Оттогава се образуваха два лагера:от една страна неспокойните духове,страдащите,всичките широки души,които имат нужда от безкрайното,отпуснали глави,плачещи;те потъваха в болезнени мечти и изглеждаха като крехки тръстики върху океан от горчивини.От другата страна,хората от месо останаха прави,неизменни,в средата на своите положителни наслаждения и тях не засягаше друга грижа,освен да смятат парите,които имаха.Това не беше нищо друго,освен едно ридание и един изблик на смях,едното идващо от душата,а другият от тялото.
Ето какво казваше душата:
"Уви!Уви!Религията си отива;облаците от небето падат на дъжд;ние нямаме вече ни надежда,ни очакване,няма вече двете малки парчета от черно дърво на кръст,пред които да простреш ръце.Звездата на бъдещето изгрява едвам;тя не може да възлезе на хоризонта;тя остава забулена от облаци и като слънцето зимно време,нейният диск се показва там,червен от кръв,който е запазила от 93 г. Няма вече любов,няма вече слава.Каква тъмна нощ върху земята!А,ние ще бъдем мъртви,когато съмне."
Ето какво казваше тялото:
"Човек живее на земята,за да си служи с чувствата си;има много или малко парчета от един бял или един жълт метал,с помощта на който той добива повече или по-малко почит.Да се яде,пие и спи,това е то да се живее.Колкото се касае до връзките,които съществуват между хората,приятелството се състои в заемане на пари;но твърде рядко е да имаш приятел,когото можеш да обичаш достатъчно заради това.Роднинството служи за наследствата;любовта е упражнение на тялото;единствената интелектуална наслада е суетността.."
Подобно на азиатската чума,изпарявана от водите на Ганг,страшната безнадеждност напредваше с големи крачки по земята.Шатобриан,царят на поезията,като обвиваше страшния идол със своята скитнишка мантия,го беше поставил върху един мраморен олтар,посред миризмите на свещените кадилници.Пълни със сила,безполезна вече оттогава,чедата на века изпъваха своите ръце и пиеха от бедната чаша отровното питие.Вече всичко се опропастяваше,когато чакалите излязоха наяве.Една литература,мъртвешка и смрадлива,която нямаше нищо друго,освен форма,но и тя отвратителна,започна да пръска със зловонна кръв всички чудовища на природата.
Кой би посмял някога да разкаже онова,което ставаше тогава в колежите?Хората се съмняваха във всичко;младежите отричаха всичко.Поетите възпяваха отчаянието;младежите излизаха от училищата с ясни чела,със свежи и румени лица и с богохулство на уста.От друга страна,френският характер,който по природа е весел и открит,способстваше твърде много мозъците да се изпълнят лесно с английските и германски идеи;но сърцата,твърде податливи да се борят и страдат,повяхнаха като пречупени цветя.Така приниципът за смърт слезе студено и без сътресение от главата в утробата.Вместо да имаме ентусиазма на злото,ние нямахме освен отрицанието на доброто.;вместо отчаянието-безчувствеността.Децата на петнадесет години,седнали нехайно под цъфналите дръвчета,говореха през време на забава така,че караха да треперят от ужас неподвижните шумаци на Версай.Причастието Христово,нафората,този вечен символ на небесна любов,служеше да се запечатват писма;децата храчеха хляба Господен.
Честити са онези,които избягнаха от тези времена!Честити са онези,които преминаха над бездните с поглед към небето!Имало е такива,без съмнение,и за тях ще жалим ние.
За нещастие,истина е,че в богохулството има едно голямо изгубване на силата,която облекчава препълненото твърде много сърце.Когато някой атеист,като вади часовника си и посвещаваше една четвърт час на Бога,за да го разгромява,известно е,че то беше четвърт час от гняв и свирепо наслаждение,което той си доставяше.То беше припадък на отчаянието,един позив без име към всичките небесни сили;то беше едно бедно и мизерно дело,което се влачеше под крака,който го смазваше;то беше един голям вик от болка.И кой знае? В очите на този,който вижда всичко,то беше,може би,една молитва.
Така младежите намираха употребение на неизразходваната си сила в екстаза на отчаянието.Да се присмиват на славата,на религията,на любовта,на всичко в света,е голямо утешение за тези,които не знаят какво да правят.Те се присмиват чрез това,сами на себе си дават право на всичко,като изваждат урок от него.А,и после,приятно е да се мисли човек за нещастен,когато той сам е презрян и досаден.Развратът,освен това,първото умозаключение от принципите на смъртта е един страшен камък за изстискване,когато се касае да се нервира човек.
Това приличаше,когато богатите си казваха:"Само богатството е истината,всичко останало е сън;да се наслаждаваме и да умрем." Тия от средна ръка си казваха:"Само в забравата е истината,всичко останало е сън;да забравим и да умрем.",а бедните казваха:"Само в нещастието е истината,всичко останало е сън;да богохулстваме и да умрем."
Това всичко много черно ли е?Преувеличено ли е?Какво мислите вие?Дали съм аз мизантроп?Нека ми бъде позволено малко размишление.
Като се чете историята за падането на Римската империя,невъзможно е да не се забележи злото,което християните,толкова удивляващи в пустинята,са направили на държавата,откакто са взели властта."Когато помисля,казва Монтескьо,за дълбокото невежество,в което гръцкото духовенство потапяше миряните,не мога да се възпра да не го сравня с онези скити,за които говори Херодот,които изваждали очите на своите роби,за да не може нищо да ги развлича и да им пречи да бият млякото си.Никоя държавна работа,никакъв мир,никаква война,никаква почивка,никакъв преговор,никаква женитба не се третираше,освен от министерството на калугерите.Не би могло да се помисли какво голямо зло е дошло в резултат от това."
Монтескьо би могъл да прибави:Християнството погуби императорите,но то спаси народите.То отвори на варварите палатите на Цариград,но то отвори и вратите на колибите на ангелите утешители Христови.Но касаеше се най-вече до големците на земята!И ето кое е по-интересното от последните хъркания на една империя,до мозъка на костите,от мрачния галванизъм,в средата на който се движеше още скелетът на тиранията върху гроба на Хелиогабала и Каракала!По-хубаво нещо за запазване,отколкото една римска мумия,балсамирана с парфюмите на Нерон,обвита в савана на Тиберия!Касаеше се,господа политици,да се отиде и да се намерят бедните и да им се каже да бъдат в мир;касаеше се да се оставят червеите и къртиците да изгризат паметниците на срама,но да извадят от утробата на мумията една дева също тъй хубава,както майката на Изкупителя,надеждата,приятелката на притеснените.
Ето това е,което беше направило християнството;и сега,от толкова години,какво направиха тези,които го бяха разрушили?Те видяха,че бедният се оставяше да бъде притесняван от богатия,слабият от силния,но така,че си казваха:"Богатият и силният ще ме притесняват на земята;но,когато те поискат да влязат в рая,аз ще бъда пред вратата и ще ги обвиня пред Божия съд." Така,уви! Те се задоволяваха да търпят.
Враговете на Христа казваха на бедния:"Ти търпиш за деня на праведния съд:няма никакъв праведен съд;ти очакваш вечния живот,за да поискаш тогава отмъщение:няма никакъв вечен живот;ти събираш своите сълзи и тези на семейството си,виковете на своите деца и риданията на своята жена,за да ги занесеш пред нозете на Господа в часа на смъртта си:няма никакъв Господ."
Тогава,разбира се,бедният избърса сълзите си,каза на жена си да мълчи,а на децата си да дойдат с него,и се изправи на земята,която работеше със силата на бик.Той каза на богатия:"Ти,който ме притесняваш,ти не си нищо друго освен един обикновен човек.", а на свещеника:"Ти,който ме утеши,ти ме излъга."Тъкмо това беше,което искаха враговете на Христа.Може би те си мислеха,че творят така човешкото щастие,като пращаха бедния на победата на свободата.
Но,ако бедният,добре разбрал веднъж,че свещениците го мамят,че богатите го ограбват,че всички хора имат едни и същи права,че всичките блага са само на този свят,че неговата мизерия е беззаконна;ако бедният,вярващ в себе си и в своите ръце беззаветно,си беше казал един хубав ден:"Война на богатия!И за мене наслаждение тук долу на земята,понеже няма друга!На мене земята,понеже небето е празно!На мене и на тебе,тъй като всички са равни!" О,префинени резоньори,които бихте го завели дотам,какво ще му кажете вие,ако той е победеният?
Без съмнение вие сте филантропи,без съмнение вие имате право на бъдещето и ще дойде денят,когато вие ще бъдете благословени;но,не още,право да си кажем,ние не можем да ви благословим.Когато някога потисникът казваше:"На мене земята!" - "На мене небето!"-отговаряше потиснатият.Сега какво ще отговори той? Всичката болест на настоящия век иде от две причини:народът,който е преживял 93 и 1814 години,носи в сърцето си две рани.Онова,което беше някога,няма го вече;всичко онова,което ще бъде,няма го още.Не дирете другаде тайната на нашите злини.
Ето един човек,къщата на когото е развалина;той я развалил,за да построи на нейно място друга.Развалините лежат проснати на земята и той чака нови камъни за нейното ново построяване.Но в момента,когато той е готов вече да дяла пясъчниците и да готви своя цимент,с копачка в ръка,със запретнати ръкави,ето,че идват и му казват,че камъни няма и го съветват да белоса старите,за да ги използва.Какво бихте искали да прави той,който не иска никак развалини за гнездото на своето семейство?Кариера е,при това дълбока,инструментите са твърде слаби,за да извади оттам камъни. "Почакайте,му казват,ще се извадят малко по малко;надявайте се,работете,напредвайте,отсрочете." Какво не му казват още?Но през това време този човек ,като е останал без старата си къща и като няма още нова,не знае как да се защити от дъжда,нито как да приготви своите ястия,нито къде да работи,нито къде да си почине,ни къде да живее,ни къде да умре;а децата му са новородени.
Или аз се мамя чудно,или ние приличаме на този човек.О,народи на бъдещите векове!Когато в някой топъл летен ден вие бъдете превити върху вашите плугове в зелените полета на отечеството;когато видите под едно слънце чисто и без петна земята,вашата плодородна майка,да се усмихва в своята утринна одежда на работещия,нейното многообично дете;когато,като изтривате от вашите спокойни чела светите капки на потта,вие хвърляте вашите погледи върху огромния ваш хоризонт,където няма нито един клас по-висок от друг в човешката жътва,но само синчец и маргаритки посред жълтеещите се жита;о,свободни хора!Тогава,когато вие ще благодарите на Господа,че сте се родили за тази реколта,спомнете си за нас,които няма да ни има вече,че ние купихме твърде скъпо спокойствието,на което вие ще се наслаждавате;съжалете ни повече,отколкото всички ваши бащи;защото ние изпитахме много от злините,които ни направиха достойни за съжаление,но ние изгубихме онова,което ни утешаваше.