Ако бях бижутер и ако вземех от моето съкровище някоя огърлица от бисери,за да я дам подарък на известен приятел,струва ми се,че бих се радвал твърде много да му я сложа аз сам около шията;но,ако аз бях приятелят,бих по-скоро умрял,отколкото да изтръгна огърлицата от ръцете на бижутера.
Видях,че по-голямата част от хората бързат да се отдадат на жената,която ги обича;аз правех винаги противното,но по разчет,по естествено чувство.Жената,която обича малко и упорства,не обича достатъчно,а тази,която обича достатъчно и упорства,знае,че е по-малко обичана.
Госпожа Пиерсон ми засвидетелства по-голямо доверие,след като ми призна,че ме обича,което никога не ми беше показвала.Почитта,която питаех към нея й вдъхна толкова тиха радост,че нейното хубаво лице стана от това като разцъфнало цвете;виждах я понякога да се отдава на луда веселост,после изведнъж се спираше замислена,разчувствана,а в известни моменти да се отнася с мене като с дете и после ме гледаше с очи,пълни със сълзи;измисляше хиляди шеги,за да си създаде повод за някоя по-фамилиарна дума или за невинна ласка,после ме оставяше,за да седне настрани и да се отдаде на мечти,които я обхващаха.Има ли на света по-сладко зрелище?Когато се връщаше при мене,тя ме срещаше из своя път,в някоя алея,в която я наблюдавах отдалеч.
-О,моя приятелко!-й казвах аз-Сам Бог се радва като вижда колко сте обичана.
Не можех обаче да скрия от нея нито силата на моите желания,нито това,че страдах като се борех с тях.Една вечер,когато бях при нея,казах й,че научих сутринта за изгубването на един процес от мене и който носеше значителна промяна в моите работи.
-Как може,-ме попита тя-да ми съобщавате това със смях?
-Има-й казах-една максима от някой-си персийски поет:"Онзи,който е обичан от някоя хубава жена,е запазен от ударите на съдбата".
Госпожа Пиерсон не ми отговори;тя се показа цялата вечер още по-весела от обикновено.Когато играех на карти с леля й и губех,не остана ни един вид насмешка,която тя да не употреби,за да ме ухапе,като казваше,че не разбирах нищо и се хващаше на бас,че тя ще спечели всичко,което имах в кесията си.Щом като старата дама ни напусна,тя отиде на балкона и аз я последвах мълчаливо.
Беше най-хубавата нощ на света:луната захождаше,звездите сияеха с по-жива яснота на тъмнолазурното небе.Нито подухване от вятър не можеше да разлюлее дърветата;въздухът беше морен и благовонен.
Тя се беше опряла на лакът с очи към небето;аз бях се навел отстрани и я гледах замечтан.Скоро повдигнах очите си сам;някакво меланхолично сладострастие ни учи и двамата.Ние дишахме и двамата марния лъх,който излизаше от габърите;следяхме в далечината последните блясъци на бледината,която луната влачеше със себе си като слизаше зад черните маси на кестените.Спомних си за известен ден,когато бях гледал с отчаяние безграничната празнина на това хубаво небе;този спомен ме накара да потреперя;всичко беше толкова пълно сега!Почувствах,че някакъв химн драговолно се издигаше в сърцето ми и,че нашата любов се възкачваше към Бога.Аз прегърнах с ръка през кръста моята драга метреса;тя обърна полекичка глава,очите й бяха удавени в сълзи.Тялото й се прегъваше като тръстика,устните й полуотворени паднаха върху моите и всемира беше забравен.

Редактирано от Sperantza на 22.08.04 02:49.