Нашето скарване беше,така да се каже,по-малко скръбно,отколкото примиряването ни;то беше придружено от страна на Бригита,с една мистерия,която ме ужаси отначало и после остави в душата ми продължително безпокойство.
Колкото повече време минаваше,толкова повече се развиваха у мене,въпреки всичките ми усилия,двата елемента на нещастието,които миналото ми беше завещало:ту страшна ревност,пълна с укори и обиди;ту жестока веселост,възбудена лекота,която оскърбяваше,като се шегувах с това,което ми беше най-скъпо.Така ме преследваха неотлъчно неумолимите спомени;така Бригита като виждаше,че се отнасям с нея едно след друго ту като невярна метреса,ту като държанка,падаше малко по малко в тъга,която обхвашаще целия наш живот;но най-лошото от всичко беше,че тази същата тъга на която чувствах причината и за която аз бях виновен,не ми беше по-малко тягостна.Бях млад и обичах удоволствията;тази близост всеки ден с жена,по-възрастна от мене,която страдаше и вехнеше,това лице,все по-сериозно и по-сериозно,което беше винаги пред мене,всичко това възмущаваше моята младост и ми вдъхваше горчиви съжаления за някогашната ми свобода.
Когато през една хубава лунна нощ,минавахме бавно гората,почувствахме се и двамата обзети от дълбока меланхолия.Бригита ме гледаше с жалост.Отидохме и седнахме върху една скала,която се издигаше над една пуста теснина;прекарахме там цели часове;нейните очи,наполовина забулени с воал,потъваха през моите в сърцето ми,после тя ги мяташе върху природата,върху небето и върху долината.
-Ах!Мое драго дете,-казваше тя-колко те жаля,ти не ме обичаш!
За да се достигне тази скала,трябваше да се извървят две лии в гората;и толкова за връщане,това правеше четири.Бригита не се боеше ни от умора,ни от нощта.Ние тръгвахме в единадесет часа вечерта,за да се върнем понякога на разсъмване.Когато се отнасяше до тези големи разходки,тя си взимаше синя блуза и мъжки дрехи,като казваше с веселост,че нейният обикновен костюм не бил направен за храстите.Тя вървеше пред мене по пясъка с отмерени стъпки и с толкова очарователна смесица от женска деликатност и детска дързост,че спирах се да я гледам всеки миг.Сякаш един път тръгнала,имаше да извършва някоя трудна,но свята задача:тя вървеше напред като войник,с люлеещи се ръце и пееща колкото й глас държи;изведнъж се обръща,идва при мене и ме целува.Това беше на отиване;на връщане тя се подкрепяше на рамото ми;тогава нямаше вече песни;то бяха интимности,нежни разговори на нисък глас,макар да бяхме съвсем самички двамата на повече от две лии около нас.Не си спомням нито една разменена дума на връщане,която да не беше за любов или за сърдечност.
Една вечер,за да отидем на скалата,поехме един изнамерен от нас път,което ще рече-ние бяхме пресекли гората,без да следваме някакъв път.Бригита вървеше толкова смело и нейният малък кадифян каскет върху големите й руси коси й даваха толкова много вид на решително момче,че забравях,че беше жена,когато се случваше място,мъчно за преминаване.Много пъти тя трябваше да ме вика,за да й помагам,за да се катери по стените докато,без да мисля за нея,се бях вече изкачил по-високо.Не мога да изкажа впечатлението,което произвеждаше тогава,в тази ясна и великолепна нощ,сред скалите,този женски глас,полувесел и полужалостив,излизащ от това малко ученическо тяло,заловено в прищъпите и в дънерите на дърветата,и което не можеше повече да върви напред.Взимах я в обятията си.
-Хайде,госпожо,-й думах като се смеех-вие сте едно хубаво,мъничко,храбро и живо планинче;но вие издраскахте белите си ръце и въпреки вашите дебели подковани обуща,вашия бастун и вашия войнствен вид,виждам,че трябва да ви грабна и нося.
Пристигнахме съвсем запъхтяни;около кръста си имах ремък и носех нещо за пиене в едно върбово павурче.Когато бяхме вече на скалата,моята драга Бригита ми поиска павурчето;аз го бях изгубил така,както и огнивото,което ни служеше за друго:да четем написаните пътища по стълбовете,когато се заблудихме,което ни се случваше непрекъснато.Покачвах се тогава по стълбовете и трябваше да запалвам огнивото на момента,за да мога да схвана буквите,които бяха полуизтрити;и всичко това вършехме тъй лудо,като две деца,каквито бяхме.Трябваше да се видим на някой кръстопът,когато имаше да се разчете не само един,но пет или шест стълба,докато намерим потребния.Но тази вечер всичкия наш багаж беше останал из тревата.
-Е,тогава-ми каза Бригита-ще прекараме нощта тука;толкова повече,че съм уморена.Тази скала е май малко кораво легло;ще си направим едно от сухи листа.Да седнем и да не говорим повече за това.
Нощта беше величествена;луната изгряваше зад нас;виждах я от лявата си страна.Бригита я гледа дълго време как се подаваше полекичка от черните назъбени изрезки,които гористите хълмове рисуваха на хоризонта.Колкото повече светлината на небесното светило се освобождаваше от гъстите млади гори и се разпръскваше по небето,толкова повече песента на Бригита ставаше по-бавна и по-меланхолична.Тя скоро се наведе и хвърли ръцете си около шията ми.
-Не мисли,-ми каза тя-че не разбирам сърцето ти и,че ти правя укори,задето ме караш да страдам.Това не е твоя грешка,мой приятелю,ако ти липсва сила да забравиш своя минал живот.Ти искрено ме обича и аз няма да съжалявам за деня,в който ти се отдадох,когато трябва да умра от твоята любов.Ти помисли,че ще се възродиш и,че ще забравиш в моите обятия спомена за жените,които са те изгубили.Уви!Октав,аз се усмихвах някога на тази ранна опитност,която казваше,че си придобил и за която чувах да се хвалиш като децата,които не знаят нищо.Мислех,че за мене не оставаше нищо друго,освен да желая всичко,което ти имаше добро в сърцето си,да дойде на устните ти при първата моя целувка.Ти сам го мислеше това,но сме се лъгали и двамата.О,дете!Ти носиш в сърцето си рана,която не ще оздравее;тази жена,която те е измамила,трябва много да си я обичал!Да,повече,отколкото мене,много повече,уви!Понеже с всичката моя бедна любов не мога да излича нейния образ;трябва също така жестоко да те е измамила и аз напразно съм ти вярна!А,другите тези нещастници,какво са правили те,за да отровят твоята младост?Удоволствията,които са ти продавали,са били твърде силни и твърде жестоки,щом искаш да ги наподобявам!Ти си спомняш за тях,когато си при мене!Ах!Мое дете,това е най-жестокото.Обичам по-добре да те виждам несправедлив и разсърден,да ме укоряваш за въображаеми престъпления и да си отмъщаваш на мене за злото,което ти причинила твоята първа метреса,отколкото да срещам върху лицето ти тази ужасна веселост,този изглед на свободомислен присмехулник,който идва изведнъж да застане като гипсова маска между твоите устни и моите.Кажи ми,Октав,защо е това?Защо са тези дни,когато говориш за любовта с презрение и се надсмиваш толкова скръбно дори над нашите най-нежни излияния?С каква сила е могъл да обхване твоите възбудени нерви този ужасен живот,който си водел,че подобни обиди,без да искаш,да се откъсват още от твоите устни?Да,без да искаш,защото твоето сърце е благородно,ти сам се червиш от това,което правиш;ти ме обичаш много,за да не страдаш от това,защото ти виждаш-аз страдам.Ах!Познавам те сега.Първият път,когато те видях така,бях обхваната от ужас,за който нищо не може да ти даде идея.Помислих,че ти си един безнравственик,че беше ме измамил нарочно с външността на любов,каквато сам не изпитваше и,че те виждах такъв,какъвто беше наистина.О,мой приятелю!Аз мислех за смъртта;каква нощ прекарах!Ти не познаваш живота ми;ти не знаеш,че аз,която ти говоря,не съм имала в света по-приятна среща от тази с вас.Уви!Приятен е животът,но за тези,които не го познават.Вие не сте,драги мой Октав,първият човек,когото обичам.Имам в дъното на моето сърце една фатална история,която желая да знаете.Баща ми ме беше обрекъл,млада още,на единствения син на един стар приятел.Те ни бяха съседи на село и притежаваха две малки владения на почти равна цена.Двете фамилии се виждаха всеки ден и живееха така да се каже заедно.Баща ми умря;отдавна има,откакто сме изгубили и майка си;Аз живеех под грижата на леля си,която познавате.Едно пътуване,което тя беше длъжна да направи малко време след това,я застави да ме повери до завръщането си,на моя бъдещ пастрок.Той ме наричаше винаги своя дъщеря и беше толкова добре познат в страната,че трябваше да се омъжа за неговия син,с когото ни оставяха двамата в най-голяма свобода.Този млад човек,на когото е безполезно да ви казвам името,показваше всякога,че ме обича.Това,което съществуваше от дълги години като детско приятелство,с течение на времето стана любов.Когато бяхме самички,той почваше да ми говори за щастието,което ни очакваше;той ми рисуваше своето нетърпение.Аз бях по-млада от него с една година само;но той беше известен между съседите като човек с лош живот,като един вид рицар на хитростта,върху която той беше слушал съвети.Докато се отдавах на ласките му с доверието на дете,той реши да измами баща си,да измени на всички думи и да ме изостави,след като ме погуби.Баща му ни беше повикал да отидем сутринта в неговата стая и там в присъствието на цялата фамилия ни обяви,че денят на нашата женитба беше определен.Вечерта на същия ден още, той ме срещна в градината,говори за любовта си с по-голяма сила от друг път,каза ми,че понеже времето е определено,той се считал за мой мъж и че той бил такъв пред Бога от своето рождение още.Аз не можах да намеря друго извинение освен моята младост,моята неопитност и доверието,което имах.Отдадох му се,преди да бъда негова жена,и осем дни след това той напусна бащината си къща;той побягна с друга жена,с която неговият нов приятел го бил запознал;писа ни,че заминава за Германия и никога вече не го видяхме.Ето,с една дума,историята на моя живот;моят мъж я знае,както я знаете вие сега.Аз съм много горда,мое дете,и се бях клела в своята самота,че никога един мъж не ще ме накара да страдам втори път така,както страдах тогава.Видях ви и забравих клетвата си,но не и мъката си.Трябва да се държите с мене внимателно;ако сте болен,и аз съм също;трябва да се грижим един за друг.Виждате,Октав,че зная какво е това спомен от миналото.Той ми вдъхва също така,когато съм при вас,моменти на жесток ужас;но имам повече кураж от вас,защото може би съм страдала повече.Трябва аз да започна;сърцето ми е много малко сигурно за себе си,слаба съм още;животът ми в това село беше толкова спокоен преди да дойдеш ти!Бях си обещала толкова много да не променям нищо от него!Всичко това ме направи взискателна.Но не е важно,аз съм твоя.Ти ми каза,в своите хубави моменти,че Провидението ме е натоварило да бдя върху тебе като майка.Това е истина,мой приятелю;аз не съм винаги ваша метреса;има много дни,когато съм ваша майка,когато желая да бъда ваша майка.Да,когато вие ме карате да страдам,не виждам вече във вас мой любовник;вие сте само едно болно дете,недоверчиво или упорито,за което искам да се грижа,да го излекувам,за да намеря в него отново този,когото обичам и когото желая винаги да обичам.Нека Бог ми даде тази сила!-прибави тя като погледна небето-Нека Бог,който ни вижда,който ме чува,нека Богът на майките и любящите ме остави да изпълня тази задача!Когато трябва да умра,когато моята гордост,която се възмущава,моето бедно сърце,което се разкъсва,без да искам,когато целият мой живот...
Тя не довърши;сълзите й я спряха.О,Господи!Видях я на колене,със сключени ръце,наведена върху камъка;вятърът я караше да трепери пред мене като изтравничетата,които ни заобикаляха.Крехко и възвишено създание;тя се молеше за своята любов.Аз я вдигнах в обятията си.
-О,моя единствена приятелко,-извиках-о,моя метреса,моя майка и моя сестра!Моли се също така да мога да те обичам,както заслужаваш.Моли се да мога да живея;нека моето сърце се измие в твоите сълзи;нека то стане една пречиста жертва и нека я разделим пред Бога!
Паднахме върху камъка.Всичко се беше смълчало около нас,над главите ни се разстилаше небето,сияещо от звезди.
-Позна ли го?-казах на Бригита-Спомняш ли си за първия ден?
Благодаря на Господа,от тази нощ никога вече не отидохме на тази скала.Това е един олтар,който е останал чист;това е единственият от спектровете на моя живот,който е облечен още с бяло,когато минава пред очите ми.