Отидох да я видя на другия ден.Намерих я на пианото й;старата й леля бродираше до прозореца;малката й стая-изпълнена с цветя,най-хубавото слънце на света в нейните прозорци и един голям кафез за птици до нея.
Очаквах да видя в нейно лице една религиозна жена или поне една от онези провинциалистки,които не знаят нищо от онова,което се случва на две мили от нея и които живеят в известен кръг,откъдето те не се отдалечават никога.Признавам,че тези същества,които са като погребани,тук-там из градовете ,под хиляди незнайни покриви са ме всякога ужасявали като спящи щерни;въздухът не ми се струва там живителен;във всичко,което е забравено на земята има по малко нещо смърт.
Листовете и книгите на масата на госпожа Пиерсон бяха съвсем нови;явно беше,че тя не ги е пипвала никак.Въпреки простотата на онова,което я окръжаваше,на нейните мебели,на дрехите й,в тях се съзираше все пак модата,новото,живота;тя може би не държеше много на нея,но всичко това беше както трябваше.Онова,което ме порази от нейния вкус беше,че нищо не беше рядкост,но само младо и приятно.Нейният говор показваше едно завършено възпитание;не съществуваше нищо,за което тя не би говорила добре и лесно.В същото време,когато изглеждаше наивна,чувствахте я дълбока и богата;широка и свободна интелигентност растеше тихичко върху едно интелигентно сърце и върху привичките на един усамотен живот.Морската лястовичка,която се върти в небесния лазур,лети така от приоблачните висоти върху стръкчето трева,където е направила гнездото си.
Ние говорихме за литература,за музика и за политика.Тя ходила през зимата в Париж;от време на време се докосвала до света;това,което беше видяла там,служеше за тема,а останалото лесно беше отгадавано.
Но това,което взимаше връх над всичко у нея,беше една веселост,която без да отива до радост,беше неизменна;би казал човек,че тя се е родила цвете,а неговият парфюм беше веселостта.
Със своята бледнина и големи черни очи не бих могъл да кажа какво впечатление правеше тя,без да се държи сметка от време на време,на известни думи,на известни погледи;ясно беше да се види,че беше страдала и, че животът беше оставил следите си по нея.Не зная какво ви говори в нея,че тихата яснота на нейното чело не беше дошла от този свят,но че тя я беше получила от Бога и,че тя би му я занесла пак,вярно,въпреки хората,без да се изгуби нищо от нея;и имаше моменти,когато човек си спомня домакинята,която вятърът като духа,си слага ръката пред своята свещ.
Откакто прекарах половин час в стаята й,не можах да се удържа да не й кажа всичко онова,което беше на сърцето ми.Аз мислех за моя минал живот,за моите скърби,за моите неприятности;ходех напред и назад като се навеждах върху цветята,като дишах въздуха и гледах слънцето.Помолих я да попее,тя стори това на драго сърце.През това време бях се опрял на прозореца и гледах как подскачаха птиците й.Дойдоха ми на ум думите на Монтен:"Не обичам,нито почитам тъгата,макар цял свят да се е заел да й отдава особено благоволение.С нея гиздят мъдростта,добродетелта и съвестта.Глупаво и грозно украшение."
-Какво щастие!-извиках аз,без да ща-Каква почивка!Каква радост!Каква забрава!
Добрата леля издигна глава и ме изгледа учудено;госпожа Пиерсон се спря малко.Аз станах червен като огъня,чувстващ безумието си и отидох да седна без да кажа нещо.
Ние слязохме в градината.Бялото яренце,което видях снощи,беше легнало на тревата;то дойде при нея,щом като я забеляза и ни последва непринудено.
При първата обиколка на алеята един висок млад човек с бледно лице,загънат в някакво черно расо,се показа на оградата.Той влезе,без да звъни и поздрави госпожа Пиерсон;стори ми се,че физиономията му,която носеше лошо предсказание,се начумери малко нещо,като ме видя.Това беше един свещеник,когото бях виждал в селото и който се наричаше Меркансон;той излизаше от "Сен-Сюплис" и попът от тази околност му беше роднина.
Той беше едновременно и дебел,и бледен,нещо,което всякога ми е било неприятно и което наистина е неприятно:това е противоположният смисъл на болезненото здраве.Освен това той имаше някакъв бавен и отривист начин на говорене,който издаваше педанта.Походката му даже,която не беше нито млада,нито свободна,ме дразнеше;колкото за погледа,човек може да каже,че той нямаше такъв.Незнам какво да мисля за човек,очите на когото не ми казват нищо.Ето белезите,по които съдих за Меркансон и които за нещастие не ме измамиха.
Той седна на една скамейка и започна да говори за Париж,който наричаше модерен Вавилон.Той идваше оттам,познаваше всички;ходил у госпожа Б***,която беше един ангел;държал проповеди в нейния салон,където са ги слушали на колене.(Лошото е,че това беше истина).Един от неговите приятели,когото завел там,току-що бил изгонен от колежа,защото прелъстил някакво момиче и това беше много ужасно,много печално.Той направи хиляди ласки на госпожа Пиерсон за милосърдните навици,които тя беше утвърдила в страната;той беше научил за нейните благодеяния,за грижите,които полагаше за болните,дори за нейното бдение върху тях.Прекрасно беше то,твърде непорочно;той не забравяше да говори за това в "Сен-Сюплис".Не искаше ли да каже,сякаш,че той не би изпуснал да говори за нея и на Бога?
Уморен от тази досадна реч,за да не си свивам раменете,седнах на моравката и взех да си играя с яренцето.Меркансон отправи върху мен своя повяхнал и безжизнен поглед:
-Знаменитият Вермийо,-каза той-имаше тази мания да сяда на земята и да си играе с животните.
-Това е една твърде невинна мания,-отговорих аз-господин духовнико.Ако хората имаха само такива,светът би могъл да пребъде самичък,без да има нужда от толкова много хора,които го бъркат.
Моят отговор не му се хареса;той смръщи вежди и заговори за друго нещо.Бил натоварен с известна поръчка:неговият роднина,попът от селото,му бил говорил за един бедняк,който нямало как да изкарва хляба си.Той живял на такова място,бил самичък,интересувал се за него;надявал се,че госпожа Пиерсон...
Аз я погледнах през това време и очаквах какво ще отговори като,че нейният глас щеше да ме избави от този на свещеника.Тя направи само един многозначителен поздрав и се отдръпна.
Когато той си замина нашата веселост се върна.Трябваше да отидем в оранжерията,която беше на дъното на градината.
Госпожа Пиерсон гледаше своите цветя като птиците си и селяните си;необходимо беше,че всичко около нея да бъде в ред,че всяко цвете да има своя капка вода и свой слънчев лъч,за да може да бъде самата тя весела и щастлива като добър ангел;също така нищо не беше по-хубаво държано,нито по-очарователно от нейната оранжерия.Когато направихме обиколката,тя ми каза:
-Ето моя малък свят,господин Т***;вие видяхте всичко,което притежавам и моето владение свършва тук.
-Госпожо,-й казах-нека името на моя баща,което ми струва милостта да вляза тук,ми позволи да дойда пак и аз ще повярвам,че щастието не ме е забравило съвършено.
Тя ми протегна ръка,аз я улових с почитание като не смеех да я допра до устните си.
Когато се мръкна,върнах се у дома,затворих вратата си и отидох в леглото.Пред очите ми стоеше малка бяла къщица;представих си,че излизам след обеда,пребродващ селото и полето,и отивах да хлопам на оградата.
-О,мое бедно сърце!-извиках аз-Хвала Теб Господи!Ти си младо още,ти можеш да живееш,ти можеш да обичаш!