срещнах сърдечни и истински инициативни хора, които мисля, че биха запълнили една празнота в душата ми. Обожавам пътешествията, а с приятни, интелигентни и ведри хора чувствам, че те се превръщат в незабравимо преживяване! Поздравявам ви за хъса, с който всеки път се отправяте към планините заедно! За това, че твърдо и решително преследвате целите си, а аз както казах намирам тези цели за наистина прекрасни! Вярвам, че събитията в човешкия живот с положителен знак се определят от нашата решимост да търсим все по-сродни души и да откриваме и правилно да оценяваме неповторимото у тях.

Моля се и аз да изградя наново здрава връзка с Природата и с хората, които истински я обичат, и да се връщам всеки път към нея и в хубави, и в трудни моменти!

Благодаря ви за вниманието и до нови срещи:)

Уточнение:Тъй като съм отскоро и държа да посоча, че съм регистрирана, и след допусната от мен малка техническа грешка, се наложи отново да пусна своето мнение, за което повторение се извинявам



Здравей, Ясен! Аз съм отскоро в клуба и с интерес чета повечето неща, които публикувате тук и в planinari.org.
Наистина съм впечатлена от ентусиазма, с който реализирате инициативите си! Мисля, че такива екскурзии съчетават по особено привлекателен начин потребността на човек да общува с други хора и с Природата! Възхищавам ви се, че умеете да импровизирате и да довеждате докрай замислените начинания:)
Сега конкретно за твоя пътепис. Прочетох го с интерес, той ме накара, без да очаквам, да се замисля за пореден път над въпроса за приятелството и над това кое свързва истински хората и кое ги задържа трайно заедно. Аз отчасти имам своите отговори на тези въпроси, но все още продължавам да търся останалите...В разказа си ти задаваш навярно реторично въпроса: " От какво се определят събитията в човешкия живот? " Това е една толкова широка тема, толкова е изписано и говорено по въпроса и от професионалисти - учени от най-разнородни области, философи, психолози, от една страна, и от обикновения човек, кой по-повърхностно, кой по-задълбочено разсъждаващ, че може би няма по-дискутирана тема от тази. И тук тя може да се разисква продължително. С риск да прозвучи твърде обобщено, нека споделя моя възглед. Аз мисля, че хубавите събития, които ни се случват, които наистина ни изпълват с радост от живота, са тези, които стават вследствие на правилните решения, които взимаме и правилните действия, които произтичат от тях. Аз винаги безкрайно много съм държала на общуването, много често съм тръгвала към хората с надеждата да станем приятели, да си помагаме да растем, да се обогатяваме взаимно умствено и духовно. Имала съм и много красиви, и много тъжни мигове с хора, които са идвали и са си отивали от моя живот. Често съм се замисляла кое най-силно споява сърцата и може би вие всички, които четете това, имате своите тези и житейски наблюдения. Имам ги и аз. Но понякога са доста противоречиви. За мен идеята за клубове по интереси е много примамлива, в нея виждам много потенциал и затова истински се радвам, че тук и в първата си екскурзия с хора от клуба, срещнах сърдечни и истински инициативни хора, които мисля, че биха запълнили една празнота в душата ми. Обожавам пътешествията, а с приятни, интелигентни и ведри хора чувствам, че те се превръщат в незабравимо преживяване! Поздравявам ви за хъса, с който всеки път се отправяте към планините заедно! За това, че твърдо и решително преследвате целите си, а аз както казах намирам тези цели за наистина прекрасни! Вярвам, че събитията в човешкия живот с положителен знак се определят от нашата решимост да търсим все по-сродни души и да откриваме и правилно да оценяваме неповторимото у тях.

Моля се и аз да изградя наново здрава връзка с Природата и с хората, които истински я обичат, и да се връщам всеки път към нея и в хубави, и в трудни моменти!

Благодаря ви за вниманието и до нови срещи:)

Редактирано от Ralitsa на 27.05.05 14:40.

Да знаеш как ми липсват ходенетата с Моис! Като чета пътеписа ме въвличат много спомени и ми става едно топло, топло, носталгично... Чат, пат, виждам Явор, днес евентуално ще видя Ели и ще я агитирам да се регистрира, да пропише и тя, че много има да разправя! Чуваш ли Ели!
Петко

Ден трети: х.”Пробойница” – х.”Лескова” – 16 часа

От вечерта проведеното разузнаване знаехме, че сутринта в 9.00 има автобус от гара Лакатник до село Лакатник. Естествено нашите планове за деня веднага се завъртяха около тази възможност, предвид денивилацията, която има да се преодолява между гарата и селото. Съставихме програма за сутринта, която бе стриктно изпълнена. Моис и Явор станаха рано-рано и в 5.30 потеглиха към гара Лакатник с цел пристигане по-рано и прибиране на колета с храна, който бяха изпратили от Русе. Ние останалите станахме някъде по това време и в 6.00 също поехме надолу. Това надолу е много неприятно 15 км слизане по път. Бързахме да хванем автобуса, което доведе до кофти последици за всички. Подбити ходила, пришки и т.н. екстри. Преминаването през село Губислав ни предложи хубава гледка:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Пристигнахме в селото. Слизайки доволни видяхме един спрял камион и веднага си помислих за евентуалната полза от него. След кратък разговор с шофьора мисълта ми се материализира и спокойно си позволихме едночасова почивка до тръгването на камиона. Този факт изцяло промени настроението на Галя, като сълзите й преминаха в усмивка.
В момента, в който отворихме колета, с ужас установихме какво всъщност трябва да мъкнем със себе си. Веднага се роди идеята да върнем част от храната. Идеята се доразви, когато Елка и Николай предложиха да изпратим храната до Котел.
След кратка докерска работа в селския магазин успях да изпразня един кашон от сапун за пране. Всеки от нас даде по нещо и напълнихме кашона. Оказа се, че колетът задължително трябва да е обвит, а ние нямахме хартия. Един чувал за брашно, получен от магазина срещу 10 лв, реши проблема. В крайна сметка след приключването на импровизациите имахме приличен пакет – 11 кг.
Проблемите не свършиха дотук. В пощата имаше заместничка, а тя не разбираше нищо. Наложи се да извикаме излязлата в отпуск пощажийка. Чест за нас бе фактът, че колетът бе №1 за годината. Поради това 30 минути търсихме ценоразписи, проверявахме и други подобни обработки. Чест прави на жената, че отказа парите, които и предложих за разкарването. Вече се надявахме, че като пристигнем в Котел, освен палатки ще ни чака и храна. Едва приключил с колета и Ясен дойде да ме вика за камиона. Щастливи, преодоляхме още 300 м денивилация (снимки –

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

и

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

), транзитно преминавайки през х.”Тръстена”. Камионът ни стовари до една чешма, където се разположихме да похапнем. Никой не подозираше, че ни очакваха 9 часа път.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

До какво доведе това специално внимание, ще разберете към края...

Ама ние май се сещаме.

Ясен отдавна си го е казал това в една тема преди около година - две. Така че поне в това отношение изненади няма. Ако си следила редовно и внимателно форума де. Иначе може и да ти е убягнало.

Убягнало ми е. Ако е било преди повече от две-две и половина години - със сигурност. Или не съм запомнила.
Мдааа, ето още едно потвърждение, че на младини не трябваше да ходя само с брат ми на планина.

А Ясен наистина не трябваше да пита за пътеписа, а направо да пише.

Много интругуващ разказ! Достави ми истинско удоволствие да го прочета! И сериозно се замислих над реалните трудности над един такъв преход

Да така е и за двете ти последни твърдения. Само че възрастта няма особено значение. Аз на младини например по планини не съм ходил. На 35 г. проходих, на 36 г. срещнах Жената в планината по време на преход в група с туристическо дружество. На 38 се ожених. Никога не е нито рано, нито късно. Има си една сляпа неделя и само тя си знае кога ще споходи човека.

А Ясен наистина нямаше нужда да пита. Много народ се точи за прехода Ком-Емине. И едно такова четиво е много полезно. Надявах се, че Йоги ще пусне пътепис за неговия самостоятелен преход от преди две години, тъй като той по принцип е доста подробен в описанията на маршрутите, но явно и той има недостиг на свободно време. А иначе аз вече си вадя изводи и поуки от някои грешки на Ясен и приятелите му, които и той сам е посочил. И набелязвам тактика за евентуалния бъдещ наш опит. Пред мен стои обаче един голям проблем. Никой няма да ми даде отпуска от 3 седмици в разгара на лятото. Те и три седмици няма да ми стигнат, щото съм си слабосилен и може би 25 дни е по-реален срок за мен. Явно ще почакам още. Тъкмо ще поразуча маршрута доколкото мога.



-------------
за Ясен
-------------

Давай!!!

Колкото повече, толкова повече!
Разказът ти е както интересен, така и полезен. Дано и други се "заразят" и да споделят своя опит по темата в подробности т.е. в пътеписи.

Аз дойдох пак, за да си трия предходното мнение, че взе тъпо да ми звучи, но гледам, отговорил си ми и се обезсмисля триенето. Само ще кажа, че и на мен, като чета пътеписа, ми се прави такъв поход Ком - Емине, и морето накрая - ама може и на мен да ми трябват 25 дни, знам ли, не съм пробвала. Е, не, чак толкова сигурно няма да са.
Другото беше (почти) на майтап.

Досега не бях отварял темата. Гледах броя на мненията и мислех, че си го докарал до край, но...
Онзи ден си взех един 300-грамов пакет солети от Билла за 89 ст., но нещо го забравих вкъщи. Сега го подпуках и седнах да чета разказите. Минаха се 5 минути и Котката усети, че има купон и тя дойде да "слуша" до монитора и така един час. Солетите свършиха с края на 3-я ден от разходката ви...
Не се притеснявай, че има вероятност да фалирам и да преям със солети по време на четенето на разказите, ами давай с пълна газ нататък.
По-евтино щеше да ми дойде едно гостуване у Търново отколкото солетуването пред монитора.
Отивам да събирам стотинки за солети и чакам с нетърпение следващите дни.
Щом аз се навих да чета дълъг пътепис, то значи има защо.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

ми аз в началото щях да питам колко двойки са се бракували, но като прочетох колко са участниците си отговорих сам на въпроса :)

Абе Мира кви са тия думи, че "на младини" .... ти се изкара..... искаш ли да ти казвам баба???

Ясене продължавай в същия дух!!!!!11

Редактирано от Slavei на 30.05.05 22:27.

Забравил съм! Честно! Иначе нямаше да се правя на интересен...

Добре де! Бракуваха се Елка и Николай, но Елка си каза по-горе. Пък и те тогава вече си бяха гаджета.
Бракувахме се и ние с Галя, с тази разлика, че в началото хабер си нямахме, че така ще се развият нещата.
По-добре, че стана на въпрос, защото сега с чиста съвест ще пропускам някои моменти, с които досега се чудех какво да правя. Поради по-личния им характер.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Ден четвърти: “Лескова” – “Мургаш” – 15 часа

Този ден също ми беше пълна мътилка, получих някои проблясъци едва когато прегледах дневника. Този факт обаче не ми помогна много, защото там са описани събития, случили се следобеда на този ден. В което няма нищо странно, предвид това, че интересните събития се случиха следобед.

В общи линии това беше ден на загубванията. Но така става, когато групата се раздели.

Малко за увод от дневника. Галя:
Единствената сутрин, в която тръгваме по-късно. (С една дума, ставаме по светло.) Ясен си лепи краката. Елка се прави на шейх. Каквото и да означава това.
Николай чете 24 часа. Моис ни подбира да тръгваме, а мен ме майтапят, че съм тръгнала по пижама (лъжат, това е специална униформа за планината!)
Радо и Явор тръгнаха преди един час.

Ето ви закуската:

С нас имаше и друга група там, не се чудете, ако забелязвате непознати физиономии.

После до обяд си ходихме както се полага. Без проблеми, само със съпътстващите болежки. Освен малки изключения, разбира се:
Ясен не е добре. Започна да откача. Приказва глупости, пее, освен това го тресе – в процес на климатизация е. След мен сега е негов ред – ще се оправи.
Вървим през гора, красиво е, но след 5-6 часа започва да действа потискащо.

Към обяд седнахме да хапнем, разбира се без двамата ни спътници, които бяха отпрашили напред. Разположихме се край пътеката, разхвърляхме раниците, подпукахме поредните рибни консерви. Това го помня, защото изядох едни Шпроти, които си пазех като особен деликатес. И докато сладко похапвахме, зад нас – гласове. Докато хвърлим едно око зад гърба си, се появиха Радо и Явор. Бре, да му се не види! Вие нали бяхте напред? Бяхме, но се позагубихме... Всичко свърши с това, че както бяхме се наяли и мислехме да тръгваме, откарахме още половин час в хоризонтално положение, докато хапнат и “загубените” ни спътници.

Ето ви още малко от дневника. Галя:
16.00 – тръгваме от “Дълбок трап” след двучасова почивка с плаж. Който се интересува къде е дълбокия трап, да се поразрови из картите. Аз си нямам на идея. Както и какъв плаж сме правили. В момента събираме “циганията”, като същевременно всеки си говори сам и никой никого не слуша. Добре сме, но ще се оправим!
17.00 – на една папратова поляна срещаме Явор, тръгнал половин час преди нас и малко се поразходил, но в грешна посока. Обаче с помощта на компаса се оправил. Герой!
Мургаш е пред нас. Височината му не ми харесва...
Вървим през гори, почти вече само нагоре. Няма вода, а има още много път...

Водата. Водата през този ден се оказа сериозен проблем. Често ми се е случвало в планината да закъсам за вода, но като тогава – никога. Знаехме уж от предварителното разузнаване, че съществува проблемът с водата в този участък. Уж бяхме подготвени... А стана така, че вървим, слънцето препича, ама както само то си знае, ние пестим, пием по малко, а водата свършва. И няма откъде да налееш. По някое време изпихме последните глътки и останахме само с надеждата, че скоро ще стигнем вода. И почна агонията... Вървиш, вървиш, устата лепне, езикът се надува, абе гадна работа. Пред очите ми започнаха да се появяват черни кръгове. Въобще нещата не отиваха на добре. Не мога да кажа колко време изкарахме без вода. Но пиехме икономично от доста време, така че сме били здраво обезводнени. Навлизането ни в поредния горски масив бе посрещнато с облекчение заради сянката. А след двеста-триста метра ни сполетя дълго жадуваното щастие – поток! Чист, студен и бистър! Виждали ли сте жадно стадо животни? Може да си представите как реагирахме. Макар че сравнението със стадо не е точно, защото бяхме малко хора. А поточето течеше по продължение на целия склон все пак.
Не знам другите как са изживели този момент, но аз просто се навидох над водата и започнах да гълтам колкото мога, на границата на удавянето. Като преминаха първите няколко секунди се изправих, извадих бутилката, напълних я и я изпих. После пак. И не знам колко изпих, но усещането накрая бе гадно. Устата ми още лепне и ми е жадно, а коремът ми надут от течност до пръсване. Както и да е, осъзнах се по едно време, че с тая планинска вода по друг начин не може да бъде. Напълних шишето и продължихме.
Скоро след това дойде и реакцията на организма. Не знам как точно реагира тялото, който разбира, може би ще обясни. Дотогава не ми се беше случвало подобно нещо, след това обаче – неколкократно. Когато съм обезводнен в горещо време и след това изведнъж се напия с много и студена вода. Втриса ме. А такава треска, която ме сполетя тогава, никога не ме е повтаряла по-късно. Петнадесет минути след “наливането” усетих, че ме втриса, и то така, както ме е тресло при много висока температура. Уплаших се и почти изпаднах в паника, но не казах на другите, за да не се паникьосват и те. В края на краищата там, в дън гори тилилейски, ако се случи нещо, така и така не могат ми помогна. А ако се размине, няма смисъл да ги занимавам. Във всеки случай състоянието ми доведе до поредната грешна постъпка. Извадих от аптечката си и изпих две таблетки аналгин-хинин. Лекарство, което май вече не се произвежда. А е много ефикасно средство, особено срещу треска. Е, не срещу треска от естеството, което имах аз, но кой да мисли в този момент.
Така или иначе треската ми скоро премина. Прекалено скоро и си дадох много ясна сметка, че не е от лекарството. Прекалено рано бе да подейства. Притиснен, че може да ми се случи нещо от ударната доза аналгин-хинин, но в същото време успокоен, че треската ми е преминала и няма да се налага да безпокоя другите, се осмелих да се обърна към Радо. Така и така, казвам му, “малко” ме втресе и аз изпих две таблетки. Много ли е и има ли опасност да ми стане нещо? Нищо ти няма вика, спокойно. И аз бях спокоен, но...
Но лекарството подейства след около половин час. Точно по начина, който се очаква от него. Започнах да се потя. Не просто да се потя, а да се леят реки от пот от мен. Хем в гората, вече на смрачаване, на хладно. Пак взех да се шашкам. Като се облека, по-лошо. Като се съблека, притеснявам се да не настина. Все е зле. Добре, че поне вече вода имахме по пътя в изобилие, та имах с какво да компенсирам загубената при потенето.
След половин час и това премина, но този период бе доста критичен за мен.

Още малко от Галя:
19.30 – най-накрая вода! Кризата отмина, обаче сме много зле! Вече се караме, напрежението си казва думата. Преходите са адски дълги, а раниците адски тежки. Вървим от сутрин до вечер, пристигаме в хижите по тъмно. Всеки си преживява по една “кризичка”. Започнахме да обсъждаме промяна на маршрута...

Скоро, след като намерихме водата, излязохме на трасето на газопровод, който на това място прехвърля Балкана. Това бе повод Моис да ни вдъхне кураж, защото в някаква книга, която бил чел, се казвало, че се върви известно време по трасето и хижата вече е близо. Близо, близо, вървяхме още един час. А да стигнем, а още малко, а да стигнем, преди да се стъмни, но не би. Накрая мръкна толкова, че не можехме да си видим носовете. Свалихме раниците, извадихме фенерите и не минахме двеста метра, хижата се показа пред нас. Най-после!

Пак Галя:
21.45 – стигаме в хижата. Отдавна е тъмно. Лошото е, че и в хижата е тъмно. Пак няма ток! ТРАГЕДИЯ!!!
Емоции не липсват. Пред хижата е лудница. Обаче при нас е вече добре.
Събитие: измиване с топла вода – невероятно, но факт! Истина е, че хижарят, още щом ни видя, първите му думи бяха: Момчетата нагоре, да ви покажа стаята, а за момичетата има един голям котел с топла вода в кухнята, да отидат да си го вземат, банята е отсреща. Никакви излишни приказки, никакво помотване. Явно по физиономиите ни си е личало колко сме я окъсали.
Отказахме на многократни покани за присъединяване към масата отвън – изводите се налагат сами. С една дума – скапани сме. Радо единствен ни отсрами.

Ето отчета на Радо по въпроса:
И така, поканиха ни на маса. Хората бяха настоятелни, а ние несериозни. И аз понеже съм с меко сърце, слязох долу. Пернах една ракия и в хода на разговора се установи, че не са ме поканили заради сините ми очи, а заради нежните ни половинки. След проучване се разбра, че се интересуват единствено от тях. Но аз ги вкарах в “девета глуха”, като им казах, че Елка е жена, а Галя сестра на “камбоджанеца”, който имал (той така твърди!) връзки с ВИС-2. Не знам колко от вас помнят борческите времена. Те ще загреят за какво става дума. Тогава загубиха интерес към мен и аз си легнах при другите.
Абе компанията беше яко загряла, да ви кажа право. Нищо чудно така да са се развили нещата...
Наистина, тъкмо си бяхме легнали, и Радо се присъедини към нас.

От този ден нямам други снимки. Ето ви две, които Моис е снимал, но не съм сигурен, че са от 8 Август. Дори и така да е, сложил съм ги в албума си тук, затова тук ги показвам и на вас:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

"По-добре, че стана на въпрос, защото сега с чиста съвест ще пропускам някои моменти, с които досега се чудех какво да правя. Поради по-личния им характер."
Защо така? Ние бяхме на похода и не разбрахме "някоите моменти".

Сутринта се бях омотала в една бяла забрадка /като ханъма, или като шейх, както Галя е писала/. Имам такава снимка, но е с отвратително качество.

Предварителното проучване, за което говориш е всъщност Николай, който единствен от участниците на похода беше "правил" Ком- Емине през 91г. Лошото беше, че нямаше /няма и в момента/ много ясни спомени от което- както той казва, докато вървяли или е било тъмно, или са били прилично почерпени /най- често и двете/. Това е и причината на всеки мой или на Галя въпрос колко още остава до поредната хижа той да отговаря "час- час и половина". Първите два дни ни беше забавно, но после се убедихме, че той спокойно може да го каже в 9,30 сутринта, а вече да е 22,00, а ние още да се мотаем по чукарите.
За водата /или за недостига и/ Николай имаше повече от ясен спомен, обаче. Предварително ни предупреди да напълним всички възможни съдове. Така и направихме,и по пътя ядохме ябълки, изпихме лимоновия сок, който носехме /б-р-р-р/... Николай въпреки всичко се беше изхитрил да скрие още 1 половинлитрово шишенце с вода в раницата си. Моис, обаче /церберът му с цербер/, забелязал тайният му ход и го изнуди да го извади.
А самият Моис беше напълнил 1 "колан" с вода- събираше може би около литър. Стискаше водата до края, въпреки жадните ни погледи.

Сега се сещам за компанията пред хижата. Имаше една дъ-ъ-ъ-лга маса, около която бяха насядали само мъже. Можете да си представите 20- тина мъже , излезли в планината, далече от жените си с една цел- да поразпуснат и да се натряскат Към 10 вечерта вече бяха мно-о-ого почерпени. Ние бяхме така убити от пътя, че и да искахме, не можехме да слезем при тях, но това, че си легнахме не означава, че отвън до ранни зори компанията спря да реве и пее просташки песни. Мъже!

Значи не е било нужно.

Пък и вие бяхте само в началото...

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Ден пети: “Мургаш” – “Чавдар” – около 15 часа

От този ден имам много спомени, по простата причина, че бе изпълнен с емоции. За моя изненада обаче се оказа, че в дневника също е отразен почти на 100%. Може би по същата причина... Поради това у мен се породиха колебания как точно да пресъздам случилото се. Дали както досега, редувайки моите спомени и записаното в дневника, но спазвайки хронологията, или да изложа първо моите спомени от начало до край, а после по същия начин да препиша дневника. Ще карам както досега, пък ще видим какво ще излезе...

Сега, като прочетох написаното в дневника за него ден, видях, че тогава единодушно сме го обявили за “Ден на загубването”. Което си е баш така. Но аз обявих като такъв предишния, така че ще имате честта да проследите втори “ден на загубването”. Не вярвам да ви стане досадно или скучно заради това.

Друг проблем. От този ден съм качил деветнайсет снимки. Доста ми е трудно да избера кои да покажа направо и към кои да дам връзки. Всъщност връзки към всички ще дам... Ще зависи от това, което пиша.

И така. Нея сутрин се успахме. Не, че не опитахме да станем по тъмно, но не ни беше възможно. Клепачите залепнали, краката приятно отпуснати, няма отлепяне. С огромни усилия успяхме да отлепим, може би към 7-7.30. Докато хапнем, докато се намотаме, отиде осем. Утринта беше

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Тръскането беше на ниво, шибаха ни клони и ни напълниха с буболечки. Обаче беше страхотно! Сега сме на прохода

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

, прибираме “масата”. Тръгваме...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

"За този ден май се улях. Какво да се прави, имах най-много материал. Дано да е било интересно."

СТИГА, бе човек!!! Стига си скромничил. Оценките ги остави на нас.

Вече сума ти народ писа, че е хем интересно, хем полезно. Ни най-малко не си се олял. Колкото повече напишеш, толкова по-вече информация снасяш за "тесните " места на прехода: безводни участъци, места, където е лесно да се изгубиш и т.н. Ето например това с оградата, където сте изгубили пътеката е ценно. Въпреки, че са минали вече 10 години съм сигурен, че тая ограда все още я има. Или поне остатъци от нея. А това е много добър ориентир.

Снимката на мястото, където почивате за да извадите фенерите съжалявам, че се смея, на вас сигурно не ви е било до смях, ама изглеждате толкова скапани всичките ..., че направо ми е трудно да се сдържа. Ако не знаех със сигурност, че сте стигнали до морето, съдейки от описаното до момента бих се заклел, че никога няма да издържите до края. С всичкия тоя багаж. Ама явно сте излезли корави люде.

Разказвали са ми, че има един ефект при продължителни и големи физически натоварвания: след една определена степен на натоварване, организмът привиква и нататък вече е по-лесно, влиза се в някакъв ритъм. Явно, че при вас тоя ритъм до 5-я ден все още не е налице. Поне аз не го виждам. Много изморени изглеждате и в края на петия ден. А може и така да ми се струва. Все пак не съм професор по медицина или физкултура.

Във всеки случай не се притеснявай да бъдеш подробен. ИНТЕРЕСНО е ... и ПОЛЕЗНО

С най-добри чувства

Ден шести: “Чавдар” – “Кашана” – 7-8 часа

Мокър ден. Накратко казано. Резултатът бе, че не можахме да се доберем до “Свищи плаз”, както беше по програма.

Събудихме се освежени. Позабавихме тръгването в очакване края на дъжда. Дочакахме. Т.е. спря навреме. И тъй като вечерта нищо не видяхме от хижата, сега я огледахме от всички страни. Дори се снимахме:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Наистина сте се позабавили доста, при подходящо време Свищи плаз не ви мърдаше въпреки загубването. Не помня точно часове но се сещам че със Светльо тръгнахме на развиделяване от Чавдар, на обяд си пекохме гъби на Свищи плаз, губихме се, валя ни дъжд и в късния следобед бяхме на Планински извори където единствено дъждът ни възпря да не продължим нататък. Явно разстоянията не са много големи там. Това беше началото на нашите закъснения. /две години след Ясен/

Вие тръгнахте следващото лято, на 96-та...

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Ясене, чуваш ли се с Мойс? Видях го последно миналата година през август на х. Васильов при Николай. Ако имаш връзка с него поздрави го и от мен - Младен от Бяла.

Кмете, много поздрави и на теб от Колю Рошавия! /той е николай от разказа на Ясен за Ком- Емине- 95/
Обади се на ICQ337019393 Hoho или ICQ109932124 Eli
Поздрави и от мен- Колювица.

Благодаря за поздравите. Тъкмо щях да питам Ясен и за вас. Не сме се виждали сигурно повече от 12 години. Заради Вас ще се регистрирам и в ICQ. Може да ми пишете на kskpk@abv.bg

Ясене, благодаряти - нищо ,че не се познаваме, покрай теб се чух с приятели които не съм виждал от много години. Младен.

Няма нужда, това все пак е част от идеята за съществуването на тия клубове, нали?

Само бих ви помолил, ако ще си устройвате дружеска среща, открийте друга тема.
Не, че не бих желал да се запознаем. Слушал съм доста за теб. От Моис, естествено.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Ден седми: “Кашана” – почивен ден (принудителен)

През този ден си отлежахме. Дъждът навън е спря и се отдадохме на лентяйство.
Снимки не съм правил. Това е единственият ден, от който нямам снимки.

Едва ли ще ви е интересно как цял ден сме се прескачали по креватите, но все пак в няколко изречения:

Станахме в шест часа. С надежда, че ще продължим. Но само си подадохме носовете и продължихме да спим. По някое време сутринта хижарят каза, че ще слиза до Златица. Да си дадем поръчки за нещо, ако има такива. Такива имаше, както се оказа – в изобилие. По тази причина, да не тормозим излишно човека, Моис се жертва и тръгна с него. Останалите се отдадохме на мързел, а той се зае с действието.
Изпратихме по него писма и картички (да ги пусне по пощата) и му направихме дълъг списък с всичко, за което се сетихме. Основно сладкиши – вафли, шоколади и солети.

Моис замина, а ние се излежавахме, ядохме, играхме карти... Въобще – уплътнихме пълноценно времето.

Завръщането на Моис ни свари в разгара на следобедната дрямка. Която прекратихме в момента на влизането му и вперихме погледи в ръцете му. Носеше голяма торба с неизвестно съдържание, която за мой огромен ужас връчи на жените. Подмазвач! Познайте какви ми бяха шансовете до мен да стигне нещо за подслаждане на душата. Е, стигна, но след като те си направиха удоволствието да ме замярат с вафли. Абе какво да ви разправям...

От мен – толкова. Ще продължа от дневника, тъй като жените се възползваха от почивния ден и се упражняваха в писане.

Елка:
Събудиха ни гадно в 6.00, за да решим, че няма да тръгваме веднага. Ако въобще тръгнем. Времето е отвратително!

Моис (има и малко “терзания на водача”):
10.30 – взехме решение да отида до Златица с хижаря. Успяхме да постигнем консенсус по въпроса за покупките – яйца, мляко и сладкиши...
В същото време Радо написа поема на тема Етрополският зет и Галя. За справка – по-долу! В нея обстойно бяха застъпени характеристиките на всички членове на компанията. За пред родителите й.
Цялата сутрин бе дъпроводена с мърморене по мой адрес: за събуждания, почивки и всякакви подобни недоволства, при това извън времето за критики – нахалство! Замислям се дали да продължавам да се занимавам с подобни неща в бъдеще. Взе да ми писва.
Междувременно за 20 минути с хижаря се опитахме да спрем нещо на стоп. Резултатът бе нова дъждовна баня. Към обяд ще опитаме отново.

Галя:
Засега почивката ни се отразява чудесно: аз слушам музика и шия раница, вече всичко е изпрано и изсъхнало, в бойлера има гореща вода; Моис се цупи, но ще му мине; Явор спи, а Ясен, Радо, Кольо и Елка цакат белот и още не са се сбили.

Пишем картички до вкъщи. В тази връзка Радо ми помогна така (не се възползвах от вдъхновението му!): (Обещаната поема!)

ГОДЕЖ
(от Галя до родителското тяло)

Привет,
Намерих си етрополски зет.
Иначе всичко е наред.
И понеже всеки етрополски зет е заврян,
ще взема да ви го доведа без свян.
Идвам с моите другари –
весели и славни годежари.

Най-напред с бъклица ще да върви
Радо, който пекане във тез игри,
от личен опит тез неща разбира
и положението ще ви офертира.

Явор тъпана ще бие
и най-много вино ще изпие,
защото нужни са му ноти,
за да получи той по челото банкноти.

Моис акордеона ще разпъва
и алъш-вериша ще раздува –
искайте парите кеш,
иначе ще ви перметне тоз младеж.

Ясен търновски болярин,
също славен годежарин,
нещо дърпе се, не ме дава,
ала няма той къде да шава.

Кольо, нинджа камбоджанска славна,
с автомата на хорото е начело.
Ролята му в туй събитие е главна:
кум е той, затуй пристъпва важно.

А пък Елка, славна хубавица,
тя достойна е кръстница.
Стъпва бодро и напето
въпреки, че я боли крачето.

Пригответе пиене, мезета,
че добре я дава тази чета!

Ама опасенбил тоя човек. Сега като чета какви ги е писал и му хващам намеците. А тогава – пълна скръб съм бил. Абе личи си, че е с пет години по-възрастен.

Инак го пиша това, за да видите колко отрицателно ни се отразяват почивките. Нали знаете, човек като няма какво да прави и го избива на простотия.

И пак Галя:
Моис се връща от селото (!!!). Влиза в стаята с пълна чанта сладки – вафли, бисквити... И двете с Елка ококорваме очи. Торбата е между двете легла и със светнали очички опитваме съдържанието й. След десет минути отново спим.
20.00 е. Момчетата се разприказваха и ни събудиха. Следствие: замерване с вафли, разгаря се истинска битка. В крайна сметка те май останаха доволни повече, отколкото ни се искаше.
Има гореща вода. Пак се къпем.

Сега варя юфка за закуска и пиша на крак, докато кипне млякото. Елка парви таратор...
Вечерята беше страхотна!
Направихме прощална вечеря за Радо – шопска салата с всичките й подробности (аз я правих – много съм доволна), таратор и яйца на очи. Все “луксозни” ястия за нашето положение.
Хижарят е страхотен, всичко това стана благодарение на него. Това със сигурност е най-хубавата хижа от началото на похода. Баш пък. Просто имаше екстри, иначе си беше пълна скръб. Прекарахме си страхотно!

Пак се улях. Налягат ме спомени, докато пиша, и се увличам. Какво да се прави, подмладявам се с десет години.....



Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Поемата е 6. Подобни "простотии" са много полезни ... в много отношения и е хубаво да има хора в групата, които да ги правят. Това вдига духа и въобще е весело.

Дали все пак родът ти не води началото си от Етрополския край, а?

Най- важното от този ден беше, че Моис ни събуди в шест часа само за да ни каже, че навън вали!
Сякаш нямаше да го разберем, ако бяхме станали в 8 /за разнообразие/.
Както самият Моис казваше- времето за оплакване от ръководството на похода беше от 7 до 6ч. /т.е. такова нямаше/.
На Кашана вече предчувствах, че с това мое коляно далече няма да стигна, така че се задава края на похода за мен /а и за Николай по неволя/.
Между другото, Ясене, моис знае ли за този пътепис?

Ден осми: “Кашана” – “Планински извори” – 6-7-8 часа ????

Хм! Чета дневника с надеждата, че нещо ще ми просветне. Но уви, там също е много постно. За сметка на това пък ще има снимки.

Предварително предупреждавам, че от маршрута нямам никакъв спомен.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не трябваше да поглеждам...Не трябваше. Дни наред си викам, че като изпишеш всичко, тогава ще чета...

Адаш, жив да си. Евала, браво, ашколсун! Ала се забелязва известна абстиненция.

БУРНИ И НЕСТИХВАЩИ




, Ясен

Красотата ще спаси света...

Най- ужасното от този ден беше шокът от вида на хижата /Планински извори/. Някога е била страхотна, но тогава, през лятото на 95г. беше пълен ужас и смрад. Хора, които гледат коне, я бяха окупирали и .... честно да си кажем, буквално я бяха съсипали. Слава Богу, имаше и запазени помещения /спални и столова/, но определено не беше от местата, където се чувстваш добре дошъл. Имахме известни угризения, че няма да стигнем по план до Ехо /там ни чакаха приятели, които трябваше да носят плодове и зеленчуци- нещо, което ужасно много липсва в подобни изнурителни преходи по билото/, там ни чакаше и предварително занесена храна. Аз не помня, че по това време е свършила храната, но нищо чудно, ако е било така.
За "топлото" посрещане на Ехо от приятелите ще пишем по- нататък.

Давай още...не ни дръж в това абстинентно състояниеееее...през пет минути проверявам дали има нещо ново...:))

Изпреварили са ме. Тъкмо и аз се чудех дали да не побутна темата нагоре.

Ясене, да не вземеш да се впрегнеш сега. Не те притискаме.
Просто ... напомнянка!

Темата ще се побутне нагоре, когато му дойде времето.

Не знам колко от вас знаят, но ние счетоводителите си имаме свой ритъм на живот. А всеки месец има един период, от 1-во до 14-то число, когато живеем в едно особено състояние на духа. Под знака на ЗДДС. Така че ще ви призова към търпение...

Използвам случая да отправя една молба:
Въздържайте се по възможност от писане в темата. И без това ще се претовари, а така, както е тръгнало, ще се заформи нещо мастодонтско с няколкостотин мнения. Не, че не мога да открия друга и да продължа, но ми се ще всичко да е на едно място. Аз самият също се въздържам от коментари на вашите коментари, поне в повечето случаи, въпреки че пръстите ме сърбят. Именно с тази цел. Ако някой се е почуствал пренебрегнат, като не е получил реакция от моя страна, моля да ме извини. Но възнамерявам и занапред да бъда пестелив в допълнителните коментари и включвения.

Аз самият също горя от желание да продължа, още повече, че стигнах до един особено емоционален ден, през който едва ли не фотосинтезирахме. Но ще трябва да почака неопределено време...

Търпение....

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Ден девети: “Планински извори” – “Ехо” – 8-9 часа

Денят започна зле за мен. Събудих се със замаяна глава, виеше ми се свят, гадеше ми се, обливаха ме горещи вълни. Явно бях в някаква криза, която тайно се надявах да премине с течение на времето. След тръгнавето ни от “Планински извори” може би в продължение на час-два не бях на себе си.
Ето тръгването ни:


С триста зора ме прилъгаха да се отклоня 50-100 метра от пътеката, за да направим обще снимка на

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Вече се развиделява – тръгваме от “Планински извори”.

Вървим вече 2 часа и 30 минути. Минахме вр.”Тетевенска баба”, току-що слязохме от “Булваня”, а сега като гледам какво качване ни чака към вр.”Братаница”, лошо ми става. Всъщност вече не го виждам. Мъглата се сгъсти, даже слънцето не се вижда. Досега духаше гаден северен вятър. Ръцете ми са премръзнали и надути.

Грешка – това въобще не било “Братаница”! Кръстихме го

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

.

Сега сме вече на истинската

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

. Времето се оправи. Слънцето напече и разтика мъглата. Гледката е направо приказна: Слънцето пробива през мъглата и огрява отсрещните върхове. Наоколо е направо призрачно – виждат се само силуетите на върховете. Пред нас е

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

. Оттук изглежда.....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

За мен този 13 август не е най- приятния ден от прехода. Коленете ми- вече и двете тотално сдадоха багажа. Въпреки мазането с обезболяващи мазила и непрекъснатото носене на наколенки /една от тях ясно се вижда на снимката пред Ехо- прясно захвърлена/, коленете ми бяха тотално разбрицани.
Че бяхме гладни в онзи ден- бяхме, и то зверски. за мен обаче на преден план беше болката- идеше ми да вия при вида на слизанията, дори и те да са за 2 минутки... Който го е патил знае за какво иде реч.
Мисля че е време да споменем за меда и това как го носехме. Николай /ако не бъркам/ беше предложил медът да се изсипва в пластмасови шишета- от една страна не мъкнеш тежък стъклен буркан, а от друга- доста по- лесно се "надига" за един живителен гълток енергия. Това личи и по снимките- ако един от групата по време на почивката пие вода, то друг задължително надига "медната бомбичка" /както ги бяхме кръстили/.
Приятелите... От описанието на Ясен сте разбрали как сме се чувствали, като накрая се добрахме до Ехо. Отдалече започнахме да викаме и махаме към приятелите, струпали се отред. Да не мислите, че ни посрещнаха с радост. Един от чакащите ядно викна "Айде бе, къде се мотаете, откога ви чакаме"... Толкова за "топлото посрещане". Зарадваха ни се 2-3 от групата. Поне за мен допълнителен извор на ярост беше обстоятелството, че докато ни чакали, нашите хора бяха изяли и почти всички зеленчуци, които уж носеха за нас И това на фона на нетърпящото възражения усещане за ГЛАД- за храна, плодове и зеленчуци и приятели.
Снимката пред Ехо ми напомня за един разговор , състоял се може би 10- тина минути преди да я щракнат. На снимката , седнал, третият отляво надясно е Нафтата- един невероятен образ от Розино, мисля. Та този образ /има си и съвсем прилично име- мисля Нафти/ добре познават повечето русенски студенти от походите до Ехо, е страхотен майтапчия. Стигаме до Ехо и Моис запитал субекта, който се занимавал с конете "Извинявай, тука ли е Нафтата?"
Субектът, в чието лице Моис не разпознал Нафтата, т.к. от посл. им среща същият чувствително покъсил буйната си грива, напълно в негов стил отговорил: "Ми-и-и, тука е някъде- отиде в барчето да пие бира."
Моис приел за казаното за чиста монета и тръгнал към барчето да го търси. . Та така. На снимката вече и Моис беше наясно с глупавата ситуация, в която изпаднал /в барчето несъмнено са го светнали, че Нафтата се занимава с конете отвън/. Ако се не лъжа, по това време Нафтата свръхсериозно ни разправяше, че като легнал на една поляна преди няколко дни скакалците му изгризали чорапите /Поне аз до онзи момент не бях миждала чорапи с толкова много дупки/.
Та така. На следващия ден аз и николай доброзорно напуснахме похода, така че ще спра да ви дотягам с обясненията си. А гопрните две случки- пред Ехо станаха част от туристическия фолклор на СТД "Академик" /моис, извинявай, ако четеш тези редове и си се засегнал.

Ден десети: “Ехо” – “Дерменка” – 8-9 часа

Не се шашкайте от времето, за което сме взели разстоянието. Знаехме, че нямаме бърза работа и се мотахме порядъчно. А и беше ден на раздяла – Елка и Николай хванаха стоп от “Беклемето” и отпътуваха. Елка реши да не мъчи повече коляното си, а и така беше редно.
Освен това бяхме порядъчно натоварени с консерви след зареждането с храна. Особено моя милост. Вече всички си бяхме изпатили от тежкия багаж, но не ми се оставяха консерви, още повече пък тия с боб. Нали аз ги бях купувал? В раницата ми имаше няколко след “Ехо”...

Започвам с дневника и събуждането на Галя. Аз нямам спомени за моето събуждане, но определено не бързахме с тръгването и си позволихме повече почивка сутринта:
В леглото съм. За пръв път да се събудя сама! По-точно събуди ме слънцето – усещането е един път. В стаята няма никой от нашите, не знам колко е часа. Дано да не съм се успала.

Елка:
Закусихме. Преди това трябваше да изчакаме трийсет малки паплачи да се нахранят.

И тръгнахме. Не помня в колко часа, но като гледам, слънцето е било бая високо:


Започнахме придвижването вече в увеличен състав. Вижда се, че групата ни нарастна значително. После започна постепенно да се топи и след “Узана” останахме четирма – аз, Галя, Явор и Моис. Но още сме далеч оттам...
Всички се движехме добре – “новаците”, защото бяха с пресни сили, ние, за да не изостанем от тях. На мен лично това ми струваше огромни усилия. Вървях с усещането, че при всяка една моя крачка краката ми ще се забият в земята като пирони и повече не мога ги измъкна оттам. Раницата ми тежеше толкова, че ме караше след всяка крачка да се чудя как краката ми не са влезли в пръстта като в разтопено масло. Въобще – шантава работа. Само още веднъж съм правил такава грешка, хем беше след доста години. А може би именно заради това – с течение на времето се забравят някои неща.

Пътят от “Ехо” до “Козя стена” е добре известен на всички. Билото и пътеките са добре изразени, времето беше слънчево, въобще – рай за ходене. Ето ви една от почивките ни:


И малко от дневника – Елка:
В момента сме на “Ушите”. Стигнахме сравнително бързо. Браво на новите! Досега никой не се е оплакал. Кой ли да се оплаче, те хората бяха свежи-свежи.
Браво и на Моис! Само днес не е минал в 5.00 да ни събужда в най-сладкия сън. А и в момента се оплаква, че още не може да дойде на себе си.
Временцето е жестоко. Открива се страхотна гледка към “Кавладаня”, “Юмрука” и “Вежен”. Чудя се дали на хоризонта не се вижда откъде сме дошли вчера.

Чудо невиждано! “Старите” сами предложиха да тръгваме!

Следва

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Наистина бях доста зле. Просто не можех да продължа повече- или щях да окуцея съвсем, или непростимо да бавя групата. До този момент всички останали малко или много бяха "влезли в крачка", така че не можех да си позволя лукса да ги карам да изостават заради мен.
До Козя стена вървяхме с останалата група. По пътя забелязах, че един от "новаците" /същият, който не се тросна при посрещането предния ден/ видимо изостава. Питам го какво става /по- добре е да не пиша името му/, а той ми казва- "Минете вие напред. Казаха ми, че тук има змии. " Образ безподобен! Съотношението момчета/момичета беше долу- горе 1 : 1, та, минете вие, момичета, че тук имало змии !!!
Такива ми ти работи.
Аз почти се разплаках на сбогуването на Козя стена...
Така- походът продължи без нас. Наистина настигнахме останалите на Беклемето. От там един невероятно симпатичен шофьор на камион ни смъкна до Кърнаре, /отказвам да си спомня липсващите спирачки на камиона и воят им при всяко натискане на педала/. От там- от градче на градче стигнахме до Сливен. Крайната ни цел беше Котел- там ни чакаше предварително изпратена храна, а и палатка.
Замръквайки в Сливен тръгнахме да търсим хотел. Все пак кофти звучи да спиш на гарата /а все пак иде реч за Сливен/
Запознахме се с един местен човек и от дума на дума, докато разпитваме за не особено скъп хотел, човекът казва "Абе, аз бих ви поканил у нас, ама нямам никакви мебели в хола." Аз светнах като 200 ватова крушка в тъмна нощ и докато не се беше разколебал заявих "Ама на нас мебели не ни трябват- носим си спални чували". Та така- срам не срам- натресохме се у човека на гости, той ни постели един стар юрган на земята в празния хол, метнахме спалните чували отгоре и.... безпалметен сън.
На другия ден милион пъти благодарихме на гостоприемния човек, хуктахме към авгорарата- и за Котел. Там прибрахме колета /адресиран до нас самите/ и нагърбени с неприлично количество храна и багаж потеглихме към морето.
Имам мътен спомен от 2- часовия стоп на Петолъчката, от където най- накрая ни "вдигна" 1 шофьор на ТИР, задръствайки цялото движение. След няколко смени на МПС- та- ето ни- горди стопаджии- в Бургас. Там останахме у приятели за 2 дни /милите хора ни връчиха ключ от апартамента си, показаха как да си вкючим пералнята, за да изперем основно отъркаляните си и добре "ароматизирани"/ дрехи. По време на престоя в Бургас времето беше кофти и когато слънцето най- накрая светна между облаците потеглихме за Иракли /близо до Емине/.
Няма да ви занимавам с палаткуването ни там. Ще отбележа само размерът на палатката- в нея се събирахме или ние двамата и никакъв багаж, или двете раници и никой от нас.
Скромната ни посуда се изчерпваше с 1 мъничко тасче /тенджерка/ и 1 жълта летяща чиния /фризби/, в която правехме салатата.
Въпреки всичко това беше едно от най- невероятните ми морета. Към края на престоя ни /тръгнали сме си 1 ден преди да дойдат другите/ вече бяхме поизяли наличните консерви, а и парите бяха на привършване. Имаше и други фактори, за които не ми се ще да разказвам.
Като равносметка- изминахме може би 1/3 или по- малко от маршрута по билото на Ст. планина, но снимки имаме от началната /Ком/ и крайната точка - Емине Имах невероятния късмет да се сприятеля с всички участници в похода и с огромно удоволствие си спомням за преживяното преди 10 г.
Толкова от мен. Поздрави на всички!

Каква физическа подготовка си имала до прехода? Спортувала ли си активно и по колко пъти на седмица?

Не, тогава не съм спортувала активно.Когато, и по колкото можех ходех в планините /със сигурност не ми беше първият голям поход/, но имам доста сериозни проблеми с колената при големи натоварвания.
Сега като се замисля- доколкото ми е известно никой от участниците в похода не беше активен спортист през 1995, а за сега да не говорим- семейни, с деца, а и с някой друг килограм в повече.

Ден десети: “Дерменка” – “Амбарица” – 7-8 часа

За този ден няма какво толкова да се каже. Най-вече защото разстоянието, което изминахме, е малко. А маршрутът вече е в добре известната част на Стара планина. Целенасочено бяхме запланували кратък преход за този ден, като целта беше да не се натоварваме много преди тежкия следващ ден – до “Тъжа”. Освен това все някога трябваше да отделим време за себе си, да се поизперем, да се видим малко като хората на спокойствие, а не само на бегом. А и се бяхме договорили с баща ми да се чуем по радиото вечерта, когато сме на “Амбарица”. Естествено предвид закъснението ни много не разчитах на тази връзка, но все пак бяхме длъжни да минем оттам.

По този повод се успахме. Не си го бяхме позволявали досега, освен по време на почивката ни на “Кашана” разбира се. Станахме късно, тръгнахме още по-късно. Не помня със сигурност, но беше след 9.00, ако не и 9.30.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

14 август беше ден десети.

Наруших молбата ти да се въздържам от писане, защото реших, че може и да не си забележиш грешката. Няма как да закъснявате с един ден от графика си ако 15 август е десетият ден на прехода.

Иначе няма проблеми с дължината на разказите. Както ти текне така ги пиши.
Аз мисля, че най-скучни ще бъдат описанията на последните няколко дни, защото вече ще си се изтощил психически от писателските напъни и ще ти е писнало.

Пък и дните с последните преходи са по най-скучната част от Балкана. Всички така казват де. Аз не знам.

Няма значение. Ще изчетем всичко с най-голямо внимание ... и кеф.

Приема се! Сбъркал съм...

Няма да поправям текста, защото когато последният път се опитах да поправям, а имаше само две снимки за показване, се получи пълна каша. В смисъл, когато има дадени връзки. Не знам каква е причината, още повече, че сега може да няма проблеми, но няма да рискувам. Ден единадесети е, точно така!

Колкото за края, прав си, че може би ще ми се изчерпи музата за писане. Взех да забелязвам вече такава тенденция. Но пък съм почти на половината...
Колкото до това, че към края е скучно - да, теренът е скучен. Но на нас не ни беше скучно и точно за тогава има доста за разправяне. Друг е въпросът дали ще успея да го направя добре...



Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Ден дванадесети: “Амбарица” – “Тъжа” – 15 часа

Този преход минава за най-тежък в целия Ком-Емине. Ясно защо. Аз обаче ще изразя несъгласие. Че е дълъг – дълъг е. Че е труден – труден е. Че има много качвания и слизания – има. Да не говорим за камънаци и други подобни екстри. Точно това обаче е хубавото. Няма я досадата от еднообразието и монотонността на поляните и горите на Западна Стара планина, да не говорим за Източна. Разнообразният релеф предполага интересни гледки, разнообразни изживявания и тръпка. В резултат на което се напредва неусетно, не се усеща умората и е леко на душата. Особено когато няма жега, какъвто късмет имахме ние. Само сутринта вятърът ни поуплаши, върхът на Купена бе забит в мъгла и това не навяваше приятни мисли, но след Костенурката всичко си дойде на мястото. Благодарение на вятъра имаше невероятна видимост, небето беше кристално чисто, около билото и най-вече около Ботев купестите облаци бяха само за снимане. И аз снимах. Този ден се увлякох, най-вече в района между Жълтец и Ботев. Имам двадесет снимки от този ден. Ще имате щастието да ги видите всичките под една или друга форма по време на разказа.

През този ден станахме в 4.00 сутринта. Подготвяхме се за дълъг и труден ден. Хапнахме, стегнахме багажа и в 5.00 вече

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ден тринадесети: “Тъжа” – “Узана” – 9-10 часа


Напъвам се, напъвам се, нищо не ми просветва. Чета дневника – пак нищо. Това явно е един от дните, които ще сомена, но за които нищо интересно не мога да разкажа. Така като гледам, основно ще приписвам дневника и ще вмятам по някое изречение... И снимки няма много.

Започвам със ставането от сън. Ставане като ставане – нищо различно, но под лозунга “Бърза работа нямаме” се мотахме и тръгнахме чак към девет часа. Но бяхме спокойни – както и да го смяташ, имаме осем часа до “Узана”. Колкото и да се мотаем, все ще стигнем по светло. Без малко да опровергаем това вечерта, но ще стигна и до там.

Ето от дневника, както винаги, Галя:
Станахме в 6.30 с Явор и Ясен да направим закуска. Отначало мърморих и въобще не ми се ставаше, но след това закуската се получи направо царска. Много съм доволна.

9.00 – тругваме от хижата. Хижарят ни изпрати много диво и мило. Това е една от хижите, на които пишем един голям “плюс”.... Идва качване нагоре – много нагоре. Това качване ми беше взело ума преди два месеца – да видим сега.

Излязохме на пътя. Досега качвахме в гора. Много е красиво. По-важното е, че въобще не усетихме баира...

Времето е много добро. Макар че вече е десет часа все още е хладно.

Какво да добавя... нищо! Освен снимки, разбира се. Ето ни на

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

През този ден си съчинихме и "химн" на похода. Може би "този ден" не е точното определение, защото той зрееше отдавна, но през този ден е записан в дневника като текст. Макар и не изцяло. Не мога да го възпроизведа по памет, обещавам в някои от следващите разкази да го включа. И не си мислете, че е нещо кой знае какво. Променихме текста на една популярна българска песен, при това доста бездарно. Иначе мелодията добре се напасна. Като ви напиша текста, ще се сетите веднага за коя песен става дума. А ако ми се занимава може да пусна и оригиналния, и нашия текст.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

И все по-далече
и все по-назад
връх Ком остава...

Вярно че е бездарно, досега не смеех да ти го кажа, но важното е как сте се чувствали в момента. Тогава сте почуствали нужда да го изпеете по този начин след това и мен сте се опитвали да въвлечете да го изпея, но като не съм почуствал мига с вас никога не ми е било присърце да разваля оригинала.

Ето обещаната песен. Казва се “Последно сбогом” и ако не се лъжа е на “Тангра”. Сигурен съм, че като прочетете текста, веднага ще си затананикате мелодията:

Да си вземем сбогом
със онази любов,
без която никак не можем,
не е лесно, не е лесно,
у дома да се връщаш,
да се връщаш бездомен.

Спи булевардът след дългия ден,
спят уморени тротоарите пусти,
под ръка аз вървя с подранилата зима
и събирам своите чувства.

И все по-далече, и все по-назад,
стъпки остават, остават зад мене.
И от просяк по-беден, и от крал по-богат,
аз вървя и раздавам надежда.
И събирам, раздавам, дори не броя
своите срещи в града милионен.
Аз вървя, за да търся в теб любовта,
любовта без която не можем.


Ето го и нашият текст. Отново подчертавам, не е нещо кой знае какво, но за нас тогава беше голямо постижение. А и ни вършеше работа докато вървим. С песен пътят е лесен – имаше навремето една такава крилата фраза. Истина е, убедихме се тогава лично.
Ако нещо не ви се връзва текста с мелодията на пръв поглед, не се притеснявайте, а си затананикайте. Ще видите, че текстът някак си пасва. Е, почти...

И все по-далече, и все по-назад
връх Ком остава, остава зад мене.
Сега аз съм тръгнал към морския бряг,
всеки ден приближавам към него.

Изкачвам, подсичам баирите пак,
после пък слизам, отново катеря.
Вървя аз от изгрев, вечер до мрак,
искам аз море да намеря.

Вълните се плискат на морския плаж,
сега се разбиват далече от мене.
Но ще дойде и моят час, когато сред тях
плувайки аз ще запея:

Достигнах морето и морския бряг,
едномесечен преход остана зад мене.
Имаше сълзи, имаше смях,
шоуто за нас не престана.

Групичка славна, върви ли върви,
групичка славна, луди глави.
Уж мазохисти, а час подир час
угаждат си славно – това е за нас!


Наистина, това е за нас. Не ни бива за поети, нито за певци, затова пък си създавахме настроение...



Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Ден четиринадесети: “Узана” – “Бузлуджа” – 9 часа (с културните мероприятия)

Този ден беше страхотен. Откъдето и да го погледнеш. Е, поне за нас беше страхотен... Случилите се събития бяха във висша степен разнообразие в еднообразното ни ежедневие. А ако сте се зазяпали в това “девет часа”, което мацнах най-отгоре, то имайте предвид, че прекрасно знам времето, за което се изминава нормално това разстояние. Пет часа е нормално. С течение на разказа обаче ще ви се изясни, не се притеснявайте...

А всъщност денят започна лошо. Последните тръгнали с нас от “Ехо”, Пешо и Мария, си тръгнаха. Пешо го мъчеше гърло от известно време, а нея сутрин се събиде много зле. В резултат пое с приятелката си към Габрово да се лекува. Направихме някаква уговорка да се срещнем по-нататък пак, но така и не се видяхме повече. Останахме четирима...
За капак началото на деня бе мъгливо, влажно и мрачно. Тръгнахме със свити сърца от “Узана”. За щастие след около час опасенията ни се разсеяха. Слънцето проби, изясни се и изсъхна.

Тръгването от “Узана” е леко нагоре по периферията на Узанската поляна. Зад хижата се тръгва, по-точно леко встрани. Тогава имаше колова маркировка през поляната, вярвам, че все още съществува. После започва едно слиииииииииииизане в дере, след това изкааааааааааачване по отсрещния склон и след два часа, два и половина бяхме на най-високата част на прохода “Шипка”. По график!

Ето и разказа на Галя за тази част на този ден:
Пак се мотаем. Ставаме в 6.30 и тръгваме в 8.00. Това трябва да го оправим...
Лошото е, че Пешо се разболя и трябва да слязат с Мимето до Габрово за лекарства. Ще ги чакаме на “Грамадлива”. Дано да дойдат. Пешо го тресе.

Оставаме четирима.
О, Боже, дано да не намаляваме повече. Дано издържим поне ние! Дано!

Тръгваме!


Какво се случи, като излязохме от гората и пред нас лъсна паметника на Шипка, пътя и паркингите... не мога да пресъздам. Буквално като изтървани от гората (каквито и си бяхме), се нахвърлихме на цивилизацията. Докато част от нас хукнаха по хотелите да търсят телефон, другата се насочи право към кръчмата. Чорбички, бирички, като невидели. После се прехвърлихме на една

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

С този разказ преполвих дните, за които имам да разказвам. Започнах от 5 Август, ще свърша на 31-ви. От двадесет и седем дни съм разказал за четиринадесет. Имайте предвид, че последните няколко дни са на морето и кой знае какво за разказване няма. Излежаването на плажа е еднообразно действие. Има повечко снимки от тия дни и това е.

Стискайте палци да не ми секне музата докрая.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Ден петнадесети: “Бузлуджа” – “Грамадлива” – 11 часа

Нормално без напъване този преход се взема за девет часа, че дори и за осем. Но ние нали сме спецове по мотаенето... А не е да нямахме поводи този ден. Както е писала Галя в дневника накрая – бе ден на родителски надзор. Защо и как – ще разберете с разказа.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ден шестнадесети: “Грамадлива” – почивен ден

През тоя ден се отдадохме на мързел, ядене, къпане и пране. Е, някои праха (всъщност всички останали), а на някои ни праха прането. Нали мамчето беше налице...
За тоя ден няма какво да се каже, естествено. За сметка на това Моис е хванал дневника него ден и е решил, че трябва да опише всичките ни преживявания от “Кашана” насам. Бая се поколебах дали да ви занимавам с писанията му, но те все пак са описание на преживелиците ни от друга гледна точка, макар и доста телеграфно изложени. Така че ще се запознаете и с тях.

Какви подробности мога да ви кажа за този ден... нищо кой знае какво. Станахме по навик рано-рано. Опитахме да си доспим, разбира се, но не се получи. А излежаването, което последва, не е като съня. Във всеки случай Моис не знам какъв зор е имал да става, но си е подал носа на вън и е щракнал един кадър:


А, забравих най-важното! Не спахме в хижата, а в базата на ПСС на “Грамадлива”. Това всъщност беше и една от причините да дойдат родителите ми – баща ми да ни отключи там. Освен изнасянето на храна, дрехи и палатката ми, разбира се. А си имаше основателна причина нощуването ни там – звездите за категория са в пъти повече от тези на хижата. Или по-точно казано, ако хижата оценим с минус пет, ние бяхме някъде около нулата, че даже плюс една.

През деня се случиха много неща, макар и не особено съществени. Първо, както вече казах, се улежахме в леглата. После всички се хванаха да перат, а аз се размотавах, защото майка вършеше тая работа. Баща ми готвеше и ни забърка страхотна манджа. Нищо чудно, гъбите са му специалитет. Имаше и

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Текстът е много добър, при това чудесно ви описва с най-общи щрихи Мисля, че мога да си представя как сте се чувствали, докато сте я пяли по време на преход. Самата аз свързвам тази песен с разни готини планински купони, китари, провокиращи спонтанни песнопения с много импровизации, вариации и всичко с много положителен заряд, който оставя в душата ти красиви спомени!

Във връзка с палаткуващите, поели по маршрута Ком-Емине, се чудя колко още може да се градира в планинарския екстремизъм и ако нямах информация за спане в иглута и катерене по заледени скали, щях да мисля, че това си е малко прекалено, но явно човек обича да доказва на себе си, че наглед невъзможните неща са постижими, макар и трудно, а труднопостижимите - високи цели, за които си заслужава да се мобилизираш.

"Месец интензивен живот е сто пъти за предпочитане пред една година кретане сред дребните проблеми на скучното градско ежедневие."

Ден седемнадесети: “Грамадлива” – “Чумерна” – 12 часа и половина

Този път ще започна с Галя и дневника:
Станахме в 5.30 – едва станах. Загубила съм тренинг, адски ми се спи.
Приготвихме се и стана 6.30. В 7.00 вече бяхме тръгнали. Родителите на Ясен ни изпратиха, а кучето искаше да тръгва с нас. Хубаво, само дето щеше да се наложи да го носим – много е мързеливо.
Сега пиша седнала на една ограда на “Хаинбоаз” и чакам да стане капучиното.

В общи линии така беше. Напънахме се да станем рано, но отпускането предишния ден не ни се отрази хич добре. На никого не му се ставаше, на мен лично ми се въртеше главата и ми беше кофти през целия ден. Мотахме се преди тръгване както винаги, но това ни беше станало традиция. Майка ми и баща ми ни изпартиха, възползвах се от присъствието на баща ми да ни щракне на изпроводяк:


Добрахме се бързо до “Хаинбоаз”, където за пореден път се поддадохме на изкушенията на цивилизацията и заседнахме в едно капанче. Нищо лошо в което, ако родителите ми не ни бяха сварили все още там към 8.30. Така му бяхме отпуснали края с кафенца, капучино и други екстри, че хората се нагласили, прибрали багажа, заключили и минаха с колата край нас когато още и хабер си нямахме да тръваме. Какво да ви разправям, изводите си ги вадите сами предполагам...
Иначе на Явор му хрумна така добрата идея да купи няколко пакетчета капучино на прах, с които да се глезим по-нататък.

Към “Чумерна” какво да ви описвам, като е едно и също. Треви, драки, храсти и папрат. И радост, когато влезем в гора. В горите пътеката си личи, защото не е обрасла с трева. Докато всяка полянка означаваше налучкване на посоката и провиране през растителност с нашата височина.

Ето малко от Галя, тя е описала донякъде тези моменти:
Вървим през гори – редки и сенчести. Излезем ли обаче на “билна полянка” (цитат от описанието на маршрута в картата) - същинска джунгла от папрати и тръни. Наистина е много трудно проходимо, но пък е красиво, има много цветя. Въобще има емоции...

ПАПРАТ, ПАПРАТ, ПАПРАТ!

Всъщност този зор е до заслон “Караиваново хорище”. Оттам насетне се върви по горски път, което си е направо рай.
На заслона спряхме, “порадвахме” се на безредието и съсипията вътре и седнахме отвън на полянката да му хапнем. Пред заслона има три мъркировъчни кола, окичени с табелки в двете посоки на маршрута и с дадени най-невероятни кайни пунктове и вермената до тях. Не мога да цитирам разстояния, но имаше табелки, указващи времето, необходимо за достигането на вр.”Ком” и нос Емине примерно. Можете да си представите. Ето ги:


Табелката на средния кол поставихме ние – мъкнехме я специално за целта от х.”Ехо”. С надпис х.”Ехо” на нея естествено...
В моята раница се мъдреше още една табелка с надпис “х.”Ехо”, като идеята бе да я поставим на фара на нос Емине, но така и я забравихме тогава. Прибрах си я вкъщи за спомен...

Още дневник, Галя:
14.00 – на “Караиваново хорище” сме. Моис се опитва да сложи табелката, която вече седмица носим от “Ехо”.
Последната част на прехода дотук беше много приятна – сред високи и редки гори, най-вече по РАВНО!

Сега ще ядем всичките “омразни” зеленчуци, които взехме от “Грамадлива” и които момчетата досега проклетясваха.
През целия път се мъча да измисля последния ред на четвърти куплет на “нашата песен”, но все нещо ми се губи. Вече ме хваща яд. Отивам “да слагам масата”.

По-късно Моис се е прежалил да хване химикалката и да драсне няколко реда:
Минава 15.30 часа. Никой не иска и да чуе за тръгване. А ни чака още доста път. Нима пак ще пристигнем по тъмно?

Аз бях доста окъсал този ден, едва се мъкнех напред. Стана на въпрос в началото, че още от сутринта ми беше зле. Сега като чета дневника виждам, че и другите не са били много наред явно:
Днес момчетата са нещо зле. Ясен – настинал, Моис – вие му се свят, Явор – температура и го боли коляното. Тази почивка нещо ги отпусна. Извод – почивките са лошо нещо! А на Явор коляното ни изигра лоши номера по-нататък. Ще трябва да ги лекувам.
Сега сме на х.”Буковец” – 18.00 часа.

Аз кипя от енергия и съм много доволна от произведението си (нашата песен). Чукам на дърво!
А момчетата са болни. Довечера започваме интензивно лечение, най-вече с чесън, мед и компреси.
Мълчат, не мърморят...

Следващото, записано от Галя, е едно прозрение на Явор, което доразвихме и изработихме следната сентенция:
В началото духът се плашеше, а тялото се държеше и теглеше напред. Към средата духът и тялото влязоха в хамония. А сега тялото не издържа – боледува – но духът и настроението са на ниво и водят тялото напред.

Пак седнах в мравуняк... – Галя

Поредното пристигане по тъмно: часът е 21.00. Е не беше баш по тъмно, беше по здрач. Иначе нямаше да мога да видя загубената от някого ножка, която ми служи и до ден днешен. Времетраене на прехода – 12 часа и половина заедно с почивките. Ние сме страхотни! Ами страхотни сме. Нормално се взема за десет часа, но като се мотаем...

Вечерта – вечер като вечер. Хапване и близане на рани. Тривиално...
Ето версията на Галя по въпроса:
Вечеряхме. Предимството на малката група е, че се готви много по-бързо. Въпреки че са “болни”, момчетата си хапнаха добре.
В момента всеки се занимава с вечерния си медицински тоалет: мехлеми, вазелини, спирт. Стаичката ни е малка, уютна за четири човека. Въобще цялата хижа е страхотна: много добре поддържана и много чиста. Да не говорим, че има и топла вода. Направо съм възхитена.
Моис и Ясен обсъждат маршрута за утре. Явор се опитва да заспи, а аз пак се правя на хроникьор.
Засега изглеждат по-добре, дано само се оправи на Явор коляното. Е не се оправи! Но затова – по-нататък.

За този ден – толкова!

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Ден осемнадесети: “Чумерна” – “Вратник” – около 10 часа

Описанието на този ден ще бъде малко кофти, но не виждам друг начин. Денят е описан в дневника първо от Галя, после от Моис, така че ще бъда силно затруднен да следвам хронологията, като вмъквам техните впечатления и моите спомени. Затова пътво ще напиша каквото аз се сещам, после ще препиша текста на Галя и накрая на Моис. Така ще се получи малко объркано и разхвърляно, но ще ми е най-лесно. Освен това много неща ще се повторят, защото всички разказваме за едно и също нещо, но не виждам как бих могъл да избегна това. Всъщност виждам, но е прекалено много труд, а не си струва чак толкова. Така че в резултат ще четете първо описание на деня от мен, каквото си спомням, после от Галя, по дневника, и накрая ще четете същото за трети път, но от Моис.
Има и седем снимки.

Денят започна с поредното ни губене на време сутринта. В резултат отново бяхме на път доволно късно.


Времето беше мрачно и неприятно, в резултат загубихме маркировката. Или по-скоро следвахме не тази, която трябва. Така и не разбрахме как се озовахме на

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ден деветнадесети: “Вратник” – Котел – 11-12 часа

Това е един от дните , които са ми бяло петно. Май пак ще преписвам основно дневника...

И така, наспахме се и отново на път. Казах ви вече, че оставихме пари на човека за доброто посрещане. След което се насочихме към пътя, който следва билото и по който би трябвало да се върви до заслон “Вратник”. Пътят естествено е асфалтов, затова единодушно решихме да следваме пътеката през гората. Така и направихме, само дето се оказа, че пътека липсва. Поне маркировката се следваше, но след дъжда вечерта можете да си представите какво ни се случваше във високата трева. Още след първото ни излизане на асфалта се събрахме на съвет дали да продължим да се мъчим през гората или да трамбоваме асфалта. Докато се чудехме, се зададе камион. От онези големите прицепи, пригодени специално за траспортиране на трупи. Т.е. само кабина и една платформа отзад със забучени няколко вертикални греди по края, за да се задържат дърветата. И на Моис понеже вече му бе станало нещо като професионално изкривяване, взе, че му махна на тоя. А той пък взе, че спря. И се съгласи да ни закара до заслона. Не, че не искахме и нататък, но оттам се напуска пътя и се тръгва отново по пътека. Това бе кратко пътуване за качване на адреналина. Не посмяхме да оставим раницита на откритата платформа и така пътувахме – прегърнали по една от гредите по края и с раници на гръб. А шофьорът дали си падаше ралиджия, дали искаше да се накефи, като ни гледа как треперим отзад, не знам, но реши, че трябва да влиза в завоите с максимално висока скорост. Представяте си как сме се чувствали при вида на прелитащите асфалт и крайпътни дървета пред очите ни без никаква преграда между нас и тях. Не, че не се държахме, разбира се, но липсваше психологическия момент на преградата. За капак на мен ми се падна греда, която не беше легнала добре в гнездото си и се клатеше на всеки завой. Добре, че с огромната раница на гърба си тежах на мястото.

Благополучно се добрахме до заветната цел – заслона – и се свлякохме от камиона. Изпратихме се с шофьора по живо по здраво и всеки пое по пътя си.
Заслонът се виждаше още от пътя, но едва с приближаването ни съкрушителната картина се разкри с пълна сила. Кокетната постройка, която бяхме виждали по снимки в картата и пътеводители, представляваше жалка руина. Добре, че в по-голямата си част бе отлята от бетон, който никой не си беше напарвил труда да разбива. Все още. Всичко друго, което е могло да бъде вдигнато, изкъртено и изнесено, липсваше. В състоянието, в което бе заслонът в онзи момент, би дал някаква защита от дъжд. При сухо време би бил и подходящ за нощувка, но при мокро – никакъв шанс. Половината покрив липсваше и вътре естествено бе мокро. Ако бяхме вървели предишния ден в дъжда и бяхме разчитали на този подслон, авантюрата ни най-вероятно щеше да приключи същия ден. Или в най-добрия случай щяхме да прекараме безсънна нощ, свити в някой ъгъл на останките.
Междувпрочем моята палатка вече си беше на гърба ми, в раницата, нали си я мъкнех от “Грамадлива”. При добро желание можеше да се свием четиримата вътре, макар и с всичкия багаж навън. Пак нямаше да е комфортна нощ, но щяхме да я натаманим някак.

Както и да е. Още малко за района. Там Балканът се разклонява на две части – едната на север, другата на юг. Южната продължава към Сливен и се загубва в равнината, а северната – нашата посока – продължава до Емине. Имаше табели на разклона: за Котел и за Сините камъни. Освен това в близост са изворите на река Камчия. Силно казано извори, разбира се, защото водосборът на реката е доста голям, но един, явно основен извор, е каптиран и е оформен като чешма. Не се намира точно на пътя ни, а леко встрани, но е близо и беше обозначен с табелка. Ето ни при него, снимани благодарение на самоснимачката на Моис:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ден двадесети: Котел – почивен ден

През този ден се случиха важни неща, но се побират в малко думи. Накратко, наспахме се, отидохме до пощата, прибрахме колетите, напазарувахме, разходихме се, ядохме диня и реанимирахме. Последното дествие се извършваше от двама – Явор се надяваше да го отпусне коляното, Моис твърдеше, че цялто ходило на единия му крак е една огромна пришка. Новите попълнения нямаха търпение да тръгнат напред, а ние не горяхме от чак такова желание...

Ето снимки:
На пазара:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ден двадесет и първи: Котел – Дъскотна

Предвид дейността, с която сме били заети през този ден, няма да се разливам. Накратко:
Станахме към 6.00, за да съберем багажа и навреме да се класираме за маршрутката в 8.00 – едно микробусче, което извършваше редовни курсове до Сливен. До там стигнахме бързо и се помотахме из града, докато стане време за влака ни. Влак ни закара до гара

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ден двадесет и втори: с.Дъскотна – с.Сини рид – не знам колко часа, предполагам около десет

Прав беше този, който заподозря, че към края няма да има какво да се разказва. Няма нищо интересно по пътя, нищо особено и не се случва. Върви се по пътища, преминава се през села, населени предимно с турци. Когато отговорих тогава, че тъкмо напротив, случваха се много интересни неща, имах предвид нашите емоции около палаткуването. За нас тогава наистина бе интересно, но тези събития не са свързани с ходенето и преминаването на конкретния маршрут. Така че за самите дни май наистина няма какво да разказвам. Ще преписвам дневника, естествено, но той сам по себе си не е нещо кой знае какво.

Така или иначе все ще изсмуча нещо от пръстите и ще доведа начинанието си до край. Още малко остана...

Основното събитие на 26 Август бе, че Станислава има рожден ден. За целта подготвихме импровизирано тържество вечерта, но дотогава има да казвам други неща.
Друго важно е, че на Явор коляното отиваше на все по-зле. Факт, който ни бавеше допълнително, но вече на никого не му пукаше. Важното бе да се довлечем докрая, независимо кога и как.

Сега пиша и си мисля, че без да хвана една карта и да се ориентирам по нея, едва ли ще успея да напиша нещо смислено. Събитията са в главата ми (поне доколкото са останали такива там), но не знам къде са се развивали. И дневника не внася достатъчно яснота по този въпрос. Дано да изровя в къщи последните части на картите довечера...

И така, ето ме въоръжен с помагала.
Денят започна както винаги късно за нас. Докато се наядем, докато приберем багажа и палатките отиде девет часа. Чак тогава потеглихме някъде. И за наше огромно разочарование след около час ходене минахме покрай идеалното място за бивак. Предполагам, построено специално за целта. Беседка с голяма маса и широки пейки (таман да опънеш чувала на тях), чешма с течаща обилна струя вода, на сянка между дърветата и в същото време с достатъчно разстояние между тях, за да се опънат и палатки. Май имаше и изградена скара, но затова не съм сигурен. Ще видим какво пише в дневника по въпроса.
А оттам насетне........ леле мале! Вървиш по пътя, а от двете страни два реда с къпинови храсти, отрупани с плод. Предсатвете си път, а то двете ви страни се надигнали две високи вълни от храсталаци и аха-аха да ви затиснат. Само дето вълните не са от вода, а от къпини. Черното беше повече от зеленото. В първия момент въобще не се усетихме и се нахвърляхме като невидели, каквито и бяхме. Ядем, ядем, а не свършват. По някое време някой от нас се усети да вдигне глава и да ни обърне внимание, че и при най-добро желание не можем да изядем всичко, освен ако не останем два-три дни в района. Така продължихме обградени от двете страни с огомни изкушения, които се правехме, че не виждахме. Подобен проблем имахме във високата част на Балкана, само че с боровинките. Убеждавахме се един друг, че това не е реалност, а мираж.

Скоро след това спряхме за обяд. Край една чешма край село Добра поляна предполагам, защото така пише на картата. А че бяхме близо до село, бяхме. Край чешмата освен нас беше запладнувало и стадо овце, без човек край тях. За сметка на това си имаха много вярно куче пазач, което през цялото време ни наобикаля с много агресивни намерения. Предполагам, че ако бяхме един или двама човека нямаше да се церемони с нас.

Малко от дневника и Галя:
Нямаше роса, беше топло и свежо, но и се канеше да вали. Заръмя. Спря, сега закусваме. Днес си имаме рожденичка – Станислава. Довечера ще направим тържествена вечеря с торта.
Тръгнахме късно – 9.30 часа.

На час от тръгването (седми воден дол според

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ден двадесет и трети: с.Сини рид – м.”Плазовец” – 14-15 часа

Тази сутрин точно в шест часа ни събуди гласът на ходжата, който призоваваше хората от селото на сутрешна молитва. Макар че според мен това не беше самият ходжа, а гласът му на запис, звучащ от високоговорител на минарето. Едва ли има някакво значение, важното е, че ни събуди. А в момента на събуждането ни установихме, че навън вали. Един такъв тих, кротък и приятно унасящ дъждец. Стените на палатките не представляват никаква преграда за гласовете и така лежейки се разбрахме, че докато не спре няма защо да ставаме. Във всички случаи трябва да изчакаме да спре и палатките да изсъхнат. Продължихме да придрямваме в сладък унес, но колкото и да не ни се искаше дъждът скоро спря. Може би някъде към 6.30. Хич не ми се измъкваше от топлия чувал, но подгонен от естествени нужди се надигнах и излязох навън. Възползвайки се от това, че останалите още бяха по палатките, полях тревата в близост до тях. Така и така бе мокро от падналия дъжд, никой нямаше да разбере.
А утрото бе невероятно. Свежо и ясно, вече с квакане на жабите в гьола.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Тези дни бах на Ехо и Васильов за откриване на параклиса, и от много хора разбрах за интересните разкази на Яско.Днес влязах и направо останах като папарен.Най ме учуди, как си имал толкова много свободно време ?
Тези дни съм по работа в Варна, но като се върна ще се наложи да пусна още любопитни подробности.Очаквайте........
Загубил съм мейла на Елка.Гледам че се включва и ако може да ми прати някой ред.

I az se ka4ih na Eho za otkrivaneto na paraklisa , beshe neveroiatno



4udia se dali tazi godina niama da ima entusiasti za Kom - Emine za perioda 1 -20 Awgust , kogato e edinstwenata mi wazmojnost da si wzema otpuska

... но периода от време е различен! Успех!

"О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин...."

Гиоко, кога мислите да ходите :)

Не в тази тема!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

e_goranova@yahoo.com
ICQ 109932124

Ден двадесет и четвърти: м.”Плазовец” – нос Емине – около 12 часа

Ай-ай-ай! Изписали сме осем листа от дневника този ден! Ще падне преписване... Разбира се, част от тях са пълни с глупости или нямат кой знае какво съдържание. Но все пак... Пък и като финален ден ми се е врязал в главата с най-много подробности и емоции. Ще падне писане. Пък колко снимки има... ужас! Деветнайсет. Ще гледам да прескоча някои, но не обещавам.
Сетих се! Понякога съм почти гениален! Ще разделя последният ден на две части – до Емона и след това. Т.е. ще пусна две отделни теми. Така ще включа повече снимки от деня и ще се разливам по-спокойно. Решението е взето.


И така – част първа: м.”Плазовец” – с.Емона

Събудих се сам, без чужда помощ, отпочинал и свеж. Опънатите ми вечерта нерви се бяха успокоили, а ме довърши невероятната гледка насреща ми. Представете си крайбрежието, погледнато отдалеч и през нощта. Погледът се стеле над светлини и светлинки, докато стигне една плътна светла ивица – крайбрежието. Тя е ту тясна, ту широка, но непрекъсната. Очертава крайбрежието точно като по картата на България. Различава се огромното светло петно на Бургас, светлините на високите хотели в Слънчев бряг, вклиненият в морето полуостров на Несебър. И отвъд всичко това – космическа пустота. Сякаш като отрязана с нож свършва някоя Галактика и започва безкрайният космос. Гледката оставя впечатление за празнота и е може би малко страховита – очертана от рязката граница между живота и светлината по крайбрежието и пустошта и безмълвието на морската повърхност. Погледът лети, лети над светлината и рязко перминава в нищото – усещането е неприятно и зловещо.

Докато събирах палатката, се събудиха и

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ясене, благодаря ти много за темата. Само година преди вас пет-шест души ентусиасти минахме от Ком до Емине - връщаш ме във това време, и виждам колко еднакви са проблемите които сме решавали. Безкрайно ти благодаря , че ми го припомни. И се учудих, че толкова подробности, марщрути, случки, емоции се появиха в паметта ми. С огромно удоволствие чета написаното и идват спомени на талаза - първо прищките по краката, болките в коленете, "камилскто усещане" за раницата , непрекъснатите съмнение да не сме се "огелпили" и т.н. Милото посрещане на Нафтата на "Планински извор" с топла супа и чай, горещата баня и вечеря на х."Ехо" от Николай, х. Добрила ... И накрая великата радост да застанеш на нос Емине , да пуснеш "комското " камъче в морето и да заявиш : Аз издържах - преминах маршрута, устоях на всички несгоди и неприятности - горда съм , че успях и много щастлива!

Част втора: с.Емона – нос Емине

Поехме към носа. На пръв поглед от селото нататък води един черен път, който би трябвало да се следва. Но не би. Черният път спира пред вратите на военното поделение, разположено в съседство до носа. Първоначалното ни огромно разочарование бързо отмина, защото се намери кого да питаме и ни обясниха, че всъщност до носа води друг път, по-надолу и в ляво. И наистина, вървейки покрай оградата на поделението в указаната посока скоро излязохме на черен път, който много ясно си личеше, че се изкачва право към носа и фара. Прелетяхме последните метри бързо, но и някак тържествено в същото време. Моментът беше исторически за нас. С неверие стъпихме на ръба, надвесен над морето, гледахме и не смеехме да дадем израз на радостта си. С въздишка на облекчение всеки от нас си казваше: “Най-после!” Всъщност не знам дали всеки, но аз със сигурност. Като гледах физиономиите на другите обаче едва ли са имали в главите си друга мисъл.

Бързо се отпуснахме. Ухилените ни физиономии се разхождаха напред-назад, а аз в опитите си да извадя триумфално бутилката с шампанско, преминала заедно с нас целия преход, изпразних цялата си раница на земята. В старанието си да не ме усетят какво нося я бях забил на дъното на раницата, затисната с целия багаж. Открихме тържествата с шампанското -

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Поздравления от мен, напправили сте нещо наистина невероятно. Представям си какво ви е било като сте слезли до водата. Искам да те помоля за едно нещо обаче. Ако имаш възможност напиши разстоянието в часове между всички изходни пунктове през които сте минали, като става въпрос само за ходене, без спането в хижите.Благодаря

Ден двадесет и пети – Иракли

Дневникът през този ден започва с мои писания. Докато съм реанимирал с навирени крака явно съм се чудел как да убия времето. Ето:
Вчера най-после се добрахме до морето, но как! Сутринта потеглихме от “Плазовец” в утвърденото си вече темпо – час от картата за два. По обяд успяхме да стгинем едва местността “Горска барака” – там се разделихме с новите попълнения и Явор. Той прецени, че не си струва да се мъчи повече.
За нас последваха най-ужасните часове от началото на похода – първо един час по асфалта на панорамния път Варна-Бургас – ужасно движение и шофьори идиоти. Краката ни изпяха последната си песен и почивката за обяда ни се отрази изключително благоприятно. След това настана такова ходене, на каквото не мислех, че сме способни. Олекналата група и близкият и силен стимул – морето – си казаха думата. Така за първи път се вместихме във времето по картата, независимо от пришките и подбитите ходила.
В едно кръчме в село Емона пихме жълта лимонада по 50 лв литъра, в очакване на нашите стопаджии – бяха обещали да ни посрещнат там. Намерихме ги долу при фара – беше около 19.00.
И тогава настъпи дългоочакваният миг на радост – гръмнахме шампанското, снимахме се, ударихме печат и всичко, заради което бяхме тръгнали, дявол го взел. Галя дори се натопи в морето – голям мерак й беше.
Размотавайки се там, мръкна и последваха двата най-най-най-ужасни часа от началото, но вече и след края – по асфалт и макадам, в пълен мрак, до Иракли. Дупките, през които минавахме и камъните, забиващи се в ходилата ни, не подлежат на описание. Стига само да се спомене, че днес (на другия ден) по обяд ходилата още ме болят толкова, че едва ходя. Добрали се с неописуеми мъки до крайната за деня цел – Иракли (около 22.45 часа) – имахме сили единствено да захвърлим раниците на плажа и въпреки нетърпимия глад, студеното за сезона време и примамливия прибой, да насядаме и налягаме кой където свари. Всеки страдаше мълчаливо – липсваха сили дори за това. Единственото облекчение беше студеният пясък за подбитите ни ходила – като балсам за изтерзаните ни души. Криво-ляво хапнахме, опънахме палатките с неподозирано останалия ни резерв от някаква възможност за действие и най-после последва това, което жадувахме от няколко часа – сънят!


И така – дойде време за почивка и заслужен мързел. Какво да разправям – то е ясно. Цял ден на плажа, лежешком, седешком, по гръб, по корем... Аз през цялото време вървях накуцвайки. Краката ми се оправиха чак на следващия ден.
Друго какво... По навик се събудихме рано-рано – на разсъмване. Галя трая, трая и в седем часа беше в морето. Гледах я от палатката (беше ред да сме заедно нея нощ) и й се чудех на акъла. Абе женска работа...


От този ден има само две картинки:

Палатките ни в близък план


и в по-далечен план


Моята е оранжевата, най-лявата.

Ще препиша още малко дневник, този път Галя:
На морето сме!
По навик пак станахме рано и “без да искаме” видяхме изгрева. Мммммм! Към 7.00 вече не се стърпях и влязох в морето. Другите пак бяха заспали, а Явор забягна нанякъде. В морето нямаше никой, на брега също. Водата беше страхотна. Слънцето прави пътека в морето. Плувам по нея. Най-малко час дивях във водата.

Още няма 12 часа, а вече влизам за четвърти път. Във водата сме повече от час – този път влязохме всички. Голямо шоу! Скачаме по вълните, играем с фризбито. Пресипнах от викане.
Сега лежим на горещия пясък, печем се и мързелуваме. Ясен току-що свърши и втората си книга – не е за вярване.

Идилия, а?

Вечерта: събрали сме се край огъня след културното мероприятие – посещение на барчето. Морето утихва за секунди и пак ни приглася. Пеем... много хубаво се получава.

Въобще, пълна романтика.



Ето ви и малко бисери, родени през времето на прехода, събрани и записани от Галя:

За къде бързате? Нито храна имате, нито тоалетна хартия.
23 Август – Явор към Ясен и Галя, последният ден преди Котел

Момчето, което псува морето,
Ясен ли беше тогава...
28 Август – Ясен перефразира известна песен

Боже, как го нося това нещо!
Явор, 16.30, 6 Август

Майко, майко, как можа да ме родиш и глупав, и грозен, и прост (Да бе...)
Ясен, по повод ходенето му в планината.

Леле, какви големи рамена!
Николай с протъркани рамена гледа боровинките и бълнува

Искам да си пусна тото!
Хижа “Мазалат” – Ясен

Като завърша, ако реша да правя Ком-Емине, ще го направя като бял човек, а не като студент.
Ясен, 19 Август
(Така си мислех тогава... Сега ако мога да го направя като студент, ще бъда на седмото небе. А като “бял човек” – мечта...)



Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Ден двадесет и шести – Иракли

Аз лично нямам какво да кажа за този ден. Разчитах на дневника, но се оказа, че той също няма какво да каже. Да ви занимавам пак с “дивяхме, крещяхме и скачахме във водата” няма смисъл, нито пък с това как сме използвали фризбито по предназначение, а не да си правим салатата вътре. Така че явно разказът свърши. Останаха малко морски снимки.

Единственото събитие, което си заслужава да се отбележи за деня е, че Явор си тръгна. Още сутринта. Изпратихме го както подобава – с обща снимка:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ден двадесет и шести – към къщи

През цялото време, докато пишех, си мислех какво ще напиша за финал. Как ще обясня чувствата, които ме вълнуваха през последния ден? Ще успея ли да ги пресъздам така, че за всички да стане разбираема мъката ни от раздялата? Сега знам, че отговорът е отрицателен. Не мога да опиша, не мога да обясня. Може би не бих могъл въобще, а може би просто нямам муза. Във всеки случай думите не идват, не изплуват от съзнанието ми, както в моментите на просветление. Когато ми тече мисълта сякаш всичко става от самосебе си, текстът върви, думите се нижат. Днес явно не ми е ден. Но съм решил да сложа точка. Не мога да чакам повече, искам да приключа. Утре може да ми се пише и да е по-удачен ден за това – ако е така – ще го преживеем някак пропуска.

И все пак? Станахме, започнахме да стягаме багажа. Настроението бе както винаги – все още не можехме да си представим, че напускаме плажа и се разделяме. Така бяхме свикнали със състоянието на нещата, така ни беше добре. Горчивата реалност обаче подаваше пипалата си от всички страни и колкото и да се правехме, че не ги виждаме, всеки от нас вярвам тайно се и давал сметка какво се случва всъщност. Хубавите неща не продължават вечно, както и лошите, за щастие. Свободния живот без ограничения и задръжки е хубаво нещо, но невъзможно за по-дълъг период от време. Нещата в света са подредени така, че всичко си има цена. В случаят нашата цена се плащаше в прекия смисъл на думата – всичко струва пари, а мама и тате нямат бездънни джобове. Иначе не бихме имали нищо против да тръгнем обратно към “Ком” през онзи ден. Желание имаше предодсатъчно...

Прогнозата за времето бе, че ще се влошава. Сутринта все още по нищо не си личеше, че това ще се сбъдне. Направихме прощалната закуска на импровизираната маса между палатките:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не каза нищо или поне аз не прочетох къде точно стана завръзката с Галя.

Всъщност имах повече, но докато четях сериите на филма една след друга някои ги забравих вече. Та за момента се сещам за два. Първият е по същество, вторият ... от любопитство.

Но преди да ги задам искам да благодаря за усилията, които положи и че докара нещата докрай. Имам пред вид всичкото това писане
аз не бих го направил. Аз лично си извадих някои много важни и полезни изводи. А ето ги и въпросите:

1. 15 август - ден единадесети - Дерменка - Амбарица.

Защо Амбарица, а не Добрила, която мисля е по-близо до билото. Никога не съм ходил на Добрила, нито съм преспивал там. Но доколкото знам е по-близо до билото и според мен точно преди трамбоването по най-алпийската част на Балкана през Купените, Кръстците, Жълтец и Ботев до Тъжа всяко удължаване на прехода си е чиста проба лукс. Четох там, че си имал уговорка за радиовръзка с баща си, а също и че сте се поизпрали едно - друго. Това ли е била причината за преспиване на Амбарица? Знам, че доскоро Добрила се водеше като една по-дива хижа - т.е. през 95 г е нямало тия глезотии - ток, топла вода за разлика от Амбарица.

2. Като завърша, ако реша да правя Ком-Емине, ще го направя като бял човек, а не като студент.
Ясен, 19 Август

Какво по-точно си имал пред вид тогава. Съдейки по това, което прочетох сте разполагали:
а/ с време
б/ с пари - командировъчни + пътни от университета

Какво друго му трябва на човек освен ... хм може би водач и организирано ходене като тия на БТС с уредена храна по хижите.
Доколкото те познавам задочно от писанията ти в клуба, не си от хората, които ще прегърнат с възторг тая идея. Та какво си имал пред вид? М?

Аз издържах до края на описанието за да дак коментар!

Ясене, евала за хубавото описание и снимки. Удоволствие е да изчете човек всичко това, което си описал. Пожелания за още много такива писания и много баири!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Написах ти дълъг и обстоен отговор, но докато тръгне връзката ми нещо се разпадна и всичко отиде по дяволите!

Накратко:
1.Исках "Амбарица" заради радиовръзката. Оказа се една от малкото хижи, която има директна чуваемост с Търново. А разстоянието от "Добрила" до мястото, на което на билото излиза пътекато то "Амбарица" е същото като време, както от "Амбарица".

2.Може да ти звучи странно, но да, искам предварителна организация с подсигурени нощувки и храна. Т.е. да не мъкна храна и палатка. Независимо дали ще ползвам готова, като на БТС, или моя, подплатена с достатъчно пари. Защото тогава колкото и да бяхме спокойни финансово, не можехме да си позволим лукса автомобил да ни следва по петите и да ни вози храната отдолу, докато ние махаме крачоли горе.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Може да ти звучи странно, но да, искам предварителна организация с подсигурени нощувки и храна. Т.е. да не мъкна храна и палатка. Независимо дали ще ползвам готова, като на БТС, или моя, подплатена с достатъчно пари. Защото тогава колкото и да бяхме спокойни финансово, не можехме да си позволим лукса автомобил да ни следва по петите и да ни вози храната отдолу, докато ние махаме крачоли горе.




Абе то е тъй ама ако човек успее да го направи така както вие т.е. без такава предварителна организация моралното удовлетворение е много по-голямо.

Във всеки случай за мен едно нещо е сигурно - ако някога тръгна да правя Ком-Емине никакви раници по 30 и кусур кила, никакви газови примуси, никакво готвене. Суха храна и презареждане на всеки подходящ проход със зеленчуци и хапване на нещо готвено за разнообразие. Другото си е живо убийство. Просто раница по-тежка от 10 кг аз лично не бих могъл да мъкна цели 700 км. Даже и 10 кг са ми множко. Остава проблема с отпуската от 4 седмици накуп . Който за момента е основна пречка за мен.

Ами... благодаря за отговора и ти желая сбъдване на мечтата за белия човек и Ком-Емине II. Весело и БЕЗоблачно лято!

За финал бих искал да споделя някои свои лични наблюдения и мисли.

1.За взаимоотношенията в групата.
Принципно в една голяма група (над 7-8 човека) такива проблеми няма. Винаги всеки член на групата успява да си пасне с поне още един и нещата вървят нормално. Това правило разбира се си има изключения, но не за това ми е думата.
Оставяме вариантите сам или двама приятели, където също е по-лесно.

Не знам колко от вас имат опит в това отношение – сравнително дълго време изолиран живот с малък брой хора. Вярвайте ми, каквито и да са тия хора, рано или късно си омръзват и започват търкания, несъгласия, спорове. И конфликтите са налице. Истината е, че и при нас имаше такива моменти. Много ни помогна фактът, че съставът на групата търпеше промени – едни си отиваха, други идваха. Свежата кръв си каза думата, особено накрая, в последните дни. Въпреки че четирима бяхме сравнително кратко време (от “Узана” до Котел), то в този период припламваха искри. Не се разгоряха благодарение най-вече на едно – оказахме се четирима разумни човека, склонни на компромиси, когато е нужно, и способни да замълчат и да потиснат гнева си, когато е в интерес на групата и общата кауза. Аз лично имах много такива моменти, когато преглъщах несъгласието си с другите, за да не развалям климата в групата. Не се наемам да го твърдя на сто процента, но доколкото можех да преценя околните, те също имаха сходни моменти и също се примиряваха с мнозинството, когато бе нужно. Смятам, че за успешното завършване на начинанието ни решаваща роля изиграха толерантността в групата, търпимостта помежду ни и способността да се размисля и разсъждава, преди да се говори. В края на краищата успяхме да си останем добри приятели, а това е най-важното. Няма такова голямо значение дали си стгинал до края, дали си бил по-бърз или по-издържлив от другите. Който иска да се доказва – да върви сам. Или с дружка, за която знае, че си подхождат.

Още нещо за “водачеството” и “ръководството”. Всички бяхме приели за пред нас си водещата роля на Моис в това отношение. Не заради друго, а защото той бе основният инициатор, основният двигател, и му се полагаше да води нещата докрай. Не си правете обаче кой знае какви изводи от това мое изказване. Истината е, че “водачът” бе по-скоро формална фигура, а решенията се вземаха с общи решения, след коментари и обсъждания. Наличието на такъв човек обаче е задължително, за да просъществува една такава групичка дълго време. Най-малко за да има върху кого да си излееш гнева, когато нещо не върви както трябва. Не си мислете, че му е било много лесно в тези моменти.
Абе отплеснах се. Исках да кажа, че на теория нямахме нужда от такъв човек. На практика обаче е задължително да има, и той да е признат от всички, било то мълчаливо или гласно. Защото винаги има моменти, когато някой трябва да отсече: “Така ще бъде” и всички други да млъкнат и да продължат. Дори и да е взето грешното решение. Моите наблюдения в такива моменти са, че за да стават нещата, за да се развиват и вървят, някой трябва да бъде избутан напред, дори и против неговата воля в някои случаи, и останалите да го слушат. Защото каква полза аз да съм сто процента прав, а той да греши, и да убием часове и разходваме енергия в безсмислени спорове, което води до едно – разцепление и деморализация на останалите. Важното е да се върви напред и погледнато от тази гледна точка спънките от взетите грешни решения са много по-малки и незначителни, отколкото от верните такива, но довели до загуба на време и до застой.

Абе дано да сте ме разбрали. Опитвам се да давам акъл, а не съм убеден, че ми се отдава.


2.Друго, което държа да спомена. Всеки от нас, по различно време и в различна степен, изживяваше някакви кризи. В повечето случаи свързани с физическото състояние, но макар и по-рядко – с психическото и дори комбинирани. Хубавото е, че както казах, това ставаше по различно време. Винаги имаше поне по един във форма, който да върви край останалите, да ги подбутва, да ги подканя, да ги окуражава и да им помага да вървят напред. Те после си му го връщаха, когато ролите се разменяха. Не знам дали това е общовалидно парвило – може да има хора, които да не изпадат в такива състояния. При нас обаче ги имаше и дори мога да заявая, че постоянно поне един от нас се чувстваше зле.
Защо ви обяснявам това? Ами погледнете го в конекста на точка едно и може би ще се досетите. Търпимост и взаимно уважение, вместо нерви и напрежение...


3.И нещо любопитно, което ми направи впечатление. При тръгването ни в началото на Август се мръкваше към 22.00 часа. При пристигането ни на морето – вече към 21.00 часа. В първият момент, в който си дадох сметка за това, бях сеиозно озадачен. Бързо обаче се усетих, че факторите са два:
Веднъж – минал е цял месец. Нормално за един месец залезът се измества с около половин час. В нашият случай слънцето залязваше все по-рано и по-рано, защото е Август, т.е. денят намалява.
Втори път – географската дължина. Ако щете вярвайте, има го този ефект и в България. Може да е малка страна, но разстоянието между западната й и източната й граници е достатъчно, за да има половин час разлика в залеза на морето и в залеза на вр.”Ком”. Когато слънцето залязва над морето, над Ком още грее. Там мръква половин час по-късно, отколкото на крайбрежието.
Така сумарно двата фактора – намаляването на деня и вървенето в посока запад – дадоха сумарно един час разлика в момента на залеза: в началото – 22.00, в края – 21.00. А чак сега, когато пиша това, се замислих какво е означавало това за сутрините ни. На практика през цялото време се е съмвало в един и същи час – двете половинки от часа са действали в другата посока и ефектът от по-ранното съмване поради придвижването ни на изток се е компенсирал с ефектът на намаляването на деня поради приближаването на есента.

Не че това последното има кой знае какво значение, но исках да го споделя, защото за мен бе много любопитно тогава. В тази връзка си мисля, че по-добре ще е да се върви от изток на зарад, т.е. от морето към вр.”Ком”. Но това е друга тема...


И сега вече наистина: КРАЙ! Спирам да досаждам!

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Ясене, имаше някъде въпрос за предварителната физическа подготовка, така и не прочетохме конкретно за това...
Нещо тренирахте ли от сорта на фитнес, кросове и т.н. ?

Фитнес, кросове...

Не, нямаше такова нещо. Просто бяха добри времена и мама и татко даваха парички. Което означава, че си задоволявах всички нужди като студент и ми оставаше достатъчно, че да бъда през седмица в планината. Една събота и неделя бях по баирите, една събота и неделя в къщи. И като казвам събота и неделя, разбирай често от петък, а понякога и от четвъртък. Да не говорим за ваканциите и когато се събираха повече празнични дни. Просто не се спирах и бях във форма. Това важеше и за останалите в голяма степен.
Е, аз лично ходех да тичам, но това си ми е хоби от ученик и го практикувам и до ден днешен. Не съм го правил специално като подготовка тогава.

Аз лично никога не съм тръгвал към планината, по какъвто и да е повод, и преди това да съм тренирал специално. Отивам там за удоволствие, не за спортни постижения. Колкото мога - толкова. Друг е въпросът, че тогава бях десет години по-млад и не ми се опираше нищо - просто организмът ми го понасяше. Сега и да се покъсам от тренировки месец преди това, едва ли ще успея да повторя същото. Поне не по този начин.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Редактирано от Яceн_ на 13.07.05 10:16.

Със 10 кила раница максимум 13 на презареждане маршрутът е постижим скоростно за 2 седмици и нормално за три. Естествено всичко зависи от правилното разпределение на маршрута, от физическата потготовка на участниците и най-вече от капризите на времето. Говоря за малка група и минимум 4-5 презареждания на храна.

При такъв дълъг поход е наистина важно багажът да се състои само от необходими неща. Ако се спи по хижи, и 10-13 кила е много. Когато минахме Ком-Емине през 1992 г. (по-късно не ми е било интересно да го минавам целия, има и по-интересни места), на Ком раницата ми тежеше 6 кг (якенце и концентрирано ядене + "официални" дънки и маратонки за морето) и непрекъснато намаляваше. За презареждане - има си магазини и в Лакатник, и на Шипка, и в Котел, и на много други места. За 2 седмици не е имало нужда от никакви подвози на обоз, при това си минахме целия път пеша.
Разказът на Ясен_ ми беше много интересен, особено със снимките на места, на някои от които (в Източна Стара планина) не съм стъпвал оттогава! Благодаря за хубавия пътепис на него и компания!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Acпapyx на 14.07.05 10:30.

Браво Ясене, страхотно! Искрени поздрави!

намерих постинга ти за Ком - Емине `95. Много ми хареса всичко споделено, описанието за Вашата подготовка, трудности и други. Изкарвам го на преден план за да могат и други желаещи да го прочетат и оставят свойто мнение.
С поздрав Жоро.

P.S. - Не си ли се замислял отново да преминеш същия маршрут, сега след 10 години?

намерих постинга ти за Ком - Емине `95. Много ми хареса всичко споделено, описанието за Вашата подготовка, трудности и други. Изкарвам го на преден план за да могат и други желаещи да го прочетат и оставят свойто мнение.
С поздрав Жоро.

P.S. - Не си ли се замислял отново да преминеш същия маршрут, сега след 10 години?

1. Това беше целта. Да се чете и препрочита. Въпреки че се повтарям - това е урок какво не трява да се прави, и все пак е полезно. Желанието ми беше да я има тази тема, защото се появяват такива питания всяка пролет.

2. Замислял съм се, но както някъде писах, съществуват прекалено много обективни и субективни причини, за да не може да се реализира. Така че в скоро време не се очертава. А тогава си мечтаехме, че ще ознаменуваме десетата огдишнина с нов перход....


Поздрави и най-вече успех с инициативата...

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене

Нямаше как да подмина темата. Докато четях, в главата ми нахлуха доста спомени (все хубави, лошо наистина не помня), а в същото време се възроди и силното ми желание да мина този преход, този път от начало до край.
Бях много любопитна да прочета разказа и описанието на преживяното от вас и да го сравня донякъде с нашите емоции и маршрута ни от ’98.
Тогава не успях да стигна до края (спрях на х. Буковец), не ми достигна воля, може би и сили, може би и друго. Бях на 17 и на някои неща, мисля, съм гледала с други очи. Липсват ми част от емоциите около цялата подготовка, бях под крилото на баща си и не съм мислила нито за организация, нито за маршрути и маркировки.
От друга страна, не се получи съвсем същата сплав като при вас, но преживяването беше незабравимо, наистина! Особено сега, когато се обърна назад.
И все пак не е завършено... Мечтата ми е да тръгна от Ком и да завърша на Емине, а и не само, искам да се забравя в планината за цели три
седмици

Consciousness expresses itself through creation.

Iskam da pozdravq vsi4ki u4astnici v pohoda i nai ve4e teb Qvore. Predstoi mi da premina po patekata sled 30 dni i ako moje6 svarji se s men za da ti zadam nqkoi polezni za men vaprosi. Molq sa6to i drugi hora koito sa preminavali po mar6ruta da mi pi6at