Бригита спеше.Ням,неподвижен бях седнал до нея.Както някой земеделец след бурята пресмята класовете на опустошената нива,така и аз започнах да идвам на себе си и да пресмятам злото,което бях извършил.
Мислех,че то е непоправимо.Известни страдания,по своя изблик,ни говорят за прекратяването си и колкото повече изпитвах срам и угризение на съвестта,толкова повече чувствах,че след една такава сцена не оставаше друго,освен да си кажем сбогом.Какъвто кураж и да можеше да има Бригита,тя изпи до дъното горчивата чаша на своята печална любов;ако не исках да я видя да умре,трябваше да си отпочине от нея.Случвало се е често да ми е правила жестоки укори и да е влагала повече гняв,отколкото този път;но този път,това,което ми каза не бяха вече празни думи,диктувани от оскърбената й гордост,това беше истината,която препълнила сърцето й,го беше разбрала,за да изскочи оттам.Обстоятелствата в които се намирахме и моя отказ да заминем с нея,правеха всяка надежда невъзможна;тя би желала да прости,но нямаше сила за това.Този сън даже,тази прохождаща смърт на едно същество,което не можеше вече да страда,доказваха достатъчно горното;това мълчание,дошло изведнъж,тази мекота,която беше показала като се връщаше толкова скръбно към живота,този блед образ,тази целувка,всичко ми говореше,че това беше станало и каквото и да можеше да ни свързва,бях го скъсал завинаги.Даже когато спеше,ясно беше,че при първото страдание,което би й дошло от мене,тя би заспала вечен сън.Стенният часовник звъня и усетих,че изтеклият час отнасяше и моя живот със себе си.
Като не исках да викам никого,запалих сам лампата на Бригита;гледах тази слаба светлина и моите мисли сякаш плаваха в сянката като безнадеждните й лъчи.
Каквото и да казвах и да правех,никога мисълта да изгубя Бригита не беше ми се представяла.Бях пожелавал сто пъти да я напусна;но кой не е любил на този свят и кой не знае какво е това?То беше само отчаяние и избухващ гняв.Колкото,знаех,ме обича тя,бях сигурен,че я обичам също толкова и аз;непреодолимата необходимост идваше за първи път да застане между нас двамата.Чувствах нещо като тъпа отпадналост,през която не различавах нищо ясно.Бях се навел близо до алкова и макар да видях от първия момент още всичкия смисъл на моето нещастие,не усещах страдание.Това,което моят ум схващаше беше,че душата ми,слаба и ужасена,сякаш се беше оттеглила настрани,за да не вижда нищо.Хайде,си казвах,това е ясно;исках го и го направих;няма и най-малко съмнение,че не можем да живеем заедно;не желая да убивам тази жена,така,че не ми остава нищо друго,освен да я напусна.Ето какво е,ще си отида утре.И,като си говорех така,не мислех нито за грешките си,нито за миналото си,нито за бъдещето си;не си спомнях нито за Шмит,нито за кавото и да било в този момент;не бих могъл да кажа,какво ме беше довело дотук,нито какво бях правил от един час насам.Гледах стените на стаята и мислех,че всичко,което ме занимаваше беше да избера за утре с каква кола да си отида.
Прекарах доста дълго време в това състояние на странно спокойствие.Както човек,ударен с нож,усеща само студенината на желязото;той прави още няколко крачки по пътя си и поразен,с блуждаещи очи,се пита какво се е случило.Но малко по малко кръвта идва капка по капка,раната се разтваря и я оставя да тече;земята се обагря с червен пурпур,смъртта идва.Човекът,при нейното приближаване,трепери от уплаха и пада като поразен от мълния.Така,спокоен на глед,аз слушах как идва нещастието;повтарях си с нисък глас това,което Бригита ми беше казала и нареждах около нея всичко,което знаех по навик,че й приготвят за нощта;после я гледах,след това отивах на прозореца и оставах там с чело,прилепено в стъклата пред голямото мрачно и тежко небе;после пак се връщах до леглото.Да замина утре,това беше едничката ми мисъл и малко по малко тази дума да-замина-ми ставаше непонятна;Ах,Боже!,извиках изведнъж,моя бедна метреса,аз ви изгубвам,аз не знаех да ви обичам!
Потреперих при тези думи,като да беше някой друг,който ги произнесе;те се отекнаха в цялото мое същество като в опната арфа,докосната от вятъра,който ще я разбие.В един миг две-годишни страдания ми пронизаха сърцето,а след тях като тяхна последица и последно тяхно изражение,настоящето ме завладя.Как ще мога да върна подобна болка?Чрез една дума само,може би,за тези,които са любили.Бях уловил ръката на Бригита и бълнуваща,без съмнение,в съня си,тя произнесе името ми.
Станах и тръгнах из стаята;поток от сълзи течеше от очите ми.Простирах ръцете си като да уловя цялото това минало,което ми беше избягнало.Възможно ли е това?,повтарях;какво!Аз ви изгубвам?Не мога да обичам,както вас.Какво!Вие заминавате?Това става завинаги?Какво!Вие,мой живот,моя обожавана метреса,вие ме избягвате,аз няма да ви видя вече?Никога,никога!,казвах съвсем високо;и като се обръщах към заспалата Бригита,като че тя би могла да ме чуе;никога,никога не разчитайте на това;никогане ще се съглася на това!И що е то?Защо е толкова много гордост?Няма ли никакво друго средство да се поправи обидата,която ви нанесох?Моля ви да дирим заедно.Не сте ли ме извинявали хиляди пъти?Но вие ме обичате,вие не ще можете да заминете,не ще ви достигне кураж.Какво желаете да правим сега?
Едно страшно,ужасно безумие ме обхвана ненадейно;ходех напред и назад като говорех напосоки и търсех по мебелите си някой смъртоносен инструмент.Паднах най-после и си ударих главата в леглото.Бригита направи движение,аз се спрях тутакси.
Ако я събудя!,си думах треперещ.Какво правиш,клети безумецо?Остави я да спи,докато съмне;имаш още една нощ да я гледаш.
Заех отново мястото си;беше ме толкова много страх да не се събуди Бригита,че едвам смеех да дишам.Сърцето ми,сякаш се беше спряло в същото време,както сълзите ми.Бях поледен от някакъв студ,който ме караше да треперя и да се пресилвам да мълча:гледай я,си казвах,гледай я,това ти е позволено още.
Успях най-после да се успокоя и почувствах сълзите си по-сладки да текат бавно по бузите ми.След ужасяването,което изпитах,следваше разнежването.Стори ми се,че един жаловен вик процепи въздуха;наведох се върху възглавницата и започнах да гледам Бригита като,че за последен път,моят добър ангел ми каза да издълбая в душата си образа на нейните мили черти!
Колко бледна беше тя!Дългите й клепки,обиколени със синкави кръгове,блестяха още,влажни от сълзите;талията й,някога толкова лека и пъргава,беше прегърбена като под тежък товар;бузата й,изсъхнала и бледна си почиваше в нежната й ръка,върху слабото й,треперещо рамо;челото й,сякаш носеше печата на диадемата от кървави тръни,с която се увенчава благотърпеливостта.Спомних си за колибата от шума.Колко млада беше,има шест месеца оттогава!Колко весела беше,свободна,безгрижна!Какво беше станало с всичко това?Струваше ми се,че някакъв непознат глас ми повтаряше един стар романс,който от дълго време бях забравил:
Красива някога аз бях,
Като цвете,бяла и червена.
Но днеска вече полинях
От любовта съм похабена.
Това беше старият романс на първата ми метреса и неговият меланхоличен диалект ми се показваше ясен за първи път сега.Повтарях го,докато го запазих в паметта си,без да го разбирах.Защо го бях научил и защо си спомнях за него?Тя беше тука,моето увяхнало цвете,готова да умре,погубена от любовта.
Погледни я,си казвах,като ридаех;погледни я!Помисли за тези,които се оплакват,че метресите им не ги обичат,твоята те обича,тя ти принадлежи,но ти я изгубваш,но ти не знаеш да я обичаш.
Ала болката ми беше много силна;станах и започнах да ходя отново.Да,продължавах,погледни я;спомни си за тези,които нерадостта разкъсва и които си отиват и отнасят далече болката си,несподелена никак.Злините,които си изстрадал,страдали са ги и други,но нищо у тебе не остана самотно.Спомни си за тези,които живеят без майка,без роднини,без куче,без приятели;за тези,които дирят,но не намират,за тези,които плачат,но им се присмиват,за тези,които обичат,но ги презират,за тези,които умират,но ги забравят.Пред тебе тука,в този алков си почива същество,което природата е сътворила може би,за тебе.От най-възвишените сфери на духа до най-непроницаемите мистерии на материята и формата,тази душа и това тяло са твои братя;от шест месеца насам устата ти не е изговорила,сърцето ти не е тупнало един път,без една дума,едно биене на сърцето да не са ти отговаряли;и тази жена,която Бог ти изпрати,както изпраща росата на тревата,се е вселила в сърцето ти.Това създание,което пред лицето на небето беше дошло с отворени обятия за да ти даде живота и душата си,ще увехне като сянка и от него ще остане само следата на една външност.Когато твоите устни докосваха нейните,когато ръцете ти обвиваха шията й,когато ангелите на вечната любов ви сплитаха като едно същество в кървавите връзки на сладострастието,вие бяхте по-далече един от друг,отколкото двама изгнаници на двата края на земята,разделени чрез целия свят.Погледни я и мълчи.Ти имаш още една нощ да я гледаш,ако твоите ридания не я разбудят.
Малко по малко главата ми се замайваше и мисли все повече и повече мрачни,ме вълнуваха и ужасяваха;неукротима сила ме влечеше да се вглъбявам в себе си.
Да правя зло!Такава беше ролята,която Провидението ми беше възложило!Аз,да правя зло!Аз,на когото съвестта даже сред моите най-страшни избухвания казваше,че съм добър!Аз,когото немилостивата съдба тласкаше непрестанно в бездна и на когото в същото време един таен ужас показваше безспир дълбочината на тази бездна,където падах!Аз,който някъде,въпреки всичко,извършил ли бях престъпление и пролял ли бях кръв с тези ръце,който сега си повтарях,че моето сърце не беше грешно,който се мамех,че не бях аз,който постъпвах така,но моята съдба,моят зъл гений,незная какво същество,което живееше,но не беше родено в мене!Аз,да правя зло!От шест месеца аз вършех тази работа;ден не се е минал да не бях работил за това нечисто дело и аз имах в този момент доказателството за това пред очите си.Човекът,който беше любил Бригита,който я беше оскърбил,после наклеветил,после оставил,за да я вземе отново,изпълнен с боязливост,отрупана с подозрения,захвърлена най-сетне от болка върху това легло,където я виждах,това бях аз!Сърцето ми се порази и като я гледах,не можех да повярвам в това.Съзерцавах Бригита;пипах я като да се уверя,не бях ли излъган от някой сън.Моето бедно лице,което съзирах в огледалото,ме гледаше с учудване.Кое създание беше това,което ми се показваше под моите черти?Кой беше този безмилостен човек,който богохулстваше с моята уста и измъчваше с моите ръце?Той ли беше,когото майка ми наричаше Октав?Той ли беше,когото някога,на петнадесет години,сред горите и ливадите,бях видял в светлите извори,където се виждах със сърце,чисто като кристала на техните води?
Затворих си очите и си спомних за дните на моето детство,като слънчев лъч,който процепва облака,хиляди спомени пронизаха сърцето ми.Не,си казвах,аз не извърших това.Всичко,което ме заобикаля в тази стая е невъзможен сън.Припомних си времето,когато не знаех нищо,когато чувствах сърцето си да се разтваря при първите стъпки в живота.Припомних си за един стар просяк,който сядаше на каменната скамейка пред вратата на един чифлик и на когото ме пращаха понякога да нося,сутрин,след закуска,остатъците от нея.Виждах го как,като протягаше грубите си ръце,слаб,прегърбен,ме благославяше усмихнат.Чувствах утринния вятър да се плъзга по слепите ми очи и незнам какво хладно като роса падаше от небето в душата ми.После тутакси си отварях очите и намирах отново,при светлината на лампата,действителността пред себе си.
Но ти не се мислиш за виновен?-се питах с ужасяване.О,ученик,развален от вчера!Защото плачеш ли,се мислиш за невинен?Това,което взимаш за свидетелство на съвестта си,то не са,може би,освен угризения;но кой убиец не доказва с тях?Ако твоята добродетел ти крещи,че страда,кой ти казва,че това не е,защото тя чувства,че умира?О,клети!Тези далечни гласове,които чуваш да тътнат в твоето сърце,мислиш,че са ридания;това е може би сам викът на чайката,погребалната птица на морските бури,която корабокрушението вика при себе си.Кой някога ти е разказал детството на тези,които умират,облени в кръв?Те също така са били добри на времето си;те слагат също така ръцете си върху своето лице,за да си спомнят понякога за това.Ти правиш зло и се разкайваш?Нерон също така се е каел,когато убил майка си.Кой ти е казал,наистина,че плачовете ни измиват?
И даже,ако е така,щом е вярно,че част от душата ти не принадлежи на злото,какво ще правиш с другата,която му принадлежи?Ти ще пипаш с лявата си ръка раните,които ще отвори дясната ти ръка;ще направиш саван от своята добродетел,за да погребеш под него престъпленията си;ще удряш и като Брут ще издълбаеш върху меча си брътвежите на Платон!На съществото,което ти отвори обятията си,ще забиеш до дъното на сърцето това надуто и разкайващо се оръжие;ще заведеш на гробищата останките на страстите си и ще разлистиш върху гроба им безплодното цвете на съжалението;ще кажеш на тези,които те видят:какво искате?Научиха ме да убивам и забележете,че аз плача още и,че Бог ме беше създал по-добър.Ще говориш за младостта си,ще убеждаваш сам себе си,че небето е длъжно да те извини,че твоите нещастия са неволни и ще славословиш безсънните си нощи за да те оставят малко на спокойствие.
Но,кой знае?Млад си още.Колкото повече се доверяваш на сърцето си,толкова повече гордостта ти ще те заблуждава.Ето те днес пред първата развалина,която ще оставиш по своя път.Нека Бригита умре утре,ти ще плачеш над нейния гроб;къде ще отидеш като я напуснеш?Ще заминеш за три месеца може би и ще заминеш за Италия;ще се обвиеш в пелерината си като англичанин,измъчван от хипохондрия и ще си кажеш някоя хубава сутрин,в дъното на някоя странноприемница,след като си пийнал,че угризенията ти са се смирили и че е време да се забрави,за да се заживее отново.Ти,който започваш да плачеш твърде късно,пази се да не плачеш пак някой ден.Кой знае,дали няма да те осмиват заради тези болки,които мислиш,че си изпитал?Дали един ден на бала,някоя жена не ще се усмихва от съжаление,когато й разкажат,че ти си припомняш за една умряла метреса;не би ли могъл ти да извлечеш известна слава и да се възгордееш тутакси за това,което те оскърбява сега?Когато настоящето,което те кара да трепериш и което ти не смееш да гледаш в лице,стане минало,някоя стара история,някой неясен спомен,не биха ли могли случайно да те разнебитят известна вечер върху стола,в обществото на развратници,и да разкажеш с усмивка на устни това,което си видял със сълзи на очи?Така човек изгубва всякакъв срам,така върви светът тук долу на земята.Започнал си добър,ставаш слаб и ще бъдеш лош.
Мой бедни риятелю,си думах аз от дъното на сърцето,имам един съвет да ти дам;мисля,че ти е потребно да умреш.Докато си добър в този час,използвай го,за да не бъдеш вече лош;докато жената,която те обича е тука,умираща върху това легло,а ти усещаш ужас в себе си,протегни ръката върху гърдите й;тя живее още,това е достатъчно;затвори си очите и не ги отваряй вече пак;не присъствай на погребението й от страх,че утре не ще се утешиш;дай си един удар от нож,докато сърцето,което носиш обича още Бога,който го е създал.Младостта ти ли те спира?Искаш да се пощадиш ли,или цветът на косите ти?Не ги оставяй никога да побеляват,ако не са побелели тази нощ.
Още повече,какво искаш да правиш в света?Ако излезеш,къде ще отидеш?На какво ще се надяваш,ако останеш?Ах!Нали като гледаш тази жена,струва ти се да имаш в сърцето си цяло съкровище,заровено още?Нали това,което губиш е по-малко от онова,което е било и което би могло да бъде и,че най-лошото от прощаванията е да чувстваш ,че не си казал всичко?Какво не говори ти преди един час?Когато тази стрелка беше на същото място,ти можеше още да бъдеш щастлив.Ако страдаш,защо не откри душата си?Ако обичаш,защо не го каза?Ето те като умиращ закопвач върху съкровището си;ти затвори вратата си,скъпернико;ти се припираше зад ключалките си.Поклати ги,те са яки;твоята ръка ги изкова.О,безумни!Кой пожела и кой доби твоето желание,ти не беше мислил за Бога!Ти си играеше с щастието,както детето с дрънкалката и не мислеше колко рядко и крехко беше това,което държеше в ръцете си;то ти беше омръзнало,ти се усмихваше и не искаше да се наслаждаваш от него и не смяташе молитвите,които твоят добър ангел правеше през това време,за да ти запази тази сянка за някой ден!Ах!Ако има един,който някога да е бдял върху тебе,какво е станал в този момент?Той е седнал пред някой орган;крилата му са полуотворени,ръцете му са опънати върху слоновите клавиши;той започва вечен химн:химнът на любовта и на вечната забрава.Но коленете му се люлеят,крилата му падат,главата му се навежда като пречупена тръстика;ангелът на смъртта се е докоснал до рамото му,той изчезва в безкрайността!
И,ти на двадесет и две години,оставаш самичък на земята,когато една благородна и възвишена любов,когато силата на младостта щеше,може би,да направи от тебе нещо!Когато след толкова дълги неприятности,толкова палещи скърби,толкова нерешителност,толкова разнебитена младост,ти можеше да видиш да изгрява над тебе спокоен и чист ден;когато твоят живот,посветен на едно обожавано същество,можеше да се напълни с нова жизненост,в този момент всичко се проваля и изчезва пред тебе!Ето те,не вече с неясни желания,но с действителни съжаления;не вече с празно сърце,но с опустошено!И ти се колебаеш?Какво чакаш?Щом като тя не желае вече твоя живот,нека животът ти не разчита вече на нищо!Щом като тя те напуска,напусни я и ти също.Нека тези,които са обичали младостта ти,плачат над тебе!Те не са многобройни.Който е бил ням при Бригита,трябва да остане ням завинаги!Нека този,който е оставил на страна сърцето си,пази поне следата в него непокътната!Ах,Боже,ако желаеш да живееш още,не би ли трябвало да я изличиш?Какво друго би ти останало,за да запазиш мизерното си дихание,освен да го развалиш съвършено?Да,сега животът ти е на тази цена.Необходимо ти е,за да го понасяш,не само да забравиш любовта,но да се отучиш,че тя съществува;не само да отречеш това,което е било добро в тебе,но да убиеш това,което може да бъде още;защото,какво би правил ти,ако си спомниш за това?Ти не би сторил нито крачка върху земята,не би се смял,не би плакал,не би дал милостиня на някой беден,не би могъл да бъдеш добър нито четвърт час,без кръвта ти,нахлула в сърцето,да не ти изкрещи,че Бог те е направил добър,за да бъде Бригита щастлива.Най-малките ти постъпки щяха да проечат в тебе и като звучащо ехо щяха да накарат да простенат твоите нещастия;всичко,което би раздвижило душата ти,би събудило в нея съжаление и надеждата,този небесен предвестник,този свят приятел,който ни зове на живот,би се променила за тебе в неумолим призрак и би станала еднороден брат на миналото;всичките ти опитвания да доловиш нещо ще бъдат само дълго разкаяние.Когато човекоубиецът върви из сянката,той държи ръцете си стиснати върху гърдите,от страх нищо да не докосне и стените да не го обвинят.Така ти е нужно да направиш;избирай между душата си и тялото си:трябва да убиеш едно от двете.Споменът за доброто те изпраща при злото,направи от себе си труп,ако не искаш да бъдеш свое собствено привидение.О,дете,дете!Умри честно!За да могат да плачат над твоя гроб.
Хвърлих се върху крака на леглото,изпълнен от толкова страшно отчаяние,че разсъдъкът ми ме напускаше и не знаех вече къде бях,нито какво правех.Бригита въздъхна и като отстрани покривката,която беше над нея,сякаш потисната от непоносима тежест,откри белите си и голи гърди.
При тази гледка всичките мои чувства се раздвижиха.Болка ли беше това или пожелание?Не зная нищо.Ужасна мисъл ме накара да потреперя тутакси.Е,какво!,си казах,да оставя това на другиго!Да умра,да вляза в земята,когато тази бяла гръд ще диша въздуха на небето?Справедливи Боже!Някоя друга ръка като моята върху тази нежна и прозрачна кожа!Някоя друга уста върху тези устни и някоя друга любов в това сърце!Някой друг мъж тука върху тази възглавница!Бригита щастлива,жива,обожавана,а аз в някой кът на гробищата,падащ в праха на дъното на един трап!Колко ли време трябва,за да ме забрави тя,ако утре престана вече да съществувам?Колко ли сълзи?Нито една,може би!Нито един приятел,никой близък,който да не й каже,че моята смърт е едно добро,който да не се старае да я утеши,който да не я наговорва да не мисли вече за това!Ако тя плаче,ще искат да я развлекат;ако някой спомен я обхване,ще я отдалечат от него;ако любовта й ме преживее и се запази в нея,ще я лекуват от нея като от отравяне;а,самата тя,която първия ден ще каже,може би,че иска да ме последва,ще се обръща след месец за да не вижда отдалече плачещата върба,която са посадили на моя гроб!Как би могло да бъде другояче?За какво ще съжалява тя,когато е толкова хубава?Ако тя би поискала да умре от скръб,тази хубава гръд би й казала,че желае да живее и някое огледало я би убедило в това;и в деня,в който пресъхналите сълзи сторят място на първата усмивка,кой не би я поздравил,привдигната от своята болка?Когато след осем дни мълчание тя започне да страда при произнасяне на моето име пред нея,после когато заговори сама загледана тъжно като да каже:утешете ме;после,като малко по малко започне,не вече да избягва моя спомен,но да не говори за него и като започне да отваря прозорците си,през хубавите утрини на пролетта,когато птичките пеят в росата;когато започне да мечтае и каже:аз обичах...,кой ще бъде там при нея?Кой ще смее да й отговори,че трябва да обича още?Ах!Тогава мене не ще ме има вече там!Ти ще го послушаш,невернице;ще се наведеш зачервена като роза,която се разцъфва и твоята хубост и младост ще се възкачат на челото ти.Макар и да казваш,че сърцето ти е затворено,ще оставиш да изскочи този свеж ореол,всеки лъч на който вика за целувка.Колко много желаят да ги обичат тези,които казват,че не обичат вече!И какво чудно?Ти си жена;това тяло,това мраморно гърло,знаеш колко струват,казали са ти;когато ги криеш под роклята,не мисли като девиците,че цял свят ти прилича и ти знаеш цената на своята срамежливост.Как може жената,която е била възхвалявана,да се съгласи да не бъде вече хвалена?Ще се счита ли тя жива,ако стане на сянка и ако царува мълчание около нейната хубост?Нейната хубост всъщност е похвална и похвалата и погледът на любовника й.Не,не,не трябва да се съмняваме,който е любил,не живее вече без любов;който е прекарал смърт,се привързва към живота.Бригита ме обича и ще умре с това,може би;аз ще се убия,ала някой друг ще я има.
Някой друг,някой друг!-повтарях като се навеждах,подпрян в леглото,а челото ми докосваше рамото й.Не е ли тя вдовица?си помислих;не е ли виждала вече смърт?Тези мънички деликатни ръчички не са ли се грижили и погребвали?Нейните сълзи знаят колко траят,но вторите ще траят по-малко.Ах!Да ме пази Бог!Докато спи,какво ми струва да я убия?Ако я събудех сега и й кажех,че часът й е дошъл и,че ще умрем с последна целувка,тя би приела.Какво ми важи?Сигурно ли е,че всичко не свършва тука?
Бях намерил един нож на масата и го държах в ръката си.